Лидия Джойс
Музиката на нощта (18)

17

— Какво ново? — попита нетърпеливо Себастиян, когато след седмица Джани влезе в кабинета му. Момъкът все още носеше бялата униформа на гондолиер, косата му беше разрешена, под очите имаше дълбоки сенки, сякаш не бе спал цялата нощ. — Намерихте ли още някоя проститутка по вкуса на Дьо Линт?

— Да — отговори Джани и лицето му помрачня още повече. — Но за последен път, обещавам ви. Желанията му са твърде специални, а Венеция отдавна вече не е градът на десетте хиляди курви. След като посетителите намаляха драстично…

Себастиян кимна с разбиране.

— Вече прекалява. Дотук сме му осигурили осем момичета и все е недоволен. Сигурно и тази ще изхвърли още след първата нощ.

Джани вдигна рамене.

— Има още един начин, сър.

— И какъв е той? — Себастиян никак не хареса тона му.

— Дайте му, каквото наистина иска. Намерете му девственица. Абсолютно невинно момиче. Има майки, които продават дъщерите си. Бедните венецианки с радост ще се съгласят на такава сделка.

— В никакъв случай — отсече категорично Себастиян. — Трябва да ускорим протичането на плана. След три дни ще дам в дома си бал с маски. След като Сара разчисти навсякъде, не е нужно да наемаме други помещения. След пристигането си във Венеция сеньор Гуера посещава практически всеки бал с маски. Всички знаят, че е малко странен, интересуват се от него и ще дойдат дори само за да научат нещо повече. Колко време ви е необходимо, за да убедите лейди Ана в почтеността на намеренията си?

— Младата лейди Ана се оказа костелив орех, сър — отговори Джани с безизразно лице. — Стоях почти половината нощ под прозореца й и я ухажвах.

— Искам да видя напредък.

— Тя предпочита дребните рискове — обясни предпазливо Джани. — Досега не съм успял да я убедя да предприеме нещо наистина недискретно. Приема цветята, но мина цяла седмица, докато я убедя да приеме и дребните подаръци, които в последно време й изпращате. Все още не ми е позволила да я прегърна.

Себастиян кимна неохотно.

— Все пак напредвате, надявам се?

— По-бавно от очакваното, сър, но напредвам. Започнахме играта преди две седмици и половина. Още половин или най-много една седмица и ще постигна, каквото искате.

— Давам ви три дни.

След три дни всичко ще свърши. При тази мисъл чувствата заплашиха да го надвият. Облекчение, триумф и под всичко това дълбоко съжаление, което имаше тъмните очи на Сара. Какво ще стане с тях двамата, когато актът на отмъщение приключи? Дали тя ще поиска да се върне с него в Англия? Дали той изобщо ще я помоли да го стори?

— Да, сър.

— Искам и този одеколон за след бръснене. — Себастиян смръщи чедо.

— Знам, сър. В крайна сметка нищо не се е променило.

Себастиян поклати глава.

— Добре тогава, действайте. Вземете това — подаде на Джани лист хартия — и поръчайте поканите. До тази вечер трябва да са готови. През деня сте свободен.

— Благодаря, сър. — Италианецът се поклони и излезе. Себастиян остана сам с планината от сметководни книги и със своите мисли.

Още една! Още една! Какво си въобразяваше Дьо Линт? Колко деца проституираха във Венеция? Целият му план висеше на копринен конец. Ако Джани не постигнеше успех с лейди Ана преди бала с маски в къщата му…

Днес беше особено раздразнителен и за това не бяха виновни само Дьо Линт и лейди Ана. Откакто го бяха проследили на излизане от казино Джало, където винаги ходеше придружен от най-малко един гондолиер. Колкото и да вярваше в собствените си сили, не изпитваше потребност нарочно да предизвика опасностите. Както и да е, чувството, че е наблюдаван и преследван, не изчезваше. Всеки път, когато излизаше от палацото, беше сигурен, че го наблюдават невидими очи. Може би просто трябваше да се откаже от плана си. Той го превръщаше в луд параноик. Само когато беше със Сара, се чувстваше истински сам.

При мисълта за Сара веднага закопня да я види. Само преди минута беше поставил срок на общото им време. Още три дни. Знаеше, че тя няма да му прости онова, което се готвеше да извърши.

Но дотогава тя му принадлежеше. Той се надигна, отвори вратата на кабинета си и се вслуша в приглушения шум от ремонтните работи, за да установи какво правеше днес Сара. Последва шума и излезе в портеджото в посока към канала.

След началното си колебание Сара му повярва и всеки ден обновяваше поне по една стая. Още по-учудващи от замахващата скорост бяха отличните резултати. Себастиян още не можеше да повярва, че тя притежава такава решителност и енергия, да не говорим за вкуса й. Когато й възложи тази задача, си представяше, че ще й трябват поне две седмици да преустрои първата стая. Вместо това тя работеше с учудваща бързина, завършваше една стая и веднага се отдаваше на следващата. Занаятчиите, които беше ангажирала, работеха въодушевено.

