Лидия Джойс
Музиката на нощта (22)

21

Зашеметяващо.

Сара имаше чувството, че е стъклена фигурка, издухана от някой изкусен майстор от Мурано. Една част от нея не преставаше да се чуди на промените, настъпили само за три дни.

Портеджото на първия белетаж светеше. Платна с египетски пейзажи бяха опънати между тежки фалшиви колони, изрисувани с лотосови цветове. За съжаление по това време на годината във Венеция не се намираха истински лотоси или водни лилии, но тя си спомни, че Себастиян харесваше лилиуми, и поръча няколко дузини, за да украси с тях помещенията. Красивите цветни кошници разпространяваха тежък аромат. На всяка колона висяха букети, над вратите имаше гирлянди. Под тавана също се полюляваха гирлянди от червени и оранжеви лилиуми и се увиваха около полилеите. Между тях се рееха блестящи тъмносини копринени ленти, които по ъглите се спускаха чак до пода.

Тъмната копринена стена беше идея на Себастиян. Бяха я поставили в задната част на портеджото и зад нея оставаха пет свободни метра — за най-голямата изненада на вечерта, както бе заявил той мрачно. Вътре в малкото помещение драперии от коприна скриваха тавана, лоджията и страничните стени и човек се чувстваше като в огромна тъмна палатка. Сара усети как по гърба й пробягаха студени тръпки. Роклята й се развя от мекия бриз, който влизаше откъм градината. Обзеха я мрачни предчувствия.

Тя прогони решително страха и слезе бавно по голямата стълба в залата, която също беше изцяло преобразена. Танцовите й обувки се плъзгаха безшумно по студения мрамор, тежките поли се влачеха след нея. Тъй като цялата й рокля беше обшита със смарагдовозелени и лазурносини стъклени перли, тя беше украсила косите си с оранжевочервени лилиуми и носеше малко букетче от същите цветя на дясната китка над късата бяла ръкавица.

Спря на последната стълбищна площадка и завърза простата бяла маска, на която с черен въглен бяха изписани отворите за очите.

— Сара… — Гласът изразяваше дълбоко възхищение. Тя се обърна и видя Себастиян да влиза през вратата на кухнята. Отново носеше арабски костюм, но днес приличаше по-скоро на модерен египтянин, отколкото на мавър. Маската висеше на ръката му. Когато я видя, очите му пламнаха, а елегантните черти на лицето отразиха хаос от емоции, които Сара изобщо не се опита да разгадае. Както винаги в такива моменти, тя изпита учудване от красотата на този мъж. Широко чело, елегантен патрициански нос, класически черти — и всичко това съчетано с чувствено извити устни. Тя познаваше всяка частичка от лицето му, но красотата му всеки път я улучваше като удар.

Дъхът й спря, ръката й автоматично се плъзна към стомаха. Усмихна му се под маската и се опита да задуши копнежа и болката от близката загуба. Тази нощ беше последната. Никой не знаеше какво ще им донесе утрото.

— Сеньор Гуера — проговори учтиво тя. Бяха се уговорили как да се наричат.

— Предполагам, че и вие носите някакво екзотично име — отговори с усмивка той и върза маската си.

— Знам само две египетски женски имена — призна съкрушено Сара. — Но не мисля, че мога да се нарека Нефертити или Клеопатра.

— Тогава да потърсим в арабския харем. Какво ще кажете за Лейла? Или Зара? — Той я хвана подръка. Очите му бяха неотстъпно устремени в лицето й през отворите на бялата маска.

— Мисля, че Зара е добре — отвърна небрежно тя, притисна се до него и усети добре познатите тръпки. — Прилича на истинското ми име.

Входната врата се отвори с трясък и чакащият лакей удари гонг, който отекна в голямото помещение. Икономът възвести тържествено първите две имена.

— Гостите започват да пристигат — отбеляза Себастиян.

— Да идем да ги поздравим.

