Лидия Джойс
Музиката на нощта (3)

2

— Сигурна съм, че сте права и че Елизабет скоро ще се вразуми — диктуваше лейди Мерил. — Предайте най-сърдечните ми поздрави на леля Герти… Е, това беше. Приключихме и с последното писмо.

Сара остави перото и попи последните редове с попивателната. После мушна ръка под масата и я разтри с другата. Кореспонденцията на лейди Мерил открай време си беше значителна, а сега, след пристигането им във Венеция, се бяха натрупали още повече писма. Естествено, това не бяха първите писма, които Сара пишеше за господарката си. Когато донесоха стария пътнически сандък в стаята й, тя веднага извади хартия и мастило и написа писма на единствените хора, които държаха на нея — сестрите Оуен. Изпрати специални поздрави на седемгодишния син на Нан. Писа на Джил — ужаса на Хароу. Писа и на Франки, който нямаше постоянен адрес, но винаги можеше да бъде намерен чрез фирмата „Кроу и Парк“. После на Хари, който вече беше директор на училище, а накрая и на скъпата Маги, който я познаваше по-добре от всеки друг човек на света.

Когато Сара остави попивателната, мистър Дьо Линт, който стоеше зад нея, се раздвижи. Пресегна се през рамото й — при това ръкавът му нарочно се плъзна по бузата й — и взе готовото писмо от масата. Сара с мъка потисна порива да се отдръпне рязко и се загледа упорито в позлатеното дърво.

— Хубав почерк имате — отбеляза мъжът, докато внимателно изучаваше страницата. — Би могло да се каже, че сте се научили да пишете още в ранното си детство.

— Точно така — кимна Сара, за миг обзета от гордост.

— Наистина ли? — В гласа му звънна искрено любопитство.

Когато гневът й се уталожи, с него изчезна и самоувереността и тя „веднага съжали за отговора. Надигна се, взе писмото от ръцете му и го сложи на мястото му върху другите писма, които чакаха подписа на лейди Мерил.

— Да.

Сара подаде писмата на господарката си и отиде до далечния прозорец, за да е колкото може по-далече от Дьо Линт. През отворената врата се чуваше бъбренето на момичетата, седнали в красивия салон на лейди Мерил. Апартаментът на старата дама беше на първия етаж. Сара се опита да чуе за какво си говорят, за да отклони вниманието си от натрапчивото присъствие на мистър Дьо Линт.

— Престани да дразниш бедното момиче, Бертран — проговори с отсъстващ вид лейди Мерил, докато преглеждаше писмата и се подписваше под поздравите. С възрастта беше станала далекогледа, но сърдито отказваше да носи очила, твърдейки, че не иска да изглежда като жалка старица. Затова караше Сара да пише писмата й и да й чете.

— Нашата Сара не се притеснява от такива дреболии, нали, скъпа? — Отговорът на Дьо Линт прозвуча с добре изиграна любезност, но Сара много ясно усети предупреждението в думите му. Тя сложи ръце на рамката на прозореца, но не отговори, защото знаеше, че и без това никой не очаква отговор.

Досега се наслаждаваше на присъствието на мистър Дьо Линт на малки дози. Даже на парахода той предпочиташе мъжките компании, а понеже лейди Мерил забраняваше силни напитки, хазарт и неприлични шеги (което според Сара беше лицемерие, защото старата дама обичаше и трите), синът гледаше да не се задържа много-много близо до майка си.

Ала след сцената на водната стълба тази сутрин той беше неотлъчно до майка си и Сара. Заяви, че му било безкрайно забавно да разопакова лично багажите — за голямо възмущение на своя камериер и на камериерката на майка му и за ужас на Сара, която трябваше да види как той се рови в бельото й, преди да позволи на слугинчето да го нареди в шкафа. Тя вече нямаше сили да се пита кога най-после някой нов каприз ще го изведе от къщи и можеше само да се надява, че ще е скоро.

— Не е точно това, което сме си представяли, нали?

Сара подскочи стреснато. Не бе чула приближаването му.

— Не — отговори тя, предполагайки, че той има предвид гледката от прозореца и Венеция като цяло.

Отговорът й съвсем не беше убедителен. Синьо средиземноморско небе и мраморни палати, които блестяха като седеф над блещукащата вода — точно така си беше рисувала Венеция по време на дългото и бавно пътуване от Саутхем дотук.

Ала водата на лагуната беше черна от морски растения й мръсотия, а миризмата беше отвратителна, дори за човек, израснал в бедняшките квартали на Сейнт Джил. Небето бе скрито зад сиви облаци, въздухът беше напоен с изпарения, а оцапаният със сажди мрамор блестеше в белезникаво, петнисто бяло, от което стърчаха червени и жълти тухли в зависимост от посоката, в която вятърът гонеше мъглата.

Въпреки това първото впечатление беше за красота, макар и по-сложно, не толкова въздушно и някак страшно. Сара се взираше в грандиозния декаданс наоколо и изобщо не съжаляваше за загубата на мечтите, с които се бе запътила насам.

— С малко повече късмет утре ще имаме слънце — каза мистър Дьо Линт. — Даже Венеция познава мъгливи дни, но те са редки, освен, естествено, през зимата.

