Кинли Макгрегър
Покоряването на шотландеца (3)

3

Брейдън МакАлистър можеше да сложи край на всичките й грандиозни планове.

Маги, дъщеря на Блар, замръзна пред прозореца на черквата, когато видя малката група мъже, отправила се към нея. Ако някога четиримата ездачи на Апокалипсиса се появяха от плът и кръв, щяха да бъдат в облика на четиримата мъже, които крачеха гордо надолу по пътя към малката черква, където тя и останалите жени бяха потърсили убежище.

Всяка друга жена би мечтала за това — четирима греховно красиви мъже да се запътят към нея, знаейки, че тя е тази, която искат с такава твърда решителност.

За Маги това бе кошмар.

Бе очаквала да види красивия Локлан отново. С ръста си от сто деветдесет и три сантиметра, той бе един от най-високите мъже в клана. Светлата му коса изглеждаше сякаш буквално е създадена от злато. А когато ставаше въпрос за чертите му, тя се съмняваше, че дори ангелите на небето могат да се сравняват с нежно изваяното му лице или трапчинките в усмивката, която караше много девойки да въздишат.

Но днес нямаше усмивка. Само мрачен, смъртоносен поглед.

По-малкият брат на Локлан, Юън, бе с пет сантиметра по-висок и притежаваше широки рамене и смъртоносна походка, които караха мъжете от клана да изчезнат от пътя му. Мрачното му красиво лице оставяше много жени без думи. И само опасното му изражение спираше всяка жена от порива да го преследва.

Повечето жени се страхуваха от него толкова, колкото и мъжете.

Третият мъж стоеше между тях и бе облечен като англичанин, но тя не го познаваше. Въпреки това, той притежаваше същата смъртоносна аура на братята МакАлистър, а уверената му крачка й придаваше завладяваща и пленителна нотка. Той й напомни за опасен тъмен звяр, преследващ плячката си. А четвъртият…

На него се наслаждаваха очите й, защото познаваше добре Брейдън МакАлистър. Като приятел на по-големите й братя, той често идваше в дома й, докато растеше.

Подобно на някаква влюбена идиотка, Маги винаги го бе обожавала.

Щеше ли да дойде някога момент в живота й, когато само един поглед към него няма да ускорява дъха й? Няма да кара сърцето й да бие учестено?

Всичките братя МакАлистър бяха красиви, но имаше нещо специално в Брейдън, нещо наистина неустоимо. Къдравата му черна коса се спускаше по мускулестите му рамене и Маги бързо си спомни аромата на бъз, полепнал по копринените му кичури. Не че знаеше дали косата му наистина е като коприна. Това бе просто представа за нея, защото предполагаше, че усещането да прокара ръката си през дългите му черни коси ще бъде прекрасно.

Имаше високо чело с фино извити черни вежди, които се повдигнаха, когато се смееше. А той се смееше често — дълбок, гърлен звук, който изпълваше въздуха с музика и топлина.

А устните му…

Пълни и добре оформени, от типа, които една жена сънуваше, че я целуват. Или още по-добре — устни, които с целувката си биха зашеметили всяка жена.

Или поне така бе чувала. За съжаление, Маги никога не бе познала удоволствието, което доставяха устните му. Брейдън винаги бе гледал на нея като на досадно дете, въпреки че бе само с три години и половина по-малка от него.

Откакто бе навършила дванадесет, се опитваше да го накара да я забележи, дори веднъж го бе ухапала, за да привлече вниманието му. Но тя като че ли бе единствената жива жена, към която той наистина не проявяваше интерес.

Брат й Ангъс й бе казал, че лоялността на Брейдън към братята й е онова, което го спира да види в нея жена, но вътре в себе си тя подозираше, че е нещо повече от това. Маги не бе глупачка.

Никога не е била от типа жени, които мъжете преследват за нещо различно от топла храна или съвет как да привлекат някоя друга жена.

Както близнакът й Иън толкова често казваше, Маги бе добър, надежден приятел; жена, към която един мъж може да се обърне за съвет и никога да не се тревожи, че тя ще го осъди.

В най-добрия случай, тя бе сравнително привлекателна, но не красавица, дори за тези с малко повечко въображение.

Но какво ли не би дала да има смелостта или красотата, с която да накара Брейдън да я забележи само за един миг. Да бъде единствената жена, която може да опитоми дивия вятър.

Въпреки това, днес не бе денят, в който да се опита да спечели вниманието му. В действителност, днес бе възможно най-лошият ден, в който тя някога можеше да го види. Защото в сърцето си знаеше, че е единственият мъж, който то би могъл да пробие защитите й.

А днес тя не можеше да си позволи да изгуби. Дори и от него. Не, трябваше да държи красивия войн далеч от себе си. Разбира се, ако някоя жена може да държи мъж като него на разстояние.

Докато Маги наблюдаваше приближаването на Брейдън, Пеги се появи зад нея, питайки за одеяла.

Въпреки че чу въпроса на приятелката си достатъчно ясно, Маги не можеше да говори. Цялото й същество бе завладяно от най-красивия шотландец, живял някога.

Брейдън вървеше към нейното убежище с уверена, мъжествена походка, която караше всяка девойка да обръща глава. Вятърът духаше срещу абаносовата му коса, като разбъркваше кичури от нея около изсеченото му лице. Той премести лявата ръка върху меча си и раменете му се изпънаха гордо.

Подгъва на черно-зеления му плейд се удряше в загорялата, мускулеста плът на бедрата му. Бедра, които се движеха пъргаво с всяка стъпка, водейки го по-близо до нея. Мили Боже, бе великолепен. Сурова, неукротима мъжественост, чувственост и сила струяха от всяка пора на тялото му.

Брейдън беше мъж, чувстващ се добре в кожата си и уверен за мястото си в света. Никога не се подчиняваше на чужди заповеди, а по-скоро винаги следваше свой собствен път, без да се интересува от последствията.

Днес изглеждаше още по-уверен, от последния път, когато го бе видяла. Бе намислил нещо, с трепет осъзна тя. Можеше да го види в строго стиснатата му челюст, в остротата на погледа му. Разобличи го, той имаше цел.

И в един миг тя разбра какво е намислил.

— Och, balgaire le sililibh tnear! — каза тя под носа си.

— Какво куче с похотливи очи? — попита Пеги от дясната й страна.

— Онзи най-отпред — изръмжа Маги, разгневена от факта, че походката му й въздейства. И още по-лошо, тя не би могла да го избягва!

Пеги застана на пръсти, за да погледне през прозореца.

— О, по дяволите — прошепна тя. — Със сигурност трябва да са поне четирима. И всичките красиви.

Маги изгледа приближаващата се група.

— Казват, че самият дявол е красив мъж, и аз по-скоро бих се срещнала с него, отколкото с Брейдън МакАлистър.

— Дяволът няма да види деня, в който ще може да си съперничи с братята МакАлистър по външен вид — прошепна Пеги. — Мили Боже, Брейдън със сигурност е водачът.

Замечтана усмивка изви устните й.

Само една година по-голяма от Маги, привлекателната Пеги, с гарванови коси се бе омъжила преди четири зими, но очите й все още шареха, изучавайки всеки хубав мъж. И точно сега Пеги бе впила поглед в Брейдън, а очите й бяха по-големи от чинии.

