Кинли Макгрегър
Покоряването на шотландеца (6)

6

— Брейдън, толкова съм разочарована от теб! — извика Маги, докато се взираше в него.

Неприличното му предложение все още звънеше в ушите й. Този мъж със сигурност се бе побъркал.

Но по-лошото от небрежната му покана да прекара нощта в леглото му, бе фактът, че сърцето й наистина желаеше да се съгласи с това, което бе неприемливо.

Как можеше сърцето й да иска нещо, което разумът й знаеше, че е лошо и невъзможно?

Объркана и разочарована от себе си заради противоречивите си чувства, тя си го изкара на източника на всичко: Брейдън.

Защо, за Бога, бе решила, дори за миг, че той е този, който ще й помогне?

О, наистина щеше да й помогне. Но само ако помощта включваше съвкупление. Да върви по дяволите. Не я интересуваше дори и да бе най-красивият мъж на света или дори това, че тя бе, ако смееше да си признае, привлечена от него. Поне физически.

Този мъж бе самият дявол!

В нея бушуваха гняв и болка. И като си помисли, че в действителност бе започнала да го харесва отново.

Той беше толкова мило момче. Нейният герой. Колко пъти бе идвал да я спасява в миналото?

Повече, отколкото можеше да преброи. В онези дни щеше да вземе в обятията си и да се бие или да изплаши, който и от братята й да я преследваше. Бе гледала на него като на свой герой.

Как онова мило, скъпоценно момче се бе превърнало в такъв мъж? Мъж, който нямаше душа.

— Как можеш да дойдеш при мен и да опитваш това, след като ти обясних причината заради, която сме тук? — попита тя. — Нямаш ли срам?

Брейдън въздъхна вътрешно, желаейки той да е вързан към някой стол, а Локлан да е тук, за да спечели Маги.

„Аз съм маймунски задник. Така ми се пада, като слушам Син. Трябваше да се досети. Единственият съвет, който Син можеше да даде, и който струваше нещо, бе по отношение на войната, не на жените.“

Изминалият ден го бе изтощил. Нямаше ли край?

Поемайки си дълбоко дъх, той опита отново.

— Маги, любов моя, не разбираш ли, че Локлан не може просто да ти се предаде? Ако направи това, ще изглежда слаб пред мъжете си, а кой мъж ще последва леърд, победен от едно момиче?

Маги се загледа в него. Как можеше и той да е глупав като останалите?

— Проклети да сте всички мъже с вашата гордост — каза Маги през стиснати зъби. — Точно тя доведе двамата ми братя до гроба. Никой от вас ли не може да си признае, че е сгрешил?

Усмихвайки се чаровно, Брейдън се протегна и докосна бузата й с нежен жест, който предизвика тръпки по цялото й тяло.

— Ако трябва да бъдем честни, ние сме сложни зверове, но не повече от вас жените.

По-силна от докосването му, леката закачка в зеленикавокафявите му очи разтърси нещо в нея и я накара да копнее за времето, когато двамата не бяха на различни страни.

Щеше да бъде толкова лесно да му се предаде.

Но не можеше. Не и когато целта й беше толкова важна. Не и докато предаването пред него в крайна сметка щеше да доведе до разбиване на сърцето й.

— Това не е нещо, с което да се шегуваш, Брейдън — отговори тя по-рязко, отколкото бе възнамерявала. В действителност, не бе толкова ядосана на Брейдън, колкото на себе си, задето го остави да й въздейства по този начин. — На риск е поставен животът на много хора.

— Да, така е. Дори на повече, отколкото предполагаш.

Тя се намръщи заради тона на гласа му.

През лицето му премина сянка и тогава тя осъзна, че той крие нещо.

— Какво имаш предвид?

Отпускайки ръка, Брейдън се поколеба за няколко минути преди да проговори отново.

— Кланът е готов да пролее кръв, за да върне вас, жените отново у дома.

Маги стисна зъби вбесена. Мъже! Колко нетърпими бяха всички те. Изглежда, че вечното нещастие на жените бе да бъдат свързани с неблагоразумни глупаци.

— Всичко ли при мъжете трябва да се свежда до кръвопролитие? Не може ли някой от вас просто да проведе един разговор?

Той наклони глава по отвличащ вниманието, примамлив начин, който изложи на показ трапчинките му.

— Ако правехме това, щяхме да сме жени и нямаше да ни обичате толкова.

— Да, но можеше да ви харесваме повече.

Той повдигна въпросително вежда. Въртейки очи, Маги не разбираше как е възможно да бъде толкова равнодушен по този въпрос.

— Как може да се шегуваш с това? — попита тя. — Не се ли тревожиш да не умреш в битка?

— Не, скъпа — отвърна нежно той. — Никой от нас не е. Ние сме планинци. Родени да се бием и да се забавляваме с девойките. Лично аз, предпочитам второто, но както добре знаеш, никога не съм избягвал някоя битка.

Раздразнена от думите му, Маги се опита да измисли начин, по който да се справи с това. Как може да накара Локлан да прекрати враждата?

— Тогава какво да направя?

— Предай се — просто каза той.

— Така нищо няма да се промени.

— Ще се промени. Локлан може да договори мир с МакДъглас.

— Но ще го направи ли?

Тя забеляза несигурността в очите му. И обмислянето му. Почти можеше да види как работи умът му и се запита каква ли лъжа ще измисли, за да я залъже.

Най-накрая той проговори:

— Не, дори аз не съм такъв звяр, че да те излъжа за това. Не и когато е толкова важно за теб. Локлан не може да прекрати враждата, докато МакДъглас се опитва да убие Юън.

Тя предполагаше точно това.

И все пак, уважаваше Брейдън, че постъпи почтено. Може и да бе негодник и измамник, но щом ставаше въпрос за лъжи, теглеше чертата там. Добре бе да се знае, че в порочното му тяло е останал поне малко морал.

Но в момента това не й помагаше особено много.