Сара отново се усмихна и изпита приятно вълнение. Това беше първият й прием. Кой знае, може би щеше да бъде и последният…

Гостите пристигаха, първо двама по двама, после на големи групи. Мъже с фараонски корони и надиплени наметки обикаляха помещенията, придружени от жени с гривни под формата на змии. Чернооки Клеопатри се прегръщаха с Цезари и Марк Антониевци, арабски харемски дами се усмихваха иззад ветрилата си на шейхове и емири. В морето от облечени в бяло египтяни, римляни и мохамедани Сара беше като сапфир върху легло от перли. Усещаше как десетки погледи я следят, където и да отиде. Знаеше, че всички се чудят и се възхищават на прекрасната дама подръка с домакина. Роклята й блестеше в синьо и зелено, коприната шумолеше предизвикателно, перлите прозвънваха при всяка стъпка. Зад маската тя се чувстваше силна и изключителна. Поздравяваше всеки гост с величествено кимване и тихи, нищо незначещи думи.

Само след час помещенията бяха пълни, дори препълнени. Сара никога не беше помисляла, че Себастиян — или сеньор Гуера — познава толкова много хора във Венеция. Чуваше италиански, френски, немски и английски — истинско вавилонско стълпотворение, примесено с много смехове и вълнение.

— Откъде се взеха толкова много хора? — пошепна тя, след като, поздравиха поредните гости.

— Знаете, че не съм прекарал последните две седмици само в компанията на Дьо Линт. — Себастиян се изсмя развеселено. — Докато обикалях нощните забавления, успях да си изградя толкова мистериозна аура, че всички местни и дори най-добронравните гости на Венеция, закопнели за необикновени преживявания, приеха с благодарност поканата ми да присъстват на моя бал.

Сара отдавна беше забелязала, че гостите излъчват някакво особено напрежение. Никога не беше преживявала подобно нещо. Нито докато беше камериерка на Маги и съпругът й организираше празненства по различни поводи, нито в дома на лейди Мерил. Имаше чувството, че днешният бал с маски съвсем съзнателно прекрачва границите на приличието, че всички са решени да се държат особено дръзко и да съгрешават, без да стават вулгарни.

— Движите се по опасен наклон — проговори сериозно Сара, когато минаха покрай млад певец, изпълняващ любовна песен, която караше слушащите го двойки да си разменят похотливи погледи.

— Знам — отговори доволно Себастиян. — Атмосферата е перфектна. — Хвърли й многозначителен поглед и незабавно смени темата. — Тук всички изглеждат доволни. Хайде да се качим в салона. Там танцуват.

Сара се усмихна и биенето на сърцето й се ускори, когато си припомни първия им танц.

— За нищо на света не искам да пропусна танците.

Пробиха си път по пренаселената стълба и влязоха в помещението, предвидено за бална зала. На танцовата площадка вече бяха излезли поне две дузини двойки. Себастиян буквално я грабна в обятията си и я завъртя в ритъма на валса.

— Скъпи мой сеньор Гуера — пошепна задъхано Сара й отново се наслади на приятните тръпки, — вие сте отличен танцьор.

— Това е едно от предимствата на моя стил на живот — обясни той с нарочна небрежност. Ала шеговитите думи имаха мрачен подтекст, сякаш си бе припомнил случки, който искаше да забрави, а в очите му светнаха болка и онзи познат копнеж, който непрестанно го тласкаше в неизвестна посока.

Сара потрепери и се притисна до него. Знаеше, че очите издават физическата й реакция, но не я беше грижа. Вече не беше компаньонка, която се стреми към независимост, но в същото време държи да остане уважавана и стабилна. Сега беше непочтена жена, метреса на богат мъж. За първи път в живота си се почувства истински щастлива.

