Кинли Макгрегър
Покоряването на шотландеца (4)

4

Трябваше да има друго решение на тази лудост. Нещо, което да позволи и на Локлан, и на Маги да запазят честта си.

Стискайки зъби, Брейдън прекоси двора, излезе през задната врата на църквата и се върна в замъка. Щеше да говори с Локлан. Брат му със сигурност бе по-разумен от Маги.

Ако не друго, можеше поне да се опита да принуди Локлан да се откаже.

Все пак той бе Брейдън МакАлистър, несравнимият пазител на мира в семейството. Разправяше се с твърдоглавите си братя цял живот. Ако можеше да осигури мир помежду им, тогава със сигурност можеше да разреши този малък спор.

Така де, колко трудно ще е да донесеш мир на хора, които го желаят? Ами Киърън?

Стомахът му се сви при този спомен. Нито Киърън, нито Юън искаха да участват във враждата, която предизвика Айзабел. Дори се бяха опитали да се разберат мирно помежду си преди тя да постави ултиматума си.

Затваряйки очи, Брейдън се опита да потисне самотния образ на плейда в зелено и черно, обвит около семейния меч на Киърън, лежащ върху скалата над камъните, където брат му бе скочил в морето.

Упорито се бе опитвал да предотврати борбата между братята си. Стараеше се да убеди Киърън, че ще има и друга жена, която ще обича толкова силно.

Ти не знаеш нищо за това, Брейдън. Сърцата не могат просто да спрат да обичат и когато един мъж намери жената, от която се нуждае, той ще направи всичко, за да я задържи. Всичко!

Да, това бе истина, която бе наблюдавал повече от веднъж отблизо. Любовта правеше мъжа слаб. Принуждаваше го да върши нелепи, непростими неща и в случая на Киърън, бе коствала самата му душа.

Поради тази причина Брейдън никога нямаше да си позволи да обича една жена. Никога нямаше да бъде такъв глупак.

Никога.

Неговият живот му принадлежеше и щеше да направи всичко, за да е сигурен, че никоя жена няма да има контрол над него. Освен това той се наслаждаваше на безгрижното си съществуване и нямаше желание да го променя.

В момента единственото нещо, което желаеше да промени, бе патовата ситуация между двама твърдоглави глупаци. По някакъв начин щеше да върне жените при семействата им до сутринта. Тогава Локлан отново щеше да контролира мъжете си, а Маги…

Е, той имаше съвсем различен план за нея. План, който нямаше търпение да пусне в ход.

Изтощен и обезсърчен, Локлан бутна вратата на крепостта си, очаквайки празна залата, в която да може да седне тихо и да разсъждава над събитията от деня.

Това, което откри, щом тежката врата се отвори, бяха около четиридесет враждебно настроени мъже, които го наблюдаваха, сякаш той е единствената причина за нещастието им.

— Това не може да е на хубаво — измърмори под носа си той.

Локлан спря и се намръщи. Никога през живота си не бе виждал по-сърдито изглеждаща група. Напомняха му на ято гъски, готови да се изправят пред фермер, носещ брадва. Единственият проблем с този образ бе, че Локлан нямаше брадва.

Или пък нещо друго, с което да се предпази.

А гъските бяха неспокойни. Скупчиха се около него, гласовете им се издигаха и резонираха от каменните стени, докато викаха едновременно.

Локлан вдигна ръце, за да ги накара да замълчат. Вместо това те станаха още по-шумни. Фъргъс пристъпи напред и извика на другите да замълчат. За учудване на Локлан, те се подчиниха и в този момент той разбра, кой е водачът на ятото гъски.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Локлан. — Какво правите всички тук?

— Дошли сме за отговори — каза Фъргъс над мърморещите гласове. Видях как ти и братята ти си гукахте с жените и сега си мисля, че вие искате да запазите жените само за себе си.

Локлан остана с отворена уста от изумление.

— Не може да говориш сериозно.

— Какво друго да си мислим? — попита Дейвис. Тридесетгодишен, с гъста светлокафява коса и слабо телосложение, Дейвис обикновено бе един от мъжете в клана, на който можеше да се разчита. Но по яростното изражение на лицето му, Локлан можеше да познае, че Фъргъс бе успял да постигне доста, докато бе отсъствал.

