Кинли Макгрегър
Покоряването на шотландеца (5)

5

— Това е! — извика Пеги, изправи се от масата за вечеря и се запъти към вратата. — Достатъчно. Отивам си вкъщи и този път никой няма да ме спре.

Маги сграбчи ръката на Пеги, когато тя мина покрай нея и я задържа до себе си.

— За какво е всичко това?

Пеги посочи към масата, където бе седяла преди малко и към старата жена до мястото й.

— Омръзна ми от старата Една. Не прави нищо друго, освен да скърца със зъби, докато се храним. Омръзна ми. Отвратително е!

— А на мен ми омръзна да не мога да виждам дечицата си — намеси се Мери от мястото си в левия ъгъл. — Не съм виждала синовете си толкова дълго, че се страхувам, че ще ме забравят. Като си знам Дейвис сигурно нито пере дрехите им, нито ги мие. И се обзалагам, че домът ми е по-мръсен от кочина.

Вайкането и оплакванията бяха подети от останалите жени. Недоволството им сякаш отскачаше от стените и звънеше в ушите на Маги.

Изведнъж голямата зала й се стори много по-малка, а ярките стени все по-близко и по-близо.

Маги усети внезапна нужда да сложи ръце върху ушите си и да извика.

Дори Айлийн започна да се оплаква. А до сега тя я подкрепяше най-много.

— Горкият Локлан сигурно си няма идея как да се справи със замъка — каза Айлийн. — Никога не му се е налагало да готви или нещо подобно. Той е нашият леърд и не би трябвало да му се налага да върши такива неща.

— Тишина! — извика Маги.

За нейно изумление, те се умълчаха и я погледнаха, сякаш си е изгубила ума. В този момент Маги също се питаше дали не са прави. Сигурно трябва да е била луда, за да смята, че подобно начинание ще има успех.

— Айлийн — обърна се тя към майката на Локлан. — Сигурна съм, че нашият леърд е съвсем добре. Той е голям мъж и отговаря за всички нас. Мисля, че поне той сред всички други мъже, ще измисли как да направи една проста овесена каша.

Айлийн не изглеждаше толкова убедена, но заби брадичка в гърдите си и отново седна. Маги пое дълбоко дъх и огледа жените.

— Колкото до вас останалите, засрамете се! По колко пъти на ден трябва да се занимаваме с това?

— Така е — каза раздразнено Мери, избирайки най-хубавите парчета от печеното пиле. — Но ти ни каза, че мъжете няма да изкарат и седмица без нас. Е, мина доста повече от една седмица, а краят не се вижда.

— Да! Мъжете ни се нуждаят от нас — изплакаха в един глас те.

— Аз се нуждая от мъжа си!

От групата се разнесе смях.

Маги повдигна вежда при последния коментар, без да може да разпознае гласа.

Благодарна за почивката от сериозността на момента, тя въздъхна.

— Знам, че всички сте изморени. Аз също се чувствам така.

— Тогава ни остави да си идем у дома — помоли й се Пеги.

Маги се изправи на крака.

— Наистина ли искате да се върнете по домовете си и да дадете мечовете в ръцете на мъжете и синовете си, за да се запътят към някоя битка и да умрат?

Сред жените настана тишина. Маги кимна.

— Така си мислех и аз.

— Но Маги — каза Една, — какво ще стане ако откажат да приключат това? Колко още ще чакаме? Имам градина, която трябва да обработя и плодовете, които да съхраня за зимата. Скоро ще сме прекарали цял месец тук, докато задълженията и семействата ни са пренебрегнати. В кой момент ще се предадем?

— Да! — отново се намеси Мери. — Всички ние знаем, колко твърдоглави са мъжете. Те по-скоро ще подпалят църквата, отколкото да признаят, че са сгрешили.

— Какво ще правим, ако наистина дойдат за нас? — попита друга жена. — Колко ще изчакат, преди да ни накажат за всичко това?

Маги затвори очи от безсилие докато жените даваха глас на собствените й страхове и въпроси. Въпроси, на които тя нямаше абсолютно никакъв отговор.

Когато бе започнала всичко това, никога не бе очаквала всекидневна борба само за да запази жените на своя страна.

Как може да не виждат това, което виждаше тя?

— Скоро ще свърши — увери ги Маги. Стомахът й се сви щом си припомни краткия срок, който Брейдън й бе дал. Господ да й е на помощ тогава, защото бе сигурна, че другите жени ще се приберат у дома почти недокоснати, но не се знаеше какво щяха да й причинят мъжете, заради постъпката й.

— Кога? — попита Една.

— Скоро. Моля ви да ми се доверите за още няколко дни.

Една я изгледа подозрително.