Себастиян я притисна до гърдите си. Тя се засмя под маската, отметна глава назад и приближи устни до неговите. Краката й, освободени от ужасния кринолин, се притискаха към неговите. Наслаждаваше се на допира на силното му тяло, наслаждаваше се на неприличната им близост на обществено място, радваше се на чувствените тръпки, които постепенно обхванаха цялото й тяло и го затоплиха. Скоро престана да усеща пода под краката си. Виждаше и усещаше само него — мъжа, който я притискаше до гърдите си и чиито очи светеха като смарагди.

Когато музиката замлъкна, той я поведе през навалицата към тъмната страна на залата, бутна я в един ъгъл и й препречи с тялото си гледката към залата.

— Зверче такова — изсъска и в предрезгавелия от желание глас звънна смях.

— Аз съм жена, която се наслаждава — поправи го сериозно Сара. — Тази вечер съм вакханка. Чувствена жена. И за това сте виновен само вие.

Погледът му я опари. Той вдигна маската, но когато тя понечи да го последва, и попречи да я свали, като стисна здраво китката й.

— Още не. — И впи устни в устата, изрисувана на маската.

Сара се разтрепери от наслада. Не можеше да повярва, че един толкова странен акт може да бъде така възбуждащ. През тесния отвор усещаше горещия, влажен дъх на мъжа, коравата, гладка хартия се триеше в устата й. Това беше възбуда и мъчение, обещание, жадуващо за изпълнение, и от устните й се изтръгна дрезгав вик. Най-сетне Себастиян престана да я мъчи й разхлаби хватката си. Тя вдигна маската и го изгледа мрачно.

— Постарайте се да се поправите.

Той избухна в тих смях, повдигна внимателно брадичката й и бавно завладя устата й.

Сара се разтопи. Кожата й стана невероятно чувствителна, — още първото докосване на устните му я заля като втечнен огън. Затвори очи, изгуби се в чувството, раздвижи устни, първо меко, после по-енергично, обзета от желание, което я остави безволева. Устата му владееше нейната, езикът му я влудяваше, в тялото й запулсира копнеж…

— Виждам, че си имате забавление, и то добро.

Подигравателният глас проникна през мъглата на страстта и Сара подскочи. Отвори очи в мига, когато Себастиян се откъсна от нея и моментално спусна маската на лицето си. Тя не беше толкова бърза и остана да стои като вкаменена, докато сърцето й биеше болезнено.

Мистър Дьо Линт бе изникнал внезапно сред стотиците надиплени тоги и копринени поли. Както винаги, носеше елегантен вечерен костюм. Под скромната черна полумаска се виждаха само брадичката, устата и бакенбардите. Кехлибарените очи святкаха през отворите.

Като го видя пред себе си, Сара веднага си представи ужасна сцена: мистър Дьо Линт я разпознава, завлича я в палацо Боволо и заявява, че тя е крадла и е длъжна да му се подчинява безпрекословно, ако не иска да я предаде на полицията. Кошмарът беше толкова силен, че й трябваше доста време да проумее, че той не я е познал и изобщо не се интересува от нея.

— О, сеньор Дьо Линт — поздрави учтиво Себастиян. Последва неразбираем поток от италиански думи.

Вниманието на Дьо Линт беше съсредоточено изцяло върху Себастиян. Отговори му също на италиански и Сара се възползва от случая да върже маската си и да се оттегли в тъмния ъгъл. Двамата продължиха разговора си, без Дьо Линт да я удостои дори с един поглед. След пет минути Сара вече се беше отпуснала й си позволи да огледа залата.

С голямо учудване установи, че всички тъмни ъгли бяха заети от страстно прегръщащи се двойки. Повечето само се целуваха, но тя изпита възмущение, примесено с възбуда. Заповяда си да се държи прилично, прогони възбудата надалеч и заоглежда полилеите на тавана, докато мъжете продължаваха да разговарят.

Най-сетне мистър Дьо Линт се върна към родния си език.

— Е, май е време да си отида. Не искам да ви лиша от заслуженото удоволствие. Посветете отново вниманието си на вашата… хм… придружителка. Всичко хубаво, сър. — Направи кратък поклон и се отдалечи.

