Кинли Макгрегър
Покоряването на шотландеца (9)

9

— Оу, какъв голям, хубав мъж сте — измърка Тара докато вземаше чиниите и чашите от Брейдън и ги остави до задната врата на къщурката си.

Брейдън й се усмихна докато тя затваряше вратата и излезе под малкия навес, който предпазваше задната врата от дъжда. Имаше малко място, но лесно побираше двама им.

Светлината от прозореца на къщурката осветяваше мястото достатъчно, че да могат да се виждат.

Проблясък от светкавица освети лицето й и тъмния глад в сините й очи.

Да, щеше да вкуси малко от рая за няколко минути и нямаше търпение да сложи край на въздържанието си.

Брейдън подпря ръце на рамката на вратата над главата на Тара и остави погледа си да скита по чувственото й тяло. Тя притежаваше извивки, които можеха да докарат мъжа до лудост. Големи, сочни гърди, където мъж може да зарови лице и ръце, наред с други неща, и тънка, съблазнителна талия. Бедрата й бяха оформени нежно и по начина, по който се триеше я него, можеше да кажи, че тя знае някой и друг начин да достави удоволствие на един мъж.

И тогава се случи немислимото, когато тя плъзна длан по гърдите му.

Тялото му не реагира.

Не, не можеше да бъде!

Усмивката му угасна незабавно.

Тара притисна гърдите си към неговите и сложи ръце около врата му. Дишаше в ухото му, разбърка влажната му коса, преди да обхване меката част на ухото между зъбите си и да прокара езика си по края му.

Обикновено такива действия щяха да накарат главата му да се замае и щеше трескаво да я освободи от дрехите й.

Но тази нощ…

Добре, не можеше да каже, че не е приятно, защото беше. И все пак някак си, не го удовлетворяваше. Още по-лошо, тялото му само малко се раздвижи. Беше далеч от горящите слабини, които имаше през последните няколко дни.

И точно в този момент, разбра защо.

Той искаше Маги.

Свети Боже! Напрегна всички сили да не изругае високо, докато Тара прокарваше нокти надолу по гърба му. И нищо не се случи. Нямаше тръпки, нямаше…

Добре, тялото му малко се съживи, когато тя потри ръка в слабините му. И все пак, не беше същата реакция, която беше имал последната нощ, когато Маги закачливо му беше показала скромната си, напълно облечена цепка на бюста си.

Твърдо решен да се докаже на себе си, Брейдън обхвана брадичката на Тара с ръка, наведе главата й назад и я целуна дълбоко.

Тя посрещна напълно целувката му с практикувана лекота на жена, която беше опитна в изкуството на правенето на любов. Можеше да достави удоволствие на мъжа, нямаше никакво съмнение в това.

Но все пак тялото и умът му оставаха болезнено незаинтересовани.

Това, което наистина искаше, беше смела, невинна целувка на червенокоса палавница. Жената в ръцете му не беше нищо повече от беден заместител и тялото му го знаеше.

Да се продъни право в Ада!

Как можеше да желае толкова силно Маги? Подлудяваше го. Беше инат, упорита и последното нещо, което искаше, бе да достави удоволствие на мъж.

И все пак…

Аз съм глупак! Тъп, проклет глупак, който заслужава да му откъснат главата от раменете.

Внезапно прегръдката му с Тара заизглежда безвкусна и противна. Презряна. И ако Маги научеше някога за това, то щеше да я съсипе.

— Не мога да го направя — каза той и се отдръпна от Тара.

Не, не можеше, не и докато истинският обект на желанието му чакаше в обора с брат му.

— Тате е вече в леглото — измърка Тара. — Никога няма да разбере. — Тя се протегна за връзките на ризата му.

Брейдън хвана ръцете й със своите и отстъпи крачка назад.

— Ти си красива девойка — каза й той. — Но се боя, че умът ми е някъде другаде тази нощ.

Тара облиза устни подканващо.

— Мога да те накарам да забравиш всичко за тази, която държи мислите ти.

Как му се искаше да беше така.

— Лека нощ, Тара — каза той, освобождавайки я и се запъти към обора. И с всяка стъпка, която правеше под проливния дъжд, проклинаше себе си и Маги.

Какво щеше да прави?

Мили Боже, обичаше ли я вече?

Не, изрева умът му. Не можеше да я обича. Отказваше да си позволи да обича жена. Любовта правеше мъжа слаб. Правеше го сляп и глупав.

Какво, ако един ден го помоли да се отрече от кръвта си, както майка му беше направила с баща му? Или както беше направила Айзабел с Киърън и Юън?

Това беше похот, реши той. Той едва беше опитал вкуса на Маги и му беше харесал.

Лошото беше факта, че знаеше, че не може да я вкара в леглото си, за да я изкара от ума си. Никога нямаше да вземе това от нея.

Отхвърляйки глава назад, му се искаше проклетата светкавица да го повали мъртъв там, където стоеше. Защото нямаше начин да се измъкне и мир, който да постигне.

