Кинли Макгрегър
Господар на желанието (19)

Глава 18

— Милейди, кралят поиска да се срещне с вас.

Емили потръпна от страх, когато Алис задържа вратата, за да излезе тя.

Кралят беше пристигнал тази сутрин и тя знаеше, че е въпрос на време да я повика.

И все пак, беше ужасена да се срещне очи в очи с него.

— Кураж, милейди — прошепна Алис и сложи успокоително ръка на рамото й.

Емили й благодари, като потупа ръката й върху рамото си.

Поемайки си дълбоко дъх, за да придобие малко смелост, тя се насили да напусне покоите си и заслиза по стълбите, които щяха да я отведат в голямата зала на баща й, където я очакваше крал Хенри.

Стражата на краля и придворните се бяха скупчили в подножието на стълбите. Слугите тичаха да им донесат храна и напитки, а хрътките се шляеха между краката им.

За неин ужас, всички очи се обърнаха към нея, когато слезе по стълбите и изведнъж настана тишина.

Емили се протегна да докосне брошката на Дрейвън, която носеше закачена на мантията си, сякаш в нея се криеше част от неговата смелост. Когато Алис й върна бижуто, това я съкруши. Но след месец, реши да я носи като спомен от един прекрасен ден.

Сега, повече от когато и да било, се нуждаеше от този спомен.

Когато се приближи до групата, придворните се скупчиха един до друг и Емили дочу ужасните неща, които започнаха да си шепнат.

— Не е достатъчно хубава, за да оправдае смъртта на защитника — каза една жестока придворна дама, когато Емили мина покрай нея.

— Пред цялото време съм си мислел, че Рейвънсууд предпочита компанията на своя оръженосец — каза един от мъжете.

— По-добро е от моето предположение. Аз си мислих, че предпочита компанията на брат си!

Избухна смях.

Тя се изчерви, но хвърли твърд гневен поглед към дамата и нейния лорд.

Те извърнаха лица засрамено.

Емили никога не се плашеше лесно. Тя вдигна високо глава.

— Смейте се колкото желаете — каза им тя. — Но дори пръста на лорд Дрейвън струва повече, отколкото повечето от вас взети заедно. Ако той беше тук, никой от вас нямаше да има смелост дори да погледне към него, а още по-малко да му отправя обидни думи.

Те се спогледаха един друг и това й показа, че е права.

Баща й се появи някъде откъм тълпата, кимна одобрително и се присъедини към нея. Целуна я по челото и тя го хвана под лакът.

— Никога не позволявай да се каже, че моята дъщеря не е най-смелата в християнския свят — прошепна й той.

Лесно му беше да го каже, защото нямаше идея как коленете й се подгънаха, нито как стомахът й се беше свил на топка.

Той потупа ръката й успокоително и я въведе в голямата зала, където ги очакваше кралят.

Емили видя Хенри веднага. Той беше висок мъж, с рижа коса и човек трудно можеше да го пропусне. Тя очакваше да е седнал, но в действителност се разхождаше из стаята, с ръце, сключени зад гърба.

Тя направи дълбок реверанс, когато той най-накрая й обърна внимание.

— Вижте какво е направил той — каза баща й рязко, посочвайки заобления й корем.

Погледът на Хенри се плъзна по корема й, където съвсем наскоро беше започнало да й личи в какво състояние е. Емили се изправи и притисна ръце към корема си, за да го предпази.

— Оставете ни — нареди кралят. — Желаем да разговаряме с дамата насаме.

Баща й кимна и я остави с краля.

Емили стисна студените си ръце една в друга и задържа погледа си в пода.

Хенри се приближи и спря пред нея.

— Вие сте красива девойка. Предполагам, че е било неразумно да ви оставяме под опеката на Дрейвън.

— Ваше Величество, аз…

— Дали ли сме Ви разрешение да говорите? — рязко попита той.

Емили преглътна страхливо и бързо стисна устни.

— Така значи — каза Хенри. — Можете да изпълнявате заповеди.

Тя кимна, докато изучаваше златните обувки на краля.

— Добре — той остана смълчан за няколко минути, през които сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Когато проговори, гласът му беше суров и ядосан, а очите му я изгориха със злобата си.

— Сега ни кажете, да или не, Дрейвън ли е бащата на вашето дете?

Тя прехапа устни, отказвайки да отговори. Ако не можеше да му обясни всичко, тогава не би казала нищо, с което да осъди мъжа, когото обича.

Той се намръщи така, че чак дъхът й секна.

— Да не би да изпитвате търпението ни? — попита Хенри, а гласът му беше още по-заплашителен от преди.

— Не, Ваше Величество.

— Тогава отговорете на въпроса ни.

Емили си помисли, че ще припадне от нерви, когато тишината продължи сякаш безкрайно.

Гневът му се засилваше.

— Защо не отговаряте на въпроса ни?