— И всички ние знаем, че Брейдън МакАлистър никога не спи сам — продължи Дейвис, — а сега ти си го оставил заключен в църквата с нашите жени. Сигурно дори в момента, докато си говорим, той е в някой тъмен ъгъл с някоя от жените ни, увита около него. И Господ да е на помощ и на двама ви, ако това е моята жена.

Дейвис погледна упорито към Локлан.

— Къде ти бе умът, когато реши да го оставиш там? Мисля, че е време да си изберем нов леърд! Някой с поне малко здрав разум.

— Да! — извикаха останалите в един глас.

Локлан можеше да усети как кръвта му започва да ври. Наистина, Брейдън бе малко необуздан щом ставаше въпрос за жени, но дори скандалният му брат знаеше къде да тегли чертата на порочността си.

Поне през повечето време.

Нито Фъргъс, нито Дейвис имаха право да укоряват Брейдън. Това бе работа на Локлан.

— Оставих Брейдън там, за да накара жените да се приберат — обясни Локлан.

Поне половината от мъжете изсумтяха с погнуса.

Дермонт излезе напред. В светлосивите очи на само малко по-ниския и по-възрастен от Локлан мъж гореше гняв.

— Повече от десетилетие пазя дъщерите си от развратния ти брат, а сега очакваш да повярвам, че вече не е подредил жените в редичка и не избира с коя от тях — или пък с всички заедно — да стопли леглото си? Чие малоумно решение бе да бъде изпратен там изобщо?

Думата „мое“ не се отрони от езика на Локлан. Нямаше нужда да влошава нещата повече, отколкото бяха в момента. Никой от мъжете му не бе готов да се вслуша в здравия разум.

Локлан прокле мълчаливо бушуващия нагон на брат си и красивото му лице. По-добре щеше да бъде, ако имаше брат, който прилича на трол, покрит с брадавици, вместо такъв, непрестанно преследван от нежния пол.

Мъжете отново започнаха да му викат.

Локлан вдигна ръце, за да ги накара да замълчат.

Опитвайки се да успокои страховете им, той заобяснява плана на Брейдън възможно най-добре и се помоли да го изслушат.

— Брейдън отиде в църквата, за да изведе Маги. Тя е единствената жена, след която е хукнал; останалите са в безопасност.

Избухна горчив, жесток смях.

— За какви глупаци ни мислиш? — попита Дейвис. — Никой от нас не би взел Маги дори в най-добрия й ден. Сега, защо брат ти ще я преследва, когато може да има най-красивата сред тях?

Студената обида предизвика внезапна тишина в залата.

Всички очи бавно се насочиха към четиримата братя на Маги, които бяха дошли заедно с останалите. Стивън, Иън, Дънкан и Джейми изглеждаха сякаш бяха готови да убият всеки мъж в стаята.

— И какво точно имаш предвид с това, Дейвис МакДауд? — попита Джейми с тих, зловещ глас.

Дейвис запелтечи, докато наблюдаваше четиримата разгневени братя, обединили се в защита на малката си сестра.

— Нищо лошо. Аз просто… нали и сами знаете, никой мъж тук дори не я е ухажвал.

Думите му само накараха лицата на братята да станат още по-червени, а телата им по-сковани, докато те наблюдаваха мъжете около себе си.

— И какво й има на малката ми сестричка? — пое предизвикателството Дънкан.

— Първо, не е кой знае колко хубава — отговори Фъргъс. — И второ, й има нещо на главата. Виж какво направи с жените! Да не споменавам, че ме нападна в църквата, когато отидох да видя жена си.

Думите му предизвикаха пълен хаос в залата, когато четиримата братя изръмжаха, разярени и нападнаха мъжете от клана. Локлан се присъедини към свадата, опитвайки се да умиротвори мъжете си. Проклятия и викове гърмяха из залата заедно със звука на юмруци, удрящи се в плът и разбиващи се мебели.

Локлан никога през живота си не бе виждал подобна схватка.

Желанието, да мине през залата и да свали меча си от полицата над камината, бе много силно, но в действителност не желаеше да нарани някого от тях. Просто искаше да се научат на малко сдържаност.

Докато Локлан се мъчеше да издърпа братята от свадата, петима мъже се нахвърлиха върху него наведнъж. Преди Локлан да може да се измъкне от мускулестите им ръце, те го наобиколиха и го събориха върху един стол пред огнището.

— Какво правите? — настоя да разбере Локлан, щом трима от мъжете го задържаха на място, докато другите двама донесоха въжета.

Отговорът бе ясен.

След още няколко минути четиримата братя на Маги бяха настанени до него и петимата бяха овързани като птици преди заколение.