 

 

Дъждът обсипваше тялото на Маги, на практика я заслепяваше и мокреше дрехите й, когато тя напусна обора и тръгна през двора към къщата.

Беше сигурна, че ще намери Брейдън с една от девойките. И имаше много добра представа коя от тях се е обвила около него.

Стиснала зъби, за да отклони болката, тя заобиколи зад ъгъла на обора.

Шумни крясъци привлякоха вниманието й.

Поглеждайки бързо през дъжда тя видя две форми да се бият наблизо. Изглежда бяха две фермерски животни, без съмнение, правещи нещо, което тя не трябваше да прекъсва.

Маги тръгна да ги подминава, когато блясък от светкавица й показаха очертанията на мъжко тяло.

Зашеметена, тя замръзна, неспособна да повярва на очите си.

Докато светлината от друга мълния не освети отново и тя видя мъжът да дърпа малко четириного животно.

Маги се усмихна. Щеше да познае тази добре оформена мускулеста фигура навсякъде. Дори, когато беше вир-вода и дърпащ някакво бедно, безпомощно животно.

Маги забърза към тях, за да види малка овца хваната в оградата. Брейдън беше коленичил в калта, докато се опитваше да освободи малкото добиче.

Облекчение се изля в нея при гледката. Не беше в ръцете на друга жена! Искаше й се да се разплаче от щастие. Той само се беше спрял да освободи животното.

Тя се затича към него.

— Какво правиш навън? — попита той, когато тя спря до него.

Несклонна да признае подозренията си, тя смени темата.

— Мога ли да направя нещо, за да помогна?

— Да, прибирай се вътре, преди да умреш от настинка.

Едва се сдържа да не го целуне. В този момент той беше по-хубав за нея, отколкото е бил някога преди и се почувства ужасно, че така погрешно го беше преценила.

— Нека да видя дали не мога да помогна. — Тя клекна и се протегна към овцата.

— Дръж я неподвижна — каза Брейдън, като стана, после се наведе над преградата, за да освободи задният крак на животното.

То рязко се дръпна и изблея отново. Повдигайки парче дърво, което беше паднало, Брейдън най-накрая го освободи.

Овцата се освободи, затича през двора и изчезна в нощта.

— Трябва да те вкараме вътре — каза Брейдън, хвана я за ръка и тръгна обратно към обора.

О, как искаше да извика! Той беше толкова добър, мил мъж.

Син беше прав. Брейдън беше идеалният й герой.

Брейдън й отвори вратата и двамата влязоха в миришещия на мускус обор.

— Измръзнала си до кости — сопна й се Брейдън, докато тя трепереше вътре точно до вратата. — Какво си мислеше, като излезе навън?

Тя отговори, като изкиха.

— Наздраве — каза той, донесе наметало и я уви в него. Подкара я към единственото празно отделение зад четирите коня. — Сега махни тези дрехи, преди да си се разболяла.

Усмихвайки му се, Маги кимна и отиде зад вратника, където можеше да получи малко усамотение. Чу Брейдън да крачи, но не вдигна поглед, за да види къде е.

— Защо не я спря? — поиска да узнае Брейдън от Син.

Маги се намръщи на гнева, който се долавяше в тона на Брейдън. Беше толкова нетипично за него да бъде ядосан, особено за нещо толкова просто като да се понамокриш за минута.

— Не помислих за това — отвърна Син с равен и спокоен глас.

— Добре, а трябваше.

— Успокой се, малки братко. Не ме е грижа за тона ти. — Този път тя чу нотката на предупреждение в гласа на Син.

Брейдън изръмжа към брат си.

Маги бързо махна мокрото си наметало и жълтата риза с връзки, после се уви в сухото наметало. Тя застана на върховете на пръстите си, за да помоли някой от мъжете да й донесе нова риза, но думите замръзнаха на устните й, когато видя гърбът на Брейдън.

Неговият гол гръб.

Устата й пресъхна, докато очите й пируваха с голата, загоряла кожа, която блестеше на светлината на свещите. През целия си живот беше знаела, че Брейдън е добре оформен, но никога не бе предполагала колко точно е чудесно тялото му.

Изобилие от бронзова плът беше обтегната над мускули толкова твърди, че я караха да гори.

Неосъзнаващ вниманието й, Брейдън продължи да говори на Син, докато пускаше наметалото си и оголи цялата задна дължина на тялото си към нея.

Главата й се замая и тя се притесни, че може да припадне. Беше великолепен, абсолютно разкошен! И без значение колко усилено се опитваше, не можеше да отдели погледа си от стегнатите му, златисти задни части, които молеха за женска милувка.

Тя сложи ръка на заграждението, за да се подкрепи. Нажежено до бяло желание мина през нея, докато мислено прокарваше длан надолу по гърба му и усещаше тези стегнати мускули да играят по дланите й. Докосваше тези твърди крака, който бяха затъмнени от тъмни, къси косъмчета.

