Кинли Макгрегър
Покоряването на шотландеца (2)

2

Килагарайгън, Шотландия Три седмици по-късно

Локлан МакАлистър беше практичен човек. Разумен мъж, според повечето. Като водач на клана трябваше да бъде такъв. Но това… това надхвърляше, всичко, което бе виждал през целия си съзнателен живот.

Всяка жена в Килагарайгън отказваше да нахрани или да спи с мъжа си, докато Локлан не се съгласи да прекрати враждата с Роби МакДъглас!

Все още бе зашеметен от това неразумно искане. Жените бяха полудели. Всички до една и най-вече Маги, дъщерята на Блар.

Всъщност, самият той бе готов да отиде и да удуши подстрекателката на жените.

И не бе единственият. Мъжете от клана му бързо бяха преминали точката на търпението си, и вече чуваше слухове как смятат да тръгнат след Маги сами. Всъщност, всяка сутрин очакваше да намери бедния й, гниещ труп, прикован към входната врата на централната кула на крепостта си или да виси от някой зъбер на крепостната стена.

Обезсърчен, той се загледа към другия край на чистата си, елегантна, голяма зала, където по-малкият му брат Юън седеше на масата и отрязваше парче от говеждото месо, което Локлан се бе опитал да сготви малко по-рано. В интерес на истината, щеше да се справи по-добре, ако бе осолил и изпържил кожените си ботуши. Със сигурност вкусът на кожата не можеше да е по-лош, от този на месото.

Ако затруднението му не беше толкова сериозно, Локлан щеше да се засмее на опита на Юън да задържи дългите си крака под масата. Имаше няколко мъже в клана, които се доближаваха до височината на Юън — метър деветдесет и осем. И въпреки че тялото му беше слабо, то бе достатъчно мускулесто, за да накара дори смелчага да преглътне със страх.

Но това, което плашеше повече от размера на мъжа, беше свирепото му изражение. Юън рядко се усмихваше. В действителност напълно избягваше повечето хора и рядко напускаше пещерата в хълмовете, която наричаше дом.

Въпреки лошото си настроение, Юън притежаваше способността да разбира същината на проблема и да го нарича с истинското му име. Поради тази причина Локлан го бе извикал от обителта му.

— Какво трябва да направя? — попита той Юън.

Брат му се опитваше да дъвче месото, но изглеждаше по-скоро като преживяща крава, отколкото като войн, какъвто беше.

— Научи се да си готвиш, за да не умреш от глад.

— Юън — изръмжа той. — Сериозен съм.

— Аз също — промърмори Юън, докато избутваше дървената си дъска, а след това отпи глътка бира, за да изплакне зловонния вкус на овъглено говеждо месо от устата си. — Не можеш да продължаваш да се храниш така, защото няма да издържиш дори още една седмица.

— Юън…

Брат му игнорира предупреждението в гласа му.

— Струва ми се, че ситуацията има лесно решение.

— И то е?

— Върви в двора на черквата, метни Маги на рамото си, изведи я от там и я накарай да ни сготви нещо, което става за ядене.

Локлан въздъхна.

— Вярваш ли, че не съм си го мислил? Но това е свещена земя. Няма да наруша светостта й.

Юън се надигна бавно от масата.

— Тогава, аз ще го направя. Тронът на Сатаната ще замръзне преди аз да позволя на жена да ми се подиграва.

— Истина е — прекъсна разговора им познат глас. — Ето защо добрият Господ ме е оставил на тази земя.

Локлан се обърна и видя най-малкия си брат, Брейдън, застанал на вратата на залата.

Черната коса на Брейдън беше разрошена, сякаш бе яздил дълго. Носеше черно-зеления си плейд^[1] небрежно над лявото рамо, а погледът му бе все така дяволит.

За първи път от две седмици, Локлан се засмя.

— Е, добре, блудният син се завърна — каза той, докато прекосяваше стаята, за да посрещне своя все по-странстващ и непочтителен брат.

Щом се изравни с Брейдън, Локлан видя мъжа в сенките, който стоеше тихо зад гърба на малкия му брат. Усмивката замръзна на лицето му и той се закова на място.

Не, не можеше да бъде… но беше истина. Локлан премигна невярващо.

Бяха минали години, откакто за последно бе виждал своя полубрат Син. Дори като дете, Син беше по-сериозен от Юън и изпълнен с повече омраза, отколкото Локлан можеше да проумее.

Когато Син бе изпратен против волята си при английския крал от баща им, който го презираше, младежът се бе заклел никога отново да не стъпва на север от Адриановия вал^[2].

