Кинли Макгрегър
Господар на желанието (7)

Глава 6

— Милорд?

Дрейвън се извърна от коня си, когато чу гласа на Емили. Злочест късмет! Само да имаше още една минута и вече щеше да е яхнал коня, и да е далеч от обсега й.

— Милейди? — попита той с глас, който беше на границата между объркан гняв и закачливост.

Тя застана пред него и погледна въпросително натоварения му кон.

— Напускате ли?

— Имам кралски задължения в Линкълн.

— Линкълн? — повтори Емили. Очите й бяха широко отворени и примамващи. — О, винаги съм искала да отида до Линкълн. Чувала съм, че там имат най-чудния панаир по това време на годината.

— Имат — каза Саймън, като се появи иззад нея. Той погледна многозначително към Дрейвън и продължи да говори. — Един от най-големите в областта.

— Наистина ли? — попита тя.

— Панаирът си е панаир — измърмори Дрейвън, вбесен, че Саймън се е осмелил да се опита да го манипулира по този начин. — Всички те са еднакви.

Тя изглеждаше съблазнителна, предизвикателна и толкова сладка, че в момента нямаше нещо, което той да искаше повече от това нежно да захапе плътта й, за да види дали наистина е намазана с мед или светлозлатистият отблясък, бе просто истинският цвят на кожата й.

— Не бих могла да знам, милорд — каза меко тя и лицето й посърна от тъгата, която я обхвана. — Никога не съм била на панаир.

През него премина някаква странна болка. Почувства силен бодеж в сърцето, заради това, че тя щеше да изпусне нещо, което очевидно искаше да види.

— Никога? — попита Саймън със слисан глас.

Дрейвън погледна брат си.

— Никога — каза тя и върна вниманието на Дрейвън върху себе си. Долната й устна се издаде леко напред и се нацупи очарователно. — Баща ми не би го позволил. Казва, че на панаира не може да се намери нищо, освен разврат. — Тя погледна към Дрейвън. — Толкова ще се радвам да видя панаир, поне веднъж.

Дрейвън едва чу думите й, защото вниманието му беше пленено от блясъка в очите й и от влагата на устните й. Пленено от образа на самия него и това как захапва прелъстителната долна устна между зъбите, за да вкуси сладостта на устата й.

— Дали ще е възможно да ви придружа? — попита тя.

„Да“, почти се изплъзна от устата му, преди да се спре.

„Да?“, присмя се той на предателския си ум. Тя беше единствената причина той да се отправи към Линкълн! Ако я вземеше със себе си, щеше да обезсмисли цялата идея на пътуването.

— Не, милейди — каза той и сграбчи поводите на коня. — Това е невъзможно.

— Но милорд…

— Имам да изпълнявам кралски задължения — каза той много по-грубо, отколкото имаше намерение.

— Оу — Лицето й посърна и мъката, която видя в очите й го проряза.

Дрейвън не искаше да я прави нещастна, още по-малко, отколкото искаше Хенри да отнеме живота му. И поради някаква причина, която не можеше да назове, нейното щастие бе станало важно за него.

— Ами ако аз дойда с нея? — попита Саймън. — Мога да следя за благополучието на дамата, докато ти се грижиш за работата си.

Дрейвън присви очи към брат си. Да не би мъжът да искаше да го види мъртъв? По-скоро, Саймън трябваше да му забие нож в гърба, отколкото да предизвиква гнева на Хенри на главата си. Последното нещо на земята, което искаше Дрейвън, бе да бъде обесен, влачен и разкъсан заради жена.

Лицето на Емили незабавно грейна при вероятността да се присъедини към него.

— О, моля!

Вътрешностите му се присвиха при сладкия й глас и изражението на очакване върху лицето й. Как можеше да й откаже толкова проста молба?

Той направи грешката да я погледне отново. Тя задържа длани, притиснати към гърдите си и прехапа устни, сякаш един отказ от него щеше да я накара да избухне в плач.

— Мога да си опаковам багажа, преди да разберете — каза тя развълнувано. — И обещавам, че няма да ви бъда в тежест. Та, вие дори няма да забелязвате, че съм наоколо. — Той се усъмни в това. Тя имаше ужасния навик да завладява мислите му. — Моля ви! — умоляваше тя.