От собствения си обществен кръг Себастиян беше свикнал на нерешителни жени. Затова, за да не смути Сара, предпазливо попита Мария как господарката й постига тези нечувани успехи в ремонта на къщата. Камериерката му обясни с неприкрито уважение, че Сара е в състояние още при първото посещение да запомни цялата стока в един магазин и по-късно да каже коя вещ би подхождала за стаята, която ремонтират в момента. Големият ремонт изразходваше бързо бюджета, който си беше определил, но не искаше да й развали радостта. Освен това ремонтираните помещения изглеждаха наистина прекрасно. Трябваше да признае, че щедростта му бе отчасти предизвикана от учудващите резултати.

Себастиян откри Сара в почти напълно разрушената някогашна стая за закуска. Слънцето влизаше свободно през отворените прозорци и осветяваше голям облак прах. Сара стоеше в средата на стаята, около нея работеха дузина слуги. Днес беше вдигнала косата си на темето, роклята й беше от коприна в жив зелен цвят, стегната на талията и гърдите. Себастиян си представи как ръцете му обхващат талията й и какъв вкус имат целувките й и потръпна.

Сара изглеждаше напълно спокойна и дирижираше работниците с ясен, ведър глас. Стана му смешно, като си припомни с какъв ужас го бе погледнала, когато й възложи да ремонтира къщата. Както винаги, тя излъчваше вълнуващите я чувства с цялото си тяло — днес от нея струяха увереност в себе си и задоволство, каквито никога не беше очаквал от нея. Себастиян усети как му олекна на сърцето, докато я гледаше. В радостта й имаше нещо заразително и той се стресна от мисълта, че това скоро ще свърши.

Сара го видя да стои на вратата и се усмихна. Тъмните очи заблестяха, бузите се зачервиха.

— Тук стените наистина са от позлатена кожа! — извика тя. — Виждали ли сте друг път такова нещо? Малко са потъмнели, но иначе са в добро състояние, затова намерих двама занаятчии, които ще им върнат предишния блясък.

— А това какво е? — попита той и посочи голям, покрит с платно четириъгълник, облегнат на една маса.

Сара го погледна едва ли не уплашено.

— Картина. Открих я при една разпродажба на имущество. Както обикновено, повечето неща бяха ужасни, но картината веднага привлече вниманието ми. — Тя повдигна предпазливо платното. — Намирам я много хубава, затова я купих, макар да не е подписана. Напомни ми за едно платно от Тициан, което видях тук, в музея Коре. Разбира се, тази е по-малка — обясни бързо тя, — но в нея има всичко, което ми харесва у Тициан. Цветовете, силата на светлината…

Себастиян разгледа платното и кимна доволно. Червенокосата Естер бе коленичила пред Ахасвер, който вече бе протегнал ръка да й помогне да се изправи. Никога не се беше замислял какво прави една картина. Майсторско произведение, но веднага усети енергията и красотата й. Усети и онова, което според думите на Сара излъчваше специфичния блясък на Тицианова картина.

— Твърде е възможно да е от неговото ателие — каза той. — Който и да я е нарисувал, картината със сигурност струва много повече от сметката, която ми представихте. Прекрасна е.

Сара засия облекчено.

— Не можете ли да плувате? — попита любопитно той.

Сара го погледна развеселено.

— Къде бих могла да се науча? Прекарах детството си в Лондон, а не в някое очарователно селце в далечната провинция, където има мелница и поток. В Лондон никой не плува… с изключение на удавниците в Темза.

— Да знаете, че тук има няколко канала, в които е по-добре да не падате — предупреди я Себастиян. — Например този тук и Канал Гранде. Повечето обаче са плитки — в някои водата стига до хълбока, в други — само до коляното.

— Нямам намерение да падна в никой канал — усмихна се Сара, — затова не е нужно да знам кой е дълбок и кой не. Но се радвам да чуя, че няма да се удавя навсякъде. Къде отиваме?

Себастиян изпита безумното желание да изкрещи „в Милано“, но се овладя навреме. Какво не беше наред с него? Изпитваше нарастващо безпокойство и недоволство. Може би ако избяга за час или два от този дяволски лабиринт от канали, ще се почувства по-добре.

— Сан Микеле — каза той. Един от двата далечни острова, които още не бяха посетили.

След разговора в спалнята Себастиян си бе поставил задачата да покаже на Сара всички забележителност на града и я изпълняваше с последователност, която го учудваше. Отделяше за нея всеки час, свободен от работата върху плана му за отмъщение и върху сметководните книги. Показа й оцапаните със сажди творби на Тинторето в Скуола Гранде и се зарадва, когато тя се взря в платната, сякаш виждаше през слоевете мръсотия. Очевидно бе видяла невероятното „Разпятие“ в целия му първоначален блясък, защото пое шумно въздух и дори изпусна чантичката си. В петък следобед я отведе в еврейското гето, където тъкмо колеха стотици гъски за сабат, във въздуха летяха пера и улиците бяха покрити с бяла перушина. Направиха дълго пътуване до Мурано, където Сара разгледа с възхищение и ужас сложното и много трудно производство на стъкло, с което беше известен островът.

Себастиян беше посещавал тези места безброй пъти и имаше много спомени. Ала сега, когато си спомняше за едно или друго място, не виждаше самото него, а Сара, в чието лице се отразяваха забележителностите — с интензивност, която не беше смятал за възможна.