— О, да изглеждаше и моят Рос като него — замечта се Пеги. — Можеш да бъдеш сигурна, че ако си приличаха, точно сега едва ли бих се крила тук с вас. По-скоро щях да съм в дома си, ощастливявайки го…

— Пеги! — скара се Маги. — Намираш се в църква.

Пеги махна с ръка при думите й.

— Добрият Господ знае, че не искам да навредя с мислите си. Просто говоря истината и. Той го знае.

Маги едва чу думите на Пеги, защото вниманието й бе привлечено от останалите жени, които прииждаха от различните пристройки, за да надникнат над стените към приближаващите мъже. Дори от разстояние тя чуваше задъханите въздишки и смеха им, докато се възхищаваха на различни части от телата им.

— Брейдън е вкъщи! — извикаха няколко от тях.

— Мери, как изглежда косата ми? Мислиш ли, че Брейдън ще забележи?

— Светци, този мъж става все по-красив с всяка изминала година!

— Той има най-хубавия задник, който добрият Господ някога е решавал да даде на един мъж. Сега, ако задуха един добър, силен вятър, може да се насладим на доста приятна гледка!

Маги стискаше зъби гневно, докато през ушите й минаваха множество подобни коментари.

Бе дала възможност на леърда да повика вкъщи единствения мъж, който можеше да провали плана й. Трябваше да го очаква. Всъщност, трябваше да бъде подготвена за това. Но идеята й изглеждаше толкова безупречна и при положение че Брейдън отсъстваше, тя не се бе замисляла за евентуалното му въздействие върху сетивата й.

До сега. Причерня й и Маги събра палите си, отправяйки се към портата на църквата, за да се изправи срещу дявола, преди той да се е приближил твърде много.

Тя стигна до портата едновременно с Брейдън. Отвори вратата и го видя да стои там с ръка във въздуха, сякаш за да почука.

— Маги, любов моя — започна той, а на лицето му се появи една от онези прекрасни, очарователни усмивки с трапчинки, които можеха да предизвикат слабост в коленете на всяка жена. Или по-лошо, слабост в главата. Очите му блестяха с увереност. Да, мъжът знаеше, че е неустоим. Но по-лош бе фактът, че и тя го знаеше. — Точно теб дойдох да видя.

— Така и предположих — отговори Маги, гласът й бе леден, въпреки че имаше една предателска част от нея, която се развълнува от думите му.

Погледът му стана дързък и изучаващ, докато смело оценяваше тялото й от върха на главата, която стигаше точно до раменете му, през целия път надолу до ръба на полата й.

— Ох, Локлан — обърна се той към брат си, — не успя да ми кажеш каква хубава девойка е станала Маги през последната година. Защото се съмнявам, че има друга в цял Килагарайгън, която би могла да се сравнява с такава красота.

Локлан не отговори.

Въпреки добрите си намерения, сърцето на Маги подскочи при думите му. През целия си живот бе копняла да чуе това от мъж и по-специално от Брейдън.

За съжаление, обаче знаеше, че е само обикновено ласкателство. Нямаше дори капка истина в него.

Вдигайки брадичка, тя срещна смелия му поглед безизразно.

— Сигурно ме мислиш за глупачка, щом смяташ, че ще се вържа на захаросаните ти думи, Брейдън МакАлистър.

— Ах! — въздъхна брат му Юън зад него. — Брейдън, не беше прав за зъбите й, изобщо не са стърчащи.

Обръщайки глава, за да погледне гневно брат си през рамо, Брейдън сръчка с лакът гиганта в корема.

— Стърчащи зъби? — попита тя, обидена от самата мисъл. Това беше може би единствената обида, която нито един от братята й не бе използвал по неин адрес. И защо да го правят? Зъбите й бяха толкова прави, колкото изобщо нечии зъби биха могли да бъдат.

Суровият, гневен поглед на Брейдън се разтопи, когато й отправи една от онези безгрижни усмивки.

— Никога не съм казвал, че имаш стърчащи зъби.

— Да, направи го. И аз го чух — заяви англичанинът.

— Не — процеди Брейдън между стиснати зъби, докато хвърляше злобен поглед към англичанина на свой ред. — Не съм казвал такова нещо.

Той направи крачка към нея и вдигна ръката й.

Маги се стегна, тъй като допира изпрати тръпки по тялото й. Усещаше грубите мазоли на ръката му и суровата сила на мъжа, който бе колкото свиреп боец, толкова и причина за женското падение.

Тя наблюдаваше, хипнотизирана, как той вдигна ръката й към устните си и постави целувка малко над кокалчетата на пръстите й. Устните му бяха изключително леки върху плътта й. И докато ги плъзгаше в бавен, изгарящ кръг около опакото на ръката й, я погледна с такъв съблазнителен поглед, че за миг тя се изгуби в желанието, предизвикващо хаос в сетивата й.

В този момент, слабата, несигурна част от нея копнееше да почувства тези устни върху своите. Жадуваше да почувства силните му ръце, обвити около тялото й, привличащи я близо до възхитителната си топлина.

О, Боговете да са й на помощ, тя бе също толкова податлива към него, колкото всички останали жени.

Брейдън прокара език по плътта й в нежна ласка, която едновременно я стресна и погъделичка преди леко да ухапе кожата й със зъби и да премести ръката й малко над сърцето си, което биеше силно под дланта й.

Докато палецът му си играеше с дланта й, изпращайки вълна след вълна от топлина през нея, тя някак успя да овладее порива си да затвори очи и да изстене от удоволствие.

— Разбрали са ме погрешно, любов моя — почти измърка той.

Тялото й едва не се стопи, докато се взираше в топлите му съблазнителни очи. Великолепно зеленикавокафяви, очите на Брейдън можеха да принудят една жена да забрави всичко друго на света.

Ела на себе си, Маги! Дяволът ще отведе останалата част от близките ти, ако се поддадеш на чара му. Въпреки че това бе едно от най-трудните неща, които някога бе правила, тя присви погледа си към него, докато изтласкваше безсрамните си мисли в дъното на съзнанието си.

Трябваше да възвърне контрола върху ситуацията или всички щяха да бъдат загубени.

— Нека позная — каза тя студено, издърпвайки ръката си от хватката му, преди да отстъпи още повече пред изкусното му докосване. — Казал си, че имам сладки зъби? Или може би перлени? — Маги забеляза шокирания му поглед, който той бързо скри. Със сигурност го бе разкрила и той го знаеше.

За един момент, тя се наслади на победата си. Но този миг бе всичко, което получи, защото в следващата минута въздухът се разцепи от нечий вик.

— Маги, ела бързо!

Тя остави входната врата отворена и се втурна през двора на църквата към задната врата, от, където се бе чул писъкът. Стигна до малкия двор навреме, за да види как една от жените, Бриджит, бе нападната от съпруга си, който приличаше на мечка. Мъжът направо се извисяваше над дребничката блондинка, която даваше всичко от себе си, за да не я извлекат от портата.

Няколко жени стояха наоколо, но никоя не се опитваше да помогне. Маги не проумяваше как можеха просто да стоят там и да не правят нищо.

— Достатъчно търпях това, жено — каза Фъргъс, докато затягаше хватката си върху ръката на Бриджит.