Това беше лоша идея. Осъзнаваше го все по-ясно с всеки дъх, който поемаше и все пак не успя да намери сили в себе си да я разочарова отново.

Все някога трябва да умреш.

Да, но има много по-привлекателни начини. Привлекателни може би, но все пак го имаше и израза на щастие върху лицето й. Освен това, той можеше да стой надалеч от Емили в Линкълн и да принуди Саймън да се грижи за нея. А освен това, там щеше да бъде и жената на Орик, която да я развлича.

Да, можеше да стои настрана от нея. Щеше да го направи.

— Много добре, милейди. Ако побързате, ще изчакам.

Тя му дари бляскава усмивка, която го накара да почувства слабост в коленете си. Или може би в главата.

Да, определено не беше добре с главата, щом й позволи да го придружи.

— Благодаря ви! — въздъхна тя, след което направи най-неочакваното нещо. Повдигна се на пръсти и леко го целуна по бузата.

Цялото тяло на Дрейвън изригна в пламъци и му отне всяка унция от контрола му, за да не я придърпа към себе си и да й даде много по-задоволяваща целувка.

Тя отстъпи назад, усмихна се отново, след което се обърна и се втурна по стълбите. Бузата му гореше от целувката й и Дрейвън наблюдаваше как бедрата й се полюшват, докато изкачваше стълбите и изчезна на вътре.

Беше му неприятно да го признае, но дамата имаше най-привлекателните задни части, които беше виждал. В този миг сънят му се появи отново в съзнанието му със зашеметяваща яснота и той в действителност можеше да се закълне, че се чувства разположен между копринените й бедра.

Той стисна зъби и потрепери. Това щеше да е едно дълго, много дълго пътуване.

Саймън пристъпи напред и го потупа по рамото.

— Няма нищо по-хубаво от това да направиш една девойка щастлива, нали?

— Да, със сигурност е така.

Саймън повдигна озадачено вежда.

— Но пронизването на брат ми, който се меси в чужди работи, определено би било по-хубаво.

Саймън се засмя.

— Тогава по-добре да отида да приготвя багажа си, така че да не съм пред погледа ти следващите няколко минути.

— Отивай, Саймън и през това време, направи всичко възможно да намериш здравия си разум и донеси и него.

 

 

Два часа по-късно, Дрейвън и мъжете му дори не се бяха качили на седлата си, докато чакаха дамата. Дори Саймън започваше да изглежда раздразнен.

— Какво, по дяволите, й отнема толкова време? — изръмжа Дрейвън, докато крачеше пред стъпалата.

— Дрюс — извика той оръженосеца си. — Отиди при дамата отново и й кажи, че трябва да сме на път преди падането на нощта. Ако не е дойде тук веднага, ще я оставя.

— Да, милорд.

Дрейвън се обърна да погледне Саймън.

Брат му отклони смутено поглед и размърда крак.

Вратата на главната кула се отвори.

— Ето я, милорд — каза Дрюс.

Дрейвън погледна зад рамото си и замръзна.

Емили се спусна по стълбите като грациозен ангел, в тъмнозелена рокля и воал. Слънчевата светлина се отразяваше от златния й колан, който подчертаваше нежното полюляване на бедрата й. Тя погледна към него със заслепяваща усмивка и целият му гняв към нея се изпари.

Докато не видя двата сандъка, които бяха зад нея.

Това беше абсурдно! Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да влачи със себе си фургон. Той бе човек, който винаги е пътувал с малко. Отиваше за където е тръгнал и бързо се връщаше.

Вземаше само това, от което се нуждаеше.

В името на всичко свято, той нямаше намерение да се бавят, само за да може тя да вземе целия си гардероб. Достатъчно лошо бе да го кара да чака, но това… това беше нелепо и нямаше да бъде подлаган на повече изпитания!

Гневът му нарасна.

Какво си мислеше тя, че е това? Игра?

Добре, той щеше да й покаже, че не е някой, с когото може да си играе. Той беше мъж на действието. Такъв, който контролира съдбата си и всички около себе си. Нямаше да бъде направен за посмешище от една жена.

— Какво сте опаковали? — попита той с измамно спокоен глас, като съкрати разстоянието между тях.