Как можеше да прекрати всичко, ако…

Маги застина, когато в съзнанието и се появи една идея. Беше съвсем абсурдна, но не повече от тази да събере жените и да ги накара да не се подчиняват на мъжете си. Със сигурност щом можеше да убеди лейди МакДъглас да я последва, можеше да накара Роби МакДъглас да я изслуша, нали?

Все пак цялата тази вражда бе започната заради една жена, а сега, когато бе женен за друга, защо би продължил враждата заради Айзабел?

Вероятно той също търсеше начин да се откаже, без да се посрамва.

Да, това бе една възможност.

Маги остави идеята да се оформи в съзнанието й. Колкото повече мислеше, все по-разумно й изглеждаше.

Това действително бе една възможност. И ако бе истина, тогава може би като се срещнеше с МакДъглас щеше да го накара да види безсмислието от продължаването на враждата.

Нали?

Най-малкото, което можеше да направи, бе да се опита.

Вземайки решение, тя срещна погледа на Брейдън.

— Щом не мога да убедя Локлан да прекрати това, тогава ще трябва да отида при МакДъглас, за да го вразумя.

Брейдън се разсмя на думите й.

— Да не си се побъркала?

— Не, говоря сериозно. Ако му обясня, той ще…

— Ще се изсмее в лицето ти, след това ще отсече главата от раменете ти и ще я окачи на стената си.

— Ще го накарам да разбере.

Брейдън я зяпна, скован от неверие. Никога през живота си не бе срещал някой като Маги. Със сигурност не можеше да откъсне поглед от нея. За жалост, беше напълно полудяла.

И ако се съдеше по вирнатата й брадичка, той можеше да види, че вече е взела решение точно както Фъргъс. Нямаше да има никакъв начин да я разубеди.

Все пак той усети нуждата да опита.

— Има ли нещо, което мога да кажа, за да те спра да извършиш тази лудост?

— Нищо.

— Дори и ако изтъкна факта, че МакДъглас най-вероятно ще изтръгне сърцето ти и ще го хвърли на кучетата?

— Това не променя нищо. Трябва да опитам.

— Помислих си, че ще го кажеш — въздъхна Брейдън. — Мога ли да прибавя още една грижа към купа?

Маги застина при думите му, ужасена от онова, което може да каже. Всеки път, щом той придобиеше това изражение, й подмяташе още някое трудно препятствие. А точно сега тя се бе изморила да ги прескача.

— Какво?

— Ако с останалите жени не се предадете до края на седмицата, изтощените мъже ще убият Локлан и ще нападнат църквата.

Тя остана с отворена уста щом чу думите му. Със сигурност се шегуваше, но искреният му поглед й каза, че говореше сериозно.

— Какво?

— Истина е. Докато си говорим, Локлан е вързан за един стол в замъка.

Ако ситуацията не бе толкова страшна, тя идеше да се засмее на образа, който се появи в главата й. Но това не бе смешно. Изобщо не бе.

— Ох, вие мъже! — сопна се тя, разгневена при мисълта какво са направили.

— Мрази ни, щом трябва, но не мога да оставя брат си да умре, както и ти не би оставила това да се случи на някой от твоите братя.

— Не, и аз не бих могла да продължа да живея в мир, ако го убият — тихо каза тя. Навеждайки глава назад, Маги затвори очи и разтърси глава. Бе изморена, изтощена и обезсърчена.

Кога нещата бяха станали толкова сложни?

Е, това не променяше нищо. Просто й оставяше по-малко време да направи някое чудо. И Господ да й е на помощ, но тя щеше да го направи, щеше да направи някое чудо. Или щеше да умре докато се опитва.

Най-малко четирите дни щяха да й дадат време да стигне до МакДъглас.

Поне се надяваше да е така.

— Ето вземи това. — Тя издърпа от кутрето си пръстена, който баща й й бе подарил за десетия й рожден ден. Беше малка златна халка с отпечатани диви цветя върху нея. Всички жени от клана знаеха, че й принадлежи и в нейно отсъствие, той щеше да говори от нейно име.

— В края на седмицата дай пръстена ми на Пеги и й кажи да заведе жените у дома.

Брейдън задържа златната халка в ръката си. Металът все още пазеше топлината й. Беше такова малко бижу, толкова крехко и деликатно и в същото време здраво и неподдаващо се на натиск. Толкова много му напомняше на собственичката му.

Той си спомняше времето, много отдавна, когато двамата с Маги бяха приятели. Когато го бе спасила от нападението на група жени от клана, които го чакаха да премине покрай тях по пътя си към къщата й, за да го нападнат.

Честно казано, не можеше да си спомни даден момент в живота си, в който да не е познавал нея и ината й.

Никога досега не бе осъзнавал колко голяма част от миналото му бе свързано с нея. Не и докато не си представи как тя се запътва към МакДъглас и я убиват.

Поради някаква причина, мисълта за нейната смърт му причини по-силна болка, отколкото трябваше.

Брейдън й върна пръстена.

— Наистина ли вярваш, че ще остана тук и ще те оставя да се противопоставиш на МакДъглас сама?

— Разбира се. Те ще са подозрителни към мъж, който не познават, но една жена…

— Ще изпъква доста, тъй като всичките им жени са се скрили. Не е ли така?

Маги отвори уста да каже нещо, след това я затвори. Напълно бе забравила за това. Този път пътуването й из земите на МакДъглас нямаше да бъде толкова лесно. Ще бъдат подозрителни към всеки непознат, а като сама жена сред тях, докато собствените им жени ги отбягваха…

Не искаше да мисли за това.

— И може ли да отбележа — продължи Брейдън, — че ако разберат коя си, животът ти ще е без стойност. Без съмнение досега всички знаят името ти и го проклинат с всеки свой дъх.

— Много добри попадения — отвърна тя, умът й заработи, докато се опитваше да измисли алтернатива.

Не се сещаше за нищо друго.

Просто щеше да се наложи да поизмени първоначалния си план как да стигне до МакДъглас.

— Ще се преоблека като младеж, като мъж.

