Кристи Голдън
Възходът на Ордата (5)

Три

Дрек’Тар не е виждал градовете на дренаите от мирното време. Той ги бе виждал само когато… Е, май избързвам малко.

Той ми каза, че баща ми е вървял по блестящите пътища на дренаите, че е опитвал храната им, спал е в убежищата им и е говорил открито с тях. Надникнал е в свят толкова различен от нашия, че дори днес не е лесно да си го представим. Дори земите на калдорейците не са толкова странни за мен, колкото тези на дренаите, за които научих.

Дрек’Тар казваше, че Дуротан не е имал думи, с които да опише това, което е видял. Може би днес, ако живееше на земята, която носи неговото име, и бе видял това, което съм видял аз, може би щеше да може. Съжалението има горчив вкус…

Дуротан не можеше да помръдне. Сякаш го бе обгърнала тайнствена мрежа от блестяща енергия, както стана и с онзи огър, и той не можеше да й се противопостави. Той стоеше с отворена уста и се опитваше да възприеме това, което се разкри пред очите му. Градът на дренаите бе удивителен! Вплетен в планината, сякаш бе изникнал от нея, в очите на Дуротан той изглеждаше като съюз на камък и метал, на природа и технология. Той не знаеше какво точно вижда, но усещаше хармонията в него.

С премахването на прикриващото заклинание градът се откри пред очите му в пълното си спокойно величие. Всичко, към което насочеше поглед, го караше да премести очи нагоре. Масивни каменни стъпала, с широка и тъпа основа, се заостряха нагоре и водеха до сферичните жилища. Едни от тях напомняха на Дуротан на черупки на охлюви, други — на гъби. Съчетанието им бе невероятно. Окъпани в нюансите на залязващото слънце, острите черти на стъпалата се смекчаваха, а куполите изглеждаха все по-приятно заоблени.

Той се обърна, за да види почти същото удивление, изписано на лицето на Оргрим, и тогава забеляза как сините устни на Ресталаан се извиват в лека усмивка.

— Тук сте добре дошли, Дуротан и Оргрим — каза Ресталаан.

Думите му сякаш развалиха магия и Дуротан пристъпи неуверено напред. Камъкът, изграждащ пътя, бе загладен, но не можеше да се каже дали от времето или от ръцете на дренаите. Когато се приближиха, Дуротан видя, че градът се простира още по-нагоре в планината. Архитектурният модел на широките, стръмни стъпала, водещи към нежно закръглени структури, продължаваше и там. Имаше дълги пътища, изградени от същия бял камък, който сякаш не се цапаше, макар че от идването на дренаите се бяха сменили поне десетина поколения на орките. Вместо от кожи и рога на животни, убити по време на лов, явно дренаите се възползваха от даровете на земята.

Навсякъде проблясваха скъпоценни камъни и имаше някакво странно изобилие от един светлокафяв метал, какъвто Дуротан не бе виждал досега. Орките познаваха металите и ги използваха за нуждите си. Самият Дуротан бе помагал в ловуването със секира и меч. Но това…

— От какво е изграден градът ви? — попита Оргрим.

Това бе първото нещо, което изрече, откакто започна странното им пътешествие в компанията на дренаите.

— От много неща — отвърна дружелюбно Ресталаан.

Сега преминаваха през портите и получаваха любопитни, но не враждебни погледи от жителите на това място.

— Ние сме пътешественици и сме сравнително нови за вашия свят.

— Нови? — възкликна Дуротан. — Вашият народ е дошъл тук преди повече от двеста лета. Самите ние не сме били това, което сме сега.

— Не, не бяхте — съгласи се Ресталаан. — Ние видяхме как орките израстват силни, ловки и талантливи. Впечатлени сме от вас.

