Кинли Макгрегър
Господар на желанието (12)

Глава 11

Зашеметена от въпроса му, с тяло все още разгорещено от докосването му, Емили не можеше да направи нищо, освен да гледа как Дрейвън внезапно си тръгна. Тя стоеше объркана на бойниците. Как можеше той да не вижда това, което самата тя виждаше?

Не ме познаваш изобщо.

Имаше истина в тези думи и все пак…

Бе видяла достатъчно от неговата добрина, за да знае, че той е добър човек. И макар че той може и да не знаеше от какво има нужда, тя знаеше.

Думите му към противните придружители на Райнхолд, по-рано същия ден, изскочиха в ума й.

Гърбът й се стегна от решителност, докато се взираше в мястото, откъдето той беше изчезнал.

— Няма да намерите дори ъгъл, в който да се скриете и където няма да ви открия. Ще научите, че съм упорита колкото денят е дълъг и когато насоча ума си към нещо… Ами, може да имате желязна воля, но тя дори не може да се сравнява с моята. Ще ви спечеля. Ще видите.

Тя докосна устни със задната част на пръстите си. Беше й отговорил със страст и желание.

Дори девствена девойка можеше да го каже. А ако той я желаеше, то тогава изпитваше нещо към нея.

Похотта не бе единственото чувство, което искаше да възбуди в него, но бе начало. Такова, от каквото се нуждаеше и от което определено можеше да се възползва.

 

 

Дрейвън изскърца със зъби, когато потиснатите емоции го пометоха. Гняв, мъка, похот. Беше нарушил думата си към Хенри, но още по-лошото от това, бе силното желание, обхванало тялото му. Прекалено лесно си спомняше начина, по който я държеше в обятията си. Начинът, по който се извиваше от докосването му.

Мили боже, тя щеше да му позволи да я вземе!

За съпруг.

Тези думи ехтяха в главата му, докато устните му горяха, дамгосани от невинната й целувка.

Какво ли си бе помислила?

Баща й щеше да умре от ужас, ако знаеше за плановете й. Наистина, струваше си да го каже на Хю, само за да разкара лорда от пътя си.

Е, тя можеше да мисли тези глупости, колкото си иска. Желанието не правеше нещо реалност. Той знаеше това най-добре от всички. И сега, когато беше наясно с играта й, щеше да се пази още по-внимателно.

Заради всичко свято, той нямаше да я докосне отново! Нито ръката й, нито дори подгъва на ръкава й. Да, от този момент нататък, щеше да отбягва всяка част от нея.

На следващата сутрин, когато Дрейвън слизаше по стълбите, Емили се спъна на стъпалото над него. Тя падна право върху него, като докосна всяка част от тялото му, от лицето до пръстите на краката.

Това, че тежестта на тялото й го притискаше към стената, беше повече от достатъчно волята му да стане за посмешище, докато споменът от предишната нощ се върна обратно.

Прекалено лесно, той си спомни усещането за тялото й в ръцете си, вкуса на устните й, звука от прошепнатите въздишки в ухото си.

— Добре ли сте, милорд? — попита тя, а сладкият й, топъл дъх гъделичкаше врата му. — Не ви видях.

И все пак имаше светлинка в очите й, която го накара да се чуди на искреността й. Особено съчетана с факта, че тя все още не се беше отдръпнала от него, а устните й се намираха опасно близо до неговите.

— Толкова се радвам, че бяхте тук — изпадна във възторг тя. — Иначе щях да се препъвам по целия път надолу по стълбите и като нищо щях да си счупя врата.

Дрейвън все още не можеше да проговори. Не и докато ръката му бе уловена между пълните й гърди, а краката й бяха преплетени с неговите собствени. Можеше да почувства как сърцето й бие под ръката му и когато тя се отдръпна назад, бедрото й погали тази част от него, която най-силно и болезнено искаше да притежава тялото й.

Разтърси го трепет.

А по зачервения израз на лицето й, можеше да каже, че тя бе почувствала ерекцията му достатъчно ясно.

Привлекателна руменина се появи на бузите й, като накара котешките й очи да заблестят.

— Благодаря ви за галантността, милорд. Мисля, че оттук нататък мога да казвам, че сте героят на сърцето ми.

Най-накрая той откри гласа си.

— Ласкаете ме прекалено много — каза бързо той. Все пак, последното нещо, от което се нуждаеше, беше тя да тълкува погрешно действията му. — Дори не знаех, че сте там, докато не паднахте върху мен.

— Оу — каза тя, докато нагласяше роклята около себе си.

Дрейвън я наблюдаваше подозрително, докато опъваше материята върху тялото си, подчертавайки извивките на бедрата си. И ако това не беше достатъчно лошо, тя се наведе и разкри горната част на гърдите си пред гладния му поглед.

Слабините му се стегнаха още повече, когато си спомни усещането от набъбналите й зърна в ръцете си. Свети Петре, той действително започваше да отделя слюнки!

— Надявам се, че ще забравите за моята непохватност — каза тя, като се изправи. — Опитах се да побързам, за да не ви карам да чакате този път.

— Колко любезно — остро каза той.

По-добре да го накара да чака две седмици, отколкото да разпалва кръвта му с този спектакъл. Той се отдръпна от нея.

— Милорд — смъмри го тя. — Държите се така все едно ви е страх от мен.

Дрейвън спря внезапно и погледна назад към нея.

— Няма мъж, от когото да се страхувам.

— Но аз не съм мъж.

— Мислите, че съм малоумен и не знам това? — попита той и я погледна намръщено.

Тя повдигна рязко вежда, когато усети гняв в гласа му.

— Ами, начинът, по който се отнасяте към мен, ме кара да мисля друго.

Почувствал скорошната си загуба, Дрейвън потърси начин да се оттегли на безопасно разстояние.

— Ако ме извините…

— Виждате ли — каза тя победоносно. — Ето пак.

Той се спря объркано.

— Ето пак, какво?

— Отнасяте се с мен, все едно съм нещо различно от жена.

Главата го заболя от логиката й.

— Ако не се отнасям към вас като към жена, тогава като към какво, моля кажете ми, се отнасям към вас?

Погледът й беше странен.

— Не знам.

— Не знаете? — попита той скептично.

Тя премигна невинно.

— Не знам.

— Тогава защо водим този разговор?

— Защо не? — остроумно каза тя.

Дрейвън погледна встрани от нея. Имаше чувството, че дори във въздуха около нея се носеше закачливост.

— Играете си с мен, нали?

Дяволитата светлина в погледа й се засили.

— И ако е така?

— Тогава ще го прекратя.

— Защо?

— Защото ме дразни. — Той тръгна надолу по стълбите.

— Предпочитам да бъда дразнеща, отколкото пренебрегвана — каза тя, като повиши гласа си, докато го следваше по стълбите. — Точно това правихте цяла сутрин, нали? Игнорирахте ме?

— И ако е така? — попита той, без да спира.

Тя повдигна брадичка.

— Тогава ще трябва да го спра.

Дрейвън притисна ръце към слепоочията си, в израз на безсилие, когато тя използва думите му срещу самия него.

Той спря на долното стъпало и погледна към нея.

— Защо ми причинявате това?

— Причинявам ви какво? — попита тя, с такъв израз на невинност върху лицето си, че почти го накара да се засмее.

— Разигравате сценки около мен. Кълна се, че се чувствам доста замаян от това.

Погледът й се спусна към устните му и той видя глада й.

— Може би сте замаян от нещо друго? — Гласът й беше нисък и прелъстителