Кинли Макгрегър
Покоряването на шотландеца (12)

12

Без да каже и дума повече, Брейдън я изведе от залата.

Отвън пред вратата, Агнес стоеше в дъното на стълбите, чакайки ги във вътрешния двор на замъка.

— Готова ли сте, милейди? — попита я Брейдън. Агнес кимна, а очите й бяха остри и лукави.

— Всички сме готови. И Господ да е на помощ на момчето ми, ако не реагира, както трябва. Може и да съм стара, но все още съм достатъчно пъргава, за да натупам задника му, ако засрами възпитанието си.

Маги се усмихна, макар че беше напълно ужасена.

С Брейдън между тях, тримата се насочиха към портата. Маги се прекръсти и прошепна тиха молитва за успех.

Жените, които стояха в редици на стените бавно отвориха портата.

Над мъжете внезапно настана тишина, когато се вторачиха в повдигащите се порти.

— Проклет да съм — каза Роби МакДъглас. Изражението на лицето му бе недоверчиво, когато пристъпи напред, за да ги посрещне на входа.

С невярваща усмивка той протегна ръка към Брейдън, който я пое и я разтърси отривисто.

— Как го направи, човече?

Брейдън сви рамене.

— Не беше трудно.

— Така ще кажеш — отвърна Роби.

Той срещна погледа на майка си и след това погледна зад тях.

— Къде е Сиана?

— Отиде си — отговори майка му преди Брейдън да може да каже това, което бяха планирали, за да го заблудят.

Роби прие новината като крал, който току-що бе останал без трон.

Усмивката изчезна от устните му и лицето на младия леърд се оцвети в яркочервено.

В очите му се разбушува ярост.

— Какво? — изрева Роби. — Какво искаш да кажеш с това? Къде е отишла?

Агнес сложи ръце на хълбоците си и застана пред сина си нападателно.

— Тя не можеше повече да понася хленченето ти за Айзабел. И кой би могъл да я вини? Изненадвам се, че остана с теб и толкова, колкото остана.

Роби се втренчи и в трима им, сякаш се колебаеше първо кого да разцепи на две.

Гневът му беше очевиден, а всеки мускул в тялото му се бе стегнал.

— Кога си тръгна?

— Снощи — каза майка му. — Когато тази сутрин отидох да я събудя, намерих това. — Тя му подаде сгънатото парче хартия, което бяха приготвили предишната вечер.

Роби го прочете с треперещи ръце. С яростно проклятие, той се обърна към мъжете си.

— Претърсете замъка — нареди им той. — Искам да се уверя, че това не е някоя от шегите на Сиана.

— Не е шега — каза майка му твърдо. — Тя те напусна.

Точно тогава Маги видя онова, което те искаха да видят. Болката изписана на лицето на Роби, безпокойството и загубата. Независимо дали го признаваше или не, него го беше грижа за съпругата му.

Тя се усмихна.

— Пригответе конете — извика Роби на мъжете си.

— Защо? — попита Брейдън. — Ако не те е грижа за нея…

Очите на МакДъглас пламнаха.

— Защо не я спря?

— Тя каза, че дори няма да ти липсва — Брейдън отговори с точните думи, които самата Сиана бе използвала, за да ги откаже от този план. — Каза, че нито веднъж не си я поглеждал, тъй като пред очите ти е само образът на Айзабел.

Роби трепна сякаш го бяха ударили.

— Искам си моята Сиана обратно! — каза той с дрезгав и болезнен глас. — И няма да спра да я търся, докато не я намеря.

Едно от младите момчета доведе оседлан кои на Роби, но когато той се засили да се качи, Брейдън го спря.

— Не е нужно.

Преди Брейдън да може да обясни, нечий вик разцепи въздуха.

Маги се обърна и видя да се издига дим от една от малките сгради във вътрешния двор. Отне й още цяла секунда, преди да осъзнае за коя сграда става дума.

Тази, в която Сиана бе отишла да се скрие.

Гърлото й се стегна и Маги погледна ужасено как огънят опустошава сградата.

— Брейдън — извика тя, но той вече бягаше натам.

— Мили Боже — задъха се майката на Роби. — Сиана!

— Сиана? — повтори Роби.

— Тя е там — каза Маги и след това се затича към сградата, а Роби я последва по петите.