— Доверието ми е почти на изчерпване, девойче.

Маги можеше да разбере това, тъй като и нейното търпение бе на изчерпване, дори изчезваше напълно.

— Дайте ми още няколко дни, за да видя какво мога да направя.

— Добре — съгласи се Пеги, връщайки се на мястото си до Една. — Но не искай нищо повече от това. Имам дом за поддържане.

Маги кимна с натежало сърце. Светците да са й на помощ, но нямаше никаква идея как да се справи с положението.

Това, от което се нуждаеше, бе помощ.

Разрови из ума си, но виждаше само една възможност.

Колкото и да не й се искаше да го признае, нуждаеше се от Брейдън. Знаеше, че той е единственият, който може да намери решение. Ако някога се бе раждал мъж, създаден за преговори, това бе Брейдън.

Но й присядаше само при мисълта, че трябва да търси отговор при самия дявол. Дори и сега можеше да види наперената му походка. Арогантността му.

Мислеше се за безпогрешен и сега тя щеше да повдигне самочувствието му.

И все пак нямаше друг избор. Животът на братята й и на много други хора зависеше от нея.

Вземайки твърдо решение, тя се запъти да открие негодника.

 

 

Брейдън вървеше по добре познатия му път към църквата, докато размишляваше върху случилото се и какво му оставаше да направи. Слънцето тъкмо бе започнало да залязва и ако не бе толкова вбесен, щеше да бъде спокойна, хладна вечер. Такава, в която бе най-добре да си намериш някое склонно момиче и да прекараш с нея тихите часове на нощта.

Но тази нощ в ръцете му нямаше да има такава жена, която да издава сладки, блажени въздишки в ухото му.

Тази вечер той трябваше да се разправя с Маги. И още по-лошо с твърдоглавието й, защото не се съмняваше, какъв ще бъде отговорът й, когато я помоли, отново, да предаде жените на Фъргъс и останалите.

Щеше да се провали, както ако помоли слънцето да не изгрява. Или стените покрай него да дишат.

Брейдън стисна зъби, изпитвайки желание да започне да блъска глави една в друга. Нямаше ли край тази безизходица?

Защо не можеше някой друг да е отговорен за това?

Какво си бе мислил Фъргъс, когато реши да нападне Локлан?

Когато Брейдън влезе в малката църква, за да открие другите си двама братя, можеше да се закълне, че кръвта му кипна. Всеки нерв в тялото му се сви и той се нуждаеше от цялата си сила, за да не блъсне вратата на църквата и да я избие от пантите й.

Залязващото слънце се промъкваше в стаята през двата големи прозореца със стъклописи, които изобразяваха раждането и смъртта на Христос. Безброй цветове покриваха с петна стария каменен под, докато той вървеше към вътрешността на църквата.

Там имаше желязна поставка за свещи, отляво на нефа, където работеха братята му. Син държеше подвижната стълба, докато Юън стоеше на предпоследното стъпало, поправяйки покрива. Брейдън тръгна към тях и бързо им разказа последните прекрасни новини.

— Сериозно ли говориш? — попита Син, веднага щом Брейдън приключи с разказа си.

Юън слезе от стълбата.

— Какво имаш предвид с това, че са взели Локлан в плен?

— Чу ме — отговори Брейдън. — Веднага щом Фъргъс си тръгна оттук е обиколил домовете, събрал е мъжете и ги е подтикнал. Когато Локлан се е върнал в замъка, са го наобиколили.

— Тези копелета! — изрева Юън. — Дай ми един меч и аз…

— Какво? — попита Син, прекъсвайки го. — Ще окъпеш всички със своята кръв? Осъзнавам, че си малко по-голям от нормален мъж, но ние все още сме само трима срещу колко?

— В залата бяха поне четиридесет.

Син поклати глава.

— Прекалено много са, за да се бием.

— Сасенак — Презрително се обърна към него Юън.

Преди Брейдън да може да мигне, Син сграбчи яката на Юън и издърпа главата му докато погледите им се срещнаха. Мрачният, зъл поглед, изписан на лицето на Син, би накарал всеки друг мъж да се подмокри.

— Да не си посмял отново да ме обидиш, братко — процеди Син, а в тихия му глас се долавяше дяволски гняв. — Забравяш кой от нас бе изхвърлен от Шотландия и предаден в ръцете на враговете ни. Аз съм се бил за живота си, докато твоя задник е бил глезен от предан баща и любяща майка. Ако имаш желание да разбереш от първа ръка на какво са ме научили, тогава грабвай скъпоценния си меч и ела отвън.

За първи път в живота си Брейдън видя несигурност да се прокрадва в очите на Юън.