Гърдите й се стегнаха докато горещина и желание я заливаха.

Обърни се, умоляваше безмълвно тя, жадувайки да го погледне целия.

Ако отпред изглеждаше поне наполовина толкова добре, колкото отзад…

Брейдън обърна главата си и я улови как го зяпа. Маги се задъха от паника, когато погледът му задържа завладяващо нейният.

Вместо да се засрами от голотата си, Брейдън й се усмихна бавно и дяволито.

Лицето на Маги пламна и тя бързо приклекна зад ограждението. О, небеса, беше я хванал!

Покри лицето си с ръце и си пожела да потъне в пода.

О, мили Боже, о, мили Боже!

— Имаш ли нужда от нещо? — подигравателният глас на Брейдън я достигна.

— Имам нужда от риза — извика тя, като й се искаше да бе направила това и първия път. Защо, о, защо беше подала глава над заграждението?

Няколко секунди по-късно Брейдън й донесе една.

Дяволитата усмивка на лицето му я ужаси.

— Има ли нещо друго, от което да се нужда еш? — попита я той.

Отвръщайки поглед настрани, Маги тръсна глава. Никога нямаше да е способна да го погледне в лицето отново.

— Това е всичко, от което има нужда.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ако си сигурна, тогава… имам предвид, че мога…

— Добре съм — прекъсна го рязко тя. После направи грешка да погледне отново нагоре.

Блестящият, закачлив поглед в очите му накара дъхът й да спре. Мошеникът си играеше с нея.

— Ти, негодник мръсен — каза тя, но въпреки усилията, които положи, собствената й усмивка се разля.

— Мръсен? — игриво попита той.

И когато прокара поглед по тялото й, тя твърде остро осъзна факта, че беше облечена само с тънкото наметало в червено и черно, заметнато около раменете й. Небеса, на практика беше гола и той беше точно пред нея!

Смутена, тя се опита да се прикрие.

— Може ли да се облека? — попита тя.

Той повдигна вежда към нея.

— Не знам за това. По-скоро се наслаждавам на гледката да си тук.

Тя използва ризата, за да покрие голите си рамене.

Той се засмя на безсилните й опити да се покрие.

— Обличай се — каза й, след което й обърна гръб.

Въздъхвайки с облекчение, Маги бързо се облече и напусна заграждението.

Без дума или поглед, Син мина покрай нея и се качи на тавана на обора.

— Какво прави той? — попита тя Брейдън, когато се присъедини към него.

— Оставям ви насаме — отговори отгоре глухият глас на Син.

Брейдън вдигна поглед към дървените греди над главите им.

— Все едно има значение, след като знаем, че можеш да чуеш всичко, което кажем?

— Да, добре, аз съм извратен, не воайор.

Брейдън се засмя. Обаче Маги не се развесели от преситените думи на Син.

Окачи мокрото си наметало и риза на вратата на заграждението, където бяха кравите.

Брейдън се придвижи и застана зад нея, толкова близо, че тя можеше да го почувства. Обърна се и го видя да държи друго наметало. Очите му бяха тъмни и примамващи, той използва наметалото, за да подсуши косата й.

Маги не можеше да помръдне, докато чувстваше силните му длани да потриват дрехата о главата й в чувствен ритъм, от който й секваше дъха. Тръпки минаха по нея, когато си спомни за гледката на голия му гръб.

В този момент тя искаше да го целуне. Повече, отколкото когато й да било преди. Докато той не проговори:

— Сега, кажи ми какво правеше навън?

Очите й се отвориха, когато ръцете му спряха да подсушават косата й.

Без желание да му позволи да разбере, че го е подозирала в такова мошеничество, тя отклони поглед към пода.

— Нищо.

— Нищо? — попита невярващо той. — Какво, просто почувства нужда да се разходиш под поройния дъжд?

Той наведе глава докато не улови погледа й.

— Излязла си, за да ме шпионираш, нали?

Откъде знаеше? О, мъжът беше избрал страхотно време, за да започне да проявява интуиция!

— Какво те кара да мислиш така? — уклончиво попита тя.

— Инстинкт. — Странна възбуда затъмни очите му. Такава, която не можеше да проумее, но изненадващо приличаше на вина. — Мислеше, че ще ме намериш с Тара ли?

Страните й пламнаха. Почувства се толкова глупаво, че изобщо се е усъмнила в него. Но можеше да види, че нямаше да се отдалечи, без да му каже точно защо беше излязла в дъжда.

Въздъхвайки, тя кимна.

— Ами, ти намекна по-рано през деня, че си заинтересован от нея.

— Как? Като говорих с нея?

— Не, като флиртува.

Той изглеждаше поразен.

— Флиртувал съм?

— Да — каза тя отбранително. Все пак беше направила предположение на базата на действията му. — Начинът, по който погледна жената, сякаш тя е единственото нещо на света за теб, сякаш не виждаш друга.