Маги наблюдаваше изплашено как Брейдън се затича нагоре към горящата сграда, но един от мъжете го дръпна назад.

— Твърде късно е — мъжът надвика рева на огъня. — Няма начин тя все още да е жива в този пожар.

Маги се загледа в оранжевите и червени пламъци, които се извиваха през сградата и се извисяваха нагоре към синьото утринно небе. Не можеше да повярва на това, което вижда.

Как можа да се случи?

О, Боже, о, Боже, о, Боже, умът й се замая от страх и болка.

Сиана бе мъртва!

И вината беше изцяло нейна. Този план беше неин. Глупавият, ужасен план, заради който сега горката Сиана бе мъртва.

— Къде е брат ми? — попита Брейдън.

Покривайки устата си с ръце, Маги се обърна да погледне към Брейдън, докато той оглеждаше тълпата за Син.

Една жена, която стоеше до нея поклати глава.

— Англичанинът се втурна вътре, за да спаси дамата веднага след като огънят започна. — Младата жена извърна поглед, а очите й бяха тъжни и пълни с мъка. — Той не се върна.

Краката на Маги се подкосиха и за миг тя не можеше да диша.

Агонизиращият вик на Брейдън последва този на МакДъглас. Двамата паднаха на колене докато наблюдаваха безпомощно как огънят поглъща сградата, където бяха Син и Сиана.

Сълзи изпълниха очите на Маги. Не това бе планът. Сиана трябваше само да чака там, в случай че МакДъглас претърси замъка. Тя трябваше да излезе в минутата, в която съпругът й понечеше да тръгне, за да я търси.

Всичко е по моя вина!

Болка разкъса гърдите й. Никога не бе възнамерявала да нарани някого. Никога! Как щеше да живее със себе си след това?

— Брейдън — прошепна тя, поставяйки ръка на рамото му. — Толкова съжалявам. Маги бе разкъсана от агонията, която видя в очите му, когато той вдигна поглед към нея. Тя бе причинила това. Тя ги бе убила.

Защо, о защо бе започнала всичко това?

В този миг МакДъглас се обърна към тях с диво ръмжене. С присвити очи той погледна към тях, сякаш ги виждаше за първи път.

— Ти говориш с женски глас — каза Роби обвинително.

Дишането му се накъса и той бавно се изправи от земята до целия си извисяващ се ръст. МакДъглас тръгна към нея като лъв, дебнещ заек.

— Ти си оная кучка Маги, нали?

Маги не можеше да говори, когато ужасът я заля. С широко отворени очи, тя се запрепъва далеч от него.

С практикувано, смъртоносно спокойствие Роби МакДъглас извади дългия си меч от ножницата. Убийственият блясък в очите му разкриваше точно и ясно намерението му.

Той щеше да я убие.

Смазана от мъка, вина и страх, Маги се отдръпна.

Успя да направи само една-две стъпки, когато треперещите й крака се подкосиха, и се намери седнала на земята и неподвижна. Напълно парализирана и зашеметена, тя погледна безпомощно към него.

Със смъртоносно студено изражение, леърд МакДъглас се извиси над нея като планина и раменете му скриха слънцето и небето.

Той вдигна меча си с две ръце, за да го забие в нея.

Точно когато Маги бе сигурна, че ще я наръга в корема, друг меч проблесна, отбивайки този на МакДъглас.

Леърдът изруга и се обърна, за да се изправи пред яростния Брейдън.

С предизвикателни и заплашителни очи, Брейдън насочи меча си в гърлото на МакДъглас.

— Ще трябва първо да минеш през мен, за да стигнеш до нея.

— Искаш да умреш заради нея? — попита Роби.

— Да — каза Брейдън без колебание. Погледна към Маги и за първи път тя видя любовта в очите му. — Бих умрял за нея.

— Тогава умри — каза Роби, преди да блъсне Брейдън назад и да го нападне с меча си.

Брейдън умело отвърна на удара му.

Маги не можеше да помръдне, нито да диша, докато ги наблюдаваше. Брейдън очевидно имаше повече умения. МакДъглас се биеше смело, но нямаше съмнение кой ще излезе победител. А ако Брейдън убиеше МакДъглас, тя и Брейдън бяха мъртви със сигурност.