А на Брейдън вече му бе дошло до гуша. Изръмжавайки към Син, той ги раздели, като освободи хватката на Син от ризата на Юън и пристъпи между тях.

— Исусе, Мария и Йосиф, няма ли един-единствен човек в целия град, който да може да изкара поне секунда, без да остави чувствата си да вземат надмощие над него? Остави го на мира, Син, или кълна се, че в настроението, в което съм в момента ще откъсна главата от раменете ти и ще я използвам за табуретка.

Лицето на Син бе маска на пълно неверие, когато погледна скептично към Брейдън.

Малко, ако имаше въобще, бяха мъжете, които се бяха изправяли срещу Син, защото се страхуваха от рицарските му умения и сприхавия му нрав. И ако Брейдън не бе толкова ядосан, щеше да се разсмее на изражението върху лицето на Син.

Но точно в този момент, не можеше да открие веселие в нищо.

Възвръщайки безразличието си, Син отговори остро:

— Повярвай ми, няма нищо, което да желая повече от това да обагря в червено меча си с шотландска кръв, но ако нападнем замъка, първата жертва ще е Локлан.

Брейдън кимна.

— Точно с това ме заплашиха, преди да тръгна.

На челюстта на Син един мускул потрепери докато обмисляше проблема.

Когато проговори отново, гласът му бе злокобен:

— Нека не забравяме, че се занимаваме с мъже. Мъже, които са разгонени и гладни. В тяхното състояние са способни почти на всичко.

— И така, какво ще правим? — попита Брейдън.

Син потърка брадичката си докато мислеше.

— Колко време ти дадоха?

— Четири дни. Ако жените не са се прибрали до тогава, ще убият Локлан и ще нападнат църквата.

— Четири дни — повтори Юън. — Е, това ни дава достатъчно време, за да отровим повечето от тях.

Син се изсмя рязко.

— Напомни ми да те взема при следваща си обсада, малки братко. Харесва ми начина, по който работи умът ти. Въпреки това, ако отровим мъжете, тогава жените ще хукнат да ни убиват, заради деянието ни.

— Той е прав за това — съгласи се Брейдън. — Все пак те се крият тук, за да защитят мъжете си.

Между тях настана тишина докато всеки се опитваше да измисли нещо, за да прекрати безизходното положение.

— Опасявам се, че нямаме изгледи за помощ — най-накрая каза Син. Той посрещна погледа на Брейдън. — Ти просто трябва да направиш това, което започна. Съблазни Маги.

Колко просто звучеше това. Ако беше някоя друга, а не тя, Брейдън не би се съмнявал в успеха си. Но в този момент съблазняването й бе почти извън въпрос.

— Това вече не е толкова лесна задача.

— Защо така?

Брейдън въздъхна.

— Нали осъзнаваш, че ако продължа да я притискам, след като тя ми каза, че прави това, за да предпази братята си, ще реши, че съм истински маймунски задник.

Син го погледна учудено.

— Да не би да ми казваш, че никога не си прелъстявал жена, която те е мислела за маймунски задник?

— Не — отговори Брейдън, ужасен от самата идея за това, което намекваше Син. — Жените ме обичат.

— Щастливец — каза сухо Син. — Повечето от нас трябва да се потрудим за партньорките си в удоволствието.

Брейдън го погледна комично.

— Аз не съм повечето мъже, а ти не си забавен.

— Всъщност съм, но това е друг въпрос. Точно сега, трябва да останем съсредоточени. Ти работи по съблазняването на Маги, а аз ще видя дали има някакъв начин да измъкнем Локлан жив.

— Нека ти помогна — предложи Юън.

Син поклати глава.

— Прекалено си голям, за да се скриеш. Веднага ще те забележат.

Брейдън кимна в съгласие.

— Той е прав. Ще свършиш, блъскайки си главата някъде, а ако се наложи да се скриеш, никога няма да събереш цялото си тяло в някое скришно кътче или пролука.

— Аз съм едва два-три сантиметра по-висок от Син — каза Юън.

— Да — съгласи се Син. — Но аз имам доста по-голяма практика да се прикривам от теб.

— Добре тогава — примирено каза Юън и погледна към Син. — Ти отиваш да огледаш терена, аз ще поправя покрива, а на Брейдън му се пада цялото забавление.

— Това не ти ли напомня за детството? — саркастично попита Син.

Брейдън изсумтя.

— Напълно, като изключим това, че Локлан е завързан.

Син повдигна вежди.

— Като се замисля — каза Брейдън и най-после се усмихна, — май сме правили и това един-два пъти, нали?

— Само един-два пъти — отговори Син и се отдалечи от тях.

Щом стигна до вратата на църквата, той спря на прага и погледна брат си многозначително.

— Брейдън, не ме разочаровай!