Кинли Макгрегър
Господар на желанието (16)

Глава 15

В продължение на дни, Дрейвън се носеше по вълните на полусъзнанието. Всеки път, когато отвореше очи, виждаше рая, а един русокос ангел седеше до него и му даваше да пие вода и бульон. Създанието шептеше, докато той лежеше неспособен да помръдне.

Когато най-накрая съзнанието му се избистри, откри Емили да спи на стола до леглото му. Тя се беше свила на кълбо и гърдите й се повдигаха и спускаха при всяко дихание.

Единствената светлина в стаята идваше от слабия пламък на огъня, който проблясваше по прекрасното й лице. Тъмни кръгове помрачаваха очите й, дори докато спеше.

Нейната дълга руса плитка се спускаше до пода само на няколко инча от него. Без да съзнава какво прави, той се протегна и я докосна. Косата й беше като най-нежна коприна в дланта му.

Тя беше останала.

Дрейвън премигна при тази мисъл и през него преминаха непознати емоции. Всеки път, когато е идвал в съзнание тя е била до него.

Той дори си спомни как Саймън и Беатрикс я умоляваха да излезе, но тя упорито им отказваше.

Защо?

Той не можеше да го проумее. Никой не можеше да е толкова състрадателен, абсолютно никой.

Ръката й се изплъзна от скута й и тя внезапно се събуди. Прочисти гърлото си и разтърка очи.

Дрейвън отдръпна ръката си от косата, с което привлече вниманието й върху себе си.

— Вие сте буден — усмихнато каза тя.

Стана от стола и приседна до него на дюшека. Тя нежно докосна челото му.

— Температурата ви е спаднала.

— Колко време съм спал?

— Една седмица.

Той замръзна, когато чу това.

— Цяла седмица?

Тя кимна утвърдително.

Дрейвън започна да се надига, но Емили го спря, като положи ръце на гърдите му и го бутна да легне отново на леглото.

— Посред нощ е. Къде отивате?

— До нужника — отвърна й рязко. — И ви препоръчвам да ме пуснете.

Тя се изчерви и се отдръпна от него.

— Тогава ми позволете да ви придружа.

Главата му се завъртя от усилието, Дрейвън седна и бавно спусна краката си на калдъръмения под.

Той придърпа кожите около кръста си, за да се прикрие от погледа й.

Тя му предложи да използва рамото й като опора и той бавно се изправи от леглото.

Дрейвън внимаваше да не я нарани, когато опита да пристъпи напред. Болката го проряза, като се опита да отпусне тежестта върху крака си.

— Добре ли се чувствате? — попита тя.

— Да, а вие?

— Никога не съм била по-добре — тя се намръщи, докато му помагаше да направи още една крачка.

Дрейвън почти се усмихна на перченето й.

Това беше един бавен процес на придвижване през стаята и коридора, но накрая успяха да достигнат крайната си цел. Дрейвън я остави отвън, докато отиде да се облекчи.

Когато отвори вратата няколко минути по-късно, той я видя да стои още отпред и да го чака.

— Трябва да си легнете — каза той рязко, избягвайки да поглежда към изтощеното й лице.

Тя не му отговори, а отново го хвана през кръста.

— Гладен ли сте?

— Да. — Но гладът му беше такъв, какъвто храната нямаше да засити. — Не.

Те извървяха пътя обратно до леглото му. Дрейвън приседна и внимателно премести краката си на сламеника.

Не си спомняше някой, някога в живота му да се беше грижил за него. Беше странно да наблюдава суетенето й наоколо в стаята. Как му носи чаша с ейл, проверява превръзката му или подпъхва завивките под него.

— Какво? — попита тя, когато го забеляза да се мръщи.

— Просто съм изумен — каза той тихо. — Не очаквах да направите толкова много за мен.

— Ами, така правят хората, когато ги е грижа един за друг.

— И вас ви е грижа за мен?

— Ако кажа „да“, ще ми повярвате ли?

Той се замисли над това. Смееше ли да повярва, че една жена би могла да я е грижа за мъж като него? Или всичко беше просто уловка?

— Да не би да правите това с надеждата да си спечелите съпруг?

— Не, Дрейвън — отговори му, а гласът й беше плътен и укорителен. — Правя това за вас, както бих го сторила за всеки приятел, за когото се наложи да се грижа. В деня, в който ме доведохте тук, ви казах, че не изпитвам омраза и наистина го мислех.

Той преглътна, когато видя израза в очите й. Беше сгрешил, като я обвини, че го мами и съжали за думите си.

— Тогава ви дължа извинение. Ще трябва да ми простите, след като не знам как се постъпва с приятел. Преди не съм имал такъв и не съм сигурен как да се държа.

Усмивката й отне дъха му.

— Простено ви е.

Тя натрупа възглавниците зад него и му помогна да легне върху тях.

Дрейвън отпи от бирата, докато тя сядаше на мястото си и се зае отново с малкото си ръкоделие.

Странни чувства завладяха душата му. Това беше толкова интимен момент. Един лорд вероятно така споделяше живота си със своята дама. Той никога не бе мислил, че ще има възможността да преживее миг като този.

Изведнъж осъзна, че това му харесва. Дори жадуваше за него повече, отколкото бе искал нещо друго през целия си живот.