— Не, Фъргъс, няма да се прибера вкъщи с теб. — Бриджит се опита да разхлаби хватката му, но той я държеше здраво.

— Няма да търпя повече неподчинението ти — изръмжа той и след това я удари с опакото на ръката си.

Бриджит падна, ридаейки, но хватката върху ръката й я задържа от удар в земята. Фъргъс я грабна, като отново я затегли към портата.

Маги изкрещя, извън себе си от гняв. Без да се замисли за собствената си безопасност, тя се хвърли към глупака и го изблъска от Бриджит.

Освобождавайки Бриджит, която веднага се строполи на земята, Фъргъс залитна само на няколко крачки назад. Маги, от друга страна, се сблъска с масивните му гърди и падна назад, удряйки се в земята, замаяна, като че ли току-що е отскочила от стена.

Бързо се изправи на крака и застана пред мъжа, който се извисяваше с глава и рамене над нея. Собствените й рамене пулсираха и сърцето й биеше от страх. Мъжът наистина бе висок. Много, много по-висок от нея. И около два пъти по-широк.

Въпреки това, Маги никога не би стояла и гледала безучастно как някой бива нараняван. Не и ако имаше дори малък шанс да помогне.

— Оставете я на мира — предупреди Маги.

Фъргъс се отдръпна, за да я удари.

Маги се напрегна в очакване на удара, но преди да успее да докосне лицето й, ръката му бе хваната и той бе принуден да се обърне.

Брейдън сграбчи Фъргъс за предната част на жълтата му риза, с такава ярост, изписана на лицето му, че би потушила гнева дори на див звяр.

— Ако искаш да влизаш в спор с жените, Фъргъс, ще трябва да минеш през мен, за да го направиш. Докато съм жив, няма да ти позволя да малтретираш жена по такъв начин.

Фъргъс сви устни, докато избутваше Брейдън далеч от себе си.

— Бриджит е моя жена. Ще правя с нея, каквото си искам. — Той се обърна към Бриджит, която сега бе на земята и плачеше неконтролируемо, докато Пеги и други две жени я придържаха.

Брейдън и англичанинът застанаха между двамата. От скованите им гърбове, бе очевидно, че са готови да се бият с Фъргъс, ако той направеше още една стъпка към съпругата си.

— Трябва да се грижиш по-добре за жена си — каза Брейдън. — Ако се държеше с нея по-любезно, тя вероятно не би се заключила с другите.

Фъргъс изсумтя подигравателно.

— Какво знаеш ти за това?

Погледът на Брейдън стана студен и изпрати хладно предчувствие по гръбнака на Маги.

— Знам достатъчно и ако не се вслушаш в думите ми, ще взема една пръчка и ще я завра в задника ти. Сега се прибери у дома, преди да се поддам на това изкушение.

Ноздрите на Фъргъс пламнаха. Очите му горяха и той се взря в студения, смъртоносен поглед на Брейдън.

За миг Маги се уплаши, че ще предизвика Брейдън на бой, но трябва да бе дошъл на себе си, защото премести погледа си от него към мъжете, които го следваха.

Раменете на Фъргъс се отпуснаха и той въздъхна:

— Много добре, ще се върна у дома, но най-доброто, което може да направи тя, е да ме последва веднага.

Фъргъс отстъпи назад.

— Не забравяш ли нещо? — попита Брейдън.

Фъргъс се обърна и се намръщи.

— Какво?

— Дължиш извинение на жена си — намеси се англичанинът преди Брейдън да продължи.

Челюстта на Фъргъс се стегна и той огледа мъжете. Погледът му се плъзна върху Юън, Брейдън, Локлан и англичанина, и разбра, че ще трябва да се бие с всички тях, освен ако не отстъпи. Изпъна ризата си със силно дръпване и погледна към Бриджит.

Маги видя нерешителността в очите му, докато Бриджит не погледна нагоре към него. Бледото й лице бе обезобразено от грозен червен отпечатък.

Фъргъс коленичи до нея, а гневът изчезна от чертите му.

— Съжалявам, скъпа. Не исках да те наранявам. Но и ти не трябваше да ме притискаш така.

Брейдън изрева яростно.

— Остави я, Фъргъс. Веднага!

Маги преглътна уплашено, когато чу тона му. Усети, че Брейдън е само на крачка от това сериозно да нарани Фъргъс. Не, че би имала нещо против, ако го стореше. Хора като Фъргъс заслужаваха да бъдат бити. Винаги бе мразила такива грубияни.

Всъщност, и четиримата от групата на Брейдън изглеждаха така, сякаш едва се въздържат да го наранят. Но Юън беше този, който пристъпи напред и бързо отдалечи Фъргъс от двора.

Маги изчака вратата да се затвори зад Фъргъс, а Юън да се върне обратно и чак тогава се обърна към Брейдън:

— Благодаря ти — каза тя, гласът й носеше дълбочината на нейната признателност.

Брейдън кимна, след което двамата с Локлан се отправиха към Бриджит, за да проверят състоянието й. По-младият брат коленичи до нея и леко докосна подутата й червена буза. Очите му станаха студени и той се обърна към Маги.

— Колко такива нападения е имало, откакто започна това?

— Пет — отговори Локлан вместо нея.

Гърлото на Маги се сви, когато си припомни колко жени бяха пострадали.

— Да. Побоите са причината да потърсим подслон при отец Бийд. Надявахме се, че бъдейки на свещена земя, мъжете ще се поколебаят, преди да нападнат отново някоя от нас.

Англичанинът се присмя на думите й.

— Сякаш това някога е пречело на хода на животните.

Брейдън не обърна внимание на думите на англичанина, докато отправяше студения си поглед към Маги.

— Замисли ли се поне веднъж за глупостта на действията си? — попита Брейдън, а гласът му бе изпълнен с ярост. — Още колко жени ще трябва да пострадат, заради упорството ти?

Гневът на Маги се възпламени от обвинителните му думи. Тя не бе малко дете, нуждаещо се от мъмрене. Осъзнаваше последствията от действията си. И това не се отнасяше само за нея, а и за всички останали жени, които ги заобикаляха.

Те бяха обикновени жени, обект на капризите на мъжете, но дори и така бяха единодушни, че тази мярка е необходима, за да се гарантира благосъстоянието на всички.

Маги изпъна гърба си, докато се изправяше пред четиримата мъже.

— По-голяма злина би била смъртта на мъжете, ако враждата продължи. По-добре да бъдем бити, отколкото нашите синове, братя, съпрузи и бащи да умират.

— Да — съгласиха се жените около нея.

Агнес пристъпи напред от тълпата, за да се изправи срещу Брейдън и Локлан.

— Синините ми изчезнаха само за четири дни — каза тя, докосвайки с ръка гладката си буза. — Но сърцето все още ме боли за най-малкото ми момче, което почина преди три години под меча на МакДъглас. Там винаги ще има дупка, кървяща за него.

Локлан изгледа всички тях.

— Не можете да промените нищо — каза той твърдо.

— Така ли? — попита Маги. — Вие, мъжете, нямате възможност да убивате и нападате МакДъглас докато сте тук, за да преговаряте с нас. Нито можете да обявите война на празни стомаси.

Жените отново се съгласиха с нея.