Пътуването до острова премина в мълчание. Никой от двамата не изпитваше потребност да говори. Както винаги, тя усещаше настроението му и се нагаждаше към него — навик, който правеше присъствието й безкрайно отпускащо, но и го засрамваше, защото имаше чувството, че я използва. Тя го улови, че я гледа, и се изчерви. Чувственото му мъжко присъствие беше много силно. Слабините му инстинктивно се напрегнаха, ала никой от двамата не намери сили да преодолее малкото разстояние помежду им и да се доближи физически до другия. По-късно щяха да имат време за това. Оставаха им само три дни, но Сара не знаеше това.

Когато пристигнаха, напрежението на Себастиян се бе разсеяло. Остана само обичайната му бдителност. На кея беше хвърлила котва голяма черна лодка със златна украса, заобиколена от дузина малки гондоли, които се полюляваха на вълните. Себастиян неволно ги оприличи с огромни водни кончета, които кръжат около черно цвете. Брегът гъмжеше от венецианци — пристигаха нови и нови гондоли. Вятърът развяваше черни поли, воали и полите на мъжките фракове, сякаш искаше да инсценира пародия на празненство. Зад тях се издигаше дълга червена стена, която изглеждаше странно избеляла между наситените цветове на моравата и небето. Входната врата беше само на няколко метра и Себастиян поведе Сара натам, докато повечето от местните се бяха стълпили на брега.

— Това е градското гробище — установи учудено Сара. — Съвсем бях забравила на кой остров се намира.

Себастиян отговори на неизречения въпрос: Защо сме тук?

— Това е единствената зелена морава в цяла Венеция, като не броим грозния парк, направен по заповед на Наполеон. Затова сме тук. Освен това църквата е много красива и съм сигурен, че ще ви заинтересува. Хайде да се поразходим.

Отдалечиха се от опечалената компания и минаха през високата порта. Сара видя просторна зелена морава, по която бяха наредени бели надгробни камъни, и неволно ги сравни с хиляди, наболи зъби. Между скромните плочи и кръстове се издигаха екстравагантните гробници на богатите. Имаше няколко разкошни мавзолея и скулптури в стил рококо.

— Много е различно от английско гробище — пошепна изненадано тя. — Толкова е… хубаво. Даже те настройва ведро. И весело. Никакво почитание към смъртта.

— Погледнете — подкани я той и посочи малкия мавзолей наблизо. На полянката отпред се бяха разположили няколко дами и господа и си правеха пикник.

— Наистина ли ядат? — попита недоверчиво Сара.

— Вероятно отбелязват годишнина от смъртта на свой близък. — Себастиян се усмихна на неверието и. — Много лесно се забравя колко сме различни от италианците, нали?

Сара можа само да поклати глава.

— Но защо не погребват мъртъвците си в църквите, както са правили по-рано? Спомням си стотици надгробни плочи…

— Погребвали са ги и на площадите пред църквите, а костите на не толкова значителните граждани са били отнасяни на един далечен остров, когато площадът ставал тесен. — Себастиян я наблюдаваше внимателно и с мъка се удържаше да не се засмее. — Постоянното разравяне на площадите е пречка за движението, освен това погребването на мъртъвци в град, построен буквално върху тиня, крие много опасности. Нито една църква няма дълбока крипта, а в тинята под църквите телата изгниват много бързо. Някога се разнасяла такава воня, че дори свещениците не можели да я понасят.

Сара смръщи носле.

— Но въпреки това са продължили да го правят, нали?

Себастиян се засмя и вдигна рамене.

— Традиция? Навик? Мързел? Не знам какво е причината. Във всеки случай Наполеон сложил край на традицията. Обявил остров Сан Микеле за единственото легално място, където венецианците имат право да погребват своите мъртви, и практическата полза от тази мярка доведе дотам, че тя остана и след французите, и след австрийците.

— Какво казват монасите? — попита с интерес Сара. — Тук има манастир, нали?

— Да, има, но не знам нищо за него — призна Себастиян. — Известно време църквата е била потискана. При идването на австрийците тук вече нямало монаси. Когато бях момче, използваха манастира като затвор за политически престъпници. Винаги се промъквах възможно най-близо до стената с надеждата да видя някой затворник, но щастието не ми се усмихна. След това премахнаха затвора и днес в килиите отново живеят монаси. Остана и гробището, но вече е толкова пълно, че в града се говори за връщане към старата практика и за заравяне на костите в масови гробове. Обаче много семейства си плащат таксите и задържат гробовете за себе си.

Сара разглеждаше ангели и обелиски, павилиони, мавзолеи и хиляди скромни кръстове, които стигаха чак до брега на острова. Всички изглеждаха чисти, а изработката им беше толкова прекрасна, че й изглеждаше невероятно на това място да се крие нещо страшно като смъртта. Белият мрамор светеше като жив на фона на зелената морава, тъмни кипариси се издигаха на живописни групи пред синьо-черните облаци, които идваха от изток.

— Тук се усеща и покой, и безпокойство — промълви тя. — Много странно…

— Веднъж дойдох тук на Вси светни. Не можете да си представите какво зрелище. От сушата дотук се образува мост от плавателни съдове, всички носят венци за гробовете и кошници с ядене.

Сара се засмя развеселено.

— Честно казано, не знам. Това ми звучи твърде езически. Ужасно е.

— Кажете го на нея — отвърна Себастиян и посочи жената, която тъкмо палеше свещи пред един надгробен камък, който заприлича на олтар.

— По-добре не — усмихна се Сара.