— Защо се държахте така непредпазливо, след като знаехте, че той е тук? — изсъска гневно Сара, когато Дьо Линт се скри в навалицата.

— За момент се забравих — отговори той, вдигна вежди и я огледа с поглед, който отново събуди желанието й. — Повярвайте, когато ви поканих да танцуваме, нямах подобни мисли.

— Той можеше да ме познае — настоя тя и отново я обзе паника. — Не може да не сте помислили за това, когато ми вдигнахте маската.

— Но не ви позна. — Себастиян понижи глас. — Стига, Сара, вие също знаехте, че той е тук. Но го забравихте.

За момент това я накара да замълчи.

— Не исках да мисля, че ще го видя отново — призна разкаяно тя.

Себастиян се засмя тихо и плъзна пръст по мястото, където маската докосваше брадичката.

— Не ви обвинявам, скъпа. Самият аз си пожелах да не мисля за него. — Предложи й ръката си и добави: — Хайде да танцуваме. Но ви моля да криете изкусителните си очи, иначе не мога да гарантирам за нищо.

Танцуваха още два валса, после Себастиян я отведе в балната зала, където ги очакваше разкошен бюфет. Сара не знаеше много за предпочитанията на висшите класи, но комбинацията от стриди и шоколад, хайвер и грозде й напомни за разказите на една проститутка, присъствала на вечерите на няколко лордове.

— Оргия ли смятате да правите? — попита тя и се изчерви от откровеността си.

Себастиян се изсмя безгрижно.

— Разбира се, че не. Искам само да изглежда като оргия. Нашият бал е почти буржоазен.

— Почти буржоазен? — повтори през смях Сара и понечи да възрази, когато звукът на добре познат глас я спря.

— Погледнете какво има тук! За бога, не е ли малко пресилено?

Сара се обърна като ужилена и погледаш към вратата. Не можеше да е тя, не и тук…

Не, тя беше. Лейди Ана. Без съмнение. Лейди Ана, облечена в костюм на римлянка, но с огромен кринолин. От двете й страни бяха сестрите Мортън. Както винаги напоследък.

Сара се обърна и побягна. Проби си път през навалицата и излезе в портеджото. Повече усещаше Себастиян зад себе, си, отколкото да го вижда. Когато се увери, че никой не ги вижда, се обърна към него и изсъска разярено:

— Вие ли поканихте лейди Ана?

— Естествено — отговори Себастиян като истински светски мъж. — Защо не? Лейди Мерил трябва да преживее позора на сина си, за да повярва, че е виновен. Освен това старата дама много се радва на празненства с лек нетипичен привкус. Беше съвсем логично да поканя не само Дьо Линт, но и роднините му.

Сара престана да се тревожи за гостите, които може би ги наблюдаваха. Гневът и нарастваше, но заедно с това се чувстваше все по-несигурна. Обзе я безпокойство. Ала очите на Себастиян бяха неразгадаеми. Между тях сякаш се издигна стена. Това я доведе до отчаяние. Неволно се запита дали изобщо познава този мъж.

Мълча цяла минута, защото не знаеше какво да каже. Тогава зад тях изникна Джани и Сара смаяно установи, че е облечен във фараонски костюм, вместо да носи ливрея като другите слуги. Той я изгледа одобрително отстрани, наведе се и пошепна нещо На Себастиян.

Сърцето й се сви. Започваше лошото. Себастиян се поклони кратко пред нея.

— Разбрах, че тук има човек, с когото трябва да говоря. Извинете ме за няколко минути, Сара.

— Разбира се — прошепна с пресекващ глас тя.

Без да каже дума повече, Себастиян се обърна и изчезна в навалицата. Това е, каза си отчаяно Сара. Последната крачка. Краят на плановете му.

Все още не знаеше на какво да се надява — дали на успех или на провал.