— Това е хубаво — отговори предпазливо Сара, след като изпълненото с очакване мълчание се бе проточило няколко минути. Не беше сигурна, че иска да каже точно това. Забулените в мъгла улици и черната вода на каналите излъчваха нещо заплашително, но и нещо познато, почти успокоително, сякаш част от Лондон бе пристигнала с тях и сега й напомняше, че всъщност не са чак толкова далеч. Тя обичаше Лондон и заедно е това го мразеше, но сега усещаше болезнено липсата му…

Но Лондон беше далеч. Лондон вече не беше неин дом и никога нямаше да стане отново. Защото тук я очакваше нещо ново. Някъде навън, в мъглата, беше онзи мъж от сянката, мъжът с пронизващи очи и тъмна качулка… Защо беше скрил лицето си под качулка, след като навън изобщо не беше студено?

Мъж, който я беше погледнал… колкото, и смешно да звучеше това. Тя не можа да види чертите на лицето му, но беше абсолютно уверена, че изглежда добре. А проблесналата за миг подплата на палтото му беше от коприна… Сигурно беше случайност — мъжът очевидно чакаше нещо или някого и по липса на по-интересна гледка се беше загледал в разтоварването на лодките. Мистър Дьо Линт сигурно щеше да се смее дни наред при мисълта, че мъж от неговото съсловие е наблюдавал Сара по някаква друга причина, не от скука или от злоба.

Не, не беше случайност. Това я изпълваше със страх, но и с някакво радостно очакване. И й вдъхваше сила.

Тя се извърна от прозореца и погледна Дьо Линт в лицето. С образа на мъжа от сянката в сърцето си намери сили да се усмихне учтиво на сина на работодателката си въпреки обичайния му нараняващ поглед.

Мистър Дьо Линт направо се смая, когато тя мина безшумно покрай него. Лицето му изглеждаше толкова глупаво, че Сара едва не избухна в истеричен смях. Разбира се, тя преглътна смеха, взе подписаните писма и се зае да адресира пликовете.

 

 

Себастиян вдигна глава от сметководните книги, когато Джани влезе в бюрото му в палацо Контарини. Младият мъж му бе препоръчан от венецианския колега на Уитби и засега беше заслужил доверието му. Той беше точно това, от което Себастиян имаше нужда: дискретен, умен, образован и много, много красив. Освен това Уитби, който всяка пролет заминаваше в чужбина, бе обяснил на клиента си по обичайния си сух начин, че тази година ще съгласува пътуването си с неговото — след като клиентът му официално е мъртъв, услугите му временно са станали излишни.

— Готови сме, сър — каза Джани, без да си губи времето с учтивости, на почти перфектен английски. — С малко късмет Бертран дьо Линт и метресата му тази вечер ще присъстват на бал с маски у семейство Белини.

— Поотделно. — Това беше наполовина въпрос, наполовина констатация.

— Но естествено.

— Добре. — Себастиян си разреши една секунда триумф.

— Кажете на момичето… как му беше името?

— Доменика.

— Кажете на Доменика да е готова, за всеки случай. Не искам тази вечер да стане някаква грешка.

— Разбира се, сър.

— Благодаря.

Джани се отдалечи с кратък поклон.

Беше му малко странно, че не се обръщат към него с «милорд» или «Ваше благородие», след като в продължение на дванайсет години беше чувал само това обръщение, но щеше да свикне. Сега трябваше да се концентрира отново върху сметководните книги, с които по-рано никога не се занимаваше. Беше ги поискал още преди нападението срещу Адела с някакво неясно чувство, че е длъжен да се запознае по-отблизо с имотите и инвестициите си, но до днес не ги беше отворил нито веднъж. Каква ирония на съдбата: точно сега, когато бе пристигнал във Венеция като сеньор Раймундо Гуера от Аржентина, се сещаше да изпълнява задълженията си като пер и земевладелец.

Изминалите четири месеца го бяха променили — това не можеше да се отрече. Себастиян потърка брадичката си — гладко избръсната за първи път, откакто бе напуснал Итън и бе отишъл в Кеймбридж. Не беше сигурен, че харесва новата си идентичност, но в момента му беше все едно.

Или поне така си внушаваше. Ала когато се будеше в мъртвите, черни часове на нощта и се взираше в неясните очертания на балдахина на леглото, изобщо не беше толкова спокоен.

Себастиян скочи, заобиколи писалището и опря ръце на рамката на прозореца. По улицата се разхождаха само няколко местни хора и стъпките им отекваха по тесния тротоар, който минаваше покрай канала. Две гондоли се плъзгаха по черната вода като бавни акули. Освен стъпки, тих ироничен смях и вечната тиха музика не се чуваше нищо друго.

Всеки път, когато идваше във Венеция, тишината го изненадваше отново. Беше запечатана в паметта му, но я усещаше истински едва когато влизаше в лагуната. Пустият град беше обгърнат в спомена за велики дни като в задушна наметка. Празните палати бяха препълнени с избледнели спомени за славните стари времена. Не се чуваше тропот на коне, не тракаха колела, нищо не нарушаваше съзерцателното спокойствие. Нищо, което би могло да заглуши тихите, неравномерни удари на сърцето на някогашния голям град с изкуствената деловитост на съвременния живот.