— Наистина? — попита той, в гласа му се долавяше нещо средно между гордост и отказ да повярва.

— Да.

— Ти си мислиш, че това е нещо, което правя винаги?

Маги настръхна.

— Знам, че е така. Защо мислиш, че жените са толкова луди по теб?

— Заради елегантния ми, добър външен вид, разбира се.

О, този мъж беше арогантен и тя не можеше да повярва, че удовлетворява егото му. Трябваше да спре и все пак, поради някаква причина, не можеше.

— Всичките ти братя го имат, но те никога не са били преследвани като теб.

— Винаги съм приемал, че това е така, защото аз съм чаровен, докато те са кисели.

— Това, на което казваш чар, е флиртуване. И е покоряващо.

Той се засмя толкова силно, че се задави.

— Какво? — попита Маги, чудейки се кое му беше направило впечатление на толкова забавно. Той стана сериозен до известна степен.

— Мислех си, че ти винаги си успявала да устоиш.

— Това е, защото никога не си го пробвал върху мен. За теб аз съм като пън.

Той наистина изглеждаше поразен от думите й. Дълбока бръчка се появи между веждите му.

— Какво?

— Истина е — каза тя, гърлото й се стегна, докато разкриваше наблюденията си пред него. — Гледаш към другите жени сякаш вече можеш да ги почувстваш в ръцете си, но когато се отнася до мен, гледаш право през мен. Това е ужасен навик, който винаги наранява чувствата ми.

— Затова ли ме ухапа, когато беше на единадесет?

Замълчи, Маги!

Но тя не слушаше. Преди да успее да се спре или да помисли по-добре за това, истината се изля от нея.

— Да. Всичко, което някога съм искала от теб, е да ме забележиш.

Тя го видя как спира и размишлява върху думите й. Когато погледна отново към нея, погледът му беше изучаващ. Тревожен.

— Може би съм те преценил зле, но се чудя дали не си също толкова виновна за това, колкото и аз.

— Какво имаш предвид?

— Някога наистина поглеждала ли си ме, за да видиш мен? Или си била като другите и всичко, което някога си виждала, е външният ми вид? Защото гарантирам, че не моята индивидуалност гледаше влюбено преди минута, а по-скоро задника ми.

Маги отвори шокирано уста, после бързо я затвори. В нея се надигна възмущение. Как смееше той да я обвинява в нещо толкова глупаво? Тя не беше една от онези повърхностни девойки, за да й се замая главата от проста красота.

— Това е нелепо!

— Така ли? Ако ме познаваш толкова добре, тогава кажи кой е любимият ми цвят.

— Зелено — отговори тя без колебание. — Тъмнозелено. Същият цвят като очите на майка ти. Същото тъмнозелено, което имаш в повечето от плейдовете, които избираш да облечеш.

От израза на лицето му, тя можеше да каже, че отговорът й го е изненадал напълно. Той не можеше да повярва, че тя знаеше това за него.

Но това не беше всичко, което знаеше. И преди да успее да се спре, издърдори още неща, които знаеше за него.

— Любимите ти храни са печено еленово месо със задушено зеле и плодов пай с бъз. Пиеш тъмен ейл около другите мъже, но истината е, че предпочиташ греяно вино. Когато си у дома, винаги пиеш чаша топло мляко, напръскано с канела, преди да си легнеш. Любимата ти приказка е за „Диъдре от Сороус“ и макар че никога няма да го признаеш и се опитваш да изглеждаш незаинтересован, когато свирят, на теб ти харесва да слушаш песните на бардовете.

Той изглеждаше напълно объркан от признанието й.

— От къде знаеш всичко това?

— Защото съм влюбена в теб, откакто се помня.

Брейдън не знаеше кой от двамата изглеждаше по-зашеметен от признанието й. Веднага след като думите излязоха от устата й, Маги изглеждаше ужасена. Той се чувстваше ужасен. Наистина, не можеше да се движи, не можеше да диша, просто гледаше към нея, докато думите й се устремиха в него.

Сякаш мина цяла вечност откакто просто стояха на една крачка разстояние, а думите й висяха като плащ между тях.

— Не — отвърна най-накрая той. — Не можеш да ме обичаш.

— Защо не? — попита тя с глас, пълен със същата болка, която той видя да се отразява в кехлибарените й очи.

— Защото не можеш.

Преди тя да успее да се помръдне, той се обърна и напусна обора в търсене на начин, по който да се справи с новината, която му беше стоварила.

Но всичко, върху което можеше да се фокусира, беше суровата агония, разкъсваща душата му. Той не искаше тя да го обича. Не искаше никоя жена да го обича, поне не за повече от час или два.

Вси светии, как се беше случило това? И защо?

Брейдън спря при края на обора и се облегна върху избелялото дърво, прикривайки очи ръката си. Дъждът не беше толкова лош колкото по-рано, но все пак го намокри, докато търсеше безопасно място от лапите й.