Себастиян тръгна напред към църквата — могъща постройка от бял мрамор и същите избелели червени тухли като зида, опасващ гробището. Двамата разгледаха църквата под бдителния поглед на един францискански монах. Бавната обиколка на църковния кораб толкова заинтересува Сара, сякаш през изминалата седмица не беше видяла половин дузина други подобни църкви. Себастиян, който беше идвал тук много пъти, скучаеше, но се радваше на ентусиазма на спътницата си и наблюдаваше с интерес изразителното й, често сменящо израженията си лице, докато изучаваше отделните елементи.

Когато Сара завърши обиколката си, двамата излязоха от църквата. Разбира се, благодариха сърдечно на монаха и оставиха малко дарение. Когато минаха между колоните, Сара нададе тих вик. Силен порив на вятъра подхвана полите й и кринолинът се разлюля. Междувременно небето беше станало почти черно, отрупано със заплашителни облаци.

— Можем ли да се върнем в тази буря? — попита уплашено тя.

— Разбира се, че не — отговори Себастиян. — Знам едно чудесно място, където можем да изчакаме. Бурите във Венето никога не траят дълго. До вечеря ще се приберем.

Взе ръката й и я поведе към източния край на острова. Трябваше да я държи здраво, защото вятърът непрекъснато развяваше полите й.

Зад една желязна ограда грижливо поддържаният ред на гробовете отстъпи място на бъркотия от храсти, между които се извиваха едва видими пътеки, покрити с шума. Стари, обрасли с мъх надгробни плочи се показваха тук и там, повечето бяха застрашително наклонени към земята.

— Какво е това? — попита Сара и се обърна обратно към уютното гробище, което бяха напуснали, но Себастиян се засмя и я преведе през скърцащата портичка.

— Това е мястото, където са погребани протестантите — обясни той. Мястото изглеждаше наистина запустяло, обрасло с всевъзможна растителност, и нямаше нищо общо с подрязаните морави на католическото гробище. Там смъртта беше стерилна и акуратно поддържана. Тук обаче, под кривите дървета и буйните треви, където вятърът носеше сухи листа и треви, съзнанието за смърт и загуба беше неизбежно.

— Всички протестанти са чужденци — пътешественици, знатни люде, посланици или изгнаници — обясни Себастиян.

— Значи няма кой да се погрижи за гробовете им — заключи с въздишка Сара. — Много е тъжно, нали? Но тук ми харесва повече, отколкото на голямото гробище. Защото е по-истинско. — Тя се усмихна смутено. — И по-живописно.

— Да — кимна Себастиян и тръгна бързо по пътеката между гробовете. Вече падаха първите дъждовни капки. Споменът му беше съвсем ясен: покрай това дърво, зад онзи жив плет… и ето, зад непроходимия гъсталак се появи самотен ангел, украсяващ гроба на момиче, отишло си от този свят твърде рано. — Когато бях момче, най-много обичах тази част от гробището. Така е най-честно според мен. Защото смъртта означава край. Забрава. — Той я погледна през рамо и се мушна през живия плет. — Ако се държим така, сякаш смъртта е само красив мраморен образ, я лишаваме от значението й.

— Когато някога си отида, и аз искам надгробен камък. Но не са ми нужни всички онези сковани формалности, нито тукашната католическа суетня. Просто не искам да ме хвърлят в някоя дупка, сякаш приживе не съм струвала нищо. — Тихият глас на Сара звучеше учудващо твърдо.

— И аз не бих искал това — кимна с разбиране Себастиян и стисна ръката й.

Минаха под надвисналите клони на един стар дъб и свряха в края на малка полянка. В сянката на дърветата нямаше храсти, които избуяваха в останалата част от гробището. В средата на полянката бяха разположени няколко гроба й нисък мавзолей, изглеждащ като олтар на някакъв грозен бог. Вятърът удряше клоните на близките дървета и те скърцаха тревожно. Дъждовните капки вече проникваха през покрива от листа.

— Това ми се струва някак си не на място — прошепна Сара и смръщи чело.

— Изглежда ужасно — съгласи се с готовност Себастиян.

— Хайде да минем оттук. — Заобиколи мавзолея и установи, че каменната плоча все още си е на мястото. Не беше и очаквал друго. — Хайде да влезем.

Сара го изгледа подозрително.

— Но това е… ами ако вътре има някой?

Себастиян избухна в тих смях.

— Не може да има никой. Мавзолеят е отворен и празен. За първи път го видях преди седемнадесет години. Някой го е построил, но после е променил решението си и не е умрял във Венеция. — Заваля по-силно и той й протегна ръка. Побързайте. Вътре, поне е сухо.

Наведе се и се промуши в отвора между каменната плоча и стената — или поне се опита. Сега беше много по-едър, отколкото в деня, когато за първи път бе минал през този отвор. Онова, което някога му се удаваше лесно, сега му струваше едно копче от палтото и няколко драскотини. Когато мина от другата страна, изохка облекчено.

— Какво има? — попита загрижено Сара.

— Малка раничка, но иначе съм добре. — Обърна се и я подкани: — Хайде, влизайте. Иначе ще се намокрите до кости.

— О, Себастиян! — извика тя с добре изиграно възмущение. — Забравихте ли полите ми? Да не мислите, че ще мога да се промуша с този кринолин?

— Притиснете ги — посъветва я той.

Сара поклати глава.

— Нищо няма да се получи. Не е възможно да се огъне.

— Все пак опитайте. Дайте му да разбере. Ако не, оставете го отвън.