Той затвори очи заради чувството на копнеж, което го заля. Не това трябваше да иска. Не трябваше да я желае. Никога нямаше да може да я има и желанието му към нея беше грешно.

Той пресуши чашата си с бира и я остави настрана, опитвайки се да откъсне мислите си от нея.

— Хората ми откриха ли виновниците? — попита я той.

Тя поклати глава, докато правеше мъничък бод.

— Проследиха двама мъже, но им се изплъзнаха.

Емили протегна ръка, за да стегне конеца и след това го скъса на две със зъби.

— Брат ви още вярва, че баща ми е отговорен. Вие променихте ли мнението си?

— Не, както казах, баща ви може и да ме мрази от дъното на душата си, но никога не би поставил живота ви в опасност.

Забеляза как на лицето й се изписа удоволствие при тези негови думи и това му причини много повече задоволство, отколкото трябваше.

— Имате ли представа кой би могъл да е? — попита тя, докато изваждаше друг конец с различен цвят. Сложи го в устата си и го навлажни, а после го вдяна в иглата.

Дрейвън отклони погледа си от перфектните й бели зъби и мислите си от идеята, как тези бели зъбки захапват плътта му в любовна милувка.

— За жалост, списъкът ми с врагове е дълъг и разнообразен. Може да е всеки.

— Да, но може ли да е някой, който иска да обвините баща ми — Тя остави ръкоделието си настрана и добави: — Мисля, че това е човекът, който атакува и вашето село и това на баща ми.

— Емили…

— Не, изслушайте ме. Моят братовчед ми каза, че се е борил с някого, който е носил вашата туника в нощта, когато селото на баща ми беше нападнато. Той е ранил мъжа, като си е мислел, че сте вие.

Дрейвън се намръщи.

— Защо някой би направил такова нещо?

Тя поклати глава.

— Не знам, но предполагам, че би могло да е някой, който ще има изгода от смъртта и на двама ви.

— Няма никой, който би могъл да направи това.

— Тогава не се сещам за друго.

— Доста ми е трудно да повярвам в това, доколкото ви познавам.

Тя се разсмя толкова силно, че изпусна ръкоделието си на пода и се облегна назад в стола.

Няколко минути стояха безмълвни, а Дрейвън се наслаждаваше на спокойствието и усамотението, което можеше да сподели с нея.

— Знаете ли колко рицари са необходими, за да загасят една свещ? — попита тя накрая.

Дрейвън я погледна учудено.

— Нито един, за това служат оръженосците.

Тя се разсмя на отговора му.

— Това беше добър опит, но отговорът е един. Все пак свещта трябва да поеме удара.

Дрейвън завъртя очи.

Емили му се нацупи.

— Нищо ли не намирате за забавно?

— Напротив — прошепна той. — Намирам вас за много забавна.

По шока, изписан на лицето й, той можеше да каже, че я хвана неподготвена.

Тя се наведе напред.

— Дрейвън…

— Не — отвърна той, отпусна главата и затвори очи. — Не казвайте нищо повече и не опитвайте хитринките си върху мен, докато съм слаб и не съм в състояние да ви победя.

— Баща ми казва, че това е най-доброто време да използваш предимството.

— Но това няма да е никак рицарско от ваша страна.

Тя се премести и седна до него. И преди той да успее да реагира, тя притисна устните си в неговите. Дрейвън разтвори устни, за да я вкуси, като плъзна ръката си в косите й и притисна главата й към себе си.

Боже, тя имаше вкус на райските изкушения и земните наслади. Ръцете й го обгърнаха топло и той я дръпна диво към себе си. Дрейвън беше напълно наясно, че не носеше върху себе си нищо повече от една кожа и че тя беше повече от готова да му се отдаде.

Толкова лесно… и толкова трудно едновременно.

Езиците им се докоснаха миг преди тя да се отдръпне.

— Тази нощ ще те оставя да се измъкнеш — прошепна тя срещу устните му преди нагличко да ги гризне. — Но утре, когато силите ти се възвърнат, отново ще те предизвикам. И ще те победя.

Той изстена при нейните думи, без да разбира защо тя не се възползва от предимството си.

— Защо си тръгваш, когато знаеш, че не мога да спечеля в това?

Желанието в очите й беше почти достатъчно да го довърши.

— Защото искам да нямаш никакво извинение да отречеш истината по-късно. Аз ще играя с теб по честен начин.

Той беше толкова изкушен да я попита дали ще се омъжи за него, въпреки всичко. Но не би могъл да го направи. Заради клетвата към краля, проклятието на характера си и малкото значение на факта, че баща й презираше земята, върху която той стъпваше.

Дори Хенри да склони, баща й никога нямаше да даде своята благословия и той отказваше да я постави в позицията да избира между двамата.

— Трябва да поспиш — каза той, докосвайки тъмните кръгове под очите й.

Тя се върна на стола си.

— Не там! — избухна той. — Върви си в леглото. Заслужаваш една нощ да поспиш добре.

— Но ако се нуждаеш от нещо?

— Уверявам те, че ще ме чуеш и през стените, ако се наложи.

Тя се изсмя кратко.

— Нямам никакво съмнение за това.

— Тогава върви.

— Да, чудовищни милорде. Вашите желания са заповед за мен.