Брейдън отвори уста да каже нещо, но преди да успее, Маги чу друг силен вик, само че този път, изразяващ радост.

— Брейдън, мъничкото ми детенце! Ти си вкъщи.

Групата се раздели, когато майката на Брейдън, Айлийн се втурна към тях.

Маги забеляза погледът, изпълнен с омраза върху лицето на англичанина, когато видя малката брюнетка за първи път.

Никога в живота си не бе виждала толкова много злоба, насочена към конкретен човек. Намръщена, тя наблюдаваше как англичанинът се насочва обратно към тълпата, където Айлийн не можеше да го види.

Брейдън привлече майка си в здрава прегръдка.

— Ах, майко, хубаво е да те видя.

— А ти — въздъхна тя, като сложи ръце на лицето му и го стисна здраво, миг преди да ги обвие около врата му и да го целуне по бузата, — нямаш никаква представа колко се притеснявах за теб. Само преди минута в параклиса казвах молитви за твоето благополучие.

— Сигурна съм, че той се нуждае от всички молитви, които може да получи — промърмори строго Маги под носа си.

— Е, не бъди такава, Маги — скастри я Айлийн. — Говориш за моето момче, добър и хубав мъж е той.

Че е хубав, Маги не можеше да оспори, но добър…

Е, не можеше наистина да оспори и това. Разбира се, би могъл да е малко по-постоянен и не чак толкова похотлив. Всеки би се съгласил.

— Добре — омекна Маги, — беше мило от негова страна да помогне на бедната Бриджит. Но както виждате, той вече не ни е нужен, така че…

— Майко — намеси се Брейдън, — мислех си, че вие имате нужда от пазител.

Челюстта на Маги увисна. Със сигурност не предлагаше това, което тя си мислеше.

— Пазител? — попита майка му, с невинни, широко отворени очи.

— Да — потвърди той, поглеждайки многозначително към Маги. — Локлан ми каза, че Бриджит е шестата жена, която е била нападната. Мислех си, че може би аз трябва да остана тук, за да гарантирам, че никоя друга жена няма да пострада до постигане на споразумението.

О, той го направи, нали? Маги не можеше да повярва за каква глупачка я смята.

— Обзалагам се, че би го направил — сопна се тя. — Кажете ми, аз съм ли съм единствената от присъстващите, която мисли, че това звучи твърде много като да наемем вълк да пази стадото?

— Не — Айлийн не се съгласи. — Звучи като добра идея. Имаме нужда от мъж на наша страна и ако Юън също се съгласи да помогне… е, как Локлан да спори с това?

Всички се обърнаха към Локлан.

— Определено мога да го оспоря — каза той. — Но от погледите на всички ви, разбирам, че само ще похабя думите си. Ако Брейдън иска да се превърне в предател, така да бъде. Поне няма да ми се налага да слушам хленченето му от готвенето ми и липсата на женската компания.

— Не — отвърна Маги. — Не можем да им позволим да останат тук. Какво ще каже отец Бийд?

— Мисля, че това е благородно намерение — каза свещеникът, докато се присъединяваше към тях. — Не мога да защитя никоя от вас, но може би, след като Брейдън е тук, останалите мъже ще се поколебаят, преди да навредят на някой друг. Мисля, че Господ е изпратил Брейдън при нас.

По-скоро сякаш дяволът го бе изпратил, за да върши зло, но Маги не посмя да противоречи на свещеника.

— Виждаш ли? — каза й Брейдън. — Имам божественото одобрение.

— Сериозно се съмнявам в това — отвърна Маги, преди да успее да се спре. — Но тъй като изглежда съм единствената тук, която може да види истинските ти намерения, нямам друг избор, освен да отстъпя. — Маги направи крачка към него и сниши гласа си. — Обаче имай предвид, Брейдън МакАлистър, че знам какъв си и ако направиш нещо, което да разруши клетвата, дадена помежду ни, за това да не обслужваме нуждите на мъжете, докато не настъпи мир, кълна се ще…

— Ще направиш какво? — подигра й се Брейдън с очарователните си трапчинки. — Ще ме свариш в масло?

О, със сигурност бе истински демон. Светлоок и красив, изпратен да направи живота й нещастен.

— Не съм толкова безпомощна за колкото ме смяташ.

— В това съм напълно сигурен.

Маги завъртя очи раздразнено. Погледна покрай Брейдън към мястото, на което стоеше майка му.

— За доброто на всички ни, Айлийн, наблюдавай сина си, докато се погрижа за Бриджит. И запомни, той не трябва да получава храна, приготвена от нашите ръце. Остави го до се оправя сам като другите, по най-добрия начин, по който може.

— Както кажеш, Маги, но наистина ли е справедливо да го караме да страда, когато той е тук, само за да ни помогне?

Маги не пропусна смутения поглед върху лицето на Брейдън. Това разсея всички съмнения, които имаше, що се отнася до намеренията му. Майка му може и да беше сляпа относно него, но не и тя.

— Справедливо или не, той няма да получи никаква храна от нас. — Маги се обърна към жените, които все още гледаха Брейдън влюбено. — Нито нещо друго — каза тя многозначително.

Жените се сбутаха и бързо се оттеглиха.

Брейдън изви едната си вежда, докато Маги се отдалечаваше. Тя наистина беше нещо различно. Какво точно, той не можеше да каже в изискана компания, но никога преди не бе срещал жена като нея.

Не беше пленителна красавица, която би накарала мъжете да прекарат живота си в умилкване около нея. Изглеждаше повече като земна фея. Тъмната й червеникавокафява коса бе победила усилията й да я задържи в плитка и малки кичури от нея се къдреха във всички посоки около лицето й. Хиляди лунички покриваха бледата й кожа, като индийско орехче поръсено върху сметана, а очите й…

Дълбокият кехлибарен цвят гореше с огнен дух. Всъщност, той все още можеше да я види как се хвърля с малкото си тяло към тромавия Фъргъс. Нима не знаеше, че един проклет удар от него можеше почти да счупи крехката й шия.

И по някаква причина, за която не му се мислеше, Брейдън не хареса мисълта, че тя може да пострада.

— Ще отида да ти донеса малко храна — прошепна майка му до него, преди да изчезне с другите жени.

След като всички жени си бяха отишли, Локлан безгласно изрече думите „два дни“, преди и той да си тръгне.

Син отново се присъедини към него, а след това се наведе и прошепна в ухото му.

— Твоят четвърт час изтече и вместо жените да излязат, изглежда ти оставаш.

Брейдън се ухили.

— Тя е малко по-голямо предизвикателство, отколкото си мислех.

— Малко? — изсумтя Син. — Приеми го, Брейдън, тази малка досадница те разкри.

Брейдън се засмя на истинността на това изказване. Да, направи го. Тя знаеше, че той си играе с нея и му го беше казала. Никога преди жена не бе правила това. Дори когато знаеха, че си играе с тях, те се присъединяваха към него.

Но не и Маги. Не, че имаше нещо против. Той обичаше преследването. То правеше победата още по-сладка. В крайна сметка, той щеше да бъде победител. В това не се съмняваше.

— Между другото — намеси се Юън, докато заставаше до Брейдън, — какво казваше по-рано за ухажването на момичето? Не мисля, че да й крещиш пред останалите е особено очарователно.

— Не съм й крещял.