Дуротан знаеше, че това трябваше да е комплимент, но някак си тези думи го жегнаха. Сякаш… сякаш дренаите се смятаха за нещо по-добро от орките. Тази мисъл бързо премина, като полъх от крилете на пеперуда. Той продължаваше да се оглежда и, за свой собствен срам, се чудеше дали всъщност това не е истина. Никой орк нямаше такова сложно конструирано и богато украсено жилище. Но все пак… орките не бяха дренаи. Те нямаха нужда, нито пък биха избрали да живеят като дренаи.

— В отговор на въпроса ти, Оргрим, когато пристигнахме тук, ние използвахме всичко, което бяхме взели със себе си. Знам, че орките строят лодки, за да се придвижват по реките и езерата. Е, ние дойдохме с лодка, която може да лети в небето… тази лодка ни доведе тук. Беше построена от метал… и други неща. Когато осъзнахме, че това ще бъде новият ни дом, използвахме част от тази лодка за строежите си.

Значи това бе огромният къс мек и усукан метал, който сякаш се състоеше от мед и кожа. Дуротан се сепна. До него Оргрим се намръщи.

— Лъжеш! Металът не може да лети!

Един орк би изръмжал и издърпал здраво ушите на Оргрим за подобна обида. Но дренаят само се засмя.

— Наистина така би помислил всеки. Но и всеки, който не е достатъчно досетлив, би помислил, че е невъзможно да се призоват елементите, за да се победи един огър.

— Това е различно — подсмръкна Оргрим. — Това е магия.

— Онова също е нещо подобно — отвърна Ресталаан.

Той привика един от хората си и му каза нещо на родния си език. Другият дренаи кимна и забърза напред.

— Искам да ви запозная с някого, стига да не е твърде зает — каза Ресталаан и после се умълча.

Дуротан имаше хиляди въпроси, но не смееше да ги зададе, опасявайки се, че ще прозвучат глупаво. Оргрим явно беше приел обяснението на Ресталаан за магията, но и двамата младежи продължаваха да проточват вратове и да се оглеждат наоколо.

По пътя се разминаха с много дренаи и веднъж дори видяха женска, която изглеждаше на тяхната възраст. Тя имаше изящна и висока фигура и, когато Дуротан срещна погледа й, тя явно се смути. После по устните й се изписа лека усмивка и тя срамежливо склони глава.

Дуротан усети как й отвръща с усмивка. Без да се замисля, той рече:

— В нашия лагер можеш да видиш много деца. Къде са децата на дренаите?

— Нямаме много — отговори Ресталаан. — Хората ни са много дълголетни и заради това, с което се занимаваме, рядко имаме деца.

— Колко сте дълголетни? — попита Оргрим.

— Много — бе единственото, което Ресталаан успя да отговори. — Стига да кажа, че помня пристигането ни тук.

Оргрим открито се вторачи в събеседника си. Дуротан искаше да го сръчка с лакът, но беше твърде далеч. Той изведнъж осъзна, че привидно младата женска, която бяха видели, може би изобщо не е близо до тяхната възраст. В този момент патрулът, когото Ресталаан бе отпратил по-рано, се завърна и заговори тихо. Ресталаан изглеждаше доволен от това, което чу, и после се обърна с усмивка към двамата орки.

— Този, който ни доведе до вашия свят — пророкът ни, Велън — е тук за няколко дни. Реших, че може да пожелае да ви види. Рядко имаме такива посетители.

Усмивката на Ресталаан се разшири.

— За мен е голямо удоволствие да ви съобщя, че Велън не само е съгласен да се срещне с вас, но и ви кани да останете в дома му тази нощ. Ще вечеряте и ще преспите в дома на господаря. Това е особено голяма чест.

И двете момчета занемяха. Вечеря с Пророка, водача на всички дренаи?

Дуротан започваше да си мисли, че щеше да е по-добре да бе смачкан от боздугана на огъра.

Те последваха покорно Ресталаан по криволичещите пътеки нагоре в предпланината и стигнаха до голяма сграда, която се намираше най-високо от всички в планината. Изглеждаше, че стъпалата, идеално квадратни и масивни, продължаваха до безкрай и Дуротан бързо остана без дъх. Той стигна до върха и с любопитство оглеждаше структурата, наподобяваща черупка на охлюв, когато Ресталаан каза:

— Погледнете назад.