— Един младеж, никога не би пътувал сам — каза той. — Някой трябва да дойде с теб.

Как й се искаше да има придружител, но всеки би познал Брейдън… е, тя не искаше да си помисля какво можеха да направят от клана МакДъглас на брата на техния враг.

Бе започнала всичко това сама и щеше да го приключи по същия начин.

— Брейдън…

— Не — твърдо каза той. — Съмнявам се МакДъглас да те изслуша, а когато поиска главата ти, заради всичко това, ще се нуждаеш от някой, който да те измъкне от там.

— Ти не може да се биеш срещу всички тях.

— Ще бъдеш изумена от това, което мога да направя, когато животът ми е поставен на карта.

В действителност нямаше да бъде изненадана. Беше го виждала да тренира достатъчно често, за да е наясно със способностите му да защитава себе си и останалите.

И все пак фактът, че бе готов да рискува живота си заради нея, означаваше много за Маги. Брейдън може и да беше арогантен мъж, но обикновено не беше глупав.

— Защо ще рискуваш живота си заради мен? — попита тя.

— Нямам идея. Но хайде ела, трябва да ти намерим някакви дрехи и да дадем на Юън пръстена и заръките ти.

— Да не си полудял? — попита Юън, след като го бяха намерили извън църквата, където поставяше стълбата под един малък навес.

— Кой е полудял? — попита Син, присъединявайки се към тях.

Юън се обърна към Син, поглеждайки го отвратено.

— Брейдън ще води Маги да се срещне с МакДъглас, за да го убеди да прекрати враждата.

Син се завъртя с лице към Брейдън.

— Да не си полудял? — попита той невярващо. — Ще те набучи на някой кол, преди да си изминал и половината път до замъка му.

— Не, няма — каза Маги, след което им разказа плана си.

Щом свърши, Син поклати глава.

— Никога няма да се получи.

— Простете ми — тихо каза Маги. — Не искам да бъда груба, сър, но аз дори не знам кой сте и не виждам как този въпрос ви касае.

— Това е брат ми Син — тихо прошепна Брейдън в ухото й.

Маги отвори широко очи, а устата й образува малко „О“. Всеки в клана знаеше ужасния разказ за това, как Син бе отведен насилствено от замъка.

Дори по-лошо, историите разказваха как, докато хората на краля се борили да качат младежа на един кон, баща му им обърнал гръб и безчувствено затворил вратите на замъка, оставяйки сина си на своите врагове.

В мига щом вратите се затворили, Син спрял да се бори, изпънал гръб и напуснал с клетва никога повече да не се върне.

Ангъс бил там, когато това се е случило и историята винаги я бе притеснявала. Как може някой баща просто да обърне гръб на собствената си кръв и да го остави?

Сега тя съжаляваше за острите думи, които му бе казала. Без съмнение, Син бе чувал и по-лоши, но тя не искаше да прибавя още към това, което бе изстрадал той.

— Прости ми — обърна се тя към Син. — Но е минало доста време от последната ни среща.

Син кимна едва забележимо, но не отговори. И сега, когато бе наясно кой е той, попита:

— Откъде знаеш, че планът ми няма да проработи?

Порочна, почти зла усмивка изви устните на Син.

— Защото като става въпрос за планиране на атаки, нямам равен. Щом кажа, че няма да стане, може да заложиш живота си на това, че ще е така. Никога не съм грешил.

По гръбнака й премина тръпка. Дали в тези думи имаше нещо скрито. Нещо, което я изплаши.

— Като говорим за планове — прекъсна го Брейдън, — как мина разузнаването покрай Локлан?

Син поклати глава.

— Безнадеждно е. Държат него и още четирима други, вързани в средата на залата, където всички могат да ги държат под око. Дори и ако влезем през прохода, ще ни видят и ще имат достатъчно време да убият и петимата или пък нас.

— Какви други четирима? — попита Маги. Брейдън изтръпна при въпроса й. Опа. В притеснението си за Локлан, бе оставил другото да се изплъзне от ума му.

Той се обърна смутено към Маги.

— Да не забравих да спомена малкия факт, че Фъргъс е вързал и четиримата ти братя заедно с Локлан?

Тя го изгледа с присвити очи.

— Какво? — извика тя. — Какво имаш предвид…

— Всичко е наред, Маги — увери я Брейдън. — Нищо няма да им се случи.

— Защо не ми каза?

— Не мислих, че ще промени нещо.

— Е, със сигурност променя! Няма да отида никъде, докато те не са в безопасност.

Маги трепна веднага щом думите излязоха от устата й. Отново бе в капан.

— Няма начин да ги измъкна, нали?

Брейдън поклати глава.

— Не, освен ако не отвориш вратите на църквата и не оставиш жените да си идат у дома.

Тя въздъхна.

— Щом е така, най-добре да се придържаме към първоначалния ми план.

— Тогава аз ще дойда с теб — намеси се Юън.

— О, да, това ще свърши страхотна работа — подигра се Син. — Ако има друг човек, до когото МакДъглас би се радвал да се добере повече, отколкото до Маги, това си ти. Планът е много добър.

— Ако обичаш, би ли се въздържал от сарказъм? — сопна се Юън.

— Може ли, ако обичате, да се въздържате от това да се биете? — намеси се Маги. — Цяло чудо е, че някой от вас е преживял детството. — Погледна първо към Син, след това към Юън.

— Знаех си, че трябваше да си остана в Англия — каза Син под носа си. — Но не, аз просто трябваше да се върна с Брейдън и да напъхам проклетия си нос там, където не му е мястото. Ако имам малко здрав разум, ще се върна у дома още сега и ще ви оставя да се оправяте сами с малоумието си.

Брейдън не му обърна внимание.

— Юън, задръж пръстена на Маги и в края на седмицата го предай и спаси Локлан. Това ще удържи мъжете да не предприемат някакви действия срещу МакДъглас или хората му, докато успеем да стигнем до тях. Когато освободиш Локлан му кажи какво правим и се увери, че той няма да подготвя каквато и да било атака срещу МакДъглас, докато не е сигурен, че сме мъртви.