Дрейвън я наблюдаваше как си тръгва и нещо в гърдите му го стегна. Повече от всичко на света му се искаше да я повика обратно. Да я почувства още веднъж притисната в него.

Но каква би била ползата от това?

Той отпусна главата си назад и почувства как болката вътре в него се усилва.

— Господи — каза той тихо. — Умолявам те, дай ми покой. Моля те, отнеси това сърце далеч от мен и го убий, преди да е станало твърде късно. Не искам да я нараня дотогава. Ти от всички знаеш най-добре какво мога да й сторя. Моля те, дай ми сили.

Затваряйки очи, Дрейвън стисна в юмрука си кожата, с която беше покрит. Той трябваше да затвори сърцето си за нея. От този момент нататък, нямаше да прекарва повече време с нея. И трябваше да се увери, че тя ще стои далеч от него.

 

 

Емили се събуди, но когато се опита да се види с Дрейвън откри, че не може да влезе в стаята му.

— Какво искаш да кажеш с това, че не мога да вляза? — попита тя Саймън.

— Това са заповедите на Дрейвън и аз не смея да ги оспорвам.

— Саймън — каза тя заплашително. — Предполага се, че трябва да си мой съюзник.

— И съм, но също така искам да запазя всичките зъби в устата си, а той беше категоричен какво ще ми причини, ако ти позволя да прекрачиш този праг.

Емили побесня. Така значи, той си мислеше, че може да й попречи толкова лесно. Е, скоро щеше да разбере, че греши!

— Добре — каза тя ядосано.

После повиши глас срещу вратата.

— Не можеш да стоиш там вечно. Рано или късно, ще ти се наложи да излезеш.

Както и предполагаше, не получи отговор. Така да бъде.

Тя щеше да го победи накрая. Трябваше! Тя се завъртя на пети и се отправи долу към залата.

Минаха няколко дни, докато чакаше Дрейвън да се появи, но той нито веднъж не прекрачи прага на стаята си. Тя беше на път да се откаже от него, когато една сутрин видя, че той се задава надолу по стълбите.

Сърцето на Емили подскочи, когато видя, че е напълно облечен и се насочваше към вратата.

— Дрейвън! — извика тя и се втурна към него. Той я пренебрегна.

Емили се намръщи и застана пред него, за да му попречи да продължи пътя си.

— Махни се от пътя ми, жено. Нямам време за глупости.

— Жено? — изненада се тя — Какво не е наред…

— Нищо. Сега отивай да шиеш или каквото там правиш по цял ден.

Емили направо го зяпна.

— Моля?

Погледът, който й отправи, беше толкова студен, че тя изтръпна чак до пръстите на краката си.

— Върви да се занимаваш с нещо полезно и престани да ме безпокоиш. Имам задължения, които трябва да свърша.

Той я заобиколи и продължи нататък.

В нея пламна желание да го удуши и ако беше с няколко сантиметра по-висока и по-здрава, може би наистина щеше да се опита да го направи.

— Добре — каза тя зад гърба му. — Ще отида и ще го направя.

Върна се обратно в залата и извика Денис при себе си. Имаше още нещо, което искаше да промени тук. Някой й беше казал да не го прави, но отмъщението й изискваше той да се почувства толкова ядосан от измяната, колкото беше и тя.

Тя си бе помислила, че между тях се е породило приятелство. Но очевидно се беше излъгала.

Добре, така или иначе, нямаше нужда от него.

Щом държеше да е толкова упорит, тя щеше да му отвърне със същото.

 

 

— Милейди, не правете това — помоли Беатрикс. — Трябва да преместите това, преди Негова светлост да се е върнал.

Това, което Емили правеше през целия следобед, бе да пренебрегва икономката, докато обясняваше на дърводелеца как да довършат подиума. Мъжете заковаха и последния пирон и се отдръпнаха, за да може тя да провери работата им.

Емили прокара ръка по грубото дърво. Трябваше да се оправи, но можеше да почака до утре. Доволна от работата, тя каза на Денис да им плати.

Той неохотно го направи, но не спря да мърмори през цялото време.

— Ако бях на ваше място, щях да ги накарам да го разрушат преди лорд Дрейвън да се е завърнал — изсумтя той.

Емили си стоеше зад думата.

— Освен ако някой не ми даде причина, остава. — Тя отправи поглед към Денис.

Той просто поклати глава и се зае с пода.

Беатрикс отвори уста, но после я затвори рязко.

— Има ли нещо друго, милейди? — попита майстор дърводелецът.

— Ако може да кажете на хората си, да сложат масата върху платформата, би било много любезно от ваша страна.

— Да, милейди.

Не я интересуваше дали това ще вбеси Дрейвън. В действителност, се надяваше да се случи точно това. Ако беше бесен, нямаше как да я пренебрегва, а както недвусмислено беше казала тя, по-добре да бъде досадна, отколкото отбягвана.

Мъжете тъкмо бяха занесли масата в центъра на подиума, когато портата на главната кула се отвори.

Внезапно всички в залата притихнаха.

Емили извъртя глава, за да види Дрейвън и Саймън да стоят на прага.

Лицето на Саймън беше станало бяло като платно, докато това на Дрейвън, беше почервеняло от гняв. Той нададе свиреп боен вик, който огласи цялата зала.