Младежите се подчиниха, а Дуротан едва не се задави. Под тях, като разпръснати скъпоценни камъни сред поляната, лежеше градът на дренаите. Последните лъчи на залеза го оцветяваха в огнени нюанси, а после слънцето се скри зад хоризонта и всичко се окъпа в сиви и виолетови тонове. В къщата се появиха светлинки и Дуротан се замисли за звездите в небето, които осветяват земята.

— Не искам да се хваля, но аз се гордея с хората и града си — каза Ресталаан. — Много се потрудихме тук. Ние обичаме Дренор. И никога не съм предполагал, че ще имам възможност да го споделя с някой орк. Пътищата на съдбата наистина са неведоми.

Щом каза това, сякаш някаква дълбока, почти древна тъга се изписа върху силно изразените му сини черти. Той се отърси от това настроение и се усмихна.

— Хайде, влизайте и ще се погрижат за вас.

Дуротан и Оргрим влязоха в дома на господаря — безмълвно, шокирани почти дотолкова, че да загубят способността си да говорят, а младите им съзнания се отвориха за всички образи, звуци и миризми на това напълно непознато място. Бяха отведени в стаи, които, макар и уютно обзаведени и украсени, ги накараха да се чувстват странно изолирани. Извитите стени, които отвътре изглеждаха не по-малко интересни, отколкото отвън, сякаш създаваха усещането по-скоро за затвор, отколкото за прегръдка. За младежите бяха приготвени купи с плодове, странни одежди, а в средата на стаята имаше вана с гореща вода, от която се вдигаше пара.

— Тази вода е прекалено гореща за пиене или накисване на листа — отсече Дуротан.

— Тя е за къпане — отвърна дренаят.

— Къпане?

— За измиване на мръсотията от тялото — поясни Ресталаан.

Оргрим го стрелна с поглед, но Ресталаан изглеждаше напълно сериозен.

— Ние не се къпем — измърмори Оргрим.

— През лятото плуваме в реката — допълни Дуротан. — Може би това е нещо подобно.

— Няма нужда да правите нещо, което не ви допада — каза Ресталаан. — Банята, храната, дрехите — това са неща за ваше удобство. Пророка Велън очаква да ви види след час. Тогава ще дойда да ви взема. Има ли нещо друго, от което се нуждаете?

Младежите поклатиха глави. Ресталаан кимна и затвори вратата след себе си. Дуротан се обърна към Оргрим.

— Мислиш ли, че сме в опасност?

Оргрим огледа странните материали и горещата вода.

— Не — каза той. — Но… Имам чувството, че се намирам в пещера. Предпочитам да съм в палатка.

— Аз също.

Дуротан отиде до стената и плахо опипа извитата повърхност. Той усети колко е хладна и гладка под пръстите му и осъзна, че бе очаквал да е топла и… някак си жива.

Дуротан се обърна и посочи към водата.

— Искаш ли да я пробваш?

— Не — отвърна Оргрим.

И двамата орки избухнаха в смях и накрая започнаха да пръскат лицата си, докато осъзнаха, че топлата вода всъщност е неочаквано приятна. Те опитаха плодовете, отпиха от водата и решиха, че ризите, които им бяха предоставени, са по-приемливи от изцапаните им и пропити с пот туники, но ще запазят кожените си панталони.

Времето мина по-бързо от очакваното и тъкмо когато се бяха впуснали в съревнование да изкривят металния крак на един стол, на вратата се почука. Те подскочиха виновно, понеже Оргрим все пак беше успял да изкриви крака на стола и сега той стоеше на една страна.

— Пророка е готов да ви види — каза Ресталаан.