Юън кимна бавно с неохота.

— Двамата с Маги ще потеглим веднага щом се смрачи.

— Какво да направя, ако жените усетят отсъствието й през следващите четири дни? — попита Юън.

— На сутринта кажи на майката игуменка какво сме направили. Тя ще ти помогне жените да не станат подозрителни.

— Само помни — предупреди го Маги, — трябва да ни осигуриш и четирите дни, за да успеем да стигнем до МакДъглас. Ако пуснеш жените по-рано, някой от мъжете може да нападне МакДъглас и това ще доведе до смъртта ни още преди да сме стигнали до замъка.

По лицето на Юън се четеше страха за тях, но в крайна сметка се съгласи. Син изръмжа.

— Предполагам, че сега е момента да хвърля рицарската си ръкавица и да се присъединя към това самоубийствено приключение.

Брейдън повдигна учудено вежда.

— В смисъл?

— Нали не мислиш, че мога да те пусна да отидеш съм, малки ми братко. При голямата вероятност МакДъглас да реши да ви убие на място, ще се нуждаеш от още един меч.

— О, ето къде аз трябва да бъда саркастичен — каза Юън. — Може ли да отбележа колко ще биеш на очи с английските си дрехи, докато се размотаваш из земите на МакДъглас?

Брейдън кимна.

— Той е прав, Син.

Изражението, което се изписа на лицето на Син, би разтреперило дори Голиат.

— По-скоро ще облека рокля, отколкото да сложа плейд върху тялото си.

— Тогава ще трябва да останеш тук — отвърна Брейдън.

— Ще съм си добре и в собствените си дрехи.

— Не — твърдо възрази Брейдън. — Няма да го допусна. Не успях да спася Киърън, както и не можах да спра баща ни да те изпрати при англичаните. Но мога да предотвратя това и ще го направя. Няма да загубя още един брат. Не и докато съм жив.

Син се вгледа в него напрегнато докато потупваше с палец бедрото си.

— Знаеш ли, че в главата ми един глас не спира да ми повтаря да се върна в Англия. Без съмнение ще ми се иска да съм се вслушал в него.

Син сви презрително устни и се обърна към Юън.

— Намери ми някакъв проклет плейд и ще го облека.

Брейдън сдържа смеха си при погнусата, изписана върху лицето на Син.

— Сега, като уредихме това — каза Брейдън, — следващият въпрос е как да преминем през земите на врага до самото сърце на територията на МакДъглас?

Маги се усмихна.

— Толкова се радвам, че попита.

Часове по-късно, докато слънцето залязваше над тучните, надиплени хълмове на шотландските възвишения и тъмнината се разстилаше над света, Маги стоеше в малкия двор зад черквата. Цялото пространство беше заобиколено от храсти и рози, на чиято грижовна поддръжка отец Бийд посвещаваше по-голямата част от деня си. И тези рози ухаеха прекрасно всред ранния привечер.

До далечната стена беше поставена една-единствена пейка и ако се заслушаше внимателно, Маги можеше да долови гласовете на жените от близката обща спалня. Слаб смях долетя по вятъра и извика усмивка на устните й.

Тук навън беше прелестно и тя обожаваше родните планини. Въпреки че слънцето бе потънало зад най-далечния хълм, по тъмносините облаци се преливаха розови, лилави и пурпурни следи, а в небето започваха да проблясват първите звезди на нощта. Над земята се спусна приятна прохлада и нощните животни захванаха тихата си, лека песен.

Маги беше наблюдавала спускането на вечерта хиляди пъти през живота си, но никога то не я бе поразявало, както днес. И тогава се помоли, когато всичко свърши, да се върне, за да наблюдава още един прекрасен залез от земите на МакАлистър.

Преди няколко седмици, когато измисли плана си, нямаше представа, че той ще я доведе дотук. Нито че Брейдън МакАлистър ще се обяви за неин защитник в тази странна верига от събития.

Той беше добър човек — да си рискува живота заради нея. И макар че й беше казал, че го прави само заради Ангъс, искаше й се да си мисли, че има нещо повече.

Може би дори би се натъжил, ако нещо й се случи.

Каква глупачка си да си мислиш подобни неща. Мъжът има по-големи грижи, с които се занимава от една невзрачна повлекана като теб.

И все пак Маги мечтаеше. Бленуваше за невъзможни неща с мъж, който бе откраднал сърцето й.

Но най-вече си спомняше как много отдавна, когато беше девойче на седем години, даде сърцето си за пръв път на своя герой…

— Помощ, спасете ме! — крещеше тя, като тичаше колкото крачката й държаха, през голямата зала на главната кула на господаря. Тропотът на подметките й отекваше високо и над него се чуваха само уплашените й викове.

Трябваше да избяга. Трябваше да се махне преди големият, гневен звяр зад нея да я настигне.

— Със сигурност ще ме убие — викаше тя, търсейки с поглед някого, който да я спаси от страховитото изчадие на Сатаната. — Моля, моля, нека не умирам! Дете съм още, рано ми е да умирам.

— Никой няма да те спаси от мен — изръмжа демонът. — Тъй че по-добре се спри, за да те убия, както трябва.

Маги преглътна с мъка и затича още по-бързо. Къде бяха отишли всички възрастни? Къде беше татко й?

Ужасена, тя хвърли поглед през рамо и видя как близнакът й Иън почти я достига.

— Помо…

Маги не успя да довърши думата. Изневиделица се появиха две ръце и я обвиха. Тя помисли, че баща й най-сетне е дошъл да я спаси, но после осъзна, че спасителят й беше само малко по-висок от нея и че неочакваната й тежест го беше накарала да се олюлее.

Двамата със спасителя й залитнаха надясно, килнаха се към една от бродираните драперии, закачени на стената, омотаха се в нея и накрая се стовариха на земята. В ушите й проехтя силен звук от раздиране на плат — драперията се откъсна и с пърпорене се приземи върху тях.