Слугите и дърводелците се разбягаха, смъртно уплашени. Емили замръзна на мястото си. Никога не беше виждала Дрейвън толкова вбесен. Той се втурна през стаята и грабна една брадва, окачена на стената над огнището.

Очите й се разшириха шокирано, когато я стовари върху средата на масата, която се разцепи силно на две.

След миг, Саймън беше зад нея и се опитваше да я отдалечи.

— Излез, Емили.

— Но…

— В момента той не знае какво върши — каза Саймън, карайки я да напусне. — Излез, преди да те е наранил!

Тя се отскубна от хватката на Саймън, докато Дрейвън продължаваше да разбива с брадвата масата и подиума.

Какво, за Бога, се беше случило с него?

С какво толкова можеше да го вбеси една маса?

Тя не можеше да си го обясни, но смяташе да разбере. Засили се към него и избегна брадвата, която мина на сантиметри от главата й.

— Дрейвън? — повика го тя, когато посегна към ръката му.

Той се обърна към нея с вдигната ръка, сякаш щеше да я прониже с брадвата.

Емили ахна от ужас, в очакване на удара. Но такъв не последва.

В момента, в който погледът му се спря на лицето й, той се вцепени. Тогава тя разбра, че пред нея не стои свиреп воин, а един мъж, изпитващ силна болка. Жестока мъка се беше врязала в челото му и той изглеждаше така, сякаш в дълбините на душата му се беше вселил зъл демон.

Брадвата падна от ръцете му със силен трясък на земята.

Той погледна към разбитата маса, после към залата, така сякаш се събуждаше от лош сън и кимна на Саймън да ги остави сами.

— Дрейвън, какво има?

Погледът му се върна обратно върху парчетата от масата.

— Майка ми — прошепна той. — Беше убита… на масата в тази зала.

Емили закри устата си с ръка.

Какво беше направила?

Защо никой не й беше казал за това?

Нищо чудно, че всички се държаха толкова странно този следобед.

Цялото му тяло се скова и той изрита останките от масата.

Тя пристъпи към него, а той извърна глава и изкрещя.

— Мразя те, зло копеле! И се моля на Господ, да гориш в ада, завинаги.

Очите й се напълниха със сълзи, когато чу страданието му. Емили застана пред него и хвана лицето му с ръце.

— Кажи ми какво се случи — помоли го тя.

Той съзря мъката в очите й.

— Ние ядяхме — каза той пресипнало. — Майка ми се наведе към мен, прошепна ми една смешка и аз се засмях. — Погледът му срещна и потъна в нейния, когато продължи: — Аз се засмях.

Емили почувства как стаята се разклати под краката й, когато чу думите и видя агонията, изписана на лицето му.

Той преглътна.

— Баща ми побесня. Графовете на Рейвънсууд никога не се смееха. Ние бяхме воини, а не жонгльори или шутове. Тогава той я сграбчи, за да я накаже, заради моята слабост. Аз се опитах да го спра, но той ме изрита надалеч. После я хвърли върху масата и започна да я души. Аз извадих кинжала си, за да го спра, но той се обърна срещу мен, също с изваден нож. Оборихме се и той ми направи това. — Дрейвън прокара ръка по белега на врата си. — Когато можех да се изправя на краката си, бе твърде късно. Тя лежеше мъртва върху масата.

— О, Дрейвън — простена тя, докато сълзите й капеха от очите. — Толкова съжалявам.

Той обърса сълзите й. Ръцете му бяха толкова топли, когато обхванаха бузите й.

— Знам, че това е заради проклятието.

— Какво проклятие?

— Нашият гняв — прошепна той. — Всяка дама, която е живяла тук, е ставала жертва на гнева на своя лорд. Всяка е умирала от ръката на съпруга си.

Най-накрая тя разбра защо той е толкова дистанциран и защо никога не се е оженил.

И в този момент го заобича повече, от когато и да било.

— Но ти не ме удари — каза тя, надявайки се да успее да го накара да осъзнае, че той сам управлява своето проклятие. Че никога няма да я нарани.

— Емили, аз…

— Не, Дрейвън — прекъсна го тя. — Изслушай ме. Когато те дръпнах, ти беше извън контрол. Но не ме посече. Дойде на себе си в момента, в който ме видя, спря се, точно както се спря, когато твоят рицар те удари в първия ден от идването ми тук.

Дрейвън премигна, когато думите й достигнаха до съзнанието му. Той не я беше ударил. Дори в сляпата си ярост, той я беше разпознал и се беше спрял.

— Ти не си баща си — прошепна тя.

И за първи път в живот си, той повярва на това.

— Не те ударих — повтори той.

— Не.

Дрейвън я придърпа към себе си и я прегърна, като положи бузата си върху главата й.

— Не те нараних.

— Не, но ме изплаши до смърт — отвърна тя.

Дрейвън я пусна и обхвана лицето й с ръце.

После се загледа в нея така, сякаш я виждаше за първи път. Почувства удивление и бе залян от силна топлина.

Дрейвън не можеше да си поеме въздух от вихъра от усещания, който премина през тялото му. Почувства се така, сякаш огромен товар падна от плещите му. Беше побеснял и въпреки това, бе успял да се спре. През всичките тези години той се ужасяваше от това, какво можеше да стори.

Саймън беше прав.