МакДъглас изви меча си към гърдите на Брейдън. Последният отскочи назад. Замахът му бе твърде голям и МакДъглас се препъна напред.

Брейдън притисна меча си към гърба на мъжа.

— Чакай!

Очите на Маги се разшириха, когато разпозна гласа на Син.

Но тя не смееше да отмести очите си от Брейдън, докато наблюдаваше в ням ужас предстоящия му удар.

Някак Брейдън спря острието си на сантиметри от гръбнака на Роби и го вдигна и отдалечи от своя опонент, точно навреме, за да го спаси от смъртоносен удар.

Маги издиша рязко, когато Брейдън се извърна от него.

Чак тогава тя погледна по посоката, от която Син се приближаваше към тях, придържайки лявата си ръка с дясната длан. Сиана вървеше до него. Двамата бяха покрити със сажди, дрехите им бяха разкъсани, а лицата зачервени, но те бяха живи!

МакДъглас се надигна от земята с щастлив вик и се втурна към жена си, крещейки името й.

Все още разтреперана, Маги се усмихна, когато двамата се прегърнаха. Беше красива гледка. МакДъглас грабна жена си в прегръдката си и я целуна безмилостно.

Маги отмести поглед обратно към Брейдън. За нейна почуда, той не се бе затичал към Син.

Идваше към нея.

Очите му бяха пълни със загриженост, когато Брейдън протегна ръка към нея и й помогна да стане от земята. След това, за нейно още по-голямо учудване, той обви ръцете си толкова силно около тялото й, че тя се изплаши да не счупи ребрата й.

— Благодаря на Бога — прошепна той неведнъж в ухото й, докато просто я държеше близо до себе си.

Тогава тя разбра истината. Брейдън я обичаше. Той наистина я обичаше. Въпреки че не го бе казал, тя можеше да го почувства в стягането на прегръдката му, да го чуе в облекчението на гласа му, докато шепнеше името й.

В очите й се събраха сълзи и тя обви ръцете си около кръста му. Това беше много повече, отколкото някога се бе надявала. Във всичките си наивни мечти, бе копняла за това. А сега…

Чувстваше се сякаш тялото й крещи, лети или пее, или прави нещо чудотворно, за да отпразнува радостта й.

Брейдън я пусна и хвана лицето й в ръцете си, а след това я целуна настървено.

Маги усети как сълзите й се стичат по бузите.

— Доведете лечител!

Тревожният вик ги раздели и чак тогава Брейдън погледна към мястото, на което стоеше Син.

Брат му бе паднал.

Сиана държеше главата на Син в скута си, докато викаше за помощ. МакДъглас бе коленичил до него.

Брейдън се затича към Син, а Маги го последва.

Сърцето й блъскаше в гърдите и страхът я обзе отново, когато погледна надолу към Син. Той лежеше на дясната си страна, а лявата му ръка кървеше и бе изгорена.

— Какво се случи? — попита Брейдън, когато коленичи долу до Син.

— Той ме спаси — обясни Сиана. — В един момент просто си стоях там и местех някои неща, а в следващия пожарът започна. Мисля, че може да съм бутнала свещта с някой от чувалите. Не съм сигурна. — Сълзи се стекоха по бузите й, когато Сиана погледна от Роби към Брейдън и после надолу към неподвижното тяло на Син. — Не знам какво се случи. Опитах се да изляза, но подгъва на дрехата ми беше затиснат. Не можех да помръдна, а огънят беше навсякъде. Помислих си, че ще умра, затова започнах да крещя. Последното нещо, което знам, е, че Син беше там. Той ме освободи, и точно когато напускахме стаята, една греда падна пред него.

Сиана бе с широко отворени очи и изглеждаше смаяна от всичко, което се бе случило.

— Той избута гредата и ни изведе навън. Мислех си, че е добре — каза тя задъхано. — Каза, че е добре. Изглеждаше добре.

— Той просто се срина на земята — довърши Роби вместо нея.

Лечителката дойде иззад тълпата и ги избута, докато преглеждаше тялото на Син.

— Трябва да го внесем вътре.

Роби нареди на мъжете си да помогнат внимателно за пренасянето на Син до леглото.