Локлан нямаше представа какво е накарало Син да промени мнението си, но със сигурност се радваше, че го е направил, защото обичаше по-големия си брат и той много му липсваше.

Син все още имаше тези проницателни, безрадостни черни очи, които сякаш гледаха направо в душата ти. Същата черна коса като на Юън и Брейдън и изненадващо я бе оставил дълга като на шотландец, не къса, както я носеха англичаните.

Но дрехите му бяха съвсем друг въпрос. Черната туника, ризницата, панталоните и ботушите му бяха английски. И колкото и да бе странно, нямаше никакъв знак върху тях.

— Какво е това? — попита Локлан, след като се възстанови от изненадата. — Върнал си се от Англия с гост? — Той протегна ръка към Син, който се взираше в него цяла минута, преди да я разклати. Локлан го потупа по гърба. — Радвам се да те видя, братко. Мина твърде много време.

Изопнатото лице на Син леко омекна и чак тогава Локлан осъзна колко несигурен е бил Син от това как ще бъде посрещнат.

— Страхувах се да оставя Брейдън да се прибере сам — отвърна Син, докато измъкваше ръката си от тази на Локлан. — След множеството интимни среши, които проведе в Англия, се боях, че никога няма да успее да се прибере вкъщи, преди някой беден съпруг или баща да го прониже.

Юън нададе вик, когато разпозна Син. Пресичайки стаята, той го сграбчи в мечешка прегръдка. Син изръмжа срещу прегръдката.

— Пусни ме долу, ти голям грозен мечок!

— Е — каза Юън, докато поставяше Син на крака. — Помниш корените си. С тези дрехи на гърба ти не бях сигурен дали големият ми брат се е върнал у дома или е някое от завоеванията на Брейдън.

Както винаги, Брейдън прие закачката спокойно, но погледът на Син стана убийствен.

— Като говорим за завоевания — добави Брейдън, — къде са жените? Все още не съм видял нито една, откакто съм преминал в земите на МакАлистър.

— Не! — ахна Юън, докато се обръщаше към Брейдън. — Възможно ли е Брейдън да е прекарал цял час без жена? Бързо, Локлан, изпрати да извикат лечител, преди да е припаднал от стреса, заради въздържанието.

Брейдън изцъка с език.

— Хайде сега, това не е шега работа. Не е добре за един мъж да стои твърде дълго без жена. Соковете му се задържат и преди да се усетиш, той се превръща в раздразнителен, избухлив звяр.

Очите на Брейдън се разшириха, докато оглеждаше Юън.

— Значи това ти се е случило! Ела — каза той, поставяйки ръка върху раменете на Юън. — Най-добре е да ти намерим жена бързо, преди да стане по-лошо.

Устните на Брейдън се извиха язвително, а Юън избута ръката му от рамото си.

— Ще спреш ли с твоите глупости? — Той се обърна към Син. — Най-добре го заведи обратно в Англия, преди аз да му дам начален старт.

Локлан игнорира почти обичайните закачки. Юън и Брейдън не можеха да комуникират помежду си, освен ако не си разменяха обиди.

Вместо това погледна към Син.

— Радвам се, че си дойде вкъщи. Мина толкова много време откакто за последно дръзна да посетиш Шотландия.

Син кимна.

— Ти, Киърън, Брейдън и Юън сте всичко, което някога ми е липсвало от това забравено от Бога място. Не се обиждай, но предпочитам английския лукс пред този суров начин на живот.

— Говориш като истински сасенак^[3] — отвърна Юън, лицето му излъчваше отвращение.

Очите на Син се присвиха при тази обида.

— Достатъчно — намеси се Локлан преди Син да успее да реагира. Син не беше мъж, който ще остави да му се подиграват безнаказано и последното нещо, което искаше, бе още пролята кръв между братята си.

Независимо от миналото и всички думи, изречени с гняв, Син винаги бе добре дошъл в дома му.

— Никакви обиди повече — нареди Локлан на Юън, а гласът му бе суров. — Поне не срещу Син. Виж Брейдън е друго нещо, можеш да се чувстваш свободен да го атакуваш.

— О, стига — наежи се Брейдън, — къде остана братската ти любов?

Локлан се усмихна дяволито.

— Това е братската ми любов. Забележи, че аз все още ти се подигравам.

— Да, но съм сигурен, че това не е нищо повече от загриженост. — Брейдън се обърна и огледа очаквателно залата.

Още преди той да изрече думите, Локлан знаеше какво се върти в ума му. Това беше първият път, в който се бе върнал вкъщи, без цяла армия от жени да влети, за да го поздрави, блъскайки се помежду си в усилията си да дарят по-малкия му брат с храна и други неща, които бяха особено щастливи да му предложат.