Той не беше като баща си.

Заляха го облекчение и благодарност. И в този момент осъзна, че ще я притежава. Точно сега, докато моментът на неговата победа беше силен в него.

Нямаше значение какво ще му направи Хенри утре, в този единствен миг той почувства, че ще живее.

И ще обича.

Дори това да му струваше живота, той с удоволствие щеше да плати напълно цената. За да я притежава, би дал каквото и да е.

Всичко.

Дрейвън дръпна Емили към себе си и я целуна с цялата ожесточена страст и копнеж, които беше заключил в себе си. Той ги освободи напълно и се наслади на чистите, прастари усещания от живота.

Тя щеше да е негова.

Главата на Емили се замая от допира на устните им. Това не беше вкуса на нежна целувка. Тази беше изтъкана от чисто притежание. Пленителната и изискваща целувка отне дъха й, а ароматът на мускус завладя сетивата й. Тя прокара пръсти през косата му, докато той хапеше устните й и я притисна още по-плътно към себе си.

Тя можеше да усети желанието му чак до пръстите на краката си, изгарящата нужда да я притежава.

Той се откъсна от нея със стон, после я грабна на ръце и се запъти към стълбите.

— Дрейвън, гърдите и крака ви!

— Не ме интересуват — отвърна той с пресипнал глас.

— Къде ме носите?

— Където толкова много пъти съм искал.

Тя се изчерви, но по тялото й премина тръпка на очакване. Най-после щеше да е неин и да я притежава напълно. Знаеше, че трябва да се чувства уплашена или засрамена, но единственото, което усещаше, бе, че всичко, което се случва, е правилно. Те бяха предопределени да споделят този миг, независимо от последствията.

Дрейвън я занесе нагоре по стълбите в стаята си и затръшна вратата зад тях. Пусна я пред себе си бавно, за да почувства как тялото й се плъзва по неговото и после спусна резето.

Емили стоеше нестабилно на краката си, когато той се обърна с лице към нея.

— Давам ти последна възможност да напуснеш, докато още съм способен да го направя — каза той и свали ризницата си през глава. — Ако останеш, ще бъдеш моя.

— Аз съм твоя — прошепна тя.

Този път, когато я взе в ръцете си, прегръдката му беше груба и търсеща. Вкусът на страстта се усещаше по устните му, които говореха за сладки обещания, когато спусна ръцете си зад гърба й, за да разкопчае роклята й.

Тя смело развърза черната му туника и я измъкна през главата му, откривайки твърдите опънати мускули на неговите гърди с нетърпеливите си ръце. Той си пое рязко въздух, когато тя докосна горещата му кожа, която сякаш можеше да я изгори.

Емили се отдаде на всичките копнежи, които беше изпитала от момента, в който го беше видяла за първи път върху белия му жребец, толкова силен и властен, и толкова мъжествен.

Този ден, тя щеше да загуби своите фантазии и да открие веднъж завинаги чувството да бъдеш жена. Щеше да бъде притежавана от този воин така, както природата повеляваше жената да познава мъжа.

Внимателно, тя проследи линията на изгорения белег на рамото му и си спомни как той лежеше ранен на поляната. Беше толкова близо това да го загуби, че страхът я връхлетя отново.

— Сигурен ли си, че можеш да направиш това? — попита тя, страхувайки се от болката, която той можеше да изпита.

Той хвана лицето й в ръце и я погледна твърдо, като прокара левия си палец по подпухналите й от страстните му целувки устни.

— В този момент, милейди, бих могъл и да летя.

Емили се усмихна.

Дрейвън наклони ръката си и спусна устни върху шията й. Хиляди вълни от удоволствие преминаха през нея, когато той прокара огнена следа по врата й, а топлият му дъх я погъделичка, докато езикът му нежно и чувствено описваше кръгове по кожата й.

Тя обгърна раменете му с ръце и прокара едната си ръка по гърба му.

Дрейвън потръпна от удоволствие. Никога в живота си не се беше чувствал по този начин. Никога не се беше чувствал толкова освободен пред някоя жена. Всичко, което чувстваше и можеше да вкуси в този миг, беше нейната любов.

Тя го приемаше топло.

Дрейвън трепереше от силата на чувствата си и от нуждата да притежава тази жена, която беше най-близката му представа за рая, който никога не беше познал. Днес, щеше да вкуси всеки сантиметър от тялото й, да я притежава по начини, по които никой друг не я беше имал.

Дрейвън се отдръпна и я погледна в замъглените от страст очи.

— Красива си — прошепна той.

Тя му отговори с целувка. И за първи път в живота си той позволи на някого друг да има власт над него. В действителност, той изпита удоволствие от нейната властност и с желание отговори на докосването й.

Смелостта й го изуми и развълнува. Той отпусна глава назад, когато тя постави устните си върху брадичката му и погали нежно кожата му с език. По тялото му се разля безкрайно удоволствие.

Всичко наоколо изчезна и за него съществуваше само Емили. Бе способен да усеща единствено докосването, дъха и топлината й.

Нейната женственост го обгръщаше, изпълваше и допълваше.

Тя бе осмислила живота му. И в този момент, всеки лош спомен беше прогонен от съзнанието му. Вече нямаше минало, което да си спомня, освен това, в което тя принадлежеше.