Брейдън наблюдаваше безпомощно как отвеждат брат му. Той погледна към Маги и почувства ужасяваща разкъсваща болка в сърцето си. Ако не я бе защитил, можеше да спаси брат си.

Беше избрал нейната безопасност пред тази на собствената му кръв.

Как бе могъл да направи такова нещо?

Защо не се бе затичал първо при Син? Син беше негов брат. Той бе този, който се предполагаше, че Брейдън трябва да пази.

Маги се протегна да го докосне, но Брейдън се отдръпна от нея. Не искаше да чувства дланта й върху ръката си. Не и сега. Не и преди да може да приеме решението, което бе взел. И цената, която бе възможно да плати като резултат от действията си.

— Брейдън? — обърна се тя към него.

— Трябва да се погрижа за Син — каза той игнориращо.

Маги се намръщи, когато Брейдън я остави да стои сама на двора. Нещо не беше наред. Брейдън беше толкова нежен, преди да види Син.

Какво се бе случило?

По-обезкуражена от всякога, тя ги последва вътре.

Когато стигна до стаята на Син на горния етаж, Брейдън й нареди да си върви.

— Нека да помогна — настоя тя.

— Вече направи достатъчно — каза Брейдън, а гласът му бе изострен от гняв, който тя не разбираше.

С натежало сърце, Маги се обърна и слезе долу, за да види Конър.

Час по-късно, Брейдън стоеше отстрани до леглото, докато лечителката бъркаше в глинената си стомна за пиявица. Когато се приближи към Син, очите му се отвориха рязко и той се протегна със здравата си ръка да спре старата жена да постави противното създание върху кожата му.

— Сложи това отвратително нещо върху мен, жено, и ще изтръгна сърцето ти.

— Но трябва да ти…

— Кървях напълно достатъчно, а и аз лично харесвам отровата в кръвта ми и нямам желание тя да ме напуска — каза Син язвително. — Брейдън, махни я от погледа ми.

Брейдън не възрази. Той направи това, което поиска брат му и след това се върна при леглото.

Лицето на Син беше бледо, но Брейдън можеше да види огъня на живота да гори ярко в черните му очи. Облекчението се разля по него, когато осъзна за първи път, откакто брат му беше паднал, че Син вече не е в опасност.

— Къде е Маги? — попита Син.

— Долу е.

Син изви вежда.

— Защо е долу, сама?

Брейдън безочливо игнорира въпроса.

— Помислих, че ще умреш.

Син се присмя на думите му, докато се размърдваше в леглото, но след това изруга и се сгърчи от болка. Изсвистявайки, той се вгледа в изгорената си ръка и изви устни.

— Ще е нужно нещо повече от малко огън, за да ме убие.

— Това не беше малко огън.

Син му хвърли развеселен поглед.

— Повярвай ми, братко, беше.

Не желаейки да спори по въпроса, Брейдън поклати глава.

— Не трябваше да те оставям.

Син го погледна намръщено с яростно изражение.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Трябваше да те накарам да дойдеш с мен отвън.

Изражението на Син крещеше: Да не си луд?

— Не съм някаква девойка, за да имам нужда малкият ми брат да ме защитава, Брейдън. В случай че не си забелязал, аз съм един от най-страховитите рицари в Англия и Светите земи. Не твоя флаг кара цели армии да отстъпват на мига, а моят.

— И все пак ти си моя кръв.

Син го прониза с дълбок, изучаващ поглед.

— Това няма нищо общо с мен, нали?

— Разбира се, че има — настоя Брейдън. — Ти си моя кръв, а аз защитавах Маги, докато трябваше да защитавам теб.

— Не, малки братко. Мъжът защитава тези, които имат най-голяма нужда. Тези, които не могат да се защитят сами.

— Но аз избрах нейния живот пред твоя.

Син наклони глава на една страна.

— След като и тя, и аз сме живи и здрави, не успявам да следвам логиката ти.

— Не си здрав. А и можеше да си мъртъв.

Син изсумтя.

— Аз съм просто леко изгорен. Уверявам те, че съм пострадвал много по-зле от това. Но Маги? Какво стана с нея?

Брейдън стисна и отпусна челюстта си, когато се замисли за събитията от тази сутрин. Отново и отново можеше да я види на земята, докато МакДъглас насочваше меча си към нея.

