Кинли Макгрегър
Господар на желанието (6)

Глава 5

В тъмнината на нощта, Дрейвън се отправи нагоре по извитите стълби, които водеха към неговите покои. По-уморен от всякога, той почувства познатото парене в коляното си от раната, която скоро щеше да забрави. Всичко, което искаше, бе спокойствие, усамотение, място, където никой няма да го притеснява. Място, където можеше да забрави света и света да забрави него.

Той бутна вратата, за да я отвори.

Дрейвън направи една стъпка навътре в стаята, след което замръзна.

Емили седеше в голяма, позлатена вана. Беше събрала дългата си, златна коса на върха на главата си и няколко кичура от нея се къдреха над кадифените й рамена.

Светлината от дузина свещи, направени от пчелен восък, искреше върху голата й, млечнобяла кожа и устните му се навлажниха от желание да я вкусят.

В неведение за неговото присъствие, тя повдигна гъвкавата си ръка и насапуниса кърпата.

Дрейвън можеше да чуе как Емили си тананика тиха, весела мелодия, докато прокарваше материята бавно по ръката си и оставяше следи от сапунена пяна.

Тялото му незабавно реагира, докато я наблюдаваше как навежда настрани глава и докосва шията си с дългите си, фини пръсти. Прехапа устни, когато си представи какъв вкус ще има кожата й, ако я поеме между зъбите си и я опита с език.

Дъхът му се накъса, не можеше да откъсне поглед от нея, когато тя започна да сапунисва влажните си гърди с нежни, масажиращи движения. Пръстите й се спуснаха над нежните хълмчета, като подразниха настръхналите зърна и ги покриха с още пяна, което накара слабините му да станат по-горещи и твърди, отколкото някога са били.

Дрейвън не можеше да издържи на това. Несъзнателно се приближи към нея.

Върхът на меча му се удари в рамката на вратата и я извести за неговото присъствие.

Емили погледна нагоре и остана с отворена уста. После бързо се покри с ръце, като разплиска вода над ръба на ваната по пода.

Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг. По лицето й бавно плъзна усмивка и тя смело свали ръце от голите си гърди, като му предостави разкошен изглед към себе си, с невинен поглед.

Тогава, за негово пълно изумление, тя се изправи от водата като прелъстителна нимфа, напълно невъзмутима от голотата си.

Той не можеше да помръдне, докато пируваше от гледката на нейното кадифено тяло, блестящо като мокра коприна на светлината на свещите.

Устата му пресъхна и той прокара поглед от върха на главата й до добре оформените й гърди и тънка талия. Но това, което най-много привлече погледа му, бяха влажните, тъмно руси къдрици на мястото, където се събираха бедрата й. Къдрици, които го примамваха с обещание за влажна, гладка горещина и го приветстваха в рая.

В името на всички светни, за него тя беше най-прекрасното същество на земята.

— Чаках ви, милорд — каза тя, като лицето й омекна.

Дрейвън не можеше да говори.

Тя престъпи през ръба на ваната и го доближи с бавна, прелъстителна походка на опитна куртизанка.

Хипнотизиран, той все още не можеше да помръдне. Дори когато тя спря пред него и се протегна да го докосне по лицето. По тялото му плъзнаха студени тръпки и той й позволи да наведе главата му надолу, докато самата тя се изправи на пръстите на краката си, за да срещне устните му.

Емили притисна гърдите си срещу ризницата му, докато обвиваше ръце около врата му.

Като обви ръце около влажното й, голо тяло, той влезе в притежание на устата й и я плени изцяло. Дрейвън изстена, когато вкуси чистия мед на дъха и езика й. Ароматът на орлови нокти изпълни сетивата му и той затвори очи, като се наслаждаваше на звука от нейния приветстващ стон, докато прекарваше длани по бедрата й, за да обхване задните й части и да я притисне по-близо до себе си.

Някак, ризницата се оказа на пода в краката му и той застана напълно гол пред нея, докато тя прокарваше длани по гърдите му.

Дрейвън я обсипа с целувки, от устните по шията и до раменете й. Той застана зад Емили и прокара длани по стегнатите й гърди, когато тя изви гърба си към гръдния му кош. Зарови устни в тила й, докато тя стенеше от удоволствие.

— Искам ви, Дрейвън — прошепна тя, гласът й докара треперещото му тяло до нова висота на желание. Тя безсрамно взе ръцете му и ги постави върху гърдите си. — Правете с мен, каквото желаете.