— Само най-необходимото, милорд — каза тя, като погледна невинно към него.

Саймън се засмя гръмогласно.

Дрейвън присви очи към сандъците.

— Не можем да носим всичко това. Трябва да го оставим.

— Но милорд…

— Не, лейди, няма да отстъпя пред това.

— Но…

— Една рокля, един воал и от каквито лични неща имате нужда. Това е всичко. — Той отиде до коня, който Дрюс бе оседлал за нея и издърпа дисагите от там. — Каквото се побере тук, може да го вземете. Всичко останало ще бъде оставено.

Тя изглеждаше в недоумение.

— Само роклята ми ще ги препълни.

— Това е всичко, което ви е позволено.

В очите й заискри гняв.

— Това е жестоко! Така ли бихте третирали краля?

— Да, точно така, в интерес на истината. — И обикновено получаваше също и раздразнението на Хенри.

— Добре — каза тя и взе дисагите от ръката му. — Ще си получите заслуженото, когато изостана след вас.

Дрейвън остана поразен. Само една жена можеше да използва такава логика!

— Ако държите да ви припомня, аз по начало не исках да идвате с нас.

— Не смейте да ми говорите така — отбранително каза тя, застана на пръсти и го погледна право в очите.

Никой преди не бе заставал пред него така и той намери това за…

Забавно, всъщност, помисли си той, когато част от гнева му изчезна. Много по-забавно, отколкото можеше да си помисли.

Дори Саймън се свиваше под тежестта на гнева му. Но не и Емили. Тя не отстъпваше, бе като рицар, въоръжен за битка.

— И — каза тя, като натърти на думите си. — Ще дойда, така да знаете! Няма да ви позволя да ми отнемете приключението. Ще му се наслаждавам въпреки вас.

Тя повдигна брадичка в последен опит да покаже смелост и се обърна рязко, сякаш достойнството й бе силно накърнено.

Очите й се присвиха, когато повдигна капака на сандъка, който бе най-близо до нея и зарови из него, докато не намери тъмносиня рокля, подходящ воал, четка и гребен.

Емили направи голямо представление с подбирането на дрехите си. Последните две неща повдигна между палеца и показалеца си, погледна към него и ги сложи в дисагите. Отне й малко време, докато се опитваше да ги затвори и когато приключи ги върна върху ръката му.

— Изглежда вече съм напълно готова — каза тя. — Макар че имам един въпрос.

Дрейвън нямаше търпение да го чуе.

— И той е?

— Може ли прислужницата ми да дойде с мен или тя също ще бъде оставена тук?

Макар действията и думите й да го развеселиха, той не посмя да й го покаже. Дори Емили да си мислеше, че има власт над него, независимо колко смела можеше да бъде, той не смееше да поеме риска от това, тя действително да го изкара извън контрол.

— Милейди, нямате ли никакъв разум, че ме предизвиквате по този начин?

— Ще откриете, че имам много здрав разум, но няма да бъда нагрубявана от вас или някой друг мъж, заради това.

— Нагрубявана? — повтори той невярващо. — Мислите ме за грубиян?

— По какъв друг начин може да го наречете? Вие очаквате целият свят да танцува, когато щракнете с пръсти. Знаете ли, милорд, има и други хора тук, освен вас.

Дрейвън усети как челюстта му увисна.

— Мога със сигурност да кажа същото за вас.

Вместо да бъде обидена, тя му отправи сладка, измамна усмивка.

— Откровено признавам, че съм разглезена. Баща ми и сестрите ми го повтарят често. Затова ще помоля за вашето снизхождение. Може ли прислужницата ми да дойде с нас или да я изпратя обратно вътре?

Това беше добре изиграно, помисли си той, докато я наблюдаваше. Често бе чувал хората да отбелязват, че някой е чаровен, но това беше първият път, в който някога беше ставал свидетел. Не беше чудно, че баща й я беше разглезил. Как можеше някой да остане равнодушен пред такъв сладък, невинен поглед, докато признаваше грешките си и молеше за снизхождение?

— Вземете я.

— Благодаря ви.

Главата й бе вдигната високо, когато мина покрай него, за да отиде до коня си.