Себастиян вървеше бързо през пълните помещения и се опитваше да се съсредоточи върху непосредствено предстоящите задачи. Ала мислите му отново и отново се връщаха към Сара и към покушенията срещу живота му. Припомни си последната среща с Даниел, нападението над Адела. Накрая се получи такава смесица, че животът му загуби смисъл. Нищо не беше наред. Изобщо не беше наред. Нещо, което до този момент не беше разбрал… За секунди дори повярва, че е видял между гостите адвоката си, но когато се обърна, фантомът беше изчезнал.

— Както виждам, най-после сте оставили красивата си придружителка. Това означава ли, че всичко е готово за мен? — Италианският на Дьо Линт беше твърде интимен и твърде висок.

Себастиян се обърна и видя врага си облегнат на стената с чаша в ръка. Слугите, инструктирани да го наливат с концентриран алкохол, бяха изпълнили успешно задачата си. На лицето му изгря мрачна усмивка.

— Разбира се, сеньор — увери го той. — Последвайте ме.

Отведе Дьо Линт в един от страничните салони, а оттам през няколко тъмни помещения. През цялото време се надяваше, че бившият му приятел е достатъчно пиян и няма да забележи, че се връщат в портеджото — по-точно, в помещението откъм канала, отделено от голямата зала с копринена стена. Тя беше поставена така, че едно дръпване на шнура щеше да е достатъчно да я свали на пода. Шумът от празненството се чуваше в целия палат и Себастиян не се страхуваше, че Дьо Линт ще усети клопката, която му бе приготвил.

Джани охраняваше единствената врата и когато двамата мъже наближиха, кимна на Себастиян. Всичко беше готово.

— Тя ви очаква вътре — рече тихо Себастиян. — И помнете, сеньор — абсолютно мълчание! Това е единственото правило.

— Да, да, разбира се — отговори раздразнено Дьо Линт. Отвори вратата, провря се през процепа и веднага я затвори зад себе си.

Себастиян остана дълго време пред простата дървена врата. Бе направил, каквото трябваше. Сега всичко зависеше от случайността.

След като постоя няколко минути в препълненото портеджо, където я остави Себастиян, Сара надникна в трапезарията, за да види лейди Ана. Веднага откри сестрите Мортън и беше готова да си излезе, когато усети, че нещо не беше наред. Сестрите Мортън бяха там, но лейди Ана не беше с тях.

Къде е лейди Ана?

Лейди Ана, която заемаше значително място в плановете на Себастиян. Лейди Ана, която бе поканена на този абсолютно неподходящ за нейната възраст бал с маски…

Погледът й бе привлечен от полюляващата се копринена завеса в другия край на портеджото. Себастиян със сигурност не е… Не може да е…

Изведнъж Сара проумя целия план за отмъщение и се задейства, без да мисли. Устреми се към другия край на портеджото, но напредваше бавно заради навалицата. Да опозори момиче от нисшите класи — макар и девица — това изобщо нямаше да навреди на доброто име на Дьо Линт.

Или поне не завинаги. Но да опозори дъщеря на лорд… Своята собствена племенница…

Сара се опита да тича, но около нея имаше твърде много хора. Твърде много тела между нейното и изкусителните тъмни завеси. Още докато се стремеше към тях, умът й разгадаваше и други загадки, произвеждаше нови, ужасяващи сценарии, който я тласкаха неудържимо към завесата. Одеколонът! Тя бе купила одеколона за Себастиан, защото мислеше, че му трябва за двойника на мистър Дьо Линт на бала с маски. А истината беше, че е бил предназначен за Джани. Тази вечер се бе намазал, за да може, след като най-сетне примами лейди Ана в прегръдките си, тя да запомни аромата му и по-късно — в мрака на копринената палатка — да не направи разлика между своя любим и чичо си. А после ще е вече твърде късно… Познавах всички частички на пъзела, упрекваше се Сара, но не можах да ги подредя правилно. А сега Себастиян се готвеше да направи най-голямата грешка в живота си. Само тя можеше да го спре.