„Той е старейшина“ — бе първото нещо, което Дуротан си помисли, когато очите му срещнаха Пророка Велън. Това да види отблизо дренаи бе достатъчно стряскащо. Да се изправи пред Велън бе нещо съвсем различно.

Дренайският Пророк бе почти една глава по-висок от най-високия страж, който Дуротан бе видял в града, но не изглеждаше толкова силен физически. Тялото му, облечено в мека, свободно падаща роба в светли цветове, не изглеждаше толкова мускулесто, колкото на стражите. И кожата му! Имаше топъл бял оттенък на алабастър. Очите му — дълбоки и мъдри — блестяха в брилянтно синьо и бяха оградени от дълбоки бръчки, които говореха, че той не е просто старейшина, а вероятно нещо дори древно. Сребърната му коса не се разстилаше по гърба му, както при останалите, а бе красиво сплетена и прибрана, и разкриваше бледия му череп. Брадата му се стичаше като сребърна вълна почти до кръста му.

„Не е старейшина. Не е дори древен“ — мислеше си Дуротан, виждайки как дълбоките му сини очи се спират върху него и сякаш проникват в душата му. — „Той е почти… извън самото време.“

Младият орк се сети, че самият Ресталаан е на повече от двеста лета. Велън бе много по-стар от него.

— Добре дошли — каза Велън с мек глас, изправи се и склони глава, а от движението плитките му затанцуваха. — Аз съм Велън. Радвам се, че хората ми са ви открили днес, макар че изобщо не се съмнявам, че след няколко години всеки от вас ще може сам да се справи с огър и дори с един или двама грони.

Дуротан отново се зачуди откъде той знае всичко това, но явно думите му не бяха празен комплимент. Оргрим също го усети и дори се поизправи и смело посрещна погледа на дреная. Велън им посочи с ръка да седнат и те го направиха. Дуротан се чувстваше странно и непохватно, седейки в пищно гравирания стол. Но когато донесоха храната, се успокои. Бут от талбък, печени уайтфедъри^[1], големи комати хляб и чинии, отрупани със зеленчуци — това бе храната, която той познаваше и обичаше.

А като че ли очакваше нещо съвсем различно. Но защо ли? Сградите и начинът им на живот може да са напълно различни от тези на орките, но както самите орки, дренаите се препитаваха от това, което земята им дава. Приготвянето на храната бе малко по-странно, защото за орките бе обичайно да варят или пекат храната си на открит огън, ако изобщо я готвеха. Те често ядяха сурово месо, но все пак храната си беше храна и тази тук бе много вкусна.

Велън бе чудесен домакин. Той задаваше въпроси и изглеждаше искрено заинтригуван от отговорите. На колко години момчетата можеха да ловуват огри? Кога можеха да си изберат партньорка? Коя бе любимата им храна? Любимото им оръжие? Повече от Дуротан, Оргрим стопляше разговора и бързо премина към собствените си геройства. За негова чест, той нямаше нужда да разкрасява историите си.

— Когато баща ми се помине, ще наследя дуумхамъра — заяви гордо Оргрим. — Това е старо и свято оръжие, което се предава от бащата на първородното дете.

— Добре ще замахваш с него, Оргрим — отбеляза Велън. — Но мисля, че ще минат много години, преди да оглавиш рода на Дуумхамър.

Фактът, че баща му трябваше да умре, преди да може да се назове Оргрим Дуумхамър, явно бе убягнал на младия орк и той изведнъж помръкна. Велън се усмихна, а Дуротан долови в това нотка на тъга. При това движение по лицето на Велън се появиха тънки линии като нежни паяжинки и покриха гладката му бяла кожа.

— Опиши ми този чук все пак. Сигурно е могъщо оръжие.

Оргрим отново засия.

— Огромен е! Камъкът е черен и тъп, и здрав, а дръжката е грижливо изсечена от дърво. През годините е трябвало да бъде подменяна, но по камъка няма и една драскотина. Нарича се дуумхамър, защото когато притежателят му го понесе в битка, той обрича врага на гибел.