Като отпусна глава назад, той нададе бойния си вик и плъзна ръце от гърдите й надолу по ръцете и дланите й. Дрейвън преплете пръсти с нейните, след което притисна ръцете й към стената пред нея.

Да, щеше да бъде с нея тази нощ. Да вървят по дяволите клетвата и миналото му. Поне за миг, щеше да узнае, как би се чувствал, ако принадлежи на някого. Сякаш можеше да има всичко, което желаеше.

Косата й се разстла по гръбнака й в изобилие от къдрици. Той зарови лице в косите й и просто пое опияняващия й аромат. Емили се протегна и зарови длан в косите му.

— Обичам ви, милорд — прошепна тя и по някаква причина, която той не можеше да разбере, думите й не го ужасиха.

Тогава тя се обърна, за да застане с лице към него и пое устните му със своите. Ръцете й изследваха тялото му смело, разпалено, докато се потъркваше в него, като издигаше желанието му до непознати висоти.

— Толкова сте вкусен — прошепна тя, когато се откъсна от устните му и си проправи път от челюстта към врата му, като хапеше леко плътта му. Дрейвън преглътна и си пое остро дъх през зъби, когато тя засмука кожата на врата му. После се придвижи по-надолу. По гърдите му, към корема, пъпа и след това го пое в устата си, а той си помисли, че може да умре там, където стоеше.

Само, че не го направи. Вместо това, той зарови ръка в косата й и потрепери, когато през цялото му тяло преминаха тръпки от удоволствие. Устните и езикът й го закачаха безмилостно с нажежен до бяло екстаз. И точно когато беше сигурен, че не може да поеме повече, тя се отдръпна и се изправи на крака.

Емили пое дланта му в своите и я насочи към сладкия нектар между бедрата си, където беше гореща и влажна, готова за него.

— Ела в мен, любими, където съм топла и съблазнителна — прошепна тя.

Дрейвън потрепери от поканата й и не се поколеба. Той я подпря на стената и се плъзна в нея докрай. Тя изстена в ухото му, надигна се на пръсти и след което се спусна върху мъжествеността му.

Това беше Раят. Чист, благословен рай. Такъв, какъвто никога не си бе мислел, че ще има.

Целият се разтрепери от това.

— Да, Дрейвън, да — настойчиво стенеше тя, докато нежно изцеждаше тялото му със своето.

— Емили — каза накрая той, като се наслаждаваше на усещането от начина, по който името й се плъзна по устните му, докато се дръпна назад леко, след което отново се заби дълбоко в нея.

— Милорд — отново каза тя, дори още по-настойчиво от преди.

— Емили — въздъхна той.

— Милорд!

Дрейвън стреснато се събуди, когато някой го сграбчи за рамото. Първият му инстинкт беше да събори нападателя и едва успя да се възпре, преди да се поддаде на този защитнически импулс.

Той премигна два пъти и се взря в екзотични, блестящи зелени очи, разположени върху объркано лице. Същите котешки очи, които беше сънувал.

Емили стоеше над него, напълно облечена. А това не бе неговата стая, където се случваше съня му. Това бе старата овощна градина, която се намираше зад главната кула на замъка.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Да — каза дрезгаво той и помръдна тялото си, за да не й позволи да види издутината, която се издигаше като десетфутов Първомайски стълб^[1].

Не знаеше кое го подразни повече, прекъсването на съня му или това, че беше хванат по средата на някаква младежка фантазия, подобна на която не бе имал, откакто бе юноша.

Как може сънищата му да го предават по този начин?

И още по-лошо, в замък пълен с хора, защо точно Емили трябваше да е тази, която го събуди?

Можеше ли да е по-засрамен?

Не, дори и ако самият папа го беше събудил.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред? — попита отново тя. — Лицето ви е ужасно зачервено. — Тя се протегна, за да докосне челото му.

За миг, Дрейвън не помръдна. Жадуваше толкова много за докосването й, че бе замръзнал на мястото си.

Докато най-накрая сетивата му се пробудиха. Той скочи на крака и остави достатъчно разстояние между тях, защото ако тя го докоснеше, докато топлината от съня все още го измъчваше, можеше много лесно да се поддаде налялото си и да я вземе точно там, където стоеше.

— Добре съм — настоя той, като благодари на всичко свято за дългата си туника, която скриваше засрамващото състояние, в което се намираше от неочаквания й поглед.

— Сигурен ли сте, че раната ви не се е инфектирала?