А при това пътуване, посветено на съвсем друга цел, абсолютно различно от предишните, нямаше нищо, което да заличи спомена. Никога нямаше да забрави предишните си посещения в по-щастливи времена, които сега му изглеждаха като друг живот. През онези прекрасни дни двамата с майка му се настаняваха в тиха къщичка до някой от задните канали и се движеха в изисканите кръгове на международното общество. Радостни спомени, които приличаха на сънища, но случилото се по-късно лежеше като тъмно було върху онова златно време. Много често, когато мислеше за миналото, всеки огрян от слънцето миг му изглеждаше като злокобно предзнаменование за бъдещите събития.

Причината е във Венеция, реши Себастиян. Мрачната атмосфера го изпълваше със съмнения и тъмни мисли, с недоверие към себе си. Непрекъснато се питаше дали някога е знаел какъв е в действителност. Дали изобщо е способен да се промени или се самозалъгва, защото вече няма сили да гледа в лицето бездушния, изпаднал субект, когото вижда в огледалото?

Скоро ще тръгне отново на път и тогава ще остави в този обезпокояващ град всички новопоявили се съмнения. Но преди това трябваше да свърши онова, за което беше дошъл. Каквото и да му струва.

 

 

Сара излезе от апартамента на лейди Мерил с тиха въздишка“ на облекчение и внимателно затвори вратата зад гърба си. Всички помещения на този етаж извеждаха към онова, което мистър Дьо Линт наричаше „портеджо“ — дълго централно помещение, което се простираше по цялата дълбочина на палата, от канала до градината. Помещението се отваряше от двете страни към нощния въздух, вместо прозорец или стена там имаше красиво изработени лоджии. Това портеджо беше едновременно с това и великолепна приемна.

През каменните решетки влизаше хладен нощен бриз и носеше свежия солен мирис на прилива, който гонеше миризмата на стара тиня. Сара потрепери, загърна се по-добре във вълнения си шал и се запъти към далечния край на салона, който гледаше към канала. По стените на нейния етаж нямаше светлини, но газовите лампи на белетажа осветяваха достатъчно голямото стълбище и рисуваха причудливи шарки от светлини и сенки по пътя й. Когато палацото е било обитавано от едно семейство, стълбите са водели право към долния етаж, докато сега простата каменна стена и скромната врата бяха в тъжен контраст с великолепната архитектура на помещението. Натрапчив четириъгълник, който смущаваше гледката от единия към другия край. Кухнята и помещенията за прислугата се намираха в приземния етаж и вратата цял ден стоеше отворена — защото никой не искаше постоянно да отваря и затваря на постоянно тичащите нанякъде слуги.

Лейди Ана, която имаше навика дръзко да разпитва всеки, който й се изпречваше на пътя, за онова, което в момента я вълнуваше, бе открила, че помещенията на белетажа са разделени на няколко апартамента с по две или три стаи. Същото важеше и за междинния етаж под него, затова обитателите на палацото имаха навика вечер да се срещат в портеджото. Сара неволно се запита какво ли би било да поиска някоя от по-скромните рокли на Ефи Мортън, да я облече и да се присъедини към веселото множество в салона. Да се смее и да разговаря като една от тях, може би дори да посвири на старинната, отдавна неакордирана арфа, чиито звуци всяка вечер дразнеха ушите й.

Ала отхвърли тази мисъл почти толкова бързо, колкото беше дошла, поклати глава пред глупостта си и се запъти към балкона. Тя не принадлежеше към кръга на младите творци и бохеми в изгнание. Тя го знаеше и всеки, който я видеше долу, също щеше да го разбере.

Единственото, което искам, е да си легна, каза си тя, отдели поглед от хипнотичните светлини долу и се устреми към малката врата на спалнята си. Изтощението я навеждаше на глупави мисли — защото наистина беше изтощена, много повече, отколкото след всеки друг ден, прекаран в компанията на милата стара дама.

Не, работодателката й изобщо не беше виновна за изтощението й. Виновен беше проклетият й син и странното, смущаващо внимание, с което я удостояваше. Мистър Дьо Линт остана с майка си и компаньонката й дълго след вечерята и си наля няколко чашки шери, докато лейди Мерил най-сетне реши да се оттегли. Едва тогава и той стана, направи един от самодоволните си поклони и се изнесе от салона. Интересът на мистър Дьо Линт стесняваше Сара и й причиняваше студени тръпки в стомаха, а блещукането в очите му беше като добре познатото ехо на годините, които тя много държеше да забрави.

Освен това… дори мистър Дьо Линт да не я преследваше с такава упоритост, оставаше онзи мъж в сянката. Той я смущаваше много повече. Чувствата й се колебаеха между мрачни предчувствия, сладко задоволство и неверие, че вниманието на мъжа изобщо е означавало нещо. Но той беше толкова концентриран, абсолютната противоположност на случаен наблюдател. А после бе изчезнал. Някога подобна случка щеше да предизвика у нея страх и ужас, но от миналото й не беше останал нито един човек, който би могъл да изпитва такъв интерес към нея. Но защо… защо тогава?