— О, направи го — намеси се Син. — Беше дяволски близо до това да й отнесеш главата е думите си.

Осъзнавайки, че няма смисъл да спори с двамата, Брейдън въздъхна.

— Много добре, ще се опитам да се държа по-любезно с нея следващия път, когато се срещнем.

— Да — каза Син с остър поглед. — Направи го.

В момента, Брейдън се чувстваше така, сякаш е заседнал насред къпинови храсти и навсякъде по тялото му се забиват тръни.

— Ще го направя — процеди той през стиснати зъби. Да, точно така, щеше да се държи по-мило. И когато я накараше да яде от ръката му, те всички щяха да му бъдат задължени.

— Видя ли как те гледаше Брейдън? — попита Пеги малко по-късно, когато тя и Маги напускаха общата стая, където бяха настанили Бриджит.

— Да — каза Маги. — Като котка, дебнеща мишката, която иска да измъчва.

Пеги изсумтя неприлично.

— Едва ли. Този мъж е очарован от теб.

— Всички жени очароват този мъж. Всички, освен мен.

— Маги — смъмри я Пеги, — какво ти става? Не си била толкова сурова към никого.

Маги се спря в тесния коридор. Приятелката й беше права. През целия си живот бе мила с всеки, когото срещаше. Дори и братята й бяха впечатлени от способността й да успокоява кавги и да поддържа баланса.

Но Брейдън винаги я смущаваше. Всеки път, когато се приближеше, сърцето й биеше силно, ръцете й трепереха и сетивата й се замайваха. Той я зашеметяваше и тя губеше контрол.

През цялото време се държеше любезно с нея, но я държеше на почтително разстояние. Нито веднъж не я бе поглеждал и не я бе виждал като жена.

През всичките тези години тя бе копняла, да я забележи. Да й даде някакъв знак, че не е невидима. Но никога не се появи дори намек за това. Никога.

Маги въздъхна и попита:

— Пеги, някога копняла ли си за нещо толкова силно, че да усещаш болка в същината на душата ти заради него?

Пеги сбърчи чело замислено.

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш.

Маги се облегна на стената, мислите й станаха хаотични. Много отдавна бе подарила сърцето си на мъж, който не знаеше за нейното съществуване. Бе го наблюдавала как се превръща от неопитен младеж в женкар, с когото трябваше да се съобразява. Всеки път, когато чуваше разкази за подвизите на Брейдън, сърцето й се късаше по малко. С всяко негово завоевание, тя осъзнаваше, че той се отдалечава от нея.

След известно време бе осъзнала, че нищо, което прави, няма да привлече вниманието на Брейдън. Нито тортите и сладкишите, които бе приготвяла специално за него в дните, когато знаеше, че ще посети дома й. Нито дори скъпия парфюм, който Ангъс й бе е донесъл преди години от пътуването си в Ирландия. Сладък, прекрасен парфюм, който бе ползвала заради Брейдън.

Е, добре де, той бе забелязал това. Киха, докато очите му се насълзиха.

Но в крайна сметка, бе принудена да признае, че любовта й бе напълно и съвършено несподелена.

За нея Брейдън бе всичко — луната, слънцето, въздуха, който дишаше. И сега се бе завърнал, като рецитираше мили думи и я докосваше с тези чудни свои ръце. Целуна ръката й по начин, какъвто никоя неомъжена, добродетелна жена не би позволила и въпреки това беше безсилна да го спре.

За нея това бе една сбъдната мечта. Но за него, бе средство по пътя към целта.

Без значение колко й се искаше да се преструва, че не е така, тя знаеше истината. За него бе просто завоевание, което може да бъде добавено към другите. Или по-лошо, пречка, която да премахне, така че брат му да може да продължи враждата.

Той я забеляза днес, само защото брат му го бе накарал. Маги не таеше заблуди за този факт.

Въпреки това, тя не беше някаква дреболия, която да бъде пренебрегвана. Бе интелигентна, способна жена и отказваше да бъде използвана, от който и да е мъж. Не бе го допуснала зад защитите си и той нямаше да успее да провали мисията й.

Поглеждайки към Пеги, тя си обеща, че никога няма да стане жертва на предателското си тяло. Бе способна да контролира чувствата си. Трябваше да бъде!

— Познавам Брейдън откакто бях на две години — каза тя тихо, — и нито веднъж през това време не ме е погледнал повече от веднъж. Не намираш ли странен този внезапен интерес?

— Не — отвърна Пеги. — Ти си много хубава.

Маги изсумтя.

— Затова ли мъжете не ме ухажват?

— Мъжете не те ухажват, защото имаш шест братя. Не си ли виждала погледите, които отправят на всеки мъж, който се приближи до теб?

Маги се замисли за това. Братята й бяха малко арогантни. Тя бе най-малката от седем деца и те винаги я пазеха както тирани съкровище.

Все пак това не променяше нищо.

— Брейдън иска само едно нещо — настоя Маги.

Пеги скръсти ръце пред гърдите си.

— И то е?

— Да ни върне в домовете ни.

— Не искаме ли всички това? — попита Пеги.

— Да, разбира се. Но ние искаме да се върнем, след като прекратят тази вражда. Ако Брейдън постигне своето, ние ще се предадем и кръвопролитията ще продължат.

Пеги поклати глава.

— Със сигурност той не може да е толкова жесток.

— Наистина ли мислиш така?

— Но Айлин…

— Тя го вижда пред себе си като любяща майка. Сляпа е за намеренията му.

— Тогава какво ще правим?

Това бе въпрос, на който Маги не бе сигурна, че може да отговори. Но едно нещо знаеше: Земята ще престане да съществува, преди тя някога да се поддаде на сладките думи и горещите погледи на Брейдън.

Сърцето й може да беше влюбено в него, но главата не беше. Докато владееше ума си, тя нямаше да му позволи да й въздейства.

Маги бе единствената жена на тази земя, която никога нямаше да се развълнува от очарователния му външен вид. И ако бе научила нещо, живеейки с шест момчета, то това бе как да се справя с мъжете.

Да, Брейдън нямаше представа с какво се е захванал.

— Какво ще правим ли? — Маги повтори въпроса на Пеги. — Ще ти кажа. Най-после ще видим как дявола си получава заслуженото. Ако Брейдън иска да остане тук, добре. Но ти обещавам едно: нито миг няма да се наслади на престоя си тук.

Брейдън се зарадва изключително много, когато видя Маги да напуска общата спалня и да се насочва към малката ниша, където стоеше той, скрит в сенките.

След като тя отиде да нагледа Бриджит, Локлан тръгна обратно към замъка, а Юън и Син се заеха да помогнат на отец Бийд с поправката на теча в нефа^[1].

Останал сам, Брейдън реши да изчака плячката си.

И каква сладка хапка бе тя, толкова огнена и страстна. Всъщност усети желание да оближе устните си, предвкусвайки капитулацията й.

Да, тя щеше да е толкова вкусна. Такова невероятно лакомство, чакащо да бъде опитано. Нямаше търпение да я вкуси.

Лек бриз повя на поляната, погалвайки непокорните къдрици на гъстата й червеникавокафява коса. Дланите го сърбяха да разпусне тези буйни коси, да прокара пръсти през тях и да ги разстеле по белите й рамене, за да наблюдава как се спускат по голия й гръб и галят нежните й бедра.

