Кинли Макгрегър
Покоряването на шотландеца (1)

1

Лондон, по време на управлението на Хенри II

Красив като греха и по-опасен от самия дявол, Брейдън МакАлистър имаше само една слабост в живота. Обожаваше всички жени. На двадесет и пет години бе отнел повече сърца, отколкото някой можеше да преброи и бе очаровал повече жени, отколкото бяха звездите в небето. Говореше се, че в часа на раждането му, акушерките били пленени от игривото новородено. Жената, която бе помогнала за появяването на повече от шестдесет мънички бебета на този свят, незабавно бе обявила Брейдън за проклятие на всяка девойка, достатъчно глупава да отдаде сърцето си на такъв като него.

Момчето носеше дявола в себе си. Това бе явно за всички. Самият Брейдън не разбираше защо бе толкова привлечен от жените. Знаеше само, че ги обожава всичките — млади, стари, необвързани или омъжени, красиви или обикновени. Нямаше значение, всяка жена притежаваше специален пламък в себе си, който той намираше за неустоим, а в замяна жените оставаха запленени от него.

Където и да идеше, женски глави се приближаваха една към друга с въздишки и кикот, докато обсъждаха репутацията му. Тези, които познаваха уменията му в леглото от първа ръка, го възхваляваха пред онези, които само бяха чували слуховете за него.

Брейдън винаги отвръщаше на жените, които срещаше, с дяволита усмивка. Никога не бе твърде зает, за да се спре по пътя и да прекара миг или два с изгаряща от желание жена.

Всъщност живееше за чувствеността. Копнееше за звука на меки, женски въздишки от удоволствие, прошепнати в ухото му, докато даряваше с наслада любовницата си. Никога не смяташе себе си за задоволен, докато партньорката му не бе достигнала собственото си удовлетворение поне три или четири пъти.

А Брейдън обичаше да бъде добре задоволен.

Семейството му твърдеше, че той е ужасно пристрастен. В живота си, така и не бе узнал какво е онова, с което го пленяваха жените. Може би бе уханието им, усещането за меките им, гъвкави крайници, плъзгащи се по голата му кожа. Не, реши той, най-много обичаше вкуса на жените.

И точно сега бе заобиколен от три дами, които се бореха за вниманието му. Сестрите Гент.

Е, само две от тях все още бяха Гент; третата, Пайъти, се бе омъжила за Руфъс от Нотингам миналата зима. И въпреки че Брейдън много харесваше стария граф, наистина бе срамота, че такава енергична млада жена бе обвързана с мъж, три пъти по възрастен от нея. Особено, когато мъжът прекарваше повече време в грижа за ястребите и хрътките си, отколкото с красивата си, любяща съпруга.

Пайъти^[1], противно на името си, го преследваше, откакто бе пристигнал в Англия преди три месеца, за да посети заедно с брат си крал Хенри и да изрази почитта си заради английските си земи.

Човек трябваше да избягва неприятностите с англичаните, когато можеше, и Брейдън умело бе отбягвал съблазнителните хитрости и машинации на младата жена.

Когато бе получил писмо от Руфъс по-рано същия ден, в което изискваше присъствието му, за да говорят за няколко от шотландските земи, които графът обмисляше да продаде, Брейдън, не се бе замислил. Бе пристигнал, за да открие трите жени, отседнали там, докато графът и братята му бяха заминали тази сутрин за Франция.

Първата реакция на Брейдън бе да си тръгне. Но как можеше простосмъртен човек да откаже такива райски плодове, когато те буквално се бяха разголили пред него? Това със сигурност беше изкушение, на което Брейдън не можеше да устои. Не че на сладострастник като него му трябваше много, за да поеме по пътя на изкушението.

Ако жените бяха решени да го съблазнят, тогава със сигурност той би бил доволен, да го сторят. Трите дами го бутнаха на леглото и започнаха свободно да използват тялото му за собствено удоволствие. Възхитен, той им позволи да правят каквото пожелаят, отпусна се и просто се наслаждаваше на това, което му предлагаха.