— Разбирам — каза усмихнато Велън.

Оргрим само загряваше.

— Но има и още едно пророчество — продължи той. — Казано е, че последният от рода Дуумхамър ще използва чука, за да донесе първо спасението, а после и гибелта на всички орки. После той ще попадне в ръцете на някого, който не е от клана на Блекрок и всичко отново ще се промени и оръжието пак ще се използва за справедливи цели.

— Това е мощно пророчество — отбеляза Велън.

Той не каза нищо повече, но Дуротан потръпна. Този човек бе считан за Пророк. Дали знаеше, че пророчеството на Дуумхамър ще се сбъдне? Дали Дуротан смееше да попита?

Оргрим продължи да описва чука в красиви детайли. Дуротан, който бе виждал въпросното оръжие, спря да го слуша и се загледа във Велън. Защо това същество толкова се интересуваше от тях?

Дуротан бе чувствителен младеж и знаеше. Той беше дочул откъслечни неща от родителите си, които се тревожеха за тази чувствителност. Майка Кашур дори ги беше укорила и ги беше посъветвала да се притесняват за важните неща и да „оставят момчето на съдбата му“. Дуротан познаваше престорения интерес и беше сигурен, че може да го долови дори у дреная. Но блестящите сини очи на Велън бяха чисти и фокусирани, грозноватото му лице бе открито, а въпросите му — искрени. Той наистина искаше да разбере повече за орките.

И колкото повече научаваше, толкова повече сякаш се натъжаваше.

„Ще ми се Майка Кашур да бе тук вместо мен“, изведнъж си помисли Дуротан. „Тя щеше да прецени тази възможност по-добре от мен или Оргрим.“

Когато Оргрим привърши с описанието на дуумхамъра, Дуротан попита:

— Може ли да ни разкажеш за дренаите, Пророче? Ние знаем много малко за вас. През последните няколко часа научих повече, отколкото орките са разбрали през последния век.

Велън обърна блестящите си сини очи към Дуротан. Дуротан искаше да избегне погледа му, но не защото го беше страх от него, а защото никога не се бе чувствал толкова… ясно видян.

— Дренаите никога не са отказвали информация, млади Дуротан. Но… мисля, че ти си първият, който някога я е поисквал. Какво искаш да знаеш?

„Всичко“ — искаше да отвърне Дуротан, но все пак уточни въпроса си.

— Орките не са срещали дренаи допреди двеста лета. Ресталаан каза, че сте дошли тук с огромен кораб, който може да лети в небесата. Кажи ми повече за това.

Велън отпи глътка от питието си, което според Дуротан имаше вкус на лято, и се усмихна.

— Ще започна с това, че истинското ни име не е дренаи. Тази дума означава… „изгнаници“.

Дуротан зяпна.

— Бяхме в конфликт с другите от нашия свят. Избрахме да не продаваме хората си в робство и затова бяхме прокудени. Отне ни много време да намерим подходящо място, където да заживеем, място, което да наречем свое. Влюбихме се в тази земя и сега я наричаме Дренор.

Дуротан кимна. И преди беше чувал това име. Харесваше му как приляга на езика му, когато го произнася, а и орките нямаха име за това място, наричаха го просто „свят“.

— Това е наше име и ние не сме толкова арогантни да мислим, че и орките ще го използват. Но така нарекохме тази земя и изпитваме дълбока обич към Дренор. Това е красив свят, а ние сме виждали много други.

Оргрим зяпна.

— Виждали сте други светове?

— Така е. И сме срещали различни народи.

— Народи като орките?

Велън благо се усмихна.

— Няма други като орките — каза той, а в гласа му прозвуча уважение. — Вие сте уникални за нас.

Дуротан и Оргрим се спогледаха и се понаместиха в столовете си с изправени рамене.

— Но да, преди да стигнем до тази земя, пътувахме доста. И сега сме тук и тук и ще останем.