Дебелият плат от червено памучно кадифе я покри цялата. Маги се опита да се освободи от драперията, но беше безнадеждно увита в нея. И което беше още по-лошо, движенията й вдигнаха праха от тъканта и тя закиха.

Това никак не беше добре! Чуваше дишането на Иън току до себе си. А ако я хванеше, младият й живот със сигурност щеше да свърши.

— Излизай оттам, грубиянска жено! — изръмжа Иън, като дърпаше плата в опит да се добере до нея.

— Не съм жена на грубиян — викна тя на свой ред. — Още съм малка да се омъжа, а и не харесвам грубияни.

От дълбините на плата се надигна мелодичен смях.

— Едва ли някой от вас знае какво точно иска да каже — заяви гласът.

Маги веднага позна кой я беше спасил. Сърцето й замря, а очите й се разшириха, щом чу гласа на най-младия син на господаря.

Боже милостиви, седеше върху Брейдън МакАлистър!

Отново.

В бързане да стане, тя, без да иска го удари с лакът в стомаха и с коляно в ребрата. Той простена и я подхвана за ръката.

— Полека, девойче — каза й меко. — Остави ме да измъкна и двама ни, преди да си ми навредила още повече.

— Простете ми, милорд — побърза да се извини тя. — Не исках да ви убия.

— Още не съм умрял — засмя се отново той. — Макар че почвам да подозирам, че присъствието ти може да е опасно за момчешкото здраве.

Маги прехапа устна при спомена за последната им среща, едва седмица по-рано. Тогава тя беше на едно дърво и събираше ябълки, когато се появиха Брейдън и брат й Джейми. Тя се наклони прекомерно и се изтърси от дървото право върху главата на бедния Брейдън.

Оттогава Джейми й викаше развален плод и я беше предупредил да стои надалеч от сина на господаря, преди да го е убила.

Тя се опитваше да спази заръката му, защото много харесваше Брейдън. Той често й носеше дрънкулки, когато идваше при братята й Джейми и Ангъс и за разлика от тях, никога не се опитваше да я стиска в желязна хватка или да я кара да яде червеи, или други подобни позорни неща.

Брейдън успя да освободи и двамата с няколко дръпвания на плата.

Първата гледка пред очите на Маги беше вбесеното лице на Иън, който се хвърли към нея.

Тя писна и хукна да бяга, но Брейдън я издърпа до себе си с една ръка, докато с другата възпираше Иън.

— Хайде, полека — обърна се той към двамата. — За какво е тая гоненица?

Иън показа кончето си, което имаше само три крака.

— Тя ми счупи коня и аз ще й счупя главата за наказание.

— Беше, без да искам — побърза да се защити Маги. — Казах ти, че не беше нарочно. Паднах, докато го държах, защото искаше да ме удариш.

— Нямаше да искам да те ударя, ако не си играеше с него, смрадливо, мишесто женчо!

Брейдън отметна глава и се разсмя с мощен глас.

— Женчо ли? — попита той Иън. — Момче, знаеш ли изобщо какво значи тази дума?

Иън нацупи долна устна.

— Да, тате постоянно я казва.

— И какво значи?

— Страхлив.

Брейдън поклати глава.

— Иън, ти на колко години стана?

— На седем, като нея.

Той така изплю последната дума, все едно Маги беше най-долното създание на света.

— Добре, значи, в бъдеще като искаш да обидиш някого, да знаеш, че „женчо“ е мъж, който върши женската работа и не става за обида на малката ти сестричка.

— Така ли — намуси се Иън. — Добре, обаче е мишеста.

— Не съм мишеста — възрази Маги. — Ти си жабешка пишка.

Брейдън се задави при тази обида.

— Къде, за Бога, сте се скитали вие двамата, за да научите такива думи?

— Най-вече сред по-големите ни братя — обясни Маги.

— Някой трябва да поговори с Джейми и Ангъс — заяви Брейдън, като върна коня на Иън. — Слушай сега, Иън МакБлар, в моята стая имам изрисуван кон. Ако ти го дам, обещаваш ли да не закачаш сестра си?

— Само ако тя обещае да не го пипа — отвърна той и очите му хвърляха искри, когато се обърна към нея. — Никога.

Маги стисна устни и усети как очите й парят от напиращите сълзи при тези думи. Тя не беше лошо момиченце и не искаше да повреди играчката му.

— Не съм виновна. Исках само да го подържа.

Тя погледна към Брейдън.

— Никога не ми позволяват да си играя с играчките им. А откакто мама умря миналата зима, нямам нищо ново за игра.

— Защото си момиче — извика презрително Иън. — Момичетата не си играят с коне. Не заслужават.

Маги се протегна да го удари, но Брейдън отново я спря.

— Иън, виж какво — обърна се към момчето той. — Трябва да си по-внимателен с Маги. Сестрите са скъпоценни дарове.

— Откъде знаете? Вие имате само братя.

— Точно затова. Ако имах такова безценно цвете за своя сестричка, щях да се грижа за него. Пази я.

— Ами вземете я тогава — изсмя се подигравателно Иън. — Дайте ми коня и ви я подарявам.

Маги вдигна очи към Брейдън, а по бузата й се изтърколи една сълза.

— Не искам да преча — каза му тя. — Искам само да си играя с тях, но те ме мислят за досадна. Казват, че не мога да играя на нищо, защото съм момиче. — От очите й се търкулнаха още сълзи. — Мразя, че съм момиче. Мразя, мразя, мразя!

Брейдън я придърпа и прегърна силно.

— Тихо, тихо, цветенце. Няма нищо лошо в това, че си девойче. Господ те е създал такава и един ден братята ти ще разберат какъв чудесен дар са получили.

За пръв път от седемте й години на света Маги повярва в това. Щом Брейдън я харесваше, значи не може да е чак толкова лоша.

Братята й просто се държаха лошо.

— Какво правите вие двамата тук? — разцепи въздуха гневният глас на баща й. Маги се отдръпна от Брейдън и срещна разгневеното лице на татко си.