Отново и отново думите й ехтяха в ума му. Тя го обичаше. Обичаше го и знаеше неща за него, които не знаеше, че някоя жена някога ще разбере. Дори и майка му.

И през цялото време той я беше пренебрегвал. Никога не й беше обръщал и малко внимание.

Не знаеше кое го караше да се чувства по-зле.

Болка проряза сърцето му. Емоции, които не можеше да определи, го заливаха. Мили Боже, чувстваше се сякаш някой беше разцепил гърдите му на две.

— Брейдън? — чу той Маги да го вика.

— Светци закриляйте ме — прошепна той, разкъсван между желанието да прави любов с нея и да избяга колкото се може по-бързо.

Преди да вземе решение, тя го настигна. Брейдън погледна към нея и изруга.

— Жено, нямаш ли здрав разум да се втурваш обратно под дъжда?

Тя повдигна вежда към него, докато кръстосваше ръце пред гърдите си в слаб опит да се затопли.

— Мога да кажа същото за теб.

— Някои ще си помисли, че би се досетила, че искам да съм сам.

— Защо?

— Защото така. Сега влизай вътре и се подсуши.

Тя повдигна упорито брадичка.

— Ще го направя, когато и ти го сториш.

Обзе го гняв.

— Не мога да повярвам, че си пораснала без някой от братята ти да те пребие от бой.

Тя прие гневните му думи, без да трепне.

— Едва ли имат да кажат много по въпроса, след като бяха толкова добри учители в това отношение. Сега искам да получа отговор от теб.

Брейдън затвори очи докато се бореше за контрол върху себе си. Не знаеше какво да направи или каже.

— Прибирай се вътре!

— Отговори ми!

Брейдън искаше да е толкова просто. Чувствата му бяха сложни и дълбоки. През целия си живот е бил обичан. Всяка жена, която някога беше познавал, бе шепнела своята неумираща страст към него, докато се шегуваха и играеха, и в края на деня всички те се женеха за някой друг.

На шестнадесет беше направил грешката да помоли Нараиндж Олуард да се омъжи за него. Две седмици по-късно тя се беше заклела на Колум.

Нейният аргумент му причиняваше болка до ден-днешен: „Брейдън, защо да се женя за теб? Ти имаш хубаво лице и си страхотен между краката ми, но Колум има пари, за които не можеш да мечтаеш. Освен това, той пътува много, което ще ни даде изобилие от време да си поиграем“.

Стисна зъби, в крайна сметка й беше показал. Настоящото му състояние се присмиваше на жалката къща на Колум. Дори така, това никога не изтри болката в младото му, наранено сърце.

Не, жените бяха непостоянни, вероломни същества. И за разлика от братята му, той никога нямаше да повярва на медените им лъжи.

Но сега имаше проблем. Когато такива думи идваха от устните на Маги, той искаше да им повярва.

Защо беше така, не знаеше. Единственото, с което беше наясно е, че и малкото, което беше останало от сърцето му, ще бъде унищожено, ако откриеше, че тя си играе лицемерно с него.

Маги присви очи към него.

— Казваш, че съм упорита и все пак стоиш тук готов по-скоро да се удавиш, отколкото да отговориш на един прост въпрос.

Против волята си, Брейдън се протегна към нея. Обхвана ледената й страна с длан.

— Замръзваш.

— Знам.

Той се засмя кратко на сухия й тон.

— Ако си ме обичала толкова дълго, защо никога не си говорила за това?

— Защо не мислех, че искаш да го чуеш.

Маги беше твърде проницателна. Но тя винаги е била такава.

Очите й загубиха блясъка си.

— Виж, Брейдън, не съм глупава. Знам, че никога няма да мога да те имам. Знам, че не споделяш чувствата ми и ми се иска никога да не бях споменавала за тях. За нещастие, не мога да си взема думите обратно. Може ли просто да забравим какво съм казала и да се приберем вътре преди и двамата да умрем от настинка?

Брейдън кимна. Не защото се притесняваше за себе си, беше оцелявал при много по-лоши условия от тези, а защото не искаше да я види болна. Дълбините, до които би слязъл, за да я опази в безопасност, не подлежаха на изследване. Истината бе, че онова място в сърцето му, където той откриваше безпокойство за нея, се бореше с него повече от всяко друго някога.

Неохотно, той я хвана за ръка и я поведе към обора.

Когато влязоха вътре, прозвуча гласът на Син.

— Предполагам, че двамата ще тичате наоколо голи за известно време след като сега всичките ви дрехи са мокри.

— Всъщност — отговори Брейдън, докато изтръскваше дъжда от косата си, — си мислех да нападна твоята торба за някакви дрехи.

— Някак си се сетих за това.

Брейдън подаде на Маги едно от наметалата на Син и широката му риза.

Маги ги взе и бързо се преоблече насаме, докато мислите й се вълнуваха. Защо изобщо беше казала тези думи? И защо те измъчваха Брейдън толкова?