По бузите й се стекоха сълзи, когато вдигна глава.

— Не мога.

Хенри замръзна.

— Хайде сега, не плачете. Мразим сълзите — той й подаде кърпичката си. — За Бога, обършете си сълзите.

Тя направи каквото й заповяда.

Той я погледна по-мило.

— Сега ни кажете какво се е случило, докато бяхте под грижите на Дрейвън.

Емили си пое дълбоко дъх и бавно започна да разказва на Хенри цялата история от момента, в който видя Дрейвън за първи път, до момента, в който й отне девствеността.

Тя направи всичко възможно да не се излага, но искаше да е откровена с краля. За да го накара да прости на Дрейвън за действията му.

— Виждате ли, Ваше Величество, не беше негова вината — каза тя, поглеждайки към него. — Дрейвън се опита да устои, но аз не му позволих. Ако някой трябва да бъде обвинен, това съм аз.

Погледът на Хенри можеше да си съперничи със зимния студ.

— Дрейвън знае по-добре от всеки, какво правим с тези, които ни предават.

— Но, Ваше Величество, моля ви, той е ваш лоялен поданик. Той Ви е служил през целия си живот.

— Достатъчно — прекъсна я той рязко, с което я накара да подскочи от ужас. — Говорите за неговата служба така, сякаш сте напълно наясно с нея. А доколкото познаваме Дрейвън, намираме това трудно за вярване. Разказвал ли ви е той как дойде да служи на короната?

Тя поклати глава.

Студенината изчезна от очите му, когато заговори за Дрейвън.

— Той не беше по-голям от четиринадесет, когато го срещнахме. Знаехте ли това?

— Не, Ваше Величество.

Хенри започна да се разхожда пред нея и продължи историята си.

— Събирахме войска във Франция, срещу Стивън, когато се натъкнахме случайно на негова тренировка.

Той спря за момент, сякаш за да си припомни събитието.

— Дрейвън се би като лъв и го наблюдавах изумен, как обезоръжи своя лорд. В този момент разбрах, че съм наблюдавал едно момче в битка, което ще се превърне в непобедим воин.

Емили повдигна вежда учудено, когато забеляза, че Хенри започна да говори за себе си в единствено число. Но тя мъдро запази мълчание, докато той продължаваше да разказва.

— Знаех, че един ден момчето ще се превърне в рицар, когото ще трябва да взема под внимание и затова приех клетвата за вярност на Майлс дьо Поатие и неговия млад оръженосец. Майлс ни служи добре, но в битката за Аръндел той загина.

Хенри изглеждаше така, сякаш виждаше призраци, докато си припомняше случилото се.

— Никога няма да забравя този момент — каза той, а гласът му стана спокоен и сякаш се върна в реалността. — Обърнах се навреме, за да видя, че Харолд от Рейвънсууд ме напада с вдигнат меч. Казват, че виждаш живота пред очите си, миг преди да умреш. Вярно е. Видях го ясно. Точно когато се приготвих за смъртоносния удар, изведнъж от нищото се появи оръженосеца на Майлс.

Хенри поклати глава, сякаш му беше трудно да повярва, дори сега, толкова години по-късно след онзи ден.

— Дрейвън хвана Харолд през кръста и го блъсна. Двамата паднаха надалеч от мен. Биха се с такава омраза и умения, че не можех да откъсна очи от тях. Харолд рани момчето и се приготви да нанесе coup de grace^[1], но някак Дрейвън се изправи на крака, въпреки че имаше рана в стомаха, която би убила повечето мъже.

Емили стисна зъби, когато си припомни дългия белег, който разсичаше пъпа му на две.

Хенри замръзна.

— Когато Харолд вдигна меча си, Дрейвън го удари отдолу с юмрук в брадата и заби собствения си меч в тялото на противника си. Харолд се разсмя злобно, когато падна назад. Всъщност, той потупа Дрейвън по рамото. — Хенри я погледна. — Искате ли да знаете какво каза той на Дрейвън?

Емили поклати глава утвърдително.

— Най-накрая ме направи горд, птичи мозък. В този ден, аз най-накрая допускам, че си кръв от моята кръв. Единствено моят син може да ме убие.

През тялото на Емили премина студена вълна, когато се опита да си представи, какво е изпитвал Дрейвън.

— Никога няма да забравя този момент — прошепна Хенри с потъмнели от мъка очи. — Нито изражението на Дрейвън. Той прие думите, сякаш това не беше голяма изненада за него. Аз, от своя страна, бях неспособен да повярвам, че един баща би казал нещо толкова жестоко на смъртния си одър на сина си. После Дрейвън се обърна и ми подаде меча на баща си, и се закле да ми служи със своята безгранична лоялност. Аз го провъзгласих за рицар още там и от този ден той не ме е предавал нито веднъж — той се намръщи така, сякаш цялата ярост на ада се беше събрала в него. — Досега.