Проклинайки всички, Локлан се мъчеше да се измъкне от въжетата, които го държаха в стола. Ако изобщо някога се измъкнеше от това, те щяха да си платят прескъпо за действията си.

Фъргъс и останалите мъже гледаха към тях със злобни усмивки.

— Сега е време да си изберем леърд, който може в действителност да се оправи с…

— Какво в името на косматите пръсти на Сатаната става тук?

Лицето на Фъргъс пребледня при звука на този рев.

Локлан се успокои и издиша облекчено при появата на Брейдън.

Но облекчението му бе краткотрайно.

Тълпата се отправи отмъстително към Брейдън. Гневните им гласове отново достигнаха оглушителна височина.

Докато не прозвуча силно изсвирване. Мъжете се умълчаха и направиха път от Брейдън до Локлан и братята на Маги.

С яростно изражение, Брейдън пристъпи напред и заоглежда тълпата.

— Някой ще бъде ли така любезен да ми обясни, защо брат ми, вашият леърд, е завързан за този стол?

Вълна от смутени възгласи премина през мъжете. Освен Фъргъс. Той пристъпи напред, за да се опълчи на Брейдън.

— Искаме въпросът с жените да бъде решен.

— И мислите, че да вържете Локлан за някакъв стол, е най-добрият начин да се постигне това?

Локлан се усмихна. Сега, когато Брейдън бе тук, той си позволи да види абсурдността на ситуацията.

Фъргъс изглеждаше засрамен.

Клатейки глава, Брейдън се запъти към стола на Локлан. Но големият, як Инъс се отцепи от тълпата и застана на пътя му.

— Брат ти няма да ходи никъде докато жена ми не се върне у дома, да се грижи за децата ни, да топли леглото ми и да ми готви храна, която става за ядене.

— Да — извика Фъргъс. — Аз предлагам да убием леърда и да си върнем жените.

Мъжете бързо подеха вика на Фъргъс.

— Да убием леърда, да убием леърда.

Локлан затаи дъх, страхувайки се от това, какво може да направи подивялата тълпа. По дяволите, трябваше да грабне меча си, когато бе имал тази възможност.

— Еей! — извика Брейдън отново, в опит да ги усмири. — Напълно ли сте полудели? Това е вашият леърд. Мъжът, на когото всички вие сте дали клетва, че ще го следвате и защитавате с живота си?

— Той стои между нас и жените ни!

Брейдън пое дълбоко дъх, докато се обръщаше към морето от разгневени мъже. Положението бързо излизаше от контрол. Ако не го овладееше скоро, не можеше да се каже какво би сторила тълпата.

Света майко божия, какво бе започнала Маги?

— Нека бъдем разумни за миг, хора — отново се опита Брейдън. — Убийството на Локлан няма да върне жените обратно. Те са дали клетва една пред друга, която няма нищо общо с неговия живот.

— Добре, тогава — отвърна Фъргъс. — Ще го убием, ще изпратим Юън на МакДъглас и ще върнем жените си у дома до края на седмицата.

— Да!

— Да, друг път! — изрева Брейдън. — Ако убиете братята ми ще трябва да се разправяте с мен.

Фъргъс изсумтя, докато хвърляше хладнокръвен поглед към тялото на Брейдън.

— Това заплаха ли е? Ти, сам-самичък срещу всички нас? Брейдън също му отвърна с хладнокръвен поглед.

— Да. Аз съм сам мъж с гарнизон от войници, които са се разположили удобно в земите ми в Англия. Обучени рицари и войници, готови да потеглят при моя заповед. Ако падне дори косъм от главата на Локлан, мога да ви обещая, че ще изпратя всеки от вас в гроба.

Това ги накара да се замислят. Най-накрая Брейдън бе открил единственото нещо, което достигаше до тях през ината им.

— Знаеш ли Фъргъс — каза Дейвис, — той наистина притежава онези земи, които обвързват МакАлистър с Англия и английският крал може да не реагира добре, ако го нападнем, особено сега, когато МакАлистър са в мирни взаимоотношения с крал Хенри.

— Тогава какво искате? — Фъргъс попита Дейвис и всички останали. — Да пуснем леърда и просто да чакаме? Писна ми да чакам. Децата ми плачат за майка си.

— Той е прав за това — каза Инъс. — Аз самият чух челядта му да плаче.