Когато стигна до вратата на стаята си, Сара побърза да отхвърли безсмислените размишления, отключи и отвори вратата. Стаята й беше малка, но комфортна, таванът с асиметрична щукатура беше доста висок и това бе знак, че помещението е било отделено от друго, доста по-голямо и впечатляващо. Освен пътническия и сандък, вътре имаше дълго огледало и писалище, което служеше едновременно за тоалетка, както и старинен гардероб, който можеше да побере повече дрехи, отколкото беше имала някога. Леглото беше с желязна поставка, а върху покривката имаше нещо, което привлече вниманието й под светлината на свещта.

Сара остави вратата отворена и се промъкна страхливо до леглото си. Сигурно беше някой от злобните номера на Дьо Линт. Ала когато стигна до леглото и вдигна високо свещта, светлината се отрази в купчина коприна и дантели, а блещукането се оказа стъкло и изкуствени скъпоценни камъни.

Това беше рокля! Рокля, каквато никога не беше виждала. Блестеше като фойерверк от синьо, розово и златно. Безсрамно разкошна, луксозно безвкусна, чудо и ужас в едно. До роклята лежеше бяла полумаска, обсипана с блещукащи камъчета. А до маската имаше… писмо.

Сара посегна към листчето като в транс. Писмото беше написано на проста бяла хартия, абсолютно неутрална. Разгъна го и прочете:

Палацо Белини, кампо Морозини. Тази вечер.

С най-добри пожелания.

И толкова. Никакъв подпис, никакво указание за подателя.

Все още беше възможно да е някой коварен трик на Дьо Линт, но Сара Познаваше почерка му. Той не бе написал писмото. Естествено, би могъл да помоли някого да го напише вместо него, а днешното му преувеличено внимание е било само прелюдията. Не, не, той нямаше време да измисли такова нещо, каза си успокоително Сара, а и това не е в стила му. Освен това днес беше първият ден, когато я бе удостоил с такова внимание.

Тя се наведе и попипа роклята. Явно беше костюм за бал с маски. Дьо Линт беше говорил за тези балове днес следобед. Тази вечер в палацо Белини. Не можеше да отиде, естествено, че не можеше. Би било чиста лудост. Би означавало не само неблагодарност към добрата лейди Мерил да се измъкне от къщата посред нощ като похотлива слугиня — Сара знаеше много добре какво дебнеше по улиците на града в мрака, а и самата покана беше изпълнена със заплашителни въпроси, на която нямаше отговор.

Ако облече този костюм, ще прилича на проститутка. Нагласена като лейди и с това обезобразено лице, което я изобличаваше в лъжа… много добре знаеше какво ще си помислят мъжете, като видят такава жена.

Отново погледна маската и едва сега забеляза воала под долния ръб. Лицето й…

Остави свещта, затвори вратата и заключи, после вдигна маската, застана пред огледалото й я сложи на лицето си. Коравият, гладък картон скри горната част на лицето й. Очите блеснаха в отворите, украсени с фалшиви скъпоценни камъни. Златният воал под тях беше достатъчно плътен, за да скрие детайлите, и достатъчно тънък, за да разкрие контура на устните и брадичката. Загледана в отражението си, Сара си представи как жената зад маската се движи като истинска дама. Възхитителна, омагьосваща… истински красива дама.

Не смеейки дори да диша, тя съблече роклята си и захвърли кринолина, защото непознатият изпращач се бе погрижил и за фусти. Широк обръч, какъвто е бил на мода преди френската революция, вместо няколкото обръча на кринолина. Бързо сложи роклята отгоре му.

Горната част беше отворена отпред и на талията се виждаше част от корсета й. Сара бързо смъкна ръкавите, затегна шнуровете на корсета и изруга сърдито, докато най-сетне успя да стегне талията си с няколко сантиметра. Роклята беше създадена за съвършена фигура, а нормалната жена не можеше да я постигне без камериерка. За щастие тя беше стройна и успя да се справи без чужда помощ.

Готово. Лесно затвори кукичките на талията, но деколтето беше толкова дълбоко, че добродетелната долна риза се подаваше грозно навън. Тя я напъха под корсета и се завъртя за проба. Все още се виждаше, но само при резки движения. Сара се завъртя отново пред огледалото и дъхът й спря.

Роклята беше прекрасна. Розови копринени волани, прихванати в средата с блещукащи брошки, се спускаха от двете страни на деколтето. Корсажът беше от великолепен златно-син брокат, а полата беше цялата на рюшове и волани, прихваната отпред, за да разкрие фустата от чисто злато. Цялата рокля беше украсена с розови панделки, розички и фалшиви скъпоценни камъни.

Тя беше съвършена — и непобедима. Дълго стоя пред огледалото, загледана в невероятната жена пред себе си, не смеейки да повярва, че това е нейното тяло. Толкова силно и елегантно… Нейното лице, скрито зад маска и воал. Естествено, не беше сляпа и веднага разбра, че платът е евтин, а кройката — проста, но който и да я беше ушил, явно имаше усет към красивото, защото ефектът беше, зашеметяващ и много хора щяха да сметнат тоалета за истински и скъп. Очите в огледалото светеха с блясък, който не се дължеше само на светлината на свещта.