Той тръгна към тях, хвана я за ръка и протегна другата към Иън.

— Нали ви казах да стоите в каруцата, докато свърша работата с господаря?

Маги преглътна. Затова несъмнено щяха да ядат бой. И всичко само защото искаше да си поиграе мъничко, вместо да седи в миришещата стара каруца.

Животът беше толкова несправедлив!

Баща й се извини на Брейдън и бързо върна двете деца в двора, където чакаше каруца.

Маги бързо отиде отзад в празната част и седна върху малка купчинка сено, а Иън се настани отпред. Татко им ги остави със заплашителното предупреждение да не помръдват никъде повече.

С натежало сърце тя подви крака под мръсната си жълта рокля и видя как баща й изчезва в конюшнята.

Какъв ужасен, злочест ден! Защо никога не слушаше татко си? Може би Ангъс все пак бе прав. В нея навярно наистина се бе вселил демон.

Въздъхна и остана с наведена глава и поглед, забит в сключените си ръце, молейки се татко й да не я бие твърде силно.

След няколко минути пред насълзените й очи се появи един изрисуван кон.

Тя ахна и вдигна глава — пред нея стоеше чудесното, усмихнато лице на десетгодишния Брейдън.

— Нарекох го Конър — съобщи той. — Но каза, че иска да си поиграе с някое дребно момиченце за малко. Смята, че с девойчето ще е по-забавно, отколкото с лошо голямо момче.

— Благодаря, милорд — прошепна тя и притисна коня до гърдите си. Играчката беше боядисана в топъл тъмнокафяв цвят и имаше големи черни очи. Маги никога не беше виждала по-красива вещ. — Ще ви го пазя.

Брейдън кимна и даде бял кон на Иън.

— Иън, не забравяй какво обеща. Нямаш право да убиваш сестра си.

— А да я ударя може ли?

— Ако я удариш, си взимам коня.

— Добре де — изсумтя той.

Маги се загледа в отдалечаващия се Брейдън и в този миг осъзна, че обича младия господар.

Той бе нейният герой.

Здраво стиснала коня в ръце, тя се закле, че няма да стане жена на някой грубиян. Един ден щеше да бъде…

Един ден щеше да бъде жена на Брейдън МакАлистър.

Маги се усмихна при този спомен.

От този ден бяха изминали петнадесет години, а в някои отношения беше като вчера.

Оттогава с нея и Брейдън се бяха случили толкова много неща. Толкова много неща бяха застанали между тях и обещанието й да се омъжи за него.

Само дето повечето от тези „неща“ бяха други жени. Жени като високата, красива Нера, която бе хванала окото на Брейдън, когато той стана на петнадесет.

Но колко мъчно й бе за онези дни в детството, когато ходеше за риба или да плува с Брейдън и братята си.

Сега искаше да може да се върне само за миг във времето, когато животът й беше лесен.

— Е, готова ли си?

Маги подскочи, като чу гласа на Брейдън зад себе си. Така се бе унесла в мислите си, че дори не го беше усетила да приближава.

Избута спомените в дъното на съзнанието си и се обърна към него.

— Готова съм, но чаках теб.

Застанал до тъмната черква с вързоп през рамо, той изглеждаше особено красив. Угасващата светлина играеше по лицето му и подчертаваше още повече скулите му. Но дори и това не отнемаше от съвършенството на загорялото му лице.

В този момент Маги искаше да е равна нему жена. И нейната форма да е съвършена като неговата, да има дълги абаносови коси и млечнобяла кожа без следа от лунички.

Ако беше, тогава може би…

Маги отхвърли тази мисъл. Беше, каквато беше, и това нямаше как да се промени. Отърси се от мечтателните си мисли, взе собствения си вързоп от земята до себе си и тръгна към него.

Докато вървеше към него, Брейдън я преценяваше. Дотогава, от уважение към приятелството си с Ангъс, не й беше обръщал много внимание. Но тази вечер я видя по напълно нов начин. Като жена.

С притиснати гърди, за да си придаде по-мъжки вид, му напомняше на някакво вълшебно създание, останало някъде между детството и женствеността. Даже бе направила талията си по-широка.

Дори и така обаче той ясно си спомняше сочните извивки на тялото й.

Гърдите й бяха идеалния размер за мъжката длан и макар талията й да не бе модно тънка, беше достатъчно малка, за да радва окото, и изваяна като на истинска жена.

В крайчеца на устните му заигра малка усмивка, когато погледът му се спусна по полата на черно и червено каре, която беше увила около кръста си. Както при него, тя стигаше точно над коляното и добре показваше краката й.

А тя имаше привлекателни крака. Силни и оформени. Добре можеше да си представи как плъзга ръка надолу по гладката кожа, докато опитва силата им с езика си по извивката на прасеца, към задната част на бедрото и след това нагоре, към…

При тази мисъл се спря. Брейдън изруга, осъзнал, че никой не би сбъркал точно тези крака с мъжки.

— Какво има? — попита тя. Брейдън я посочи.

— Краката ти.

Очите й се свиха предупредително за миг, след което тя изруга на свой ред.

— Не съм пиле! — тросна се тя с такова озлобление, че той се стъписа.

— Моля?

Тя пусна вързопа на земята, наведе се така, че да вижда коленете си и задърпа края на полата по-надолу.

— Имах шестима братя, както знаеш, така че нямам нужда от такива като теб да ми обясняват какво не ми е наред по тялото. И каквото и да говореха Иън, Джейми и Дънкан, като бяхме малки, краката ми не са като на хилаво, полуумряло пиле.

Брейдън се опита да не се смее, но изобщо не можа да се сдържи. Гледката на Маги, подръпваща полата си, докато жестикулира с остри, сковани движения, силно наподобяваше някаква домашна птица. Дори говорът й, с кратките, гневни фрази, му напомняше за кудкудякане.

Но ядовитият поглед, който му хвърли, като се изправи, успешно уби хумора му.