Дуротан изгаряше от желание да пита още — колко дълго са пътували, каква е била родната им земя, защо я бяха напуснали. Но имаше нещо в безвременното лице на Велън, което казваше, че макар и готов да задоволи интереса му, дренайският водач няма да сподели точно тази история.

Затова той реши да го попита как дренаите използват оръжията и магията си.

— Магията ни идва от земята — започна Дуротан. — От шаманите и предците ни.

— Нашата магия идва от друг източник — каза Велън. — Не мисля, че би разбрал, ако ти обясня.

Оргрим се намеси възмутено:

— Ние не сме глупави!

— Простете ми, не исках да прозвучи така — отвърна Велън.

Извинението му бе учтиво и искрено и Дуротан отново бе впечатлен.

— Хората ви са мъдри, а вие очевидно сте много умни. Но… Не съм сигурен, че знам думите на вашия език. Не се съмнявам, че ако разполагах с време и нужния речник, щяхте да разберете.

Дори в това обяснение той явно с мъка намираше думите си. Дуротан се сети за магията, която можеше да прикрие цял град, сети се за тайнствения мек метал, който по някакъв начин се сливаше с камъните на тази земя, и осъзна, че Велън е прав. Нямаше жив орк, който може да възприеме всичко това за една вечер, макар да подозираше, че Майка Кашур би постигнала вътрешно разбиране. И отново той се зачуди защо двете раси не общуват по-често.

Разговорът се обърна към по-обикновени теми. Двамата младежи научиха, че дълбоко в гората Терокар има едно свято за дренаите място, наречено Окиндун. Там погребвали мъртвите, вместо да ги изгарят на клада. За Дуротан това прозвуча много странно, но реши да премълчи. Телмор беше най-близкият град до този „град на мъртвите“ и Велън беше дошъл с тъжната мисия да остави там някого, загинал в битка със същия огър, който по-рано едва не уби Оргрим и Дуротан.

Обикновено, обясни им Велън, той живеел в красивото място, наречено Храм на Карабор. Имало още дренайски градове, но най-големият бил на север и се наричал Шатрат.

Накрая вечерята свърши. Велън въздъхна, а очите му се спряха върху празната му чиния, но Дуротан беше сигурен, че Пророка дори не я вижда.

— Бихте ли ме извинили — каза Велън и се изправи. — Днес беше дълъг ден и трябва да медитирам преди сън. За мен беше чест да ви срещна, Дуротан от клана Фростулф и Оргрим от клана Блекрок. Надявам се тази нощ да спите добре, в безопасност зад тези стени, където никой от хората ви не е бил досега.

Дуротан и Оргрим се изправиха заедно с останалите и се поклониха. Велън се усмихна и на Дуротан му се стори, че долавя онази странна тъга, която бе забелязал по-рано.

— Ще се срещнем отново, младежи. Лека нощ.

Не след дълго двамата орки също се оттеглиха. Те бяха отведени в стаите им и наистина спаха добре, макар че Дуротан сънува някакъв стар орк, който седи до него, и после се зачуди какво може да значи това.

* * *

— Доведи го — каза старият орк на Майка Кашур.

Майка Кашур, старшият шаман в клана Фростулф, спеше дълбоко. Заради високата си почетна позиция тя живееше във втората по разкош палатка след тази на Гарад, вожда на клана. Дебели кожи на клефтхуфи пазеха старите й кости от студа на земята, а вярна и обичлива внучка се грижеше за нуждите й — готвеше, чистеше и поддържаше огъня за Майката на клана в студените дни. Задължението на Майка Кашур бе да слуша вятъра, водата, огъня и тревата и всяка вечер да пие горчивата билкова отвара, която отваряше съзнанието й за връзка с предците. Тя събираше информация за клана си така, както останалите събираха плодове и дърва за огрев, и тази нейна дарба беше също толкова важна за тях.