Сара примигна, за да прогони влагата, и се обърна към леглото. Върху огромната черна пелерина бяха сложени къдрава бяла перука и чифт златни обувчици с розови панделки. Обзе я чувство за недействителност, когато обу обувките и си сложи перуката.

Обърна се отново към огледалото, за да види как изглежда, и веднага разбра какво ще бъде решението й.

Минаха няколко секунди, докато си сложи наметката. Духна свещта и излезе безшумно от стаята. Заключи внимателно вратата, пъхна ключа в корсета си и забърза към задната стълба. Сърцето й пееше песен, която не беше чувала никога досега.

Спря за миг, за да огледа салона, и взе от ниската масичка ключа за външната врата и план на града. Вратата към градинската стълба не беше заключена. Най-сетне, най-сетне излезе навън.

Може би на небето имаше луна, но ниско надвисналите облаци и мъглата, която се виеше като бръшлян по зидовете, я бяха скрили. Сара слезе опипом по извитата стълба, едната ръка на парапета, другата опряна на стената, докато стъпалата й внимателно опипваха пред себе си. Когато стигна на височината на междинния етаж, до слуха й достигнаха гласовете на двама обитатели на къщата, които минаваха зад вратата. Тя замръзна на мястото си, затаи дъх, ала гласовете заглъхнаха. Само след миг пече беше стъпила на павираната алея в градината. Прихвана дългата пола, за да стигне по-бързо до портичката, и навлезе в тясната уличка, смаяна от смелостта си.

Далече пред нея трепкаха улични фенери, пробиваха надигащата се мъгла и я мамеха напред.

Планът на града беше трудно разгадаем под мътната светлина на фенера, но й показа посоката, а споменът за други среднощни разходки по други улици я придружи покрай тъмните дворове и в тесните улички, помогна и да избегне приведените фигури, които бързаха през мъглата или дебнеха в сенките между островчетата светлина.

Нощта беше изпълнена с шумове: кучешки лай, тихи котешки стъпки, гласове, изразяващи гняв или веселие. Ала шумовете бяха различни от лондонските — и много по-изнервящи, защото липсваше постоянното трополене на карета и файтони. Всеки шум изглеждаше отделен, сам за себе си, и не се губете в скърцането и тропота на превозните средства, този символ на големия град. А най-чуждото беше музиката. Парченца от мелодии или цели песни се носеха тихо в мрака, изпълнявани отчетливо и със самочувствие, което я смущаваше. Три гласа, четири, десет? Не беше в състояние да каже колко са и откъде идват, но всички бяха дълбоки, мъжествени, благозвучни. Кой пее, питаше се тя, и защо? Трепереше, но продължаваше пътя си.

Спря едва когато се озова на едно кръстовище, в което се вливаха няколко улички. Четириъгълният площад на картата носеше името „Кампо“. Приличаше на дузината други, през които беше минала, но имаше една основна разлика: в центъра му се издигаше палацо, грейнало в златни светлини.

Смехове и музика се лееха навън, изпълваха въздуха и заглушаваха всички останали шумове. Стотици познати или екзотични аромати струяха навън и гонеха миризмата на гнило от каналите.

Това беше. Мигът на истината. Все още можеше да обърне гръб на забулената в мъгла нощ и да се върне в уютната си спалня. Или да захвърли страха през борда, да влезе и да застане лице в лице с приключението. Да се срещне със своя мистериозен благодетел и да получи отговор на въпроса, който я мъчеше, откакто бе излязла от апартамента на лейди Мерил.

Защо?

Сара разтърси глава и излезе от уличката на площада. В претоплените помещения на палацо Бернини цареше такава блъсканица, че посетителите бяха склонни да повярват в завръщането на славните дни на републиката. Макар че оттогава беше минал почти век. Тук можеха да се видят фантастични и дори гротескни фигури. Огромни сатири с голи гърди и крехки дами от рода на Борджиите, пъстри пауни и благородни бели еднорози със сребърни рога.

Себастиян стоеше в далечния ъгъл на залата, едва намерил свободно местенце, облегнат на хладната мраморна стена, с чаша вино в ръка. Беше доста едър за англичанин и по-висок от повечето венецианци, които бяха голямата част от пъстрата смесица гости. Стърчеше над украсените с пера глави и можеше свободно да вижда входа и улицата.

Пъстра феерия от пера, рога, фалшиви кожи и блещукащи маски възвести появата на нова група нощни странници, които си пробиваха път към стълбата и широката двойна врата. Смеейки се и крещейки, те обиколиха площада и отново се върнаха в къщата. Двете крила се залюляха от нощния бриз, ала когато стигна до препълнената зала, вятърът не беше повече от полъх, миришещ на масло за лампи, одеколон и потни тела.

Ако наистина щеше да дойде, би трябвало вече да е тук. Коя жена би могла да устои на поканата, която беше изпратил?