— Какво? — извика тя и във възмущението й звънна смях.

— Навън е студено и ако се намокрите, ще настинете — обясни делово той. — Ще си навлечете някое белодробно възпаление. Никой няма да ви види. Ако се налага, ще рискувам да загубя още малко кожа и ще изляза да ви помогна.

— Добре, добре! — Сара се огледа, после вдигна полата си и решително развърза шнура на кринолина. Смъкна го и го обърна. — Сега доволен ли сте? — попита укорително и го напъха в отвора, после се промъкна след него й внимателно вдигна мокрите си поли.

— Напълно — отговори Себастиян и незнайно защо се почувства виновен.

Грижливо подредените къдрици висяха от двете страни на лицето й. Тя ги приглади назад и попипа очите си. Гримът, естествено, се беше разтекъл.

— Не беше много почтено да ми заповядате да се съблека — изрече тя с привидна сериозност.

— Ох, малката ми гълъбица! Намирам, че твърде много ме улеснявате — отвърна автоматично той.

Сега, когато най-после бяха на сухо, реши да се поогледа. Вътре беше все така мрачно и тясно. По двете дълги страни бяха поставени два каменни саркофага, чакащи да приемат ковчезите на хората, построили мавзолея, но те никога нямаше да се появят. Подът беше покрит с дебел слой прах, а зеленото, хлъзгаво петно в ъгъла, където покривът течеше, се бе уголемило. С изключение на тези дребни промени всичко си беше както по-рано.

Себастиян седна на един от саркофазите. Сара свали влажното си палто, смъкна ръкавиците и започна да разтрива ръцете си.

— Като момче лягах в саркофага и си представях, че съм мъртъв — промълви Себастиян и също свали палтото си.

Сара го погледна втренчено.

— Звучи доста… зловещо.

— Не е толкова страшно, колкото си мислите. В семейното ни имение в Уилтшайър е издигнат величествен мавзолей, който се вижда практически отвсякъде. Построен е през 1721 година, когато първият граф на Уортхем получил благородническа титла. Забележителният ми прадядо очевидно е смятал, че провинциалният благородник заслужава по-разкошна гробница от простите барони. Освен това много е държал да има добър изглед към имението. Даже изровил някои от предците си, защото не били на почетно място в църквата, и пренесъл костите им в мавзолея. Там са погребани всички господари на Уортхем и всичките им неомъжени дъщери.

— Защо не харесвате мавзолея? — попита Сара и го погледна неразбиращо. — Сигурно е утешително да знаете, че там винаги има място за вас и не е нужно да се тревожите за гроба си.

— За мен това е принуда, не утеха. Толкова много неща в живота ми са били предопределени още преди да се родя — обясни мрачно той. Думите бяха горчиви, но не беше в състояние да ги задържи. През дългите години, когато беше хранил объркани, гневни чувства към баща си, ги беше изричал многократно. — Кой ще бъда, в кое училище ще уча, какво ще стане от мен. Граф Уортхем. Уортхемови са винаги работливи, увеличават собствеността си и са убедени виги. Уортхемови познават дълга си и му служат с чест. Баща ми беше като своя баща, също както дядо ми е бил като своя дядо. Дълга редица съвестно изпълняващи дълга си благородници, горди с потеклото си. Аз не харесвах тези мъже, не харесвах онова, което са били, и не искам да стана като тях. Не искам, когато умра, да ме погребат в предопределеното ми място, само и само да съм със семейството си.

Себастиян скочи от мястото си, много учуден от това, къде го беше отвел въпросът на Сара, и от самата Сара. Никога преди това не беше обяснявал обърканите си чувства така ясно и разбираемо. Никога преди не се беше опитвал да разбере ужасяващото си отвращение от всичко, което беше скъпо на баща му. За него това беше просто факт: той мразеше всичко, на което баща му държеше, но никога не се беше постарал да потърси причините.

— Ние с вас сме учудващо различни — проговори бавно Сара и впи поглед в лицето му. Вятърът виеше заплашително около входа на мавзолея и изсъхващите коси се развяваха около лицето й като разрошен ореол. — Но дълбоко в себе си искаме едно и също. Аз искам място в този свят, който не предлага нищо на жена като мен. А вие искате място в свят, който винаги ви е казвал какъв трябва да бъдете.

— Точно така — отговори Себастиян, смаян от трезвата й преценка. Тя бе изразила простичко най-съкровените му мисли. — Знам, че не би трябвало да се оплаквам. Имам богатство. Хората ме уважават. Имам власт. И не смятам да се откажа от всичко това. Но искам повече — колкото и егоистично да звучи.

— Можех да прекарам остатъка от живота си като компаньонка на приятелката си, стига да исках — заговори като на себе си Сара. — Щях да имам повече комфорт и лукс, отколкото бих посмяла да мечтая. Но и аз исках повече. Ако вие сте егоист, значи и аз съм егоистка.

Себастиян се засмя безрадостно.

— Вие поне сте показали сила на характера и сте отхвърлили даровете на приятелката си.

— Да, но аз също не съм родена в тази среда и нищо от това нямаше да ми принадлежи по право. — Сара седна на саркофага насреща му и го погледна с внимание. Мрачната светлина, която падаше, през процепа, осветяваше меко лицето й, докато дъждът шумеше навън. — Всичко, което имате, ви принадлежи. Ваша работа е какво ще правите с него. Там е разликата помежду ни. Вие имате средства и това ви дава повече възможности за избор, отколкото осъзнавате, докато аз нямам практически нищо.

Себастиян усети как по гърба му пробяга студена тръпка. Изведнъж изпита чувството, че разяреният дух на баща му е застанал зад него, и проумя колко безотговорно беше допуснал миналото да управлява живота му. В продължение на едно десетилетие се беше опълчвал срещу нарежданията на един мъртвец — не защото собствените му желания го тласкаха да постъпва така, а защото все още се бунтуваше детински, слепешком.

— Ако не сте щастлив — продължи Сара, сякаш бе прочела мислите му, — просто тръгнете по друг път. Пътя, по който искате да вървите. Освен това честта и усърдието не са лоши неща, макар че гледната ви точка е оцветена от спомена за баща ви. Можете да извлечете най-доброто и да забравите останалото. Няма да направите нищо лошо, ако приемете ценностите на баща си, стига да не поемете и грешките му.

Себастиян импулсивно протегна ръка и я сложи на бузата й.

— Права сте — промълви той. — Благодаря ви. — Опита се да изтрие размазания туш под очите й, но само изцапа ръкавицата си.

Изведнъж му стана ясно колко смешна изглеждаше тя със сериозното си лице, с размазания грим и разрошените коси, стърчащи необуздано на всички страни. Това беше важен момент в живота му и би трябвало да се държи съответно сериозно и тържествено, но с отхвърлянето на стария товар изпита неудържимо желание да се смее.

Въпреки всички усилия да остане сериозен, той се закиска и само след секунди избухна в луд смях. Смееше се силно и сърдечно и скоро смехът му заглуши вятъра, който люлееше дърветата навън, и постоянното трополене на дъжда.

Сара го изгледа смаяно и той се разсмя още по-силно, даже се хвана за корема и се преви от смях. Ако Сара знаеше как изглежда в този момент…

— Какво е толкова смешно? — попита тя.

— Аз… аз ви размазах — едва успя да произнесе той. Показа й ръкавицата, която беше свалил, и допълни: — Това е кал… Толкова съжалявам!

Макар и бавно, Сара осъзна какво е станало.

— Намазали сте лицето ми с кал?

Той кимна, останал без дъх, и успя да се овладее.

— Моля за прошка. Най-искрено моля за прошка. — Задуши поредния пристъп на смях и се постара да обясни: — Изглеждахте толкова сериозна… и бяхте абсолютно права. Думите ви бяха спасение за мен. И тогава, в най-важния миг от живота ми… опитах се да ви благодаря и размазах по лицето ви кал. — Погледна я безпомощно и заключи: — Изведнъж ме напуши неудържим смях.

Половин дузина най-различни чувства пробягаха по лицето й. В следващия миг грабна от пода шепа мокра шума и я хвърли в лицето му. Това го завари напълно неподготвен. Доволна от себе си, Сара се изкиска звънко и този момичешки изблик го възхити.

Когато тя се наведе отново да напълни шепата си с шума, Себастиян се хвърли върху нея. След кратка битка, през която и двамата се заливаха от смях, той я притисна с тялото си върху саркофага.

— Вие не сте джентълмен, сър — обвини го Сара през смях. — И цялата ви коса е в мокри листа.

— А вие, мадам, имате кал по лицето и въпреки това сте единствената жена, която съм желал и желая истински.

Лицето на Сара се вкамени. Думите, изплъзнали се от устата му, улучиха Себастиян като удар. Наистина ли бе казал това? Наистина ли го мислеше? Огромно беше учудването му, когато разбра, че е бил напълно искрен.

Сара се овладя първа.

— Няма нищо — прошепна задъхано тя. — Знам, че не сте искали да кажете подобно нещо. Опитвам се да ви кажа, че в горещината на мига…

— Тихо! — изсъска Себастиян. Тя прехапа устни по начин, от който го заболя сърцето. — Нищо не съм ви обещал — продължи дрезгаво. — Не мога да давам обещания, колкото и да ми се иска. Но дори признанието ми да е било неволно, това не го прави по-малко истинско.

В прекрасните й очи, обрамчени с черни линии, светна учудване.

— Б-б-лагодаря ви.

— Не — отвърна той с лека ирония. — Аз ви благодаря.

Сара освободи ръката си и го привлече към себе си. Устните й бяха хладни и меки, отвориха се за него, поканиха го да я вкуси. Мускулите му се напрегнаха, в слабините му нахлу горещина и обхвана цялото тяло. Докато я целуваше, той мушна ръка между телата им и задърпа полите й.

Сара се отдръпна и го погледна възмутено.

— Не можем да го направим, Себастиян! Не и тук!

— Кой ще ни види? — засмя се той. — Кой ще дойде тук посред бурята, за да провери най-отдалеченото кътче на острова?

Сара се обърна към процепа и се вгледа в мокрите дървета и треви. Тревогата изчезна от лицето й и отстъпи място на възбуда.

— Сигурен ли сте, че никой няма да ни види? В гласа й звучеше съмнение, ала очите го умоляваха да я убеди.

— Абсолютно сигурен — успокои я той.