— Милорд — измърка Пейшънс, докато пускаше тъмносинята си туника на пода. — Кажи ни отново как уби дракона от Килагарайгън. Прюдънс издърпа дясната му обувка, като разголи обутия му в чорап крак.

— Предпочитам разказа за онзи разбойник, който сте изпратили на оня свят на път към Лондон.

Пайъти плъзна ръце по бедрата му към задните му части.

— А аз предпочитам тази история, точно тук — каза тя, като сграбчи в две шепи задника му.

— О, дами, дами — въздъхна той доволно. — Откъде да започна?

Повдигайки фустата си, Пайъти го дари с пищната гледка на голото си дупе, след което се премести и възседна скута му. Размърда неприлично бедрата си срещу неговите и отпусна жълтия плат около себе си. После смъкна надолу част от роклята си, излагайки на показ закръглените възвишения на добре заоблените си гърди.

— Защо не започнете оттук? — попита тя, плъзгайки ръка по горната част на лявата си гърда.

— Да, изглежда като чудесно място, от което да започна — отвърна Брейдън дрезгаво.

Но преди да успее да се включи в играта на графинята, вратата на стаята се отвори с трясък.

— Пайъти! — чу се гневен рев.

Брейдън се подпря на лакти и видя Руфъс, който стоеше на вратата, със стисната устни. Лицето на графа бе по-червено от жаравата на огъня, от което добре поддържаната му бяла брада изпъкваше още повече.

Брейдън изръмжа ниско в гърлото си. Не можеше ли един мъж да преживее миг на забавление, без някой ядосан баща, съпруг или брат да се впусне в претенции за кръвта му?

Е, ако първо се ожениш за жената, братко, няма да имаш такъв проблем. Брейдън трепна, когато познатите думи на Син отекнаха в главата му.

Ох, какво разбираше брат му? Син прекарваше точно толкова време в избягване на свещения брак, колкото и Брейдън.

Пайъти скочи от скута му с възмутен писък, докато другите две жени побързаха да се скрият в близкия ъгъл. Светлината на огъня и лоените свещи очертаваха трепкащите им сенки на стената.

Брейдън въздъхна със съжаление. Е, със сигурност бе забавно, докато траеше. Какви бяха тези мъже, които казваха, че заминават извън страната, а в същото време не го правят?

Човек би си помислил, че един мъж ще притежава по-голямо уважение от това да влети в покоите на жена си, без да извести за пристигането си. Защото такова нещо бе направо грубо.

— Как смееш? — изръмжа Руфъс, докато нахлуваше в спалнята на съпругата си.

Пайъти пресрещна Руфъс в центъра на стаята, с ръце на хълбоците.

— Как смееш ти! — извика тя и се изправи срещу разярения си съпруг.

Сграбчи Руфъс за туниката, докато той отиваше към леглото и го завъртя с лице към себе си.

— Казваш ми, че заминаваш, а се връщаш точно, когато става забавно. Започвам да мисля, че ме лъжеш само за да можеш да се върнеш у дома и да пронижеш мъжа, с когото си ме хванал!

Брейдън се намръщи при думите й. С колко ли мъже е била графинята?

Руфъс изгледа кръвнишки жена си.

— Жено, кълна се, ако не беше богатството на баща ти и факта, че ще го превърна в мой смъртен враг, щях да те изхвърля още през първата седмица от брака ни или да те бия, докато се пречупиш.

— Е, тогава, е добре, че встъпих в този брак така добре осигурена, нали? — Тя посочи леглото, на което все още лежеше Брейдън. — Знаеш ли, започвам да подозирам, че обичаш да пронизваш млади мъже само от злоба.

Руфъс се задъха от гняв.

— Нямаше да имам никаква причина да го пронизвам, ако той не те бе пронизал пръв!

Поне да бях стигнал до там, помисли си Брейдън с тъга. За съжаление, графът бе избрал подходящия момент. В интерес на истината, той дори не бе целунал девойчето.