— Къде са прислужниците, няма ли да ни донесат нещо за ядене? — попита Брейдън.

Локлан отвори уста, за да обясни, но Юън го спря.

— Не, моля те, остави ме аз да му кажа — сините очи на Юън блестяха с необичайна развеселеност.

— Много добре — отвърна Локлан. — Щом ще ти достави удоволствие.

— Да, със сигурност ще е така. — Ухилен доволно, Юън се обърна към Брейдън. — Помниш ли малката сестра на Ангъс и Ейдън, Маги?

Брейдън се намръщи.

— Малката досадница с червена коса, лунички и стърчащи зъби? Как бих могъл да я забравя?

Грубите думи изненадаха Локлан. Никога в живота си, не бе чувал брат си да описва жена по друг начин, освен като красива, а Маги беше всичко друго, но не и със стърчащи зъби. Но с удоволствие щеше да се съгласи, че е досадница.

— Не си спомням, да е имала стърчащи зъби — каза Локлан.

— Защото никога не те е хапала с тях — отвърна Брейдън. — Аз, от друга страна, съм човек, който изглежда обичаше да напада. Никога не съм знаел защо.

— Трябва да е заради очарователната ти личност — посочи Син сухо.

Юън вдигна ръце и застана пред Брейдън.

— Имате ли нещо против? Бих искал да продължа. — Той погледна първо към Локлан, а след това към Син.

— Продължавай — Каза Локлан.

— Благодаря. — Юън сложи ръце върху раменете на Брейдън, така че да се наслади на реакцията му.

— Както и да е, Маги, с или без стърчащи зъби — той се втренчи предупредително в Локлан, преди да се обърне обратно към Брейдън, — отведе и скри всички девойки.

Брейдън се намръщи още повече.

— От какво ги е скрила?

— От нас, злите, похотливи мъже.

Брейдън гледаше Юън с празен поглед, докато пълното, ужасяващо въздействие на думите, го заливаше.

— Със сигурност се шегуваш. — След това погледна към Локлан за потвърждение. — Той се шегува, нали?

— Не — въздъхна Локлан. — Казва истината. Изглежда жените са решили, че трябва или да се сложи край на враждата ни с МакДъглас, или няма да ни обслужват повече.

— Във всяко отношение — добави Юън за по-голям ефект.

Лицето на Брейдън наистина пребледня, докато се отдръпваше от Юън. Той протегна ръка и сграбчи в шепа наметалото на Син.

— По дяволите косматите пръсти на Сатаната, Син, изглежда съм умрял и съм отишъл в ада.

Син изсумтя.

— Пробвай отново, малки братко. Тук е твърде студено, за да бъде ад.

Брейдън поклати глава невярващо и когато застана пред Локлан, срещна мрачния му поглед.

— Добре, леърде, какво направи, за да ядосаш жените толкова много?

— Аз? — попита Локлан, зашеметен от предположението на Брейдън, че той е сторил нещо на жените. — Не съм направил нищо. Та аз опитах всичко, което успях да измисля, за да ги накарам да бъдат разумни. Заплашвах и ласкаех. По дяволите, дори се опитах да съблазня Маги, но…

Подигравателното сумтене на Брейдън го прекъсна.

— Е, това е половината ти проблем. Мога да те уверя, че да наредиш на една жена да си вдигне полите не е начинът да я вкараш в леглото си.

Локлан усети как челюстта му увисва от възмущение.

— Моля да ме извиниш, но притежавам повече финес.

— Друг път. Забравяш, че съм ставал свидетел на недодяланите ти опити за съблазняване.

— Недодялани? Та аз съм имал повече жени, от теб, пале такова.

Брейдън изви арогантно едната си вежда в израз на подигравка.

— Добре — призна Локлан, след като обмисли въпроса за втори път. Съмняваше се, че дори някой сарацински шейх с харем би могъл да се похвали с повече жени от Брейдън. — Може би не повече от теб, но със сигурност повече от Юън.

— Това не говори много — вмъкна Брейдън. — Левият ми ботуш е имал повече жени от Юън.

— Ей, стига — изръмжа Юън. — Най-добре дръж обидите си насочени към брата, който ще ги търпи. Не приемам любезно такива неща.

Без да му обръща внимание, Брейдън обгърна с ръка раменете на Локлан и го дръпна към себе си, сякаш искаше да му сподели някаква голяма тайна.

— Сега, чуй ме, скъпи мой братко, който ме търпи. Ти си леърд на могъщ клан. Не твоите посредствени опити съблазняват жените, а титлата и красивото ти лице.