— Надявам се да се окажете прав — изсъска заплашително тя, но в следващия миг отново привлече главата му към своята и уви крака около хълбоците му. Себастиян простена и зарови глава в свивката на шията й, намери най-чувствителните, най-прекрасните й места и ги възбуди с устни и език, докато тя престана да движи ръце, заизвива се сладостно под него и подканващо притисна слабините си към неговите. Той я целуна жадно и тя му отговори със същото желание. Ръката му се мушна между краката и, намери отвора на бельото и проследи гладкото бедро до влажното гнездо от тънки кичурчета. Когато плъзна пръсти в горещата й утроба, тя се разтрепери и се надигна да го приеме. Той спря и тя извика едновременно протестиращо и умоляващо. Викът й беше и хленч, и заплаха.

Себастиян вдигна глава и погледна в изцапаното й лице, напрегнато от очакване. Очите й бяха огромни и бездънни като първородният рях.

— Точно такава обичам да ви виждам, Сара.

— Себастиян — произнесе задъхано тя и се устреми към ръката му. Той мушна още един пръст в нея й тя пое шумно въздух. Ръката му се раздвижи бавно, но не навлезе още навътре, както очакваше тя, а започна да я милва.

— О, божичко — пошепна задъхано тя и затвори очи. О, божичко…

С тих смях Себастиян притисна с палец коравата пъпка между срамните устни и изчака тя да го усети, изчака да види реакцията й, да я прочете по лицето й. Едва след това палецът му се задвижи в същия ритъм като другите два пръста.

Сара застена неудържимо. Цялото й тяло се напрегна. Себастиян промени ритъма няколко пъти, докато намери най-подходящия. Дъхът й се ускори. Стоновете й изразяваха блаженство.

— Почакай — изпъшка внезапно тя. — Става много бързо…

В следващия миг стисна очи, изви глава назад и се вкопчи здраво в жакета му. От гърлото й се изтръгна дрезгав вик. Той продължи още пет-десет секунди… една малка вечност. Жаждата му хранеше нейната наслада. Едва когато тя започна да се отпуска, той отвори копчетата на панталона си, за да освободи еректиралия член.

Сара беше гореща и влажна и той се приготви да се забие дълбоко в нея…

… и срещна съпротива. От гърдите му се изтръгна мъчителен стон.

— Бавно — произнесе дрезгаво Сара, но той вече го знаеше. Обузда нетърпението си, проникна внимателно навътре, докато накрая усети разхлабването й и мускулите, които искаха да го изхвърлят, го обхванаха с прекрасна интимност.

— Господи, Сара — прошепна той, — няма да издържа дълго.

— Нахлу мощно в нея и ускори тласъците, докато тя стигна до следващия връх. Последва я само след секунди. Обля го горещина и запулсира по тялото му, докато семето му се изливаше в нея.

След време горещината отслабна и двамата се спогледаха невярващи.

— Божичко, Сара — повтори замаяно Себастиян. Изправи се бавно, завлече се до другия саркофаг и тежко се отпусна върху каменната подложка. Сара седна, изкриви лице и се изтри между краката с една от фустите си. Косата й беше ужасно разрешена, лицето червено и още по-изцапано отпреди. Но според Себастиян беше по-красива от всякога.

— Защо става така? — попита той и се прокле, че не може да се изрази по-нежно. — Да не би да съм прекалено груб? Или твърде нетърпелив?

Тя въздъхна тихо и на лицето й се изписа меланхолия.

— Не. Винаги съм била такава. Понякога става леко, друг път не. Мисля, че просто съм създадена такава.

В тона й имаше извинение и Себастиян побърза да я успокои.

— Докато не ви причинявам болка, няма нищо лошо. — При спомена за прекрасната, тясна утроба го побиха тръпки. — Така усещането е много по-силно.

— Казвали са ми го поне сто пъти. — Сара помълча малко и добави решително: — От тринадесетата до седемнадесетата си година работих като проститутка в един дом на Хаймаркет.

Себастиян едва скри изненадата си. Знаеше, че тя има минало, може би дори съмнително, както много жени от нисшите класи. Ала жените от Хаймаркет бяха професионални проститутки, които даваха част от възнаграждението си на собственицата на публичния дом, срещу което получаваха елегантна стая и хубави дрехи. Освен това се показваха в определени заведения, за да изкушават мъжете от средната класа.

— Прощавайте, ако думите ми ще ви засегнат, но аз не ви смятам за една от онези жени, които се решават доброволно на такъв живот. Казвам го въпреки ласкателното за мен бързо решение да приемете предложението ми.

Сара се взираше пред себе си, без да вижда нищо.

— Ще го кажа направо. По-добре това, отколкото да ме бият. Когато навърших дванайсет години, жената, която водеше нашата детска банда, умря и спътникът й си въобрази, че трябва да стане новият ни водач. Казваше се Джони и беше подъл тип. Вреше си носа навсякъде. Заповяда всяко дете да му носи на седмица по един фунт стерлинг, иначе щял да го пребие от бой и да го изпрати да спи в наводненото мазе, повечето от нас крадяха, макар да беше много рисковано, а най-добрите просеха. Аз не бях достатъчно бърза, за да крада, затова припечелвах по нещо с шев и старата жена не се сърдеше. Обаче никой не може да спечели цял фунт с кърпене на стари дрехи.

— И тогава направихте, каквото трябваше — кимна Себастиян.

Сара стисна устни, погледът й се помрачи от болка.