Брейдън бавно се надигна от леглото.

— Може би трябва да си тръгвам.

— Може би трябва да умреш — Каза Руфъс, докато избутваше жена си.

След като се бе озовавал в подобна ситуация повече от веднъж, Брейдън знаеше, че паниката не е най-добрият начин на действие. Всъщност, хладнокръвието щеше да го спаси от обезглавяване.

А и последното нещо, което искаше, бе да умре на английска земя. Ако трябваше да умре, то в името на всичко свято, щеше да стане на шотландска земя.

И за предпочитане с шотландска девойка, стенеща в ухото му.

— Ако за теб е все едно, Руфъс, аз предпочитам да почакам още няколко години преди да срещна Създателя си.

— Тогава трябваше да си държиш ръцете далеч от жена ми.

Всъщност, Брейдън бе този, когото докосваха, но точно сега не бе подходящият момент да го отбелязва. Да не говорим, че нямаше да е джентълменско от негова страна да компрометира дамата още повече.

Въпреки дързостта й, Брейдън всъщност харесваше Пайъти и последното нещо, което искаше, бе тя да бъде наранена по някакъв начин.

Пайъти се скри при сестрите си в ъгъла, докато Руфъс изваждаше меча си. Брейдън преценяваше противника си.

Тъй като бе най-младият от пет момчета, Брейдън беше войн, откакто за първи път бе сграбчил нож в ръката си. През целия му живот единствено братята му се бяха изправяли срещу него в равностоен двубой. А неразумният англичанин пред него бе жалък противник за уменията му.

Въпреки че по време на битка никога не бе избягвал убийството, не желаеше да пролива кръв заради нещо толкова глупаво. Една жена не струваше колкото живота на един мъж.

Сега само трябваше да убеди графа в това. Брейдън разпери широко ръце.

— Бъди разумен, Руфъс. Наистина не искаш да се биеш с мен.

— Да не се бия с теб ли, малоумен шотландски варварино? След това, което направи? Ще се видим в ада, където ти е мястото, примитивно, безбожно куче.

Брейдън потисна смеха си. Колко очарователно. Обиди. Жалко, че мъжът нямаше повече практика. По-големите братя на Брейдън можеха добре да го научат как езика му да бъде остър като бръснач.

— Не може ли да се държим като възрастни? — попита той графа.

— Като възрастни ли каза, празноглав развратнико? — възмути се Руфъс.

Тогава, без предупреждение, по-старият мъж се хвърли напред с меча в ръка. Брейдън се отдръпна достатъчно лесно, но тъй като мечът изсвистя само на сантиметри от гърлото му, реши, че определено е време, да се раздели с графа.

— Хайде, Руфъс — каза Брейдън, опитвайки се да отвлече вниманието на мъжа от факта, че бавно се придвижваше към отворените врати на балкона. — Знаеш, че не можеш да се мериш с мен. Мога да се бия с дузина мъже като теб.

Руфъс се отдръпна със застрашителна усмивка.

— Тогава е добре, че съм довел тримата си братя.

Споменатите братя, избраха точно този момент, за да влязат в стаята и да извадят мечовете си. Просто трябваше да го кажеш, нали?, помисли си Брейдън иронично.

Той спря, докато преценяваше новите си противници. Нито един от тях не бе по-млад от четиридесет. Въпреки това, от начина, по който държаха мечовете си, разбираше, че са обучени рицари, а не контета, които са платили откуп от военна служба на английския си крал. Тези мъже бяха воювали много и все още се подготвяха за война.

Не, че това наистина имаше значение, защото той не се страхуваше от шепа рицари. Никога нямаше да настъпи ден, в който такова нещо би могло да надвие шотландец. Но Брейдън не бе глупак и неравенството между четирима обучени рицари срещу един полуоблечен и невъоръжен шотландец не беше това, на което обикновено залагаше.

Реши да се насочи към доброто английско възпитание на графа.