Сара дишаше на пресекулки, но не спря нито за миг. Навалицата я притискаше от всички страни. Някой настъпи полата й и за малко не я спря, но тя се изтегли с всичка сила напред. Копринената пола се скъса и по пода се посипаха дузини перли. Сара продължи напред, разблъскваше стоящите на пътя й хора, глуха за гневните викове и проклятия, които я следваха.

Напред, напред… Най-сетне стигна до завесата. Ръцете й докоснаха коприната. Лакътят на един мъж я улучи в лицето, когато се наведе да хване края на завесата. Маската й се измести, тя я смъкна нетърпеливо и я захвърли настрана, наведе се и с две ръце повдигна тежката драперия.

За момент светлината на портеджото огря малкото, отделено със завеси помещение. Лейди Ана беше в прегръдките на мистър Дьо Линт. Изглеждаше гневна и уплашена и с всички сили се мъчеше да се освободи от ръцете му. Той я държеше здраво, едната му ръка беше в корсета и грубо опипваше гърдите й.

— Не! — изкрещя Сара.

Осветени от многобройните свещи, двамата се погледнаха и се познаха. Двете лица се разкривиха от ужас. Мистър Дьо Линт отблъсна момичето и то политна назад. Точно в този миг завесите паднаха.

Коприната се свлече с мек шум на пода и буквално погълна леката фигурка на Сара. Тя зарита отчаяно, размаха ръце и постепенно успя да свали пластовете от раменете си. Когато най-сетне се освободи, примигна смаяно и установи, че копринената стена, отделяща палатката от портеджото, вече я няма.

Зад нея цареше гробна тишина. Сара хвърли бърз поглед през рамо. Стотици гости гледаха с облещени очи и зяпнали уста сцената, която се бе разкрила пред тях. Лейди Мерил стоеше най-отпред и дори под маската личеше колко е ужасена. Погледите им се срещнаха за миг и Сара видя учудването на бившата си работодателка, което бързо се превърна в обвинение. Едва сега й стана ясно как изглежда, фантастичната рокля беше разкъсана, елегантната фризура — разрушена от падналата отгоре й коприна, белезите по лицето й личаха от ясно по-ясно. В следващия момент й стана ясно, че това й е напълно безразлично.

Сара кимна леко и отново се обърна към двамата главни участници.

Лейди Ана бе коленичила до парапета на разкритата лоджия и плачеше тихо, скрила лице в ръцете си. Дьо Линт стоеше на известно разстояние от нея и лицето му беше разкривено в гневна маска… а погледът му фиксираше мъжа, който тъкмо бе влязъл в портеджото.

Ала Себастиян гледаше само Сара, която стоеше между стотиците зрители и странната двойка от лейди Ана й Дьо Линт.

— Защо? — попита Себастиян и се придвижи към средата на помещението, сякаш се намираше на оперна сцена. — Защо, Сара?

Гласът му трепереше от гняв и Сара се олюля. Край. Всичко свърши. Той я мразеше. А и как би могъл да не я мрази? Сигурно вярваше, че през цялото време тя е работила за Дьо Линт, че е дошла в дома му с намерение да го измами… Сара преглътна и отхвърли тази грозна мисъл. Заповяда си да се концентрира върху фактите.

— Това беше грешка. Тя не ви е сторила нищо и не е виновна, че…

— Нямаше да допусна да я изнасили — изсъска Себастиян съвсем тихо, за да не ги чуе никой от гостите. Само Сара го разбра — и Джани, който стоеше непосредствено зад господаря си.

— Въпреки това щяхте да я унищожите завинаги — прошепна Сара, знаейки, че ги гледат безброй очи. Вече беше наясно как изглежда в разкъсаната си рокля, без маска, краката й затънали в метри коприна. — Обществото никога не се е интересувало дали момичето наистина е девствено или не. И вие го знаете. В очите на обществото лейди Ана ще бъде унищожена завинаги. Както мистър Дьо Линт унищожи Адела.