Може би Дьо Линт имаше други плацове за тази вечер? Себастиян отпи глътка вино, сякаш можеше да прогони съмненията му. Тази мисъл го безпокоеше и той не знаеше защо, което беше още по-тревожно. Имаше нещо в начина, по който се държеше онази жена, нещо в начина, по който беше погледнала Дьо Линт, нещо, което не допускаше мисълта, че онзи негодник би могъл да я използва.

Смешно. Тя беше уличница — нито повече, нито по-малко. Вероятно беше умна жена, след като бе успяла да стане метреса на Дьо Линт, но характерът й, респективно липсата на характер, не се беше променил. Със сигурност щеше да дойде.

Внезапно откри добре позната висока перука в тълпата, събрала се около един певец, който блестеше повече със силата на гласа, отколкото с уменията си. Невярващо смръщи чело. Не беше изпускал от очи вратата към кампото. Ако не беше дошла по вода, невъзможно бе да е минала през вратата, без да я види. Огледа и другия край на залата, за да е сигурен, че Джани стои на пост откъм канала, облечен в пъстър костюм на Арлекин. Момчето беше на мястото си.

Себастиян разтърси глава. Сега нямаше да мисли как е дошла. Най-важното беше, че е тук, наблизо. Че се е отзовала на поканата.

Промъкна се през навалицата, разбулвайки безцеремонно нимфи и войници, за да се приближи до великолепната бяла перука. Щом приближи, вече беше сигурен, че именно това е роклята, която бе купил в магазина за платове.

И все пак… Гърбът на дамата беше гордо изправен, движенията се отличаваха с невероятна елегантност и дори бавните стъпки, с които прекоси залата, излъчваха хипнотична, самоуверена грация. Къде беше дребното, незначително същество от лодката, което носеше достойнството си като рицарска броня? Тази жена нямаше нужда от подобна защита.

Тя стигна до стълбата точно в мига, когато Себастиян преодоля и последния гост между двамата. Той протегна ръка и пръстите му докоснаха гладкото рамо. Тя потрепери и се обърна рязко.

Като видя очите му, шокът я прониза като нож. Тръпката, започнала от рамото, където я бе докоснала ръката му, премина през цялото тяло. Очите му бяха зелени, завладяващо зелени, твърде красиви, за да са истински. Да, това беше той.

Лицето под изкусно увития тюрбан беше скрито под проста бяла маска, носът образуваше меко хълмче, устните бяха студени, неподвижни и нечовешки. Ала очите бяха всичко друго, само не и студени, а инстинктивното разпознаване в тях не беше заблуда. Доскоро й се струваше невъзможно да познае мъжа, когото бе видяла само за няколко секунди в сянката, но сега беше абсолютно сигурна и това я разтрепери още по-силно.

Не беше очаквала, че той е толкова висок. Макар че стоеше едно стъпало по-горе, главата му стърчеше над нейната. Погледът й неволно обходи подплатения жакет, опънат от широките рамене. Присъствието му беше наистина впечатляващо. По стълбата покрай тях тичаха монахини и фокусници, но щом го видеха, веднага се отдръпваха и той разделяше човешкия поток, както могъща скала разделя река на два ръкава.

Ръката му се плъзна от рамото към лакътя й. Тя стоеше неподвижна, пленница на близостта му, без да разбира дали това беше просто движение на ръката или милувка. За тялото й беше все едно. Усети топлината на дланта му през копринения ръкав и напрежението стигна до нервите на пръстите й. Сърцето й заби като безумно, дъхът й спря, бузите й се оцветиха в тъмночервено.

Той хвана ръката й и я поднесе към белите си, сковани устни. Коравата маска се плъзна студена по пръстите, скрити под тънка ръкавица, но очите му, очите…

— Мадам Мари, предполагам — проговори той. Гласът му беше дълбок, с властен подгон, а в очите му светна нещо мрачно, от което дъхът й спря.

Устните й несъзнателно оформиха първия звук:

— М…

Той сведе поглед към устата й и тя замлъкна. Какво можеше да види през воала? Тя се опита да си представи какво вижда той. Почти нищо, увери се сама. Да, наистина не много? Стоеше пред него добре видима и в същата време невидима. За първи път, откак се помнеше, се чувстваше наистина свободна.

За нейна собствена изненада тази мисъл я накара да избухне в смях. Отдавна бе отвикнала да се смее и сега смехът й беше колеблив и ръждясал, но чувството беше толкова прекрасно, че тя отметна глава назад и отново се засмя. Мъжът присви очи и в погледа му светна заплаха, но в този момент нищо нямаше значение за нея.

Мари, бе казал той. Като Мария-Антоанета. Тя разгледа ориенталското му одеяние: яркочервен тюрбан, смарагдовозелена роба до коленете, надиплени бели шалвари и златни обувки с извити върхове.

— Да, аз съм. А вие сте мосю Мавър, нали? — Тя му се усмихна през воала. Нямаше ни най-малка представа дали костюмът е на мароканец, на турчин или на арабин, но какво от това.

— Точно така — отговори рязко той и авторитарният тон изплющя като удар с камшик. С бързо движение мушна ръката й под мишницата си, притисна я към копринения жакет и се обърна към стълбата. Стъпи на следващото стъпало и рамото му застана на височината на очите й.