Емили беше неговото минало, неговото настояще и бъдеще — каквото и да беше то.

Тя беше част от него.

Емили въздъхна, когато той свали роклята й и впи жадния си поглед в прекрасното й тяло. Никога преди не беше стояла гола пред някого. Усещането беше възбуждащо, вълнуващо и я оставяше без дъх. Тя инстинктивно се опита да се прикрие с ръце.

— Погледни ме — заповяда и той.

Тя изпълни заповедта му.

Дрейвън взе ръцете й в своите и ги разпери широко, докато задържа погледа й с очите си.

— Не искам да се криеш от мен. Никога — каза той, като протегна ръка и пое гърдата й в шепата си. Зърното й се втвърди и набъбна при допира на топлата му длан. — Чаках твърде дълго да те видя, за да се криеш сега.

Тя облиза пресъхналите си устни.

— Доколкото си спомням, вие бяхте този, който бягаше от това, милорд. Дрейвън, — поправи се тя, когато той дръпна главата й назад, за да се притисне във врата й. Дъхът му беше като огън върху кожата й и тя се остави усещането да я завладее напълно.

— Никога, не искам да те чувам да ме наричаш по друг начин, освен по този. И аз приключих с бягането от теб, Емили.

Той я целуваше по врата и когато захапа игриво меката част на ухото й, изпрати тръпки по цялото й тяло.

Главата й се замая, когато той я подпря на стената и смъкна останалата част от дрехите й. Той я придърпа към себе си и тя изстена, когато плътта им се притисна една в друга. Твърдата му гръд опираше в нейните гърди, които се втвърдиха още повече при допира до къдравите му косъмчета.

Никога преди не беше изпитвала удоволствието гола плът да се притиска към нея, от раменете до краката й. Тя инстинктивно се изви към топлината на тялото му и усещането да бъде близо до него.

Неговата твърда мъжественост се притисна към корема й и той изстена дълбоко. Стонът проехтя през нея и тя почувства неговото удоволствие като свое собствено.

Очите на Дрейвън потъмняха, когато се протегна и обхвана гърдите й с ръце. Той се наведе и пое дясната в устата си. Емили изстена, когато езикът му се завъртя около зърното й и го накара да се втвърди, докато се превърна в малка чувствителна пъпка.

Тя изскимтя, когато я заляха тръпките на удоволствието. Той беше безмилостен в желанието си да я вкусва. Прехвърли целувките си върху другата й гърда, където предизвика същото преднамерено и изгарящо желание.

— Дрейвън — изстена тя, възхищавайки се на бурята от наслада и копнеж, която той предизвикваше.

Той отново се върна върху устните й, а ръцете му се спускаха по тялото й, като докосваха и изучаваха всичко по пътя си. Тя се извиваше в ръцете му и жадуваше за безкрайното удоволствие, което й причиняваха.

Той спусна ръката си по корема й и докосна центъра на нейната женственост.

Емили подскочи при този неочакван допир.

— Шш-т — прошепна в ухото й. — Всичко е наред, повярвай ми.

Тя се отпусна, когато пръстите му се плъзнаха в женствеността й и започнаха да се движат по интимен начин. Никога преди не беше изпитвала нищо подобно, когато горещината се спусна по тялото й и се съсредоточи там, където пръстите му я докосваха и изследваха. Тя инстинктивно надигна тялото си към ръката му, изисквайки още от екстаза, който той й предлагаше.

Тялото му се изопна и той се отдръпна от нея с проклятие.

— Нещо лошо ли направих? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не мога да чакам, Емили — прошепна той. — Прекалено много те искам.

Тя не разбра думите му, докато погледът й не се спусна надолу по тялото му. Лицето й се обля в червенина при вида на неговата възбудена мъжественост.

Той отново се притисна към нея. Очите му се извиняваха, когато отново я притисна към стената.

— Дрейвън?

Целуна я, после разтвори бедрата й с коляно. Емили изстена от усещането на твърдото му бедро, притиснато към онази част от нея, която молеше за неговото докосване. Тя инстинктивно се отърка в твърдите мускули на бедрото му, което го накара да изстене високо.

Тялото й гореше, а тя се наслаждаваше напълно на усещането да го притиска към неговото.

Докато той не нахлу в нея.

Тя ахна, когато болката взе връх над удоволствието.

— Ти ме излъга — прошепна тя, докато тялото й туптеше болезнено от странната пълнота да го усеща в себе си.

Той целуна бузата й нежно.

— Това е, защото си девствена, Емили. Обещавам ти, че веднъж след като свикнеш с мен повече няма да те боли.

Тя не знаеше дали да му вярва. Отново и отново чуваше гласа на сестра си, който я предупреждаваше за болката.

Той вдигна краката й от пода и ги обви около кръста си. Наклони главата си така, че да може да впие очи в нейните.

— Погледни ме — заповяда й той и тя го направи.

— Ако ме изтърпиш през следващите няколко минути, ти се кълна, че когато приключим, никога повече няма да се страхуваш.

— Не разбирам.

— Ще разбереш — каза той и после започна да се движи срещу бедрата й.

Емили стисна зъби, опитвайки се да не изкрещи от болката, която движенията му й причиняваха.

Дрейвън притисна устните си към шията й, мразейки начина, по който тя се напрягаше.