Дрейвън скръцна със зъби при напомнянето за това, което се беше случило тази сутрин. Първо й беше позволил да го разсея до толкова, че да бъде ударен, а сега…

Какво, по дяволите, не беше наред с него? Винаги владееше изцяло себе си.

Емили се наведе пред него и вдигна книгата, която бе чел, преди да заспи. Овалното деколте на роклята й беше такова, че без да осъзнава, тя му предостави гледка на дълбоката долчинка между гърдите й и на сочните, съблазнителни хълмчета, които се надигаха примамливо. Дъхът му спря от мекотата на кожата й.

А проклетото му тяло стана дори още по-твърдо!

Проклинайки под носа си, той се опита да се разсее и погледна право към ронещото се парче мазилка, паднало от стената зад нея и прасето, което припкаше свободно извън кочината си.

Не помогна. Дори поне малко.

— Пиер Абелар^[2]? — попита тя, а мекият й глас го омагьоса толкова много, че по невнимание срещна любопитния й поглед.

Тези очи…

Какво в тях го омайваше толкова? Бяха дълбоки, тревистозелени и блестяха с такава вътрешна светлина и дух, каквито той не можеше да назове.

И внезапно тези очи станаха объркани.

Той се срита мислено и отговори на въпроса й с първия глупав коментар, който му дойде на ум.

— Намирате за странно, че чета писанията на монах?

Защото точно там, докато стоеше пред нея и наблюдаваше как слънцето осветява златната й коса, монашеските мисли бяха много далеч от ума му.

— Намирам за странно, че изобщо четете.

— Бих отбелязал същото и за вас, милейди — отговори грубо той и взе книгата от ръката й. — Не мислех, че Хю би си направил труда да изучи дъщерите си.

— Мога да кажа същото за Харолд — Емили прехапа устни, веднага след като думите се изплъзнаха от устата й и видя гнева, който пламна в очите му.

Нямаше намерение да го засяга.

— Исках да кажа…

— Разбрах какво искахте да кажете, милейди — отвърна той с твърд, официален тон.

Не това беше начина, по който искаше да протече случайната им среща. Но все пак, тя не очакваше графът да бъде толкова раздразнителен. Особено след нежността в гласа му, когато произнасяше името й, докато се опитваше да го събуди.

Какво ставаше с него?

Опитвайки се да поправи каквато й обида да бе нанесла по невнимание, тя обясни за необичайното си образование.

— Баща ми е помислил, че ще е мъдро да се научим да четем, за да е сигурен, че нашият управител никога няма да го измами с парите му. Винаги е усещал, че учената жена е тази, която е полезна.

Очите му потъмняха от горчивина.

— А баща ми вярваше, че докато управителят се страхува за живота си, няма да посмее да измами своя господар, образован или не.

Тези думи отговаряха на онова, което винаги беше слушала за лордовете на Рейвънсууд. Тяхната студена жестокост беше станала легендарна много отдавна.

И все пак, тя не можеше да си представи жизнения Денис да се страхува за живота си. Всъщност, той изглеждаше много доволен от служебното си положение.

— Това още от ужасния ви хумор ли е? — попита тя, като си спомни, какво й беше казал Саймън за Дрейвън.

Изразът на лицето му не се промени изобщо.

— Ще откриете, че нямам чувство за хумор. Поне не и такова, за което да знам.

Емили замълча. Не знаеше какво да каже след такова изявление. Вместо да се излага повече, тя бързо смени темата на разговора.

— Всъщност дойдох да ви намеря, защото исках да ви благодаря затова, което направихте.

— За това, което съм направил?

— Замъкът — каза тя и пристъпи към него. — Това е повече, отколкото аз… — гласът й занемя, когато погледна нагоре към очите му. Толкова отблизо те не изглеждаха мразовито сини, както беше забелязала в началото, а бяха странна смес от сини нюанси.

Никога не беше виждала очи като тези. Напомняха й за стъклописен прозорец. Виж ти, имаше дори червено петънце в лявото му око, точно под зеницата.

Погледът му се изостри, точно по начина, по който и този на Тийодор, точно преди да се опита да я целуне.

Емили остана напълно неподвижна, едновременно разтревожена и изплашена, че и той може да се опита да го направи.

Лорд Дрейвън беше толкова едър в сравнение с нея, а никой никога не бе считал фигурата й за незначителна.

Всъщност, баща й беше едва инч по висок от нея, а тя едва достигаше до раменете на лорд Дрейвън.

Лек повей на вятъра помилва тъмните къдрици на косата му. Погледът му се спусна към устните й и тя видя суровия глад в очите му. В този момент й се прииска да почувства устните му върху своите, да вкуси същността на този мъж.