Старият орк го нямаше, но тя знаеше, че той е истински. Той беше в съня й и това беше достатъчно. В това състояние на сън тя беше млада и пълна с енергия, можеше да види здравословния блясък на яркочервената си кожа, познаваше я по гладкостта и мускулите под нея. Старият орк беше на възрастта, на която се бе поминал, възрастта, в която мъдростта му бе достигнала своя връх. Името му в живота е било Тал’краа, но сега, много поколение далеч от нея, тя го наричаше просто Дядо.

— Ти получи съобщението — каза Дядото на младата, жива и сънуваща Кашур.

Тя кимна и тъмната й коса се развя.

— Той и момчето на Блекрок са с дренаите — каза тя. — Там ще са в безопасност. Усещам го.

Дядо Тал’краа кимна, а дебелата му шия се раздвижи. С годините бивниците му бяха пожълтели, а единият беше счупен в отдавна забравена битка.

— Да, в безопасност са. Доведи го.

Той казваше това за втори път, а Кашур не беше сигурна какво значи това.

— Той ще дойде в планината след няколко месеца, когато дърветата започнат да изпращат листата си да спят — каза тя. — И да, ще го доведа.

Тал’краа бясно разтърси глава, кафявите му очи гневно се свиха. Кашур сдържа усмивката си. От всички предци, които я удостояваха с присъствието си, Дядо Тал’краа беше най-нетърпелив.

— Не, не — изръмжа Тал’краа. — Доведи ни го. Доведи го в пещерите на Ошу’гун. Аз ще го посрещна там.

Кашур си пое дъх.

— Искаш… да го заведа да се срещне с предците?

— Не казах ли точно това? Глупаво момиче! Какво им става на шаманите напоследък?

Той често изпадаше в подобни изблици и Кашур изобщо не се притесни от това. Но сега бе твърде изненадана от думите му. Понякога предците искаха да се срещнат с дете. Това бе рядкост, но се случваше. Обикновено означаваше, че на въпросното дете му е писано да поеме по пътя на шамана. Тя не предполагаше, че Дуротан ще тръгне по този път, твърде рядко шаман повеждаше клан. Щеше да бъде разкъсван в твърде много посоки, за да бъде ефективен водач. Едновременно да слуша и почита духовете и да води хората си, беше нещо повече от това, с което повечето орки се справяха. Някой, който можеше да се справи с двете неща, със сигурност бе необикновен орк.

Когато Кашур не отговори, Дядото изръмжа и удари жезъла си в земята. Кашур леко се сепна.

— Ще го доведа в деня на приемането му — увери го Кашур.

— Най-накрая ме разбра — каза Тал’краа, размахвайки жезъла си към нея. — Но ако ме провалиш, ще забия жезъла в главата ти, вместо в земята.

Той не можа напълно да скрие усмивката си, докато изричаше тези думи, и Кашур му отвърна с усмивка, затваряйки очи в съня си. Въпреки всичките си ругатни и нервни изблици, Тал’краа беше мъдър и много я обичаше. На Кашур й се искаше да го бе познавала, докато е бил жив, но той бе починал преди повече от век.

Клепачите на Кашур се повдигнаха и тя въздъхна, когато духът й се завърна в сегашното й, истинско тяло… толкова старо, колкото е било и на Тал’краа, когато е умрял — изкривени крака и ръце, болки в ставите, слабост, съвсем бяла коса… Тя беше убедена, че наближава времето, когато ще напусне това тяло, тази обвивка — за последен път, и ще се присъедини към предците в святата планина. Тогава Дрек’Тар, нейният чирак, щеше да стане съветник на Гарад и клана Фростулф. Тя му имаше пълно доверие и всъщност с нетърпение очакваше деня, когато ще се превърне в чиста енергия.

Въпреки че, замисли се тя, когато слънчевата светлина се процеди до нея и песента на птиците погали ушите й, сигурно щяха да й липсват дребните неща, които животът й предлагаше — дребните неща като песента на птиците, топлата храна и любящото докосване на внучката й.

— Доведи го — каза й Дядото.

Това и щеше да направи.