Дори по-лошо, би могъл да вкуси слънчевата светлина в косата й, да усети топлината от проникването в нея, докато я държи гола и извиваща се над него, а той спуска ръката си надолу, за да си поиграе с малките червеникавокафяви къдрички, покриващи друга част от нея, която той изпитваше огромна нужда да изследва.

Слабините му се стегнаха при тази мисъл. Без съмнение тя щеше да отвърне подобаващо. Имаше шесто чувство за тези неща и то му подсказваше, че Маги ще бъде наистина невероятна.

Да, щеше да го язди силно и бързо, и да му достави безкрайна наслада.

Той се усмихна в очакване тя да се приближи към него.

Кафявата й рокля бе съвсем обикновена и износена, а върху нея носеше плейд в червено и черно. И все пак в походката й имаше толкова гордост, такава самоувереност, че един мъж трябваше да е глупак, за да не я забележи.

А неговите глупави дни бяха приключили.

— Маги — повика я той щом тя мина покрай него.

— Мили Боже! — ахна тя, слагайки ръка на гърдите си. — Да не се опитваш да ме изплашиш до смърт.

— Не, мислех, че ме видя.

Съмнение затъмни очите й, когато го погледна подозрително.

— Да те видя спотаил се в сенките, като някой зъл звяр, тръгнал на лов за праведни души? Ха! Без съмнение си ме чакал тук, Брейдън МакАлистър и не се преструвай, че не е така.

Брейдън се разсмя на възприемчивостта й. Как го правеше? Как бе способна да прозре тактиките му. Усмихна се така, че се появиха трапчинките му, на които никоя жена не бе устояла досега.

— Тъй като изглежда ме познаваш толкова добре, тогава ми кажи, какво си мислех.

Тя присви очи и го постави на място с проницателността си.

— Нямам идея, но съм сигурна, че включва някоя жена, лежаща бездейно по гръб.

Прямотата й го изуми. Но само за секунда. За него бе освежаващо да открие жена, която говори толкова открито за мислите си.

— Не бездейно — отвърна той, снишавайки гласа си с една октава и се наведе достатъчно близо до нея, за да може най-накрая да усети богатия аромат на диви цветя в косата й.

Той се протегна и леко докосна брадичката й с палец и показалец в нежна милувка, предназначена да изпрати тръпки по цялото й тяло. И съдейки по изумения поглед на кехлибарените й очи, би казал, че е успял, макар че тя се опитваше с всички сили да не му позволи да го види.

— Предпочитам жените ми да бъда малко по-активни.

Очите й потъмняха, докато устните й се разтвориха едва-едва в покана.

Да, това, от което се нуждаеше тя, бе една хубава целувка. Целувките му бяха карали жени да припадат в ръцете му, дори ги бяха отвеждали до върха. Една хубава целувка и всичко това щеше да приключи. Жените можеха да се върнат по домовете си, а Маги…

Е, той имаше планове за малката досадница. Планове, които включваха да му се издължи, задето го бе ухапала преди години. Само че сега изпита наслада, като си представи как белите й зъби потъват в кожата му.

Наведе се по-близо, разтваряйки устни, за да вкуси дъха й.

Точно, когато бе сигурен, че ще приеме целувката му, тя отстъпи назад, отвори широко очи и го прикова с леден поглед.

— И за колко жени говорим? — попита го изневиделица.

Брейдън премигна, без да разбира напълно въпроса й, докато съзнанието му се съвземаше от бързото й отдръпване.

— Моля?

— С колко жени предпочиташ да се забавляваш едновременно? — попита тя. — От това, което ми каза Мег, очевидно си бил заедно с нея и сестра й, последния път, когато си бе у дома. — Поклати глава срещу него като изкуфяла стара мома, караща се на някое дете. — Нямаш ли срам?

Болката в погледа й не можеше да се сбърка с нищо друго. Брейдън се намръщи на това, което видя, без да може да разбере какво бе предизвикало чувството.

— И защо би ти казала подобно нещо?

— Мисля, че по същата причина, поради която ти би разказал на братята си. Поради някаква безбожна причина тя се гордее с този факт. Толкова е горда, че се хвалеше с това точно вчера. — Маги събра полите си и се опита да го заобиколи. — Сега ако ме извиниш, имам задължения, които трябва да свърша, а в тях не се включва да се чифтосвам с такива като теб.

Шокиран от думите й, Брейдън остана с отворена уста и й отвърна със същата реплика, с която й бе отговарял цял живот:

— За Бога, жено, от къде си научила подобен език? Какво ще каже Ангъс, за тази твоя уста?

Тя спря, стискайки здраво в ръце диплите на полата си и отново се обърна към него. Очите й бяха помрачени от ужасна тъга. Той видя сълзите само за секунда, преди тя да ги отблъсне, премигвайки и преглъщайки с усилие.

Когато Маги проговори гласът й беше дрезгав.

— Той няма какво да каже, откакто един от мечовете на МакДъглас го накара да замълчи завинаги, преди два месеца.

Неочакваната новина преряза сърцето му и сви болезнено стомаха му. За момент Брейдън не можеше да си поеме дъх от усещането.

— Ангъс е мъртъв? — попита той. Тя кимна, а очите й блестяха.

— Не — каза Брейдън, а гласът му бе изпълнен със скръб. — Как може да се случи това? Как може един войн и толкова добър мъж да си отиде?

Една сълза се спусна надолу по дясната й буза. Тя я изтри бързо, облизвайки устни.

— По същия начин, по който загинаха и останалите. Заради безсмислената вражда, която не би трябвало въобще да започва!

С натежало сърце, Брейдън се опита да възприеме новината.

След смъртта на баща им, когато Ангъс бе само на шестнадесет години, той стана основната опора за Маги и братята й. Всички членове на клана помагаха на семейството, с каквото могат, но винаги гордият Ангъс бе отказвал предложената помощ: Това е моето семейство и аз ще съм този, който ще се погрижи за него. Да бдя над тях е моя отговорност и удоволствие.

Старият му приятел бе един от най-добрите войни, които някога бе познавал. Бяха се упражнявали заедно повече пъти, отколкото можеше да преброи. По-често дори бяха пили и ходили по фусти. Откакто Брейдън се помнеше, Ангъс МакБлар бе като още един брат за него.

— Как? — попита той.

Тя проговори с несигурен глас.

— Загина докато пазеше гърба на Иън.

Брейдън пое дълбоко дъх, за да намали болката, която усети. Иън бе брата близнак на Маги. Двамата бяха истинска напаст като малки.

Спомняше си как Ангъс подмяташе Иън на раменете си, докато калпазанинът бягаше след Маги с намерението да я тормози.

Момко, ако не се научиш да уважаваш мъничката си сестричка, ще ти одера кожата. Колко пъти бе чувал Ангъс да заплашва малкия си брат? И колко пъти бе виждал Ангъс да обвива ръце около Маги и Иън, за да им даде любовта, от която се нуждаеха?

Винаги ще бъда тук до теб, малка Бърборке. Няма да позволя на никой да ти навреди. Докато съм жив ще те пазя.

Това бяха единствените думи, които бе чувал Ангъс да повтаря по-често от заплахите.