— Моите какво? — попита Локлан, обиден от снизходителния му тон.

— Вярно е — продължи Брейдън. — Няма нито една жена сред тях, която не би искала да сподели една нощ с леърд. Не съм ли прав, Син?

— Защо ме питаш? Аз жена ли съм, че да знам?

— Е… — Брейдън не довърши мисълта си. Каквото и да беше в ума му, явно размисли, защото бързо се върна към Локлан. — Както вече казах, титлата и лицето са всичко, от което имаш нужда.

— Да, ама нито едно от тези неща не впечатлиха Маги. Тя ме отпрати незабавно. На този етап, не ми оставя никакъв избор. Ако не се върнат до утре на обяд, ще нападна църквата и ще ги измъкна със сила.

Брейдън го пусна.

— Не искаш да правиш такова нещо. Те са жени, Локлан. Нашите жени.

— Мислиш ли, че не знам това? Майка ни е там с тях. Но какъв избор имам?

Върху лицето на Брейдън се появи замислено изражение. Локлан почти можеше да види как мозъкът му работи. Добре, Брейдън винаги е знаел какво да направи, когато въпросът опираше до жени.

— Ще измисля друг начин — обеща Брейдън. — Какво ще кажеш да влея малко здрав разум на девойката и да върна жените, където им е мястото — в кухните и леглата ни?

Локлан се замисли. Ако Брейдън можеше да сложи край на това по мирен път, то със сигурност си заслужаваше да опитат. Не харесваше мисълта да нарани някоя от жените им повече от Брейдън.

Може би брат му щеше да успее там, където той се бе провалил. Брейдън винаги е бил добър в уреждането на разгорещените спорове по мирен път.

Само веднъж се бе провалил. Локлан трепна при спомена.

Достатъчно трагедии се бяха случили на семейството им. Последното нещо, което искаше, бе да добави още някоя. Щеше да даде възможност на Брейдън да поговори с жените.

Но само една. Не можеше да си позволи повече от това.

— Много добре. Но знай, че както я кара Маги, мъжете ми или ще превземат църквата сами, или ще ме изхвърлят по задник и ще си изберат нов леърд.

— Жени — промърмори Син. — Не мога да повярвам, че са вдигнали този бунт срещу вас, докато на раменете ви тежи семейна вражда, с която да се борите. Последното нещо, от което се нуждаете, е мъжете да се разсейват от лудориите им, когато трябва да защитават земите.

— Да — съгласи се Брейдън. — Изненадан съм, че МакДъглас не са се възползвали от този бунт.

Локлан погледна през прозореца по посока на църквата. Въпреки гнева си, за миг той се наслади на веселието, обхванало го от новината, която получи.

— Сигурен съм, че щяха да го направят, ако собствените му жени не бяха сторили същото нещо с неговия клан.

— Какво? — попита Брейдън.

— Вярно е — продължи Локлан. — Собствената му жена се присъедини към тях. Разбрах за това само преди три дни. Лейди МакДъглас направи за посмешище съпруга си.

— Тогава, смята ли да преговаря за мир? — попита Син.

— Не. Дори ако се съгласим да приемем условията, нито един от нас няма да посмее. Ако отстъпим пред жените по този въпрос, тогава те ще си помислят, че имат власт над нас и всеки път, когато нещо не им харесва, биха могли да се съберат и отново да се скрият. Тръпки ме побиват, като се замисля за последствията. Можете ли да си представите?

— Да — каза Брейдън с порочна усмивка. — Би било забавно.

Локлан го изгледа заплашително.

— Е, би могло — поправи се Брейдън, пренебрегвайки гнева на Локлан. Насочи уверения си поглед към тримата. — От години повечето от вас ми се подиграват заради факта, че никоя жена не може да ми устои. Е, сега, братя мои, ще бъдете благодарни за дарбата ми.

Никога не бяха виждали погледа на Брейдън по-самоуверен.

— Елате и вижте сами колко бързо ще приключа с този въпрос. Обзалагам се, че ще е минал по-малко от четвърт час, преди Маги да започне да се храни от ръката ми.

— Приемам облога — каза Юън. — Особено след като видях как Маги отпрати Локлан. Ще ти се отрази добре да се провалиш.

— Аз да се проваля? — попита Брейдън невярващо. — Ха! Няма жива жена, която да ми устои.

— По изключение, се надявам да си прав — каза Локлан. — Не мога да ти позволя да загубиш този облог.

— Тогава ела и стани свидетел на моя най-чувствен триумф.

Юън плесна Локлан по гърба.

— Не знам за теб, но това е сблъсък, който нямам търпение да видя.