Лидия Джойс
Музиката на нощта (10)

9

Сара седя дълго, загледана във вратата, докато се опитваше да събере късчетата от грозните картини в едно цяло и да разбере какво е станало. Лицето на мавъра, изчезнало зад маската с триумфиращо изражение. Една не особено изненадана камериерка с ключ в ръка, лейди Мерил и зад нея мистър Дьо Линт. Ужасяващото изражение на лицето му…

По дяволите! Защо бях такава глупачка? Защо се поддадох на страстта? Глупава овчица, готова за стригане. Ама че смешно!

За първи път от години си припомни далечното минало. Често й се беше случвало да си въобразява, че мъжете изпитват към нея не само най-низки желания, а и нещо друго. Макар че всички около нея се опитваха да й го втълпят в главата.

Но защо? Защо? Наистина ли му доставяше удоволствие да наранява бедни, нищо неподозиращи жени?

Това вече нямаше значение. Сара огледа стаята, която обитаваше едва от няколко дни и вече смяташе за своя. Вероятно за последен път.

С треперещи пръсти запали свещта на нощното шкафче и бавно се облече. После отвори пътническия сандък, оставен в края на леглото, и грижливо нареди вещите си. Сандъкът не се напълни и наполовина и нещата й изглеждаха вътре изгубени, вулгарни и грозни. Кой знае защо, това й се стори най-лошото от всичко.

Опита се да не мисли за нищо, но мислите й дебнеха зад празнотата като гротескни мебели, скрити под бели платна, за да не се прашат. Стегна косата си в безмилостно строг кок, изми лицето си и силно го разтри в напразен опит да извика малко червенина на бузите си. Изправи гръб, излезе от стаята си, прекоси портеджото и отиде в апартамента на лейди Мерил.

Едва бе почукала и чу покана да влезе. Отвори вратата и намери лейди Мерил по халат. Камериерката търпеливо четкаше дългата сребърна коса.

— Достатъчно — изрече дамата с твърд глас.

Макчарити направи бърз реверанс и се оттегли.

В продължение на цяла минута лейди Мерил седя, впила поглед в лицето на компаньонката си. Сара усети как я обзе добре познатото чувство на унижение. Лицето й запламтя и тя трябваше да се пребори с напора да свие рамене и да сведе глава като засрамено дете. Всичко се разми пред очите й и тя устреми поглед към рюшовете на халата, неспособна да погледне дамата в очите.

— Е? — попита най-сетне лейди Мерил. — Какво можете да кажете в своя защита?

— Аз… съжалявам — пошепна Сара. Това беше истината. Ужасно съжаляваше, че е измамила единствения човек, който бе проявил доброта към нея. Съжаляваше, че е забравила как й колко време е работила упорито — и за какво? Само за да прекара няколко часа в бурна страст с мавъра. Съжаляваше, дето е повярвала, че някой може да я желае истински. — Знам, че не мога да остана. Вече си събрах нещата. Мога ли само да ви помоля да ми дадете остатъка от заплатата, за да имам къде да се подслоня за няколко дни?

Лейди Мерил въздъхна и Сара изненадано вдигна глава. За първи път работодателката й изглеждаше като стара жена.

Живите черни очи бяха мътни, лицето набръчкано, раменете й висяха безсилно. Имаше вид на ранена птица.

— О, Сара, Сара, Сара… Защо?

Сара затвори очи, но само за миг.

— Аз самата съм се питала хиляди пъти. Сега, като погледна назад, не намирам оправдание, но го направих, защото… защото си мислех, че той ме иска. И защото беше много красив. — Тя се опита да се засмее, но издаде само някакъв задавен звук. — Не мога да очаквам, че ще ме разберете. Аз не говоря много, но не съм глупава. Чувам забележките, които приятелите ви правят по мой адрес.

Лейди Мерил вдигна неодобрително вежди, но веднъж започнала, Сара вече не можеше да спре.

— Вие винаги сте била желана от мъжете, все едно възрастни или млади, всички са ви желали. Имали сте трима съпрузи и както сама ми казахте, всеки от тях ви е обичал. Вие също сте го обичали. Някога сте била много красива — а сега сте дори още по-красива. Аз не мога да се надявам на това. Никога досега не съм срещнала мъж, който да пожелае да ме целуне… преди той да… Не някое произволно момиче, а мен, мен… — Последната дума завърши с хълцане и Сара извърна глава, засрамена от сълзите си.

— Велики боже! — пошепна смаяно лейди Мерил. Сара чу шумолене и подскочи стреснато, когато старата дама сложи ръка на рамото й и я прегърна нежно.

Всички бариери рухнаха. Задавеното хълцане премина в неконтролиран плач. Сара зарови лице в парфюмираната яка на старата дама и заплака неудържимо. Лейди Мерил й говореше успокоително, полюляваше я като бебе и търпеливо я изчака да се наплаче.

Дълго, дълго след това Сара се изправи и избърса очите си.

— Очаквам от вас да не повтаряте тази глупава постъпка — изрече сериозно лейди Мерил, но очите й светеха с мек блясък.

— Какво, милейди? — попита невярващо младата жена.

— Чухте ме. Да не се повтаря.

— Наистина ли не искате да си отида?

— Ох, детето ми… Важното е грешката да не се превърне в навик, разбирате ли? — Старата дама поклати глава. — Върнете се в леглото си. Имате нужда от сън. Утре ще посетим още някои от старите ми приятели. Те са много изискани, затова трябва да сте в най-добрата си форма.

— Да, мадам. Благодаря, мадам. — Все още не можейки да повярва в щастието си, Сара се поклони и избяга в стаята си, преди лейди Мерил да е променила мнението си.