— Какво стана с Кейт? — попита Брейдън, мислейки си за жената на Ангъс и двете им малки деца.

— Тя оцеля. Едва. Майка й я взе, за да живее за известно време при тях. Сега прекарва времето си, разкъсвана между това да проклина Ангъс и да се моли на Господ всичко да е само един лош сън.

Брейдън поклати глава при мъката, която долови в тона й. Мили Боже, каква ли болка изпитваше Маги сега. Ангъс беше единственият човек, на когото винаги бе разчитала.

Сега какво щеше да стане с нея?

Повечето жени биха рухнали под тежестта на подобна скръб. В действителност повечето мъже също. И той се запита как се справяше тя. Как бе намерила сила да измисли подобен план, за да прекрати враждата, която бе коствала живота на брат й?

Видя я в нова светлина и в него се надигна силно уважение към нея.

— А Иън?

— Той едва оцеля. — Тъгата напусна очите й, а на нейно място пламна буйна ярост. — Сега глупакът иска да отмъсти за брат ни.

Брейдън можеше да разбере много добре това чувство. Нищо друго нямаше да му достави такава радост, като това да убие онзи МакДъглас, който бе отнел живота на приятеля му. И в този миг той разбра защо Маги бе стигнала до тук.

— Значи това е причината за всичко това. Тук си, за да защитиш Иън.

— Тук съм, за да защитя всички мъже, които все още са живи. Ако на вас ви се отдаде шанс, ще свършим като МакНатънови — и единствените останали живи от мъжки пол, ще са малки момченца и старци.

Той протегна ръка към нея.

— Маги…

— Да не си посмял да ме докоснеш — каза тя, отдръпвайки се от ръката му. — Няма да те оставя да ми замаеш главата, за да може брат ти да поведе още от мъжете ни към смъртта. Повдига ми се от всичката тази смърт. Останаха ми четирима живи братя и се кълна във всички светци, че ще ги запазя живи или ще умра, докато се опитвам.

Ето това вече го накара да кипне. Държеше се така, сякаш всичко бе по вина на Локлан.

— Ако си спомняш — отвърна той, — не ние започнахме враждата. МакДъглас го направи като нападна Кен Холоу. Забрави ли жените и децата, които бяха убити?

— Разбира се, че не съм ги забравила. Ако ти си спомняш, брат ми Ейдън бе един от по-косените онази нощ. Мислиш ли, че мога да забравя подобно нещо?

— Не, разбира се, че не би могла.

Брейдън обхвана лицето й с ръце, за да й предложи утеха. Очакваше, че тя ще се отдръпне или ще застине. Вместо това, тя просто се вгледа в него с огромните си кехлибарени очи.

В този момент видя уязвимостта й. Несигурността. И искаше да я успокои по някакъв начин. Не просто с физическа близост. Не, искаше да я накара да се почувства по-добре отвътре.

— Маги, съжалявам за Ангъс и Ейдън, наистина.

Тя постави ръката си върху неговата и го погледна със сълзи в очите.

— Тогава се присъедини към нас, Брейдън и направи това, което трябва. Знаеш, че враждата не маже да продължи. Помогни ни да я приключим.

Куражът й го изуми. Хитрината и непоколебимостта, които бяха нужни, за да постигне това безизходно положение също. Тази жена наистина бе невероятна.

— Кажи ми, как направи това? — попита той. — Как накара жената на леърд МакДъглас да се съгласи с плана ти?

Десният ъгъл на устните й се повдигна в примамлива полуусмивка.

— Промъкнах се в земите им. Тъй като съм просто жена, нито един мъж не се замисли да ме спре. Когато стигнах до замъка на МакДъглас, се престорих на слугиня и отидох в дневната на лейди МакДъглас, за да я изчакам да се появи. Щом ме изслуша, тя се съгласи да ми помогне да спрем това.

Той се замисли, но онова, което премина през съзнанието му, въобще не му хареса. Разказът на Маги имаше всички основни съставки на замислено предателство.

— И от къде си сигурна, че тя не те лъже? Дори сега те може би планират да нападнат, докато Локлан е потънал в грижи, заради теб.

— Не — отвърна Маги. — Аз й вярвам. Тя е добра жена и всичко, което иска, е съпругът й да се вразуми. Желае мир, колкото и аз самата.

Колко му се искаше на Брейдън, всичко да е толкова просто. Но той знаеше, че ще е нужно нещо повече от няколко дни без секс и храна, за да накара Роби МакДъглас да се укроти. Този мъж бе жаден за кръв и не просто нечия кръв.

В действителност, нищо по малко от невъзможното не би го укротило.

— За жалост, малко цветенце, никога няма да се получи.

Маги се намръщи срещу него.

— Какво имаш предвид?

Брейдън свали ръка от бузата й. Беше време да обясни фактите около враждата на девойката. И все пак не искаше да я види обезкуражена. Толкова се наслаждаваше на духа й, че почти не искаше да я вижда как се предава. Но нямаше избор.

Пък и крайният срок наближаваше.

— Знаеш ли какво започна враждата? — попита той.

— Ти сам го каза, нахлуването на МакДъглас в Кен Холоу.

Брейдън кимна.

— А знаеш ли защо го направи?

Тя поклати глава.

— Спомняш ли си дъщерята на МакРей, Айзабел?

Тя се намръщи още повече, докато се опит ваше да си спомни.

— Девойката, заради която се биха братята ти?

Брейдън трепна при напомнянето й. Ако дяволът някога се бе крил зад ангелско лице, то това бе в образа на Айзабел, дъщерята на Кайд. Толкова красива, че да не можеш да я опишеш, тази жена бе съсипала живота на всеки мъж, до когото се бе докоснала.

— Да — отговори трудно той, заради буцата в гърлото му, предизвикана от мъчителните спомени, които го изгаряха. — Тя бе обещана на Роби МакДъглас, но не го понасяше и заплаши, че ще се самоубие, ако баща й я принуди да се омъжи за него. Брат ми Киърън я доведе тук, за да избяга от гнева на баща си.

Стомахът на Брейдън се сви при спомена за онзи ден. Айзабел бе влязла в залата, бе хвърлила един поглед на Юън и мигновено бе решила, че той ще бъде по-добър защитник от Киърън.

— Айзабел не избяга ли с Юън? — попита Маги.

— Да, направи го — отвърна той с дрезгав глас. В деня, след като Юън и Айзабел избягаха, Киърън се бе самоубил.

След по-малко от шест месеца Юън се бе върнал у дома с новината, че Айзабел го е напуснала посред нощ, заради някакво богато англичанче.

Новината за случилото се с Киърън, бе съсипала Юън.

До ден-днешен, Брейдън не би се радвал на нищо така, като на това да пресече пътя на Айзабел, за да прати безмилостната й душа обратно в ада, където бе мястото й.

Но сега не беше време да мисли за това, което бе направила Айзабел. Сега трябваше да поправи най-новите поражения, които постъпките й бяха предизвикали.

Стегна се, за да посрещне реакцията на Маги, докато й обясняваше:

— Поради тази причина МакДъглас продължава да ни напада. Той иска Локлан да му предаде Юън, за да го накаже. МакДъглас няма да се откаже, докато не пролее кръвта на Юън, за това, че му е отнел Айзабел, дори когато копелето би трябвало да е благодарно на Юън, че му е спестил живот, пълен с нещастие, който съм сигурен, че щеше да му осигури тя.