Този мъж винаги е бил загадка за нея, но не повече, отколкото тази нощ. Не трябваше ли любовта да направи някой щастлив?

Тя се присмя на мисълта. Кога това да обича Брейдън я беше направило щастлива? Тъжната истина в случая беше, че да го обича, й причиняваше само мъка. Нищо друго, освен нещастие.

Оклюмала, тя завърза наметалото.

Когато се върна в центъра на обора, тя видя Брейдън увит само в наметало, гърдите му бяха голи и лъщяха на слабата светлина. Гърлото й пресъхна при гледката.

Това щеше да бъде дълга, дълга нощ.

Преди да отдели още мисли по този въпрос, Син скочи на пода.

— Надявам се, че има начин да се залостят вратите.

Маги се намръщи на странното му поведение и коментар.

— Защо?

— Имаше нападение от жените по пътя ни и по вида на тези, можем да се озовем в неприятна битка — обясни Син докато вървеше към вратата.

Гримасата на Маги се задълбочи. За какво говореше той?

Брейдън прокле, когато стигна пръв вратата и потърси резето.

— Не можеш да го знаеш — злобно каза той.

— Няма нищо, с което да залостим — довърши за него Син. — Добре, няма ли това да е победа за дявола?

Тя погледна към тях дори още по-объркано. Изглеждаха сякаш ангелът на смъртта е пред тях и те бяха забравили да вземат последно причастие.

— Те са просто жени. Кажи им, че не си заинтересован…

— И те ще опитат и променят мнението ни — прекъсна я Брейдън.

Маги завъртя очи при злокобния му тон.

— Не, няма. Забравяш, че съм жена. Знам как мислят.

— А аз знам как действат — отвърна Брейдън, когато се върна при нея. — Няма да напуснат докато не получат това, което искат.

Маги се засмя на егото му.

— Ставаш смешен, Брейдън. Не си чак толкова неустоим.

Погледът му се заби в нея.

— Мислиш ли? Тогава обясни ми защо Тара се е запътила насам, след като вече й казах, че не се интересувам от нея.

Преди тя да успее да измисли отговор, трите по-големи дъщери на Шеймъс изблъскаха вратите на обора.

— Чук, чук, юначаги — каза Тара с ръце на ханша си, докато ги оглеждаше. — Дойдохме да се погрижим за удобството ви.

Син побягна от жените към задната част на обора. Погледът „Казах ти“ на Брейдън беше такъв, че Маги почти се засмя. Докато най-младото момиче не се запъти право към нея с поклащане на бедрата и поглед в очите, който казваше на Маги за какво точно е тръгнала. За нея.

Ох, дявол го взел! По-добре да се помръдне… бързо.

Маги се затича към заграждението зад себе си, но се спъна и падна.

— Оу, виж сега — каза момичето, когато се наведе над Маги и притисна една бледа ръка към челото й. — Имаш ли рана, която да се нуждае от целувка?

Устните на момичето бяха опасно близо до нейните, докато притискаше гърдите си към ръката на Маги.

Виждайки начин да отлепи мъжкараната от себе си, Маги присви устни в погнуса.

— Ъх, не — каза й, снишавайки гласа си с октава, докато се бореше да се измъкне изпод момичето. — Раната ми си е съвсем добре. Благодаря.

— Вижте, дами — намеси се Брейдън, докато отстъпваше от отворените обятия на Тара. — Какво ще каже баща ви, ако ви хване тук?

Тара го притисна към стената. Непоколебима към уклончивата тактика на Брейдън, Тара се засмя.

— О, той със сигурност ще хукне с оръжие след повечето от вас. Но вече спи. Сега — каза тя, сграбчи наметалото му и дръпна лицето му близо до своето. — Какво ще кажеш за още едно вкусване на тези твои сладки устни?

Брейдън се наведе и се откъсна от лапите й.

Маги беше ужасена. Никога в живота си не беше виждала нещо такова. Брейдън беше прав за жените.

О, небеса! Те имаха сериозни неприятности.

Точно, когато момичето се протегна да опипа Маги, силни ръце я дръпнаха назад.

За един неясен момент Син я повдигна от земята, метна я на кон и плесна задницата на животното. Конят изцвили, след което се стрелна от обора в смъртоносен бяг.

Маги се паникьоса докато се опитваше да поеме контрол над коня.

Той полетя към дърветата с юзда между зъбите си. Тя дръпна поводите, но конят не й обърна внимание, докато се спускаше между клоните, които я деряха и заплашваха да я свалят от седлото. Сърцето й препускаше, когато се наведе напред и се залепи за врата на коня, молейки се да не падне и да се пребие.

Вероятно минаха около пет минути преди Син и Брейдън да я настигнат и да поемат контрол над животното. Брейдън се наведе и взе юздата в ръка, после използва своя кон, за да забави нейния. Сърцето й все още биеше в ушите й, докато бързо се помоли от благодарност за избавлението.