Дори зад маската личеше какво преживява той. Тя прочете учудване, презрение към самия себе си и дълбок, неизмерим гняв — срещу нея.

Сара усети гадене, но си заповяда да вдигне глава.

— Ти е невинна странична фигурка — точно каквато бях аз някога — изрече тя с ясен и все по-висок глас. — Не можех да ви оставя да направите това, Себастиян. Не исках да направите два пъти една и съща грешка.

— Себастиян? — изкрещя Дьо Линт и лицето му почервеня от луд гняв.

Сара се стресна и ужасено затисна устата си с ръка. Ала Себастиян не я удостои дори с отвратен поглед. Вместо това смъкна маската от лицето си и я хвърли с такава сила, че тя падна шумно на мраморния под.

— Реших да изляза от ранния гроб, в който ме изпратихте, и да ви отмъстя — изрече той бавно и отчетливо. — Да ви отмъстя за Адела.

Дьо Линт избухна в презрителен смях.

— Ако се бях опитал да ви убия, сега щяхте да сте мъртъв. Този път отидохте твърде далеч!

С тези думи той се нахвърли върху Себастиян, който от своя страна връхлетя върху него като разярен бик. Сблъскаха се с такава сила, че ударът отекна в цялото портеджо. Дьо Линт политна назад и няколко зрители изохкаха ужасено. В следващия миг двамата мъже се вкопчиха един в друг и започнаха да се млатят безмилостно, без правила и финес, с диво ожесточение и бруталност. Юмруците хвърчаха с такава бързина, че Сара не беше в състояние да следи размяната на удари, а шумът, който произвеждаха изпълни цялото помещение с атмосфера на бруталност и заличи всичко друго.

Внезапно Себастиян вдигна крак и Дьо Линт се строполи на пода, като увлече противника със себе си. Двамата паднаха толкова тежко, че Сара извика от ужас. Себастиян се изправи пръв и продължи да налага Дьо Линт с юмруци, където свари, забравил всичко около себе си. Явно не виждаше Сара, която стоеше само на два метра от него.

Божичко, помисли си тя. Мили боже! Себастиян ще го убие. Ще го убие и ще го пратят на бесилката!

Тази мисъл беше непоносима. Сара извика задавено, освободи се от коприната, която стягаше глезените й, и хукна към биещите се. Неясно усети, че Джани я е последвал, и изпита облекчение. Без да се бави, тя се хвърли между противниците и задърпа ръцете и дрехите им, за да ги разтърве.

— Престанете! — извика тя, колкото имаше сили. — Престанете! Моля те, Себастиян, не го убивай! Моля те, недей! Ако го убиеш, ще те обесят! Аз те обичам!

Нечий крак я улучи в корема и изпразни дробовете й. Тя се свлече на пода и се удари в каменния парапет на лоджията. Изохка и след няколко опита успя да напълни дробовете си с въздух. Трепереше с цялото си тяло. Макар и останала съвсем без сили, се изправи на крака, закашля се и заплака от болка и страх.

— Джани! — Това беше последната й надежда. — Разделете ги! Не позволявайте на Себастиян да го убие!

Младият мъж я погледна втренчено, и макар и само за миг, очите му блеснаха развеселено. Това я обърка. Без да бърза, Джани се приближи към двамата мъже, бръкна в египетската си туника и извади нещо черно, метално…

Още преди да е осъзнала, че нещото в ръката му е пистолет, Сара се хвърли върху него. Удари се в гърба му и успя да дръпне ръката му в мига, когато той стреля. Джани заби юмрук в лицето й, тя политна назад и се удари в парапета на лоджията. Залови се за студения камък, за да не падне, и втренчи поглед в младия италианец. Джани бе обърнал гръб на биещите си. Вдигна пистолета и насочи дулото към главата й.

От това разстояние не може да сгреши, помисли си Сара. Опря се здраво на парапета, вдигна се на ръце и се прехвърли от другата страна. Едва успя да поеме дълбоко въздух, преди да полети в канала.