Ужасът, който изпита тогава и страхът в сърцето му за живота й, се бяха отпечатали завинаги в паметта му.

— Планът й проработи — прошепна Брейдън. — Но когато Роби видя огъня, се опита да я убие.

— И?

— Аз я спасих.

— Рискувал си живота си заради нея? — попита Син невярващо.

Брейдън кимна. Син се засмя.

— Проклет да съм, малки братко. Ти най-накрая си покосен от стрелата на Купидон.

— Не е смешно — сопна се Брейдън. — Аз съм безсилен срещу нея.

Онзи изучаващ поглед отново се втренчи в него.

— Така ли?

— Да — каза Брейдън с въздишка. — Един неин поглед и аз съм напълно погубен. Какво ще стане, ако някой ден тя ме накара да се отрека от кръвта си. Тогава какво?

— Ще тънеш в сладко блаженство, предполагам.

— Не си забавен.

Целият хумор се изпари от лицето на Син.

— Нито пък ти. Знаеш ли, Брейдън, научих се да не се доверявам на никого по принуда. Но ти…

Син не довърши изречението. Не се и налагаше. Брейдън знаеше какво имаше предвид брат му.

Брейдън никога не бе изпитвал предателство на собствения си гръб. Бе научил най-трудните уроци на живота само като гледаше братята си.

— Мислиш ли, че мога да й се доверя? — попита Брейдън.

— На това, не мога да отговоря. Единственият начин да разбереш, е да пробваш и да видиш.

— Ами ако на нея не може да се разчита?

Син въздъхна и поклати глава, сякаш му бе ядосан.

— Ти си по-силен от Киърън. Ще го преживееш. Но аз мисля малки братко, че ти пропускаш истинския въпрос. Ами ако на нея може да се разчита?

— Тогава съм маймунски задник.

Син се усмихна.

— Изглежда продължаваме да се връщаме към това, нали?

Брейдън се засмя. Син бе прав. Беше време да спре да бъде късоглед и да поеме риска.

През целия си живот се бе страхувал. Всички онези пъти, в които се бе мислил за силен, когато всъщност бе слаб и твърде уплашен, за да поеме някакъв риск.

Но Маги… Тя си заслужаваше.

Заслужаваше живота му, заслужаваше сърцето му. Заслужаваше всичко. И той нямаше да позволи на глупавите му страхове да ги разделят нито минута повече.

Брейдън щеше да я намери и след това да се ожени за нея.

— Пожелай ми късмет.

Син кимна.

— Късмет, братко.

Брейдън излетя от стаята, имайки нужда да намери Маги.

Той вземаше стълбите по две на веднъж, докато не влетя в препълнената зала, за да я намери. Там имате вероятно поне шестдесет човека, които се смееха и се осведомяваха за всички събития, случили се през последните няколко седмици.

Брейдън се огледа наоколо, но никъде не видя късата червеникавокафява коса на Маги или засмените и кехлибарени очи. Къде беше тя?

Той се отправи към вратата.

— Брейдън МакАлистър!

Викът на МакДъглас предизвика незабавно мълчание в залата и Брейдън замръзна на място.

Цялото му тяло се напрегна, когато се обърна към леърда, очаквайки най-лошото.

С неразгадаемо лице и ръце на хълбоците, Роби МакДъглас прекоси залата. Леърдът погледна Брейдън с присвити очи.

Нищо и никой не помръдна или издаде звук, докато двамата мъже се преценяваха един друг. Когато Роби посегна към него, Брейдън отстъпи назад, готов да нападне. Тогава за негова огромна изненада, мъжът обви ръце около него в братска прегръдка. Роби го плесна силно по гърба.

— Длъжник съм на теб и брат ти за това, че спасихте живота на жена ми и детето ми. От този ден нататък, МакДъглас ще бъдат съюзници на МакАлистър.

Брейдън примигна невярващо, когато силни викове изпълниха залата и заехтяха между каменните стени.

Мъжът не се опитваше да го убие? Той едва успя да приеме тази реалност.

Роби го удари още веднъж силно по рамото и отстъпи назад.

— Ти си добро момче. Пребори гнева ми и донесе мир на клановете ни. Наистина си роден за преговори.