— Добре ли си? — попита я Брейдън.

Все още твърде ужасена, за да говори, Маги пое дълбоко дъх и кимна.

Брейдън я потупа по ръката успокояващо, после се обърна към брат си с вбесен поглед.

— О, човече, какво ни причини?

— Спасих проклетия ти задник. Какво си мислеше, че ще стане, когато жените разкрият, че Маги не е момък? Готов ли беше да обясняваш?

На челюстта на Брейдън се появи тик.

— Сега ще увиснем на бесилото заради кражбата на коне!

Син поклати глава.

— Оставих повече от достатъчно злато за тези кранти. Собствениците им ще се разтреперят от радост да го получат.

Маги гледаше как Брейдън малко се отпусна.

— Моите благодарности тогава.

Син се намести в седлото си и хвърли поглед, изпълнен със състрадание към Брейдън.

— Знаеш ли, малки братко, изглежда ми сякаш живееш в безкраен ад. Не мога да те заведа никъде, където жените да не се възползват от теб като от последната хапка на последната им вечеря.

Брейдън вдигна ръка и разтри врата си.

— Да, иска ми се да беше действал по-бързо. Тази Тара има нокти като на ястреб. Кълна се, мисля, че кървя.

Точно тогава Маги осъзна истината за Брейдън. Той не беше безскрупулен нехранимайко, който прелъстява всяка жена, която намери. Всъщност, с изключение на лек флирт, той наистина не беше направил нищо, за да накара Тара да го преследва.

И макар че и той и Син се бяха опитали да й кажат това, до този момент тя действително не вярваше.

— Къде ще спим сега? — попита тя мъжете, докато бавно избираха пътя си върху конете през тъмните дървета и с набързо събраните си вещи. — И какво ще правим с конете?

Брейдън беше този, който й отговори.

— След като имаме конете, предлагам да ги яздим до земите на МакДъглас, докато започнем да привличаме внимание, после ще ги оставим на паша. Колкото за нощта, някой чувства ли се добре, за да язди?

Син изръмжа.

— Сега мислиш да яздиш? Къде беше тази мисъл преди два дни, преди да съсипя краката си от ходене?

Брейдън се засмя.

— Трябва да си благодарен. По-добре да откраднат тези кранти, отколкото бойният ти кон или моят Демон.

Син неохотно отстъпи по въпроса.

— Аз ще съм благодарна, само това да остане зад нас — каза тихо Маги. Истина бе, че прекалено много неща вече се бяха случили по време на пътуването и всичко, което наистина искаше, бе да мине през този последен сблъсък и да приключи с това.

Така че те яздеха в мълчание.

Късно след полунощ и веднага след като дъждът беше спрял, Маги започна да дреме на седлото.

Брейдън спря, след като видя как тя клюма. Уплашен, че може да падне и да се нарани, той я издърпа при себе си.

Тя се събуди рязко.

— Шшш — каза той. — Не искам да паднеш. Заспивай пак.

Вместо спора, който очакваше, тя кимна веднъж, положи глава на гърдите му и незабавно отново заспа.

Доверието й го изненада. Но не толкова колкото странната нежност, която почувства в сърцето си, докато червенокосата й глава лежеше върху голите му гърди. Дъхът й гъделичкаше толкова леко, докато тя дишаше срещу рамото му. И той направи всичко по силите си, за да не покрие устните й със собствените си и да не прокара ръка по късите й къдрици.

Тялото му се събуди за живот, желаещо меките й форми.

За пръв път Брейдън откри утешение в това. След случилото се с Тара, беше започнал да се чуди глупаво, че можеше би нещо не е наред с него. Но огънят в слабините му заради Маги потвърждаваше по-ранните му подозрения. Маги беше тази, която искаше. Само Маги.

Тръсна глава.

Кой би си помислил някога, че той, Брейдън МакАлистър, ще чезне по откровената, малка, Маги МакБлар и грозните й обувки?

Ожени се за нея.

Думите прехвръкнаха през ума му толкова бързо, че той почти ги пропусна. И за момент позволи на мисълта да го изкуши.

Но това беше невъзможно. Отказваше да се омъжи за жена, в която можеше да е влюбен. Това щеше да е самоубийство.

— За какво мислиш? — внезапно попита Син.

Стреснат, Брейдън погледна напред и видя Син, обърнат на обратно върху седлото да го наблюдава.

— Какво?

— Изглеждаш малко замислен там отзад и се чудех какво те измъчва.

— Кой казва, че се измъчвам?

Син поведе коня си към място, където можеха да яздят бързо един до друг.

— О, не знам. Може би заради смъртоносната хватка, която си приложил върху Маги и начина, по който я гледаш, сякаш не можеш да решиш дали да я прегърнеш или да я хвърлиш от коня си.

Брейдън мразеше начина, по който Син разгадаваше толкова лесно емоциите му.