Поне докато не направи фаталната грешка да погледне към ботушите й. Думите на Инъс прозвънтяха в ушите му, докато се опитваше да не забелязва, че оръфаните кафяви ботуши са ужасно грозни.

„Изгорете вещицата заедно с грозните й обувки.“

Брейдън спря да диша, но смехът продължи да бълбука в него, докато не му остана друг избор, освен да се разсмее или да се задави. Отметна глава и даде воля на смеха си.

Маги стисна отпуснатите си ръце в юмруци и го изгледа свирепо.

— Благодари се, че съм жена, Брейдън МакАлистър, иначе щях да ти извадя меч.

И вероятно щеше да го победи, особено в тези грозни ботуши.

От тази мисъл се разсмя още по-силно.

— Звяр такъв! — извика тя, секунда преди нещо мокро да го зашлеви по главата.

— Какво ста…

Брейдън свали нещото от главата си и видя мокър парцал.

— Радвай се, че нямах нещо по-твърдо във вързопа, защото щях да използвам него.

— Стига да не са обувките ти — отвърна той, като потисна нова вълна смях. — Всичко друго бих преживял, освен тях.

— Обувките ми ли? — попита тя, а гневът й отслабна под объркването.

Брейдън прочисти гърлото си в борба със себе си.

— Не се смеех на краката ти, цветенце. А на нещо, което Инъс каза по-рано.

В очите й заигра подозрение.

— Заклеваш ли се?

— Кълна се в напълно неразкаяната си душа и ако не бях сигурен, че ще намериш нещо по-твърдо от парцала, с което да ме плеснеш, щях да ти покажа за точно колко непилешки смятам краката ти.

Бузите й порозовяха от комплимента и тя се огледа свенливо.

— Тогава какво щеше да кажеш за краката ми?

— Че са твърде женствени, за да се виждат. Ще трябва да смъкнем полата ти и да подплатим… — той не се сдържа и отново се разсмя, — ботушите ти.

— Така ли било — отвърна Маги тихо. — Тогава, извинявай за мокрия парцал. Дано не те е заболяло.

Тя пристъпи да вземе парцала от ръката му.

— Не ме заболя — отвърна той и го пусна. Ръката й леко досегна неговата и за миг той не можеше да мисли за нищо друго, освен за нежната мекота на кожата й, лека като фея върху неговата. Без да иска, погледът му отново се спусна към голата плът на краката й и умът му премина през няколко интересни ситуации, в които с радост би попаднал с нея.

Да, тя бе много страстна, почти чуваше дълбоките й гърлени стонове, докато й показваше какво всъщност означава наслада.

Вдигна очи към гърдите й и връзките, с които беше стегната жълтата й риза. Наум можеше да се види как протяга ръка и ги развързва, открива превръзката върху гърдите и след това ги освобождава, за да ги докосне.

Тялото му се сгорещи и скова, а устата му се наля със слюнка от желание да вкуси кожата й.

— Знаеш ли какво, Маги…

Брейдън се спря, преди отново да й направи неприлично предложение. Всяка друга жена щеше да стане негова веднага, но за да получи тази, трябваше да играе играта по-бавно. Майсторски.

Тя не беше от тези, които щяха просто да паднат в обятията му и да поискат да ги целува.

— Какво? — попита тя, като сгъна парцала и го върна в кожена чанта във вързопа.

Смени темата, предупреди умът му. Веднага!

— Защо си го взела? — попита Брейдън с целенасочено усилие да смени посоката на мислите си.

— В случай че потрябва. Винаги си взимам мокър парцал за миене и такива неща.

Брейдън не разбра, но той не разбираше много неща у жените. А у Маги имаше твърде много, които не се поддаваха и на най-добрите му мисловни умения.

Той остави въпроса за парцала и се осмели да хвърли бърз поглед към грозните ботуши.

— Ще трябва да намерим нещо да подплатим ботушите ти. Имаш ли… — той се спря, защото най-сетне беше погледнал към главата й и забеляза косата й.

Лунната светлина проблясваше в кичурите, които смяташе, че е сплела или увила около главата си. И едва сега, когато беше толкова близо до нея, най-сетне видя как всъщност изглеждаха тъмнокестенявите й коси.

— За Бога, жено, какво си направила? — попита той, невярващ, докато прокарваше пръсти през остриганите кичури. Меката коса се увиваше около пръстите му, докато Брейдън внимателно галеше косата й.

— Не исках косата ми да ни издаде.

Брейдън се почувства сякаш го бяха зашлевили през лицето с нещо много по-твърдо от парцала й. Косата й едва стигаше до тънките й рамене. И тогава забеляза сълзите по миглите й.

Той сложи длан на бузата й и ужасно му се прииска да я притисне към себе си за утеха.

— Маги.

— Просто коса — прошепна тя. — Пак ще порасне.

— Но беше прекрасна коса. Коса, която един мъж мечтае да държи в ръце и в която да зарови лице.

Очите й проблеснаха на лунната светлина, когато го погледна.

— А ти мечтал ли си за това?

Като сложи и двете си ръце на бузите й, Брейдън отговори на въпроса й с целувка.

Маги простена от пламенната нежност на прегръдката му. Никой преди не я беше целувал и мисълта, че човекът, който най-сетне го стори, беше Брейдън, я развълнува повече от всичко друго в целия й живот.

Небеса, но беше магично. Допирът на тези силни, красиви устни върху нейните, докато ръцете му я прегръщаха и притискаха по-силно към твърдите му като скала гърди. Беше по-хубаво дори от най-сладките й мечти. И цялото й тяло завибрира от вихъра на възбудата.

Той ухаеше на сладък, презрял плод от бъз, и имаше вкус на бира и мед. На първични, земни желания, и в този миг тя разбра защо жените се оплакваха толкова много, когато оставаха без съпрузите си.

Кой би искал да се раздели с това дори за секунда? Тя искаше да умре веднага. Точно в този миг на чисто блаженство. Дори да доживееше до хиляда години, никога нямаше да забрави вкуса на устата му, усещането за здравите му ръце около нея, докато сетивата й се вихреха от земния аромат на тялото му.