— Отпусни се — прошепна той в ухото й.

Но тя не го направи. Освен всичко друго, думите му я стресираха още повече.

Той се прокле, за това че не знаеше какво да направи, за да облекчи дискомфорта й, но никога преди това не го беше правил с девственица.

С разочаровано проклятие, той излезе от нея.

Краката й се спуснаха на пода и тя усети как се отпуска на собствените си крайници. Не каза нито една дума, когато вдигна роклята си от пода и я притисна към гърдите си.

Тогава той видя сълзите в очите й.

— Ох, Емили — въздъхна той. — Не исках да те нараня.

— Джоан беше права — прошепна тя. — Боли ужасно много.

Дрейвън я придърпа към себе си. Тялото му все още се нуждаеше от нея и това беше всичко, което можеше да направи, за да не плаче от болка заради насъбралото се в него желание. Но той нямаше да я нарани отново.

Никога не е бил такъв егоист.

— Не боли — прошепна той и после я целуна.

В първия миг, тя отново се напрегна, но след няколко удара на сърцето й, се отпусна. Дрейвън изпусна една въздишка на облекчение. Той щеше да й помогне, дори това да беше последното нещо, което щеше да направи.

Емили не знаеше какво да мисли, докато той прокарваше устните си по шията й, а езикът му отново се зае да възбужда кожата й.

Това чувство беше толкова приятно и прекрасно.

Но с тази мисъл дойде и знанието, че той отново ще влезе в нея. Тя се сви. Не трябваше ли да се свърши с това, след като веднъж вече го беше направил?

Усещането на устните му върху нейните беше достатъчно удоволствие. Само ако не водеше до другото.

Той дишаше в ухото й, после прокара език по повърхността му. Емили изпусна роклята си и изстена от удоволствие, после прокара ръце по ребрата му. Дрейвън се отдръпна от нея и я отнесе до леглото.

Все още несигурна, тя се напрегна, когато той я положи върху ухаещия на рози сламеник.

Погледът му се спусна от главата към гърдите й, които пламнаха под жадния му поглед и надолу към свивката между бедрата й.

На лицето му беше изписано болезнено желание.

После той легна до нея на леглото.

Като огромен мускулест звяр, той се плъзна по тялото й и се надвеси над нея. Погледите им се срещнаха, когато той я огледа така, сякаш щеше да я погълне, както си лежеше.

Въпреки че той не я докосна, тя можеше да усети топлината на тялото му.

И после се случи най-удивителното нещо от всички. Той погледна лицето й и се усмихна.

Сърцето на Емили подскочи при този жест.

— Ти никога не си се страхувала от мен преди — прошепна той грубо. — И в името на всички светни над нас, ти няма да се страхуваш от мен и сега. Не и когато те имам така, както съм мечтал.

С тези думи, той плъзна тялото си надолу и нежно я помилва от главата до пръстите на краката й, след което се повдигна. Тя простена от усещането на горещата му плът, която докосваше нейната.

Той прокара ръцете си по цялото й тяло, по гърдите и лицето й с нежни, но излъчващи собственическо чувство, движения.

— Ти си моя — каза той напрегнато.

— Да, Дрейвън, твоя съм.

Дрейвън я погледна, когато чу тези най-безценни за него думи. Той можеше да усети как тялото й се отпуска срещу него и че тя се отдава още веднъж на докосването му.

Тялото му пламна от нуждата, но след нескопосания си опит с нея от преди малко, той реши да действа по-бавно, за да не я нарани отново.

Бурята на неговата страст се завихряше около него, през него и в него. Емили щеше да бъде негова и той щеше да се отнесе с нея както трябва.

Емили простена, когато той задълбочи целувките си, като докосваше гърдите й с палците си. За неин ужас, той се отдръпна от устните й. Но само за да прокара влажна пътека по бузата и врата й, докато не докосна ухото й. Тя тръпнеше от удоволствие, когато тялото й се разтресе в отговор на играта на езика му, който се въртеше и навлизаше около пламналата й плът.

Дъхът му я гъделичкаше.

— Това ти харесва, нали?

— Да — изстена тя.

После той се премести по-надолу с целувките си, към гърдите и корема й. Страните му нежно драскаха кожата й, докато я облизваше отгоре до долу.

Емили затвори очи и се остави на усещането от неговите докосвания, докато той не се премести и не гризна бедрото й. Тя му се беше отдала и си беше обещала, че никога повече няма да отдръпне тялото си от неговото.

Дори ако я нарани. За нея той означаваше много повече от всеки дискомфорт.

Неговото удоволствие щеше да бъде и нейно. Сега и завинаги.

Тя плъзна ръце в косите му и изстена, когато той захапа леко чувствителната плът от вътрешната страна на бедрото й.

Той се отдръпна от нея и намести тялото си между бедрата й.

— Дрейвън…

— Шшт — прошепна той срещу бедрото й. — Обещах ти, че няма да боли.

Емили внимателно разтвори краката си и му позволи достъп до себе си. Той премести тялото си и тя очакваше да навлезе в нея отново. Но той не го направи. Вместо това внимателно разтвори женствеността й и я пое в устата си.

Емили извика, когато невероятното удоволствие я връхлетя. Никога не беше чувствала такова удоволствие, както това от езика му, който правеше невероятно нечестиви неща с тялото й.