Вместо да се обезкуражи от думите му, Маги сякаш се успокои. Тя кимна сериозно.

— Добре е, че взех нещата в свои ръце, нали? В противен случай това никога няма да приключи.

Брейдън се вгледа в нея невярващо и усети внезапна нужда да сложи пръст в ухото си, за да го отпуши. Със сигурност не бе чул добре.

— Няма да приключи, Маги. В крайна сметка единият или другият клан ще нападне жените и ще ги завлече обратно в домовете им. Не разбираш ли, че планът ти никога няма да проработи?

Тя вдигна упорито брадичка. Решимостта й блестеше ярко в очите й.

— Трябва да успее. Рано или късно единият от леърдите ще се вразуми.

— Рано или късно единият от леърдите ще нападне.

— Те не биха посмели да нападнат майките, жените и дъщерите си.

— А Бриджит?

— Това е различно.

Брейдън пое дълбоко въздух, за да се успокои, преди да каже нещо, за което после ще съжалява. Как може една толкова интелигентна жена да бъде толкова глупава?

Това щяха да бъдат два много дълги дни, ако продължи с тези небивалици. Щеше да й бъде за урок, ако я остави да се оправя сама. Всъщност щеше да се радва да я остави да се пребори с Фъргъс сама.

Но не можеше да го направи. Както не можеше да я остави да посрещне сама гнева на Локлан.

— Тогава е хубаво, че съм тук, за да те защитавам — каза най-накрая той, — тъй като със сигурност ще искат да те обесят заради безразсъдността ти.

Тя го погледна подозрително.

— Не се преструвай, че си тук като защитник. Знам за какво си дошъл. Тук си, за да съблазниш някоя от нас, така че жените да спрат да ме слушат и да се върнат у дома.

Брейдън се усмихна, за да прикрие бодването на съвестта си.

— И какво би те накарало да мислиш така?

— Защото знам какъв похотлив негодник си ти.

— Винаги си очаквала най-лошото от мен, малко цветенце, нали?

В очите й се появи странно изражение докато го наблюдаваше. Ако Брейдън не я познаваше по-добре, щеше да реши, че е разочарование.

— Имаше време, когато очаквах само най-доброто от теб. — Настойчивият й глас накара сърцето на Брейдън да трепне. А когато Маги завърши изречението си, той се почувства сякаш бе забила кама в корема му. — За жалост, след това възмъжа.

— Какво имаш предвид?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Кажи ми колко време мислиш да продължиш този фарс и да се преструваш на наш защитник?

Брейдън реши да бъде честен с нея. Имаше право да знае точно какво щеше да се случи с нея, ако продължи да упорства.

— Локлан ми отпусна два дни. Ако не успея да те принудя да излезеш от убежището си до тогава, той ще разбие стените и ще остави мъжете да се разправят с теб.

— Няма да посмее!

Брейдън кимна сериозен.

— Ще го направи. Трябва да разбереш в каква позиция си го поставила. Точно сега мъжете започват да се съмняват в способностите му на лидер. Ако не може да обуздае жените скоро, тогава ще бъде принуден да вземе драстични мерки.

Маги усети как сърцето й се свива при думите му. Какво щеше да направи, ако я принудят? Бе разчитала, че мъжете няма да ги наранят, но при всяко следващо нападение, убедеността й намаляваше.

Може би просто трябваше да отвори портите и да се прибере у дома.

За едно двадесет и две годишно момиче бе твърде трудно да се справи с тази ситуация. Всъщност бе твърде трудно дори и за осемдесетгодишна жена.

Потърка очите си с ръце, в опит да измисли някаква алтернатива. Някакъв начин да прекрати всичко това.

Какво трябваше да направи? Ти си добро девойче, малка Бърборке, с добро сърце, чу тя гласа на Ангъс в ума си. Знам, че мога да ти се доверя, че винаги ще постъпваш както е редно.

Само да имаше силата да го направи. Изморена от борбата, от неспирните оплаквания на жените и от несигурността на собствения си ум, тя погледна към Брейдън.

Слънчевата светлина хвърляше тъмночервеникави отблясъци в черната му коса, очите му блестяха със същата покоряваща топлина, с която я успокояваше, още когато тя бе съвсем малка, а той момче. Дори сега си спомняше вътрешния мир, който й бяха дарявали младежките му прегръдки някога.

Как й се искаше да може да му повярва. Нуждаеше се да се довери на някого. Дори това да бе скандален мошеник в главата, на който се въртяха само жени.

— Кажи ми — попита тя, — защо си тук, а не помагаш на Локлан да подготви нападението си срещу нас?

В очите му пламна силно чувство, нещо, което тя не можеше да разпознае.

— Тук съм, за да бъда сигурен, че никой няма да те убие, като отмъщение за действията ти.

Маги затаи дъх при думите му, думи, които бе очаквала да чуе през целия си живот. Възможно ли бе, след всичкото това време, той да изпитва чувства към нея?

Смееше ли дори да се надява на това?

— И защо би го направил? — попита тя.

— Ти винаги си била гордостта на Ангъс. Не бих могъл да си простя, ако позволя нещо да ти се случи. Дължа му поне това.

Думите му раниха сърцето й дори по-дълбоко, отколкото си мислеше, че е възможно.

Какво очакваше, любовно обяснение ли? Маги, достатъчно умна си, за да знаеш… Ти си прекалено обикновена, за да ти обърне внимание.

Отново с разбито сърце, тя кимна.

Два дни. Оставаха й два дни, за да измисли нещо.

И тя щеше да го направи.

По някакъв начин.

Или щеше да си плати прескъпо.

— Благодаря ти — прошепна му, потупвайки го леко по ръката. — Сигурна съм, че след два дни ще се нуждая от закрилник.

— Значи ще продължиш с това, чак до крайния срок, който ти постави Локлан?

Тя кимна, искайки да може да измисли алтернатива. Но нямаше такава. Без значение, колко трудно бе, тя трябваше да стигне до края.

— Нямам друг избор. Ако отворя вратите и оставя всички да си отидат, ще стана за смях до края на живота си. Ето я онази луда Маги, дъщерята на Блар, която се мислеше за велик водач сред жените. Тя ги поведе, нали? Право обратно към домовете им, където да бъдат клани и изнасилвани посред нощ от МакДъглас и мъжете му.

Той се протегна към нея.

— Маги…

— Не, Брейдън — каза тя, отдръпвайки се от него. — Ние двамата имаме една и съща цел — да спасим живота на братята си.

Тя погледна към него, позволявайки му да види вълнението в сърцето й.

— Но ми кажи само едно. Ако ти се предам и Локлан върне жените у дома, кой ще гарантира, че при следващата битка няма да загинете ти или Юън? Дали тогава Локлан все още ще се чувства като победител? Или ако той, или Юън загинат? Къде ще е скъпоценната ти мъжественост, когато стоиш над гробовете на братята си?

Преди да може да я спре, тя го остави да стои на средата на двора, замислен над думите й.

Брейдън я наблюдава докато влизаше в залата за хранене.

По дяволите, ако девойчето не бе право. Вече познаваше болката от загубата на един брат и последното нещо, което искаше, бе да погребе още един.