Саймън се засили да й помогне, но Дрейвън го избута.

— Ако аз съм единственият, когото тя обижда, тогава аз трябва да съм този, който ще я сложи на задника й — каза той под носа си.

Саймън знаеше кога не трябва да се смее, затова само прочисти гърлото си.

— Ще видя дали прислужницата й е настанена.

Когато Дрейвън приближи Емили, не можеше да пропусне предизвикателството в очите й или удоволствието, което бе получила от това, че го надхитри.

— Нарочно ли ме накарахте да чакам? — попита той.

Тя му отправи слаба усмивка.

— Прислужницата ми каза, че една дама трябва да накара мъжа да я чака. Ако той я очаква прекалено дълго, тогава е много по-вероятно да се наслади на присъствието й.

— Е, ако удоволствието е най-вече в очакването, тогава същото може да се каже и за неприятностите.

— Да не би да флиртувате с мен? — подразни го тя.

Дрейвън стана сериозен. Да, той наистина флиртуваше с нея! Той, който никога преди не бе опитвал това, всъщност го правеше сега и то с жена, която щеше да бъде неговата смърт.

— Никога не флиртувам — каза той, след което постави ръце на кръста й.

Дребните й кости го изумиха. Тя почти не тежеше. Ръцете му изглеждаха огромни, в сравнение с размера на бедрата й и той можеше да почувства горещината на кожата й през плата на роклята й. Какво си мислеше? Трябваше да позволи Саймън да направи това.

Но не го направи.

Отдаден на действието, той се опита да го приключи колкото може по-бързо. Повдигна я от земята и я постави на гърба на коня й.

Той отклони погледа си от благодарствената й усмивка и направи грешка да погледне крака й в точния момент, в който тя нагласяше полата около себе си. Тя му показа гледката на единия си изящен глезен, обут във фин вълнен чорап, който също така очертаваше прасеца й.

Дрейвън потисна проклятие, когато тялото му реагира инстинктивно. От малкото, което бе видял, тя имаше красив крак и нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие, от това да повдигне полата й и да изследва цялата му дължина с устни. С език.

Стискайки зъби, той изтръгна мисълта от ума си. Нямаше повече да мисли за глезена, за пръстите на краката й, за… каквото и да е.

Тя щеше да бъде пропъдена от мислите му!

Той я остави, запъти се сериозно към коня си и го възседна. Веднага, след като Саймън се метна на своя, той даде сигнал да започнат пътуването.

Емили яздеше в мълчание. Но умът й препускаше през всичко, което се беше случило.

Лудост е да го дразниш. Щастливка си, че не те удуши заради поведението ти и то пред неговите мъже! Какво щеше да каже татко?

Ами, той щеше да бъде доволен, след като бе натрила носа на противника му, но ако беше някой друг мъж, баща й щеше да е ужасен от поведението й. В действителност и тя самата беше.

Поне малко.

Но нямаше никакво съмнение, че в очите му бе пламнало възхищение, когато тя застана пред него.

А когато я докосна…

Тялото й все още потрепваше от спомена. Ръцете му бяха толкова силни, сигурни и той я бе повдигнал без никакво усилие. О, беше прекрасно да бъде в ръцете му, дори за толкова кратко време.

Точно тогава тя реши окончателно. Той беше нейната роза. Макар да се беше проявил като грубиян, тя искаше да бъде неин съпруг, защото никой друг, никога не бе карал сърцето й да препуска така, както той.

То препуска от страх, заспори умът й.

Не, разубеждаваше се тя. Не беше страх това, което чувстваше в негово присъствие, беше нещо друго. Нещо, което не можеше съвсем да назове или определи.

Но със сигурност бе нещо, което искаше да изследва надълбоко и свободно. И щеше да го проучи.

Той може и да бе воин, който нямаше равен на себе си в битка, но тя планираше да бъде воин, който няма равен на себе си за неговото сърце. Щеше да изчисти тръните на розата и да пребори ледените погледи, за да види дали душата под тях може да бъде достигната. И ако беше така, тогава можеше да предяви претенции към него или нещо друго.

— En garde, mon seigneur^[1] — прошепна тя, докато наблюдаваше скования му гръб. — В битката за вашата обич, несъмнено ще изляза победител.