Главата й се замая.

Той безмилостно я дразнеше с езика и дъха си и разгорещяваше тялото й, все повече и повече. Удоволствието й нарастваше с всяка изминала секунда.

И само като си помисли, че се страхуваше да не я боли!

Тя се протегна и зарови ръце в косите му, докато той й доставяше удоволствие. Насладата й растеше, докато тя не си помисли, че ще умре и точно, когото беше сигурна, че това наистина ще се случи, нейният захлас се превърна в нещо дълбоко и силно. И тялото й се взриви в множество малки тръпки от чист екстаз.

Тя отметна главата си назад и извика, докато цялото й тяло се разтресе от невероятна сила.

Тялото й все още трепереше, когато Дрейвън се намести върху нея и се плъзна вътре със силен и мощен тласък. Тя изстена от странното усещане да е дълбоко в нея.

Този път нямаше болка, а само чувство на пълнота.

На завършеност.

— Добре ли си? — прошепна той.

— Да — въздъхна тя и уви тялото си около неговото.

Дрейвън затвори очи, за да усети по-добре аромата, който се излъчваше от нея.

Бавно, за да не я нарани, той започна да се движи срещу бедрата й, наслаждавайки се на тясната топлина, която го обгръщаше. Нейните въздишки на удоволствие го възбуждаха и когато тя започна да движи бедрата си срещу неговите, Дрейвън се притесни, че може да умре от удоволствие.

Тя заби нокти в гърба му, докато той засилваше тласъците си, един след друг дълбоко в нея. Ръцете и стоновете й го зовяха отново и отново.

И когато дойде освобождението му, той си помисли, че ще ослепее от него.

Емили се усмихна, когато той потръпна и се отпусна върху нея.

Тя обви крака около бедрата му и се наслади на усещането за кожата му, притисната в нейната. На усещането, да го чувства още в себе си. О, но и тежестта му беше толкова приятна върху нея. Тя не искаше да го пусне никога.

Той дълго време не помръдна. Просто лежеше, докато тя не си помисли, че е заспал.

Дрейвън взе в ръката си златните коси, разпилени по възглавницата. Той можеше да почувства как гърдите й се повдигат срещу неговите, когато тя си поемаше дъх.

Ако можеше, щеше да накара този момент да продължи завинаги.

Но рано или късно, трябваше да напуснат стаята и тогава…

Дрейвън затвори очи и изстена.

— Ще умра заради това — прошепна той, без да осъзнава, че го е казал на глас, докато Емили не се размърда.

— Не си ли малко драматичен.

Не, не беше. Познаваше Хенри добре. Нямаше нищо или никой, който да стоеше над законите на краля. Така беше откакто Хенри се беше възкачил на престола. Той се бореше за мир в царството си и независимо какво беше направил Дрейвън, баща й никога нямаше да е удовлетворен, докато не го види мъртъв.

Тя се отдръпна назад, за да го погледне в очите.

— Ако се ожениш за мен…

— Как да се оженя? — попита той като се претърколи от нея. — Кой свещеник би посмял да ни ожени, без благословията на баща ти?

— Хората се женят тайно всеки ден.

— И тези женитби са бързо анулирани, щом го няма одобрението на настойника. Да не споменаваме и моята клетва пред краля. Хенри не приема предателството лесно.

— Това невинаги е вярно — оспори го тя. — Моят баща не спази клетвата си към Хенри, но въпреки това, запази земите си.

— Твоят баща запази земите си само защото дядо ти се би за Хенри и умря от удар, който получи, докато защитаваше гърба на краля. В отплата на това, той поиска от Хенри да се закълне, че ще прости на баща ти и няма да го остави безимотен.

Тя премигна, не знаейки дали да вярва на думите му.

— Никога не съм го знаела — прошепна тя. — Откъде знаеш за това нещо?

— Аз бях там.

— Но ти също си спасил живота на краля — настоя тя. — Няма ли да ти прости?

Той се замисли над думите й, но знаеше истината. Хенри щеше да приеме неговото предателство като лична обида и щеше да реагира емоционално на това.

Не, нямаше надежда за тяхното бъдеще.

Но не искаше да я нарани, затова й каза тихо.

— Може би ще го направи.

Изведнъж, лицето й грейна. Тя се изправи и погледна към него.

— Аз съм повереница на краля, нали?

— Да.

— Тогава той може да даде разрешение за моята женитба.

— Да.

— Тогава баща ми няма да има избор и ще се съгласи. — Емили се усмихна и положи глава на гърдите му. — Всичко ще бъде наред, ще видиш. Кралят ще ти прости и татко ще се примири с нашия съюз.

Дрейвън погали копринените й коси. Това, което не посмя да й каже, бяха последните думи на Хенри.

Отнемеш ли девствеността й, Дрейвън, ще бъдеш обесен, влачен и разкъсан на части. Ти защитаваш честта ми. Опетниш ли я, ще страдаш за това.

Той не се заблуждаваше нито за миг, че Хенри ще му прости. Знаеше това добре. Знаеше го добре от момента, в който я взе на ръце и я отнесе в стаята си. Но беше без значение за него. Искаше я и я направи своя.

Но този единствен момент на удоволствие с Емили, щеше да му струва най-високата цена.