— Горе танцуват. Желаете ли да ме придружите? — Това не беше въпрос.

Тя се засмя отново. Разбираше, че той иска да я сплаши. Грозната, обезобразена от едра шарка Сара сигурно щеше да умре от страх при тези думи, а после да се ядоса на страха си и на дързостта му. Но в момента тя беше свободна от другия си живот. Той нямаше представа какво се крие зад воала й, иначе нямаше да я покани. Тя не заслужаваше някакъв мъж да си прави шеги с нея — даже мистър Дьо Линт я дразнеше само защото беше винаги наблизо. Мавърът явно виждаше нещо в нея… нещо, което искаше да има. Колкото и фалшива да беше маската, той бе видял нещо красиво, нещо въздушно… да, тя беше друго същество, поне за тази нощ. Вирна безгрижно брадичка, но една малка част от нея въздъхна и си каза, че мечтата, в която така и не бе повярвала истински, ще умре от бавна, мъчителна смърт.

Отговорът дойде много бързо. Цинизмът взе връх и прогони тревогите: Нямаше никакво значение защо й бе изпратил тази рокля, защо желаеше компанията й. Нямаше никакво значение дали лицето й ще го отблъсне, дали е садист или перверзен тип, който се възбужда от обезобразени жени, ала умее да крие извратените си наклонности. Той я искаше. Незнайно по каква причина, истински или фалшиво, но я искаше. Тя също го искаше, за да има какво да си спомня… и защото той беше много красив.

— Точно така. — Тя повтори съзнателно последните му думи и той я погледна бързо. В смарагдовозелените очи зад простата бяла маска светна учудване. Явно бе открила уязвимото му място и това я изпълни с увереност. В същото време настойчивостта на погледа му я изпълни с горещина, която дойде от слабините, а после зачерви кожата на лицето й и остави в сърцето й объркване. Тя изкачи бързо стълбата, почти бягайки от чувството, и се запъти към мамещите звуци на танцовата музика.

Стигнаха до балната зала точно в момента, когато шотландският танц свърши. Чуха оркестъра едва когато влязоха, защото палатът беше препълнен с говорещи и смеещи се хора. Танцовата площадка, заобиколена от мраморни колони, също беше препълнена с маскирани, а по галерията се разхождаха двойно повече очакващи да танцуват. Ала мавърът продължи целеустремено напред и множеството доброволно му отвори път до самия център на залата.

Той се обърна към Сара и оркестърът, скрит под една колонада, за да не се излага на натиска на танцуващите, засвири валс. Мавърът се поклони, отметна пелерината си и я привлече към себе си, преди да е успяла да реагира.

— Ще танцуваме ли, ваше величество?

— Но разбира се, Синдбад. — Сара отново се засмя и този път смехът й прозвуча съвсем естествено.

Натискът на ръката му на талията й се засили и двамата се задвижиха под такта на валса. В училището за момичета Сара беше вземала уроци по танц веднъж седмично. Тъй като нямаха кавалери, момичетата се сменяха да водят. Тогава изобщо не си помисляше, че в ръцете на мъжа усещането ще е много по-различно, отколкото с хихикаща съученичка. Ала чувството беше наистина страхотно. Сигурно имаше някаква определена причина, но каква…

Чувстваше се като в приказка. Макар че зачервената Пепеляшка със сигурност не е била толкова леконога и темпераментна, толкова невероятно жива. Мавърът беше грамаден мъж и замъглените й сетива го възприемаха като великан. Ръцете му бяха толкова големи, че тя се губеше в прегръдката му. Гърдите му бяха като стена пред лицето й и тя трябваше силно да отметне глава назад, за да го погледне.

Когато пред тях се отвори малко пространство, той я поведе решително напред. Макар че вече нямаше извинение, не разхлаби хватката си и продължи да я притиска до гърдите си с такава сила, че тя не можеше дори да диша, без гърдите й да докосват неговите.

Отбранявай се, каза й част от нея, припомнила си смътно уроците по танци. Беше длъжна да се отдръпне, защото подобна близост бе обидна за дамата.

Ала дълбоко в сърцето си Сара знаеше, че не е дама. Облечена в строго кафяво и черно, тя работеше неуморно — някога не беше правила дори това. Никога, никога нямаше да стане дама, даже ако се облечеше в коприна и кадифе и сложеше на шията си огърлица с истински, камъни. Още другарките й в училището го бяха разбрали.

Затова тя не се възпротиви, дори не се отдръпна, когато мавърът сведе глава и допря буза до нейната през маската. Гладката бяла маска беше безполова, но очите и тялото му говореха друго.

Сара се усмихна дръзко на перфектното бяло лице.

— Защо ме поканихте тук?

Всичко ставаше толкова бързо, че тя не можеше да го осмисли. Въртенето в ритъма на валса за миг се превърна във вихрушка от емоции, която свърши едва когато гърбът й се удари в една от мраморните колони с такава сила, че въздухът излезе от дробовете й.