Емили усети как сълзите парят в очите й, но успя да ги удържи.

Той я огледа със студен поглед.

— Не можем да не се зачудим, какво е накарало един толкова лоялен мъж, да забрави клетвата си. Какво ще кажете за това, лейди? Можете ли да ни дадете една причина, заради която да пощадим живота му?

— Да — отговори тя, като срещна погледа на Хенри. — Най-важната причина от всички, Ваше Величество… любовта.

Той премигна невярващо.

— Любовта?

— Да, Ваше Величество. Ние се обичаме.

Той изсумтя недоверчиво.

— Дрейвън е влюбен? Вие наистина ли очаквате да повярваме в подобно нещо? Както вече споменахме, ние го познаваме през по-голямата част от живота му. Били сме свидетели как той не прави нищо без хладнокръвно и обмислено да го планира. Сега вие ни предлагате някакво неправдоподобно извинение за неговото предателство?

— Но това е истината, Ваше Величество.

Хенри се разсмя злобно.

— Ние вярваме, че го обичате, жените са склони на подобни романтични идеи. Но Дрейвън е воин от главата до петите. Намираме, че е невъзможно да изпитва подобно нещо. Не! — каза той решително. — Ще го накажем по начина, по който му бяхме обещали, ако посмее да ви докосне.

— Какво е неговото наказание, Ваше Величество?

Хенри се обърна и я изгледа рязко.

— Той не ви ли е казал, каква е цената на вашата девственост?

— Не.

— Когато дойде утре, ще бъде обесен, измъчван и разкъсан за предателството.

Емили се почувства така, сякаш я бяха ударили. Всъщност, тя не беше сигурна, как все още стои на краката си, като коленете й бяха омекнали, а краката й трепереха от страх.

— Не! — ахна тя. — Не може да говорите сериозно.

Лицето му остана безизразно и той кимна.

— Дрейвън знаеше последствията — каза Хенри студено.

Емили затвори очи и се опита да си поеме въздух.

— Моля ви, Ваше Величество — започна да го умолява тя. — Правете с мен каквото искате, но не го наранявайте. Умолявам ви. Не можете да му причините това. Не и когато вината е изцяло моя.

Но той не отговори.

Емили изхлипа от мъка и падна на колене.

— Какво направих? — попита тя. Искаше й се никога да не беше планирала съблазняването на Дрейвън.

— Изправете се, лейди.

Емили избърса сълзите си и прехапа треперещите си устни, после бавно се изправи на крака.

Този път видя, че чертите на Хенри се бяха смекчили малко, когато я погледна внимателно.

— Вие наистина ли го обичате?

— Да, Ваше Величество, обичам го повече от живота си.

Хенри обмисли думите й за минута, преди да започне отново да крачи пред нея.

— Наясно ли сте за обвиненията на баща ви, относно дейностите на Дрейвън?

— Да, Ваше Величество, но аз знам, че Дрейвън не ги е извършил.

— И откъде знаете?

— Бях с него в нощта, когато Кесуик е бил нападнат.

— Можете ли да го докажете?

Тя погледна към издутия си корем.

Хенри се разсмя горчиво.

— Да, вярваме, че можете да го направите.

В продължение на няколко минути, той се разхождаше безмълвно, докато тя стискаше ръцете си една в друга, ужасена от това, което щеше да каже на нея или да направи на Дрейвън.

Точно когато си мислеше, че нервите й няма да издържат повече тракащия звук от обувките на Хенри по пода, той проговори:

— Много добре, милейди, казваме ви това, защото любовта ви към Дрейвън е искрена. Ако утре видим доказателство, че той също ви обича и че именно любовта му е била причината за неговото предателство, може и да го помилваме.

Емили вдигна поглед и духът й се приповдигна.

— Но — предупреди той, а лицето му беше сурово. — Ако не видим такова нещо и се окаже, че Дрейвън не е направил нищо повече от това да ви използва, докато сте били под опеката му, ще поеме наказанието си бързо и напълно. Това ясно ли е?

— Да, Ваше Величество.

— Сега ни оставете.

Емили направи реверанс и си тръгна заднешком.

Веднъж, след като вратата на залата беше затворена, тя си пое облекчено въздух.

Имаше надежда! Беше малка, но достатъчна, за да се вкопчи в нея.

Дрейвън със сигурност щеше да…

Емили спря, когато осъзна тази разрушителна мисъл.

Ох, кого заблуждаваше? Дрейвън беше мъж, направен от желязо. Той никога не показваше емоциите си и по всяка вероятност, той ще дойде с боен марш пред портите, за да понесе наказанието си, без дори да направи нещо толкова малко, като да погледне към нея.

Емили сложи ръка на издутия си корем върху живота, който растеше там.

— Моля те — прошепна тя със стаен дъх. Нека да имам баща за детето си.