— Тази способност, която имаш, е много обезпокоителна, братко. Не е за чудене, че английските ти приятели се кълнат, че си продал душата си на дявола.

Син погледна към него стоически.

— Един мъж трябва да има душа, преди да я продаде.

Брейдън стана мълчалив. Имаше много скрити неща в тези думи. Години на болка и страдание. Брат му беше минал през най-лошото, което можеше да му предложи живота и силата му беше удивителна. Но най-вече, Брейдън чувстваше вина за това. Останалите леърди бяха пратили най-малките си синове като заложници в Англия. И по право той трябваше да страда вместо Син.

Дори да живееше хиляда години, никога нямаше да може да се примири с факта, че Син беше отишъл, докато той остана.

— Има ли някакъв начин някога да простиш на майка ми за това, което направи? — попита Брейдън най-накрая.

Дори в тъмнината Брейдън можеше да почувства омразата на Син.

— Казаха ми, че всичко е възможно. Но след като не мога да простя на собствената си майка за това, което направи, защо трябва да простя на твоята?

Брейдън не отговори. Спомняше си този съдбовен ден също толкова добре колкото и Син. Денят, в който крал Дейвид беше дошъл в замъка им и беше поискал син, за да помогне за постигането на мир с английския крал след войната, която бяха водили за северна Англия.

Баща му беше плъзнал внимателен, замислен поглед по всеки от синовете си. Петимата едновременно бяха сдържали дъха си от страх, знаейки, че един от тях трябва да отиде.

Локлан смело беше направил крачка напред, когато изневиделица майка им го беше сграбчила и издърпала назад. Тя беше събрала четирите си сина покрай нея и остави Син да стои сам-самичък. Изолиран.

— Вземи някой от синовете ми и се кълна, че ще се самоубия — беше казала тя.

Баща му, който я беше обичал от цялото си сърце, не беше спорил. И до ден-днешен, Брейдън все още можеше да види ужасения израз на лицето на Син, когато осъзна, че баща му ще го предаде.

И защо.

— Давай, старче — изръмжа смело Син, свивайки юмруци. — Прати копелето мелез обратно в Англия, докато глезиш шотландската си курва.

Баща им беше отговорил на гневните думи на Син с яростен плесник, който накара Син да се олюлее.

— Никой мой син не обижда жена ми.

— Тогава аз не съм ти син. — Очите му бяха пълни с гняв и омраза. Син се изправи от удара, който беше оставил кървава следа по лицето му.

Тогава изплю от кръвта си към баща си. Баща им беше почистил кръвта от лицето си, а устните му бяха присвити от отвращение.

— Ти си нищо за мен, момче — студено беше казал той.

Болката върху лицето на Син в този момент вечно щеше да присъства в спомените на Брейдън.

— Кажи ми нещо, което вече да не знам, старче.

Тогава хората на крал Дейвид бяха взели Син и само Брейдън и братята му бяха викали в протест.

Нито веднъж баща му не беше погледнал назад към Син, никога повече не спомена името му. От този ден нататък баща му беше живял сякаш Син никога не беше съществувал.

Брейдън така и не прости на баща си за това.

И в деня, когато най-големият му брат си беше отишъл, Брейдън се закле никога да не се влюбва. Никога нямаше да позволи на жена да означава повече за него от собствената му кръв. Никога нямаше да обърне гръб на син, заради отмъстителността на жена.

Поради тази причина беше предпазлив през годините. Внимаваше да не остави зад себе си дете, което да страда заради действията му, защото знаеше през какви кошмари беше минал Син. И адът със сигурност щеше да замръзне, преди Брейдън да позволи негово дете да страда по този начин.

Маги промърмори в съня си.

Брейдън я притисна по-близо. Тя беше такава загадка за него. Това, че ще измине този път заради братята си и живота на хората от клана, говореше много за нея.

И той се запита, какъв избор щеше да направи тя, ако беше на мястото на майка му. Щеше ли да даде детето, което не е нейно или щеше да ги защитава наравно?

Ох, сега, какво значение има?

Кой иска сериозност от съпруга?

Но дълбоко в сърцето си, той знаеше, че има малко късче, което наистина искаше семейство. Маги беше права. Наистина обичаше чудноватите приказки, които бардовете пееха за жени, защитаващи семействата си със собствените си животи. Искаше този блян. Мечта за една перфектна сродна душа, която никога нямаше да желае повече, отколкото той можеше да даде. Неегоистична жена, която никога нямаше да предаде доверието или любовта му.

И за негов огромен шок, той се улови, че поглежда към Маги и се пита дали тя можеше да е тази…

Ти си глупак, Брейдън МакАлистър. И прокълнат при това.

Да, беше. Вече й беше позволил да го прати за зелен хайвер, което най-вероятно щеше да го убие.

Девойка като Маги беше отрова за мъж като него.

Никоя жена не струваше колкото живота му. Нито сега, нито когато и да било. Дори и Маги.