Бездиханна, тя облиза устни, в очакване на целувката му.

Главата му се наведе съвсем леко и той разтвори устни.

Точно когато беше сигурна, че ще я целуне, той се изправи рязко.

— Трябва да тръгвам — каза остро той и сложи книгата си под мишница.

Раздразнена от неговото отхвърляне, тя го гледаше как я заобикаля и поема към централната кула на замъка.

Емили постави ръце на устните си и го проследи с поглед как се отдалечава.

— Няма да бъде лесно — промърмори под носа си тя.

Как щеше да го накара да се влюби, ако той отказваше да стои близо до нея? Обезкуражена, но не и обезсърчена, тя се отправи обратно към замъка.

Тъкмо влизаше, когато оръженосецът на Дрейвън почти връхлетя върху нея.

— Извинете ме, милейди — каза той. — Трябва да приготвя коня на Негова светлост.

Емили се намръщи, когато момъкът се спусна към конюшнята. Нейното смайване се удвои, когато влезе в залата и чу двама рицари да говорят.

— Мислех, че няма да се отправяме към Линкълн през следващите две седмици?

— Изглежда Рейвънсууд е променил намеренията си.

Другият рицар изръмжа леко.

— Изморих се от това пътуване. Току-що се върнахме от Лондон.

— Ако бях на твое място — каза другият рицар, с предупредителен тон в гласа си. — Нямаше да говоря толкова силно, за да не ме чуе той. В противен случай, ще си останеш на стража през следващите два месеца.

Те продължиха разговора си, докато минаваха покрай нея и излязоха през главната врата.

Преди да осъзнае какво става, тя чу гласа на Саймън от стълбите.

— Какво имаш предвид с това, че ще пътуваш за Линкълн?

— Знаеш, че кралят ми нареди…

— Но сега ли? — почти изрева Саймън.

— Сега е подходящ момент, като всеки друг — каза Дрейвън с нисък, почти смъртоносен тон.

Саймън изсумтя.

— Заради нея, нали?

Сърцето на Емили подскочи при думите му. Забърза към стената вътре в залата, притисна се към нея и се заслуша внимателно.

— Не бъди глупав — изръмжа Дрейвън. — Казах ти, че дамата не означава нищо за мен.

— Тогава защо избързваш с пътуването?

— Защото така искам.

— И защо така?

— Саймън, остави това. Тръгвам за Линкълн. Дамата е твоя грижа, докато се върна. Вярвам, че ще се погрижиш за нейната безопасност?

— Да, ще се погрижа. Но да знаеш, Дрейвън, не можеш да бягаш от нея вечно. Рано или късно, ще трябва да се върнеш.

Тя чу Дрейвън да спира точно от другата страна на стената, на която се бе опряла тя.

— Мислиш ли? Вярвам, че се подготвя кръстоносен поход в Нормандия. Може би…

— Хенри никога няма да те освободи от служба при него толкова дълго, че да отидеш на кръстоносен поход и ти много добре го знаеш.

— Ще бъдеш изненадан какво би направил кралят, ако го поискам от него.

Имаше няколко секунди мълчание, преди Саймън да проговори отново.

— Добре тогава, отивай в Линкълн. Но да знаеш, никога не съм смятал, че ще доживея деня, в който ще те видя да отстъпваш заради нещо, а най-малко да се измъкваш заради жена.

Тя обърна глава и видя как Саймън крачи гневно към вратата и я затръшва. Скоро, след като вратата се затвори след него, тя чу приглушените думи на Дрейвън.

— А аз никога не съм мислел, че ще намеря жена, която да искам толкова отчаяно — въздъхна той, изпълнен с копнеж. — Красавице, ти си коварна примамка със смъртоносна кука, а тази риба няма друг избор, освен да избяга, преди да бъде уловена.

Емили се притисна към стената, когато той се спусна по стъпалата и последва Саймън.

— А аз никога не съм мислел, че ще намеря жена, която да искам толкова отчаяно.

За разлика от забележките на Тийодор, който постоянно се обръщаше към нея с подобни коментари, думите на Дрейвън бяха специални, заради това, че той никога не бе имал намерение друг да ги чуе. В нея се надигна непозната нежност. Такава, която не можеше да определи и не бе наистина сигурна защо я чувства.

Това бяха просто думи. И все пак…

Бяха специални.

Емили се усмихна. Ако той наистина се чувстваше така, тогава за нейната цел имаше надежда.

Но не и ако му позволеше да избяга.