Очите на мъжа святкаха, впити в нея, докато тя пъшкаше и се мъчеше да си поеме въздух. Ръцете му се опряха от двете страни на главата й върху мрамора. Тежестта му я притисна към хладния камък и по тила й пропълзяха тръпки. Ръцете и тялото му и собствената й, висока като кула перука предотвратяваха много ефективно всяко движение.

Над рамото му тя видя други двойки да преминават покрай тях, продължавайки да се забавляват безгрижно. Ако извика, някой сигурно ще й се притече на помощ. Но тя не искаше да вика, макар че й се зави свят от силата на удара, макар че раменете й протестираха срещу насилието, скрито в натиска му, тръпките, които пълзяха по гърба й, бяха повече от възбуда, отколкото от страх.

Демоничният мавър явно беше прочел мислите в очите й, защото погледът му изведнъж омекна, вече не бе така пронизващ, макар да си остана непредвидим, а изпод маската избликна тих смях, ясен и красив като лице на ангел.

— Има ли някакво значение? — отговори той на полузабравения въпрос и от гласа му отново я побиха тръпки.

Преди да е успяла да отговори, той отстъпи крачка назад. Когато тя най-сетне разбра какво възнамерява, той вече бе вдигнал маската и я бе нахлузил като второ лице на двуглав ориенталски бог на тюрбана.

Наистина приличаше на бог. Не Адонис, не, у него нямаше нищо златно, той беше сянка и лунна светлина, толкова съвършен Плутон, че Сара неволно се запита дали Прозерпина нарочно не го е последвала в подземния свят. Интелигентното, широко чело се издигаше достойно над гъсти черни вежди. Блещукащите му очи светеха като смарагди от двете страни на острия орлов нос. Но най-силно привлече вниманието й устата му — широка и пълна, тя се изви в полуиронична усмивка. Уста на принц, който се радва на живота, прекрасно оформена уста на красива жена, макар и неоспоримо мъжка. Уста, способна да вдъхва страх.

Погледът й се върна на циничните зелени очи и в пламтящото, твърде интимно възхищение се намеси чувство на срам. Нейните собствени мизерни предимства не заслужаваха дори поглед от такъв мъж. Трябваше да бяга — и щеше да го направи, ако тялото му не я притискаше към колоната. Дори само мисълта да го докосне отново, за да го отблъсне, я разтрепери от възбуда и я закова на мястото й. Той остана за миг неподвижен, приемайки възхитения й поглед като напълно естествена чест, и суетността му й причини тихо недоволство, което още повече разбърка разбърканите й чувства.

Той посегна към булото й, но тя успя да го задържи. Искаше поне още малко да задържи илюзията.

— Не. — Какъвто и каприз да го беше накарал да я преследва, той нямаше да преживее истината.

— Както желаете — пошепна той, улови брадичката й през воала, меко, но със сила, която предизвика тръпки по кожата й. Тя усети шевовете на ръкавицата му и горещата ръка под тънката кожа.

Само секунда, преди той да сведе глава към лицето й, тя разбра какво предстоеше. Дълбоко в тялото й се надигна радостно очакване, което запали огън във всяка фибра и отне дъха й.

Устата му се приближи към нейната и устните й се отвориха със същата неизбежност. Още преди да усети докосването му.

А после потъна в бездната.

Горещината беше първото, което усети обърканият й ум. Прекрасна, невъзможна, влажна горещина на меки и едновременно твърди устни. Почти нежното докосване разчупи нещо в нея, изпрати сладка болка към всеки нерв. Той искаше, но не крадеше и тя му се отдаде с радост. Тънкият воал одраска устните й и засили въздействието на целувката.

Когато мавърът се отдръпна, от гърлото й се изтръгна разочарован стон. Тя отвори очи и срещна втренчения му поглед. Все още беше притисната до гърдите му. Отдръпна се, неспособна дори да си поеме дъх.

— Нищо чудно. — Той млъкна рязко и Сара зарадвано установи, че неестественото му съвършенство се е напукало. Очите му бяха потъмнели, на бузите бяха избили тъмночервени петна, които го правеха млад и невинен. Ала в тихия смях прозвуча порочност. Той раздвижи ръката, която държеше брадичката й, и бавно плъзна палец по линията на долната устна. Без да съзнава какво прави, тя засмука пръста му с устни. Той пое дълбоко въздух и Сара ясно усети потреперването му.

— Утре вечер — изрече тихо той. Предсказание и обещание в едно. Направи крачка назад и изчезна в навалицата, преди Сара да е успяла да реагира.

Тя примигна няколко пъти, за да прогони мъглата, в която я бе потопила магията му. В този миг цялата зала избухна в ръкопляскалия и тя бе достатъчно глупава да повярва, че те са предназначени за нея. Ала много скоро разбра, че валсът е завършил и всички са се обърнали към оркестъра.

Сара излезе бързо от балната зала, търсейки яркочервен тюрбан и бяла маска. Нищо. Наистина ли беше танцувала с него? Или той беше само плод на развинтеното й въображение?

Влажният воал пред устните беше достатъчно убедителен отговор. Тя се улови как търси вкуса му с връхчето на езика си. Не, той не й беше нужен, за да си спомня. Утре. Утре щеше да го види отново.