В този един кратък миг той беше неин. И тя се радваше в него.

Главата на Брейдън се завъртя от усещането за устните й под неговите. Дъхът й се смеси с неговия, докато езикът й плахо изследваше устата му. Личеше си по колебанието й, че той бе първият, покорил устните й, и тази мисъл подсили удоволствието.

Да, тя беше борбена и смела девойка и го примамваше по начини, които му бяха непознати.

— Маги — прошепна Брейдън, долепил устни до нейните, вкусвайки усещането за тези две срички на езика си, докато мечтаеше да вкусва още по-интимни части от тялото й. Бавно. Отмерено.

Да, искаше да я положи на земята и да я люби до края на нощта, и в момента можеше да убие МакДъглас заради липсата на косата й. Как му се искаше да бе узнал навреме, за да я спре. Никога преди жена не бе правила това за него и то само защото не искаше да го издаде.

Това бе много по-голяма жертва, отколкото заслужаваше един негодник като него.

Брейдън премина с устни от нейните до челюстта й, след това продължи надолу по врата. Вдиша сладкия аромат на кожата й и пи от лунната светлина и топлината на плътта й.

Тя спусна ръце по гърба му и изтръгна стон от гърдите му, когато той вдигна края на полата й и откри точно какво носеше тя под нея.

Нищо.

Тази мисъл почти го накара да полудее. О, той щеше да я има. Веднага. В този миг.

Той сграбчи полата в юмрук, докато прокарваше език по нежната падина на гърлото й. Едновременно усети и чу как тя изстенва, като отметна глава назад и изпъшка за още.

— Да не преча?

Гласът на Син проряза удоволствието на Брейдън и почти мигновено го потуши.

Дявол го взел този мъж!

Брейдън с нежелание вдигна глава и видя Син, застанал в сенките. Присви очи към брат си, като му се искаше последният да се бе научил да се появява в по-подходящи моменти през всичките тези години, в които бе воювал.

Син посрещна погледа му невъзмутимо, с едва доловима усмивка.

— Ако искаш, може да се поразходя до църквата набързо и да се върна. Това ще е достатъчно време да свършиш работата, нали?

Брейдън пусна полата на Маги да падне около бедрата й и хвърли на Син комичен поглед при тази обида към издръжливостта му.

— Може би за теб да. Аз обаче предпочитам да задоволявам жените си.

Брейдън усети как Маги се сковава в ръцете му миг преди да се отдръпне.

— Вече е тъмно. Най-добре да тръгваме.

Брейдън стисна челюсти, но когато Син излезе от сенките в кръга ярка лунна светлина, забрави за гнева си, преборен от нова вълна смях.

Маги го погледна навъсено.

Брейдън не можеше да говори, успя само да посочи краката на Син, които бяха почти блестящо бели под полата му.

— Да умреш ли искаш? — небрежно попита Син.

— Не — задави се Брейдън. — Но човече, виждал ли си краката си?

Син издаде ниско гърлено ръмжене и понамести вързопа на рамото си.

— Да, и знам, че са по-бели от гълъбова опашка. Ако имам късмет, слънцето ще ги изгори добре сутринта и докато стигнем до някой, който да го е грижа, ще станат що-годе нормални.

Син посочи Маги с глава.

— Но предвид как изглеждат нейните, съмнявам се някой да им обърне внимание.

Тази мисъл веднага освести Брейдън.

— Да, и аз си го помислих. Ще трябва да й намерим по-големи ботуши и да ги подплатим с нещо.

Син му метна един чифт кафяви ботуши и две износени плейда.

— Винаги предвиждам нещата.

— Добро момче — отвърна Брейдън, като подаде ботушите и плата на Маги. — Сигурно си много полезен при обсадите, които англичаните толкова обичат.

— Справям се — отговори Син и се огледа из малкия двор. — Та къде са ни конете?

— Ще вървим — отвърна му Маги и седна на земята да смени старите си износени ботуши с новите. — Така ще бием по-малко на очи.

Потресеното, ужасено изражение на лицето на Син беше комично.

— Ще вървим ли? — задави се той. — Леле, девойче, да не се опитваш да ме убиеш?

Брейдън се изсмя на диалекта, използван от Син.

— Братко, слушай какво ти казвам и ако срещнем някого, когото не познаваме, дръж си устата затворена. По-вероятно е диалектът да те издаде, отколкото краката.

Брат му го изгледа свирепо.

— Не ща да чуя нито дума повече за краката ми. Сигурен съм, че до утре вечер ще са приемливи дори за теб.

— Да се надяваме. Защото както стоят нещата сега, не знам кой от двама ви пръв ще ни докара до бесилото.

Син хвърли любопитен поглед към краката на Маги.

— М-да, но между нас двамата несъмнено предпочитам нейните крака.

Брейдън се усмихна похотливо, като също ги огледа и се зачуди колко ще трябва да чака, преди да им се наслади напълно.

Маги се изправи на крака и се изчерви.

— Ще спрете ли най-сетне? Има ли дори минута, в която мъжете не мислят за жени?

— Да — отвърна Брейдън с усмивка. — Обикновено е в минутата и половина, в която се храним.

Тя поклати глава.

— А Локлан се чудеше защо избрах този начин да стигна до войните му.

Преди Брейдън да успее да отговори, в общата спалня от другата страна на двора се отвори врата.

Маги ахна и се скри в сенките. Мъжете бързо я последваха.

Пеги не им обърна никакво внимание. Тя пресече двора до параклиса и изчезна вътре.

— На косъм — прошепна Маги. — Най-добре да потегляме, преди някой да ни види.

Брейдън кимна сериозно и ги поведе през малката странична порта, която Фъргъс беше използвал по-рано през деня.

Преминаха бързо покритото с пирен бърдо зад черквата и навлязоха в гъстата гора, която отделяше земите на МакАлистър и МакДъглас. Никой не проговори, докато се отдалечаваха все повече от всеки, който би поискал да ги спре.