— Правех го колкото може по-рядко. Откакто дебелият Дейвид, от когото всички ни предупреждаваха да се пазим, ме спипа в една задна уличка, вече не бях девица. Това се случи точно една седмица преди старата жена да умре. Знаех какво ме очаква. Оказа се много просто да убедя една от собствениците на домове в Хаймаркет да ме приеме. Не бях красавица като повечето от проститутките в къщата й, но скоро се сдобих с постоянни клиенти. Някои ме харесваха само защото винаги бях толкова тясна. А другите… ами, те плащаха двойно, за да се преструвам, че се отбранявам. Беше ме страх от тях, защото понякога забравях, че само се преструвам…

— Сигурно сте ги мразили — проговори меко Себастиян. Погледът и на подгонена сърна му причиняваше болка. Когато е била изнасилена, Сара е била на възраст колкото Адела. Но никой не си бе и помислил да отмъсти за уличното дете. Той преглътна мъчително, но не успя да прогони жлъчката, която се надигаше в гърлото му.

— О, не — прошепна Сара. — Ако беше толкова просто, нямаше да се презирам така силно. Моралистите често твърдят, че дълбоко в себе си всички проститутки се срамуват от онова, което вършат. Но това просто не е вярно. Някои жени изобщо не се смятат за уличници, а твърдят, че са били принудени да се продават, защото няма честен труд, с който една сама жена да може да си изкарва хляба, да не говорим за децата. Децата обикновено се продават много евтино, защото не са в състояние да проумеят факта, че трябва да искат цена за тялото си. Те, както и жените, които са се пропили, и скоро ще идат в гроба. Докато професионалните проститутки си живеят много добре, като се продават само по няколко часа на ден. Някои даже се забавляват, но на повечето им е все едно. Те се стараят да не забелязват какво става с тялото им. Безразлично им е дали някой го милва или злоупотребява с него. Както им е все едно дали времето е хубаво или лошо. То няма нищо общо с тях.

Себастиян си припомни многото проститутки, с които беше спал през лудите си години. Случваше се да наеме дузина жени, за да поддържат настроението на гостите му. Беше спал с жени, пристигнали с приятелите му, не само с онези, които беше избрал за себе си. Никога не се беше замислял какво ги е накарало да се заловят с тази професия — освен парите, разбира се. Повечето уличници бяха вулгарни, ярко гримирани. Куртизанките и оперните певици се правеха на плахи и бяха по-придирчиви, но циничното инструментализиране на тялото беше универсално.

— Проститутката печели поне двойно повече от икономка, да не говорим за обикновените слугини — продължи Сара. — Знаехте ли това? Някои мъже може да са груби, да имат лош дъх или да пият, но да изпразваш нощни гърнета също не е особено приятна работа.

— Въпреки това не вярвам, че сте се утешавали с това — възрази Себастиян. Сара приемаше нещата много дълбоко и никога не би могла да се дистанцира така от себе си.

— Прав сте — съгласи се тихо тя. — Но аз бях много далече от онова, което реформаторите наричат паднало момиче. Все едно какво става в главата, тялото реагира на докосването на мъжа. Това е първото, което научава проститутката. Реакцията може да е приглушена, защото страстта не е истинска, но ако не искаш да усещаш нищо и само се молиш да свърши бързо, малкото приглушено удоволствие се превръща в едно от най-ужасните неща на света. А аз не само, че не бях в състояние да пренебрегвам неприятните неща, ами и не бях в състояние да си забраня да изпитвам удоволствие. Отвращавах се от работата си не защото съм имала угризения на съвестта — точно обратното. Отвращавах се от нея по съвсем лични причини: защото всеки мъж, който влизаше в стаята ми, отнасяше със себе си по една частица от мен.

— Защо тогава дойдохте при мен? — попита глухо Себастиян.

— Все още ли не сте разбрали? — Сара изохка задавено и се опита да се засмее, но смехът прозвуча като хълцане. — Вие не търсехте проститутка, която да отговаря на вкуса ви или да осъществи най-тайните ви фантазии. Незнайно по каква причина вие искахте точно мен.

— Исках отмъщение — възрази тихо Себастиян.

— Да, сигурно — призна с готовност тя. — Но през онази нощ ме гледахте с желание. Това беше само за мен, а не за която и да е жена, дошла да запълни нощта ви. Никога дотогава не бях преживявала това с мъж. Преживях го като прекрасен сън. — Тя разтърси глава, сякаш искаше да забрави последните десет минути от разговора им, и продължи делово: — Има нещо, което не разбирам. Защо не взехте предпазни мерки срещу възможни заболявания, които може би нося в себе си? Нали бяхте убеден, че съм метреса на Дьо Линт?

— Себастиян се опита да се засмее.

— Дьо Линт може да е отвратителна личност, но винаги подбира внимателно жение, с които се забавлява.

— Значи наистина си мислехте, че му принадлежа? Дори когато… дори когато ме целувахте… там? — Сара се изчерви смутено.

— Вече знаех, че той е прекарал предишната нощ другаде — обясни Себастиян. После реши да каже истината — или поне част от нея. — Освен това се чувствах зле заради онова, което възнамерявах да ви причиня. Исках да ви дам нещо, което никой да не може да ви отнеме.

Сара примигна, бързо изтри сълзите от очите си и поклати глава.

— Понякога не ви разбирам, Себастиян.

Той се усмихна измъчено.

— Ако винаги ме разбирахте, щяхте да сте единствената на този свят.