— Вижте — прекъсна ги Брейдън. — Аз се опитвах да спечеля доверието на Маги.

Инъс се изплю на земята.

— Ако питате мен, да изгорим вещицата.

— Да! — извикаха в един глас мъжете. — Да изгорим вещицата! Да изгорим вещицата!

— Да изгорим вещицата заедно с грозните й обувки! — извика Инъс.

Брейдън се намръщи.

— Ами, те са си грозни — отбранително отвърна Инъс.

— Ще престанете ли? — извика Брейдън. — Първо искате да убиете брат ми, а сега е ред на Маги. И обувките й. Има ли нещо друго, освен кръвопролитие, което да реши този проблем?

Малоумниците в действителност се спряха и се замислиха. И по лицата им, Брейдън можеше да види точно, колко усилия им костваше това.

— Заклевам се във всички светци — измърмори Брейдън под носа си. — Дори да е последното нещо, което ще направя, ще накарам Маги да си плати задето ни причини всичко това.

Какво трябваше да направи сега? Бе дошъл тук, за да се спогоди с Локлан, не с целия клан.

— Е — Фъргъс най-после се обърна към него, — какво мислиш, че трябва да направим?

Брейдън нямаше абсолютно никаква идея, но тъй като един от мъжете държеше меч прекалено близо до гърлото на Локлан, не смяташе, че сега е времето да каже това на глас.

— Ще се върна и ще говоря с Маги. — Което щеше да е като да говори на стената. Или пък на тези мъже. И, разбира се, той нямаше никаква идея какво да й каже, тъй като вече знаеше мнението й по този въпрос.

Брейдън стисна зъби раздразнено. Как, по дяволите, щеше да оправи тази каша?

А и вече се бе уморил да се разхожда напред-назад от замъка до църквата. Стига толкова. Въздишайки отвратено, той запристъпва отново между мъжете.

— И по-добре гледай да не пипаш сестра ни! — извика след него Дънкан. — Или ще трябва да се разправяш с нас, Брейдън МакАлистър.

Брейдън се спря насред пътя, обърна се и погледна развеселено към братята на Маги.

— Може ли да се оправям със смъртните заплахи една по една, моля?

Дънкан присви устни, докато се бореше с въжетата, с които бе вързан. Но за щастие, момчето сдържа езика си.

Брейдън спря, когато достигна петимата до огнището. Не можеше да си тръгне и да ги остави вързани така.

Обърна се към Фъргъс.

— Пусни ги и аз ще…

— Няма да правя нищо подобно — отвърна Фъргъс, прекъсвайки го. — Откъде да знам, че наистина ще говориш с вещицата и ще доведеш жените?

— Имате думата ми.

Фъргъс изсумтя.

— Ако беше нещо, което не е свързано с жени, можеше и да я приема. Но тъй като е, ще задържим брат ти вързан, където е, докато не се върнеш с жените след себе си.

Защо ли това не го успокояваше ни най-малко?

— А ако Маги откаже? — попита Брейдън.

Фъргъс кръстоса ръце на гърдите си.

— Ще ти дадем четири дни да я убедиш. Ако за това време жените не се върнат в домовете ни… — Гласът му заглъхна.

Фъргъс хвърли поглед към мъжете, които го наблюдаваха.

— Ами, ще трябва да се свържеш с онази английска армия, за която спомена, поне така си мисля. Ако те убием тук, няма да могат да дойдат, за да бъдат командвани от един дух.

Това бе малък пропуск в логиката му, който Брейдън не бе взел предвид. И бе дяволски неподходящо време Фъргъс да открие мозъка си и да започне да го използва.

— Четири дни? — повтори Брейдън.

— Да. Четири дни.

Ами, това бе стъпка в положителна посока при смъртната заплаха, висяща над Локлан. Той се зачуди за кратко какво може да направи, за да спечели още два дни. Ако имаше късмет можеше да спечели достатъчно време, за да измисли някакъв начин да се измъкне от тази каша.

— Добре — съгласи се Брейдън. — Ще доведа жените след четири дни.

Разбира се, че ще го направиш. Защо просто не им обещаеш, че можеш да вървиш по водата, докато ги водиш? Или да превърнеш рибите в самуни хляб.

Млъкни, имам достатъчно грижи и без да ми досаждаш.

И той наистина бе притеснен. Защото в момента съдбите на Локлан, Юън и Маги зависеха от него. И за първи път в живота си Брейдън започваше да се съмнява, че е способен да се справи със ситуацията.