През ума на Брейдън мина мисълта, че заслугата не беше негова. А на Маги. Но сега не беше подходящото време да противоречи на МакДъглас. Не и когато мирът бе толкова скоро скрепен.

— Благодаря ти.

Роби кимна.

— Вероятно търсиш Маги?

— Да.

— Беше отвън по-рано. Последно видях, че се беше отправила към конюшнята. Брейдън се смрази от чутото. Не, тя със сигурност не би…

О, кой заблуждаваше? Все пак си имаше работа с Маги.

Сякаш вече не бе тръгнала сама към дома си. Беше точно в неин стил да направи нещо такова.

Ужасен, той остави Роби и се затича толкова бързо, колкото краката го държаха. Ако беше направила нещо толкова глупаво, като да се върне в земите на МакАлистър сама, където онези крадци можеха да я намерят, сам щеше да я убие.

Целият разтреперан от страх, той отвори вратата на конюшнята и почти прегази едно малко дете.

— Извинявай — каза му той. — Търся…

Гласът на Брейдън заглъхна, когато погледна към момчето и видя себе си.

Брейдън замръзна, когато реалността се разби в него. Той бързо пресметна последния път, когато бе с жена от клана МакДъглас.

Беше точно около времето, когато враждата започна. Може би преди седем или осем години. Точно колкото възрастта на това момче. Той трепна.

Маги щеше да го убие! Умът му се вцепени и всичко, за което можеше да мисли, бе изражението на лицето й, когато разбере и ударът в слабините, който бе сигурен, че ще получи в същия миг, в който тя види момчето.

О, по дяволите, беше загазил. Детето го погледна предпазливо.

— Здравей — каза Брейдън, опитвайки се да не изплаши детето, докато вътрешно трепереше от ужас от това, което знаеше, че е направил. — Как се казваш?

— Конър — каза момчето. — Кой си ти?

Брейдън не знаеше как да му отговори.

Аз съм баща ти, просто не му изглеждаше като най-добрия начин да се представи на момчето, което, по всяка вероятност, щеше да го намрази до дън душа.

Така че, вместо това Брейдън смени темата.

— Къде са родителите ти?

Момчето сви рамене.

— Нямам такива. О, чакай! — каза той и очите му внезапно заблестяха. — Сега имам майка — той постави показалец на устните си, сякаш е в дълбок размисъл и се намръщи. — Но не мога да си спомня името й.

— Не знаеш името на майка си?

Момчето се почеса по носа.

— Истинската ми майка беше Фиа, но тя сега е с ангелите. А тази другата жена ще ме заведе у дома да живея с нея.

Фиа. Брейдън затърси в паметта си. Името му беше много познато, но изобщо не можеше да си и спомни. Но самият факт, че си припомни името толкова бързо, казваше достатъчно.

Мили Боже, това наистина бе синът му. Беше сигурен.

Той се бореше за въздух, когато емоциите преминаха през него: срам, щастие, вина, страх. Той изпита пълната гама човешки преживявания в рамките на няколко удара на сърцето.

— А баща ти? — попита Брейдън колебливо.

— Аз съм копеле — каза момчето, а гласът му бе пропит с гняв. — Баща ми не е искал майка ми.

Брейдън трепна така, сякаш детето го бе ударило.

— Може би не е така.

Момчето поклати глава.

— Майка ми каза, че той обича други жени, така че не е искал само нея.

Брейдън затвори очи, когато думите го разкъсаха. Никога не бе искал едно дете да страда, заради постъпките му. О, Боже, как би могъл да оправи нещата с малкия приятел?

Някак щеше да го направи. Дори и да му отнеме остатъка от живота, той щеше да направи така, че това момче да разбере, че баща му го обича и ще го защитава.

Внезапно Брейдън чу позната мелодия отвън. И след миг позна сладкия звук от гласа на Маги.

Брейдън се вледени. Това не беше добре. Изобщо!

Трябваше да скрие момчето! Бързо. Иначе не можеше да каже какво ще направи Маги, ако го види.

Той отново си припомни реакцията на майка си към Син. Презрението на лицето й. Преди не бе способен да защити момчето, но сега щеше да го направи.

Щеше да го обясни на Маги веднъж, след като подреди нещата така, че детето да не бъде наранено от реакцията й.