— Това съотношение наистина не е много честно.

— Нито слагането на рога.

Е, до тук с развлечението. Руфъс отново се хвърли напред. Брейдън грабна една възглавница от леглото и отклони острието с нея. Прескачайки леглото, той се претърколи през дюшека, докато Руфъс насочваше меча към рамото му.

Острието пропусна на косъм и се заплете в завесите на леглото.

Брейдън се изправи от другата страна и погледна към мястото, където бяха застанали братята на графа.

— Брейдън!

Пускайки възглавницата, той се обърна и видя стоящата в ъгъла Прюдънс, която държеше меча му. След като целуна дръжката, тя го хвърли към него.

Брейдън го хвана и й благодари миг преди един от братята на графа да го нападне. Той отклони удара на мъжа с лекота и се измъкна от ъгъла. Преди да успее да си проправи път към балкона, бе нападнат от всички наведнъж.

Брейдън се справяше добре, но тъй като бе с един обут в ботуш и един бос крак, нестабилната му поза усложняваше доста нещата. По дяволите англичаните и странните им дрехи. У дома никога не би се тормозил с тези неудобни ботуши или толкова много части на облеклото.

Като се замислеше, че наричат любимите му шотландски братя плиткоумни. Поне в Шотландия един мъж знаеше как да се облича удобно и здравословно.

И най-важното, подходящо за неочаквани срещи. Докато се биеха, графът загуби равновесие и се препъна, предоставяйки на Брейдън шанса, от който се нуждаеше, за да избяга, без да пролива английска кръв.

Завъртайки се към стената, Брейдън отряза въжето на полилея. Графът и братята му се разбягаха стремително, когато той се стовари, разпръсквайки свещи из стаята.

Докато те се занимаваха с потушаването на малките пожари, Брейдън изтича до мястото, където трите жени се бяха сгушили. Той грабна туниката си от Пейшънс, ботуша си от Прюдънс и наметалото си от Пайъти.

— Сбогом, мои прекрасни дами — каза им с усмивка, докосвайки Пайъти леко по бузата с нежна милувка. — Ако някога се осмелите да дойдете в Шотландия… — той погледна към мъжете, които се бяха запътили обратно към него, — оставете мъжете си у дома.

С тези думи, Брейдън се втурна през отворената врата на балкона и скочи грациозно в двора отдолу.

После вдигна поглед към балкона и видя трите жени да гледат надолу към него.

— Спомняй си за нас с нежност — извика Прюдънс, докато махаше деликатно с ръка.

— Винаги, скъпи мои — отвърна той с усмивка. Брейдън им изпрати бърза целувка, след това нахлузи ботуша си и се насочи към обора. Имаше малко време, за да избяга преди графът и братята му да тръгнат след него. Не че се страхуваше от тях; причината съвсем не беше тази. Наистина би могъл да убие всички, но това щеше да е проблем. Отказваше да убие мъж, заради някакъв флирт.

Жените бяха забавни и причина за съществуването му. Въпреки това, жената не струваше колкото живота му, и той никога не би отнел живота на друг мъж заради жена.

Този суров урок бе научил преди години.

Освен това, бе време да се отправи към вкъщи. Англичанките бяха приятни за известно време, но в крайна сметка той най-силно жадуваше за шотландските девойки. Със своите нежни, весели гласове и бляскави усмивки, те бяха скъпоценните камъни на земята и бе време да се върне при тях и отворените им обятия.

Както и други части от тялото, които бяха готови да отворят за него. Брейдън се усмихна при тази мисъл.

Със скоростта на обучен войн, той оседла коня си и напусна обора, преди графът да излезе от крепостта. Всъщност, Брейдън излизаше през портата, преди мъжът да е успял да стигне до двора.

Имаше още само една кратка спирка, преди свободата. Но след това вече бе на северната граница.

— Давай, Демон — нареди той на черния си жребец. — Да видим какви други проблеми можем да намерим по пътя, а?