— Конър — каза Брейдън, поставяйки нежно ръка на слабичкото му рамо. — Искаш ли да играем на една игра?

Лицето на момчето светна.

— Да!

— Нарича се криеница. Намираш място и оставаш там, докато не те намеря.

Момчето изглеждаше скептично. Брейдън го побутна към задната част на конюшнята.

— Хайде отивай да се скриеш. Ще си покрия очите. Побързай. Момчето избяга.

Брейдън го чу да се изкачва по стълбата към плевника в същия момент, в който вратата се отвори и Маги влезе.

Брейдън преглътна и на челото му се появиха капчици пот.

Тя носеше голяма кошница в ръце, сякаш бе ходила по сергиите. Маги замръзна в мига, в който го видя.

— Брейдън — каза тя студено. — Не очаквах да те видя тук.

Той преглътна, когато вината и болката го погълнаха. Не искаше да я нарани повече, отколкото искаше да нарани Конър.

Ох, беше се забъркал в страхотна каша. Само се надяваше да не загуби Маги заради това.

— Трябва да поговорим — каза той простичко.

— Защо? — попита тя. — Всичко бе казано. Казах ти, че никога няма да искам нещо от теб. И наистина го мислех. Сега, ако ме извиниш…

Той хвана ръката й, когато тя се опита да мине покрай него.

— Няма да ти позволя да се прибереш вкъщи сама.

Тя го погледна сякаш беше ненормален.

— Да не мислиш, че съм луда? Не бих си го и представяла даже.

— Тогава какво правиш тук?

— Това не е твоя работа — каза Маги, но очи те й омекнаха и тя се протегна да докосне ръката му. — Мислех, че трябва да се погрижиш за Син.

— Той вече е в съзнание, но исках да видя теб.

— Защо?

Брейдън взе кошницата от ръцете й и я остави на земята. Хващайки ръката й той я поведе към вратата.

— Брейдън, аз…

— Шшш — прекъсна я той. — Трябва да говоря с теб насаме.

Тя огледа празната конюшня.

— Не сме ли сами?

Брейдън погледна към плевника. Не искаше да рискува Конър да чуе как Маги ще реагира на новината за него.

— Ще се чувствам по-добре, ако отидем отвън. — Добре.

Брейдън я поведе навън и двамата застанаха точно до широката врата.

— Маги, аз… — гласът му се пречупи.

За първи път в живота си, той не знаеше как да говори с нея.

Нима можеше само да избъбри Маги, искам да се оженя за теб и докато обмисляш това, нека ти кажа за моя незаконен син?

Не, това нямаше да свърши работа.

„Маги, обичам те. Ще имаш ли нещо против, да се грижиш за моя…“

Нищо чудно, че баща му не искал да каже на майка му за Син. Това бе по-трудно отколкото си мислеше.

Маги знаеше, че никога не е бил светец, но да го мисли за развратник и да й бъде представено доказателството за неговите авантюри, бяха две напълно различни неща. Той просто не искаше да я загуби.

— Маги — започна той, изговаряйки бавно името й. — Има някои неща, които трябва да ти кажа и съм сигурен, че ще направя пълна бъркотия. Но моля те би ли ми дала време да се справя с това?

Тя кимна.

Брейдън си пое дълбоко дъх. Той не знаеше лесен начин да каже каквото бе в сърцето му, затова просто го изтърси:

— Обичам те и искам да се оженя за теб.

Шокът, изписан на лицето й бе почти комичен. Ръцете й започнаха да треперят веднага след като бе изрекъл думите.

— Брейдън, не знам какво да кажа.

— Кажи: Да, Брейдън, с радост ще се омъжа за теб.

— Брейдън, с радост ще се омъжа за теб, но не е толкова просто.

Гърдите му се стегнаха.

— Защо?

Погледът й се премести от него към конюшнята и после обратно към него.

— Аз… аз…

— Ти?

— Аз…

Вратата на конюшнята се отвори преди тя да може да довърши изречението. Конър застана до тях.

Брейдън изруга тихо и отстъпи назад преди Маги да има възможността да го удари с коляно там, къде го щеше да го заболи най-много.

— Това моите сладки бисквитки и конфитюр ли са? — попита Конър Маги. — Надявам се, че са, защото миришат много вкусно.

— Да, мъниче, твои са и гледай да изпиеш цялото мляко.

Момчето сбърчи носле.

— Предпочитам бира.

— Но ще изпиеш млякото.

Челюстта му увисна и Брейдън завъртя поглед напред-назад между тях.

— Познаваш ли го?

— Разбира се, че ме познава — каза Конър. — Тя е новата ми майка.

Брейдън отстъпи още малко назад, докато обмисляше новината.

— Но как…

— Срещнах го снощи — обясни Маги. — Той искаше да го отведа при МакАлистър.

В този миг той разбра защо тя го потърси миналата вечер.

— Затова ли ме попита за деца?

Тя кимна.

— Не исках да нараниш чувствата на момчето.

Брейдън избухна в смях.

Конър почесваше главата си докато местеше поглед между тях.

— Може ли да отида да ям вече?

— Да — каза Маги. — Но преди да отидеш, искам да те запозная с баща ти, Брейдън МакАлистър.

— Това не е баща ми — каза момчето. — Киърън МакАлистър е баща ми.

Двамата останаха като заковани на място, когато думите на момчето звъннаха в ушите им.

— Фиа, дъщерята на Брекън — каза Брейдън, когато си спомни името и девойката. Киърън се навърташе около нея в продължение на седмици, преди да срещне Айзабел.

— Ти си син на Киърън? — попита Маги Конър. — Сигурен ли си?

Момчето погледна към нея, сякаш беше полудяла.

— Да. Леля ми отиде да го потърси, когато майка ми почина, но се върна и каза, че той също е мъртъв и така тя остана с мен.

Брейдън застана на колене, за да може да погледне по-отблизо момчето.

Сега можеше да види разликата в лицето. Киърън и той имаха еднакъв цвят на очите и косата.

Той хвана лицето на момчето в ръцете си и се загледа в живото наследство, което Киърън им бе оставил.

— Нямаш представа колко много хора ще те обичат, там, където отиваме.

— Наистина ли? — попита Конър с висок глас и блеснали очи.

— Да — каза Маги, като коленичи до тях. — Като започнем с Брейдън и мен.

Брейдън погледна към нея с разтуптяно сърце.

— Щеше да го отгледаш, мислейки, че е мой и никога да не ми кажеш?

— Щях да ти кажа, когато сметнех, че си готов за това.

Той не можеше да повярва на ушите си. Толкова бе сгрешил за нея. Толкова много. И щеше да прекара остатъка от живота си, за да поправи това.

— Ти си невероятна.

Тя отвърна поглед смутено. Той взе ръката й и целуна кокалчетата на пръстите й.

— Благодаря ти, Маги. За всичко.

Този път, когато погледна към него, той се наведе напред и я целуна.

— Гадост! — изсумтя Конър. — Ама че гнусно.

Брейдън се откъсна от нея със смях.

— Повярвай ми, момко, един ден изобщо няма да ти е гнусно.

— Ако този ден дойде някога, можеш да откъснеш главата ми и да я набучиш на кол.

— Отивай да ядеш — каза Маги с глас, изпълнен със смях.

Конър не се нуждаеше от повече увещаване. Той се втурна през глава към храната.

— Знаеш ли — каза Брейдън, проследявайки контура на бузата й с върховете на пръстите си, — ти така и не отговори на моето предложение. Ще се омъжиш ли за мен?

Маги прехапа устни и намръщи чело.

— А, защо бих желала това? Всичко, което някога си правил, е да ме мъчиш. А сега си мислеше, че съм толкова студена, че просто да отхвърля едно малко момче.

— Ти си мислеше, че съм толкова студен, че да не желая детето изобщо.

— Това беше твоя собствена грешка. Ти си този, който каза, че децата смърдят.

Брейдън се засмя.

— Да казах го, но не го мислех. — Той сложи ръка на бузата й, като се взря в тези кехлибарени очи, които го бяха докоснали чак до нечестивата му душа. — В интерес на истината, няма нещо на земята, което да желая повече от това да имам миризливо, палаво дете от теб.

— Наистина ли?

Той кимна.

Лъчезарната усмивка на Маги озари цялото и лице.

— В такъв случай, Брейдън МакАлистър, с най-голямо удоволствие ще се омъжа за теб и ще имам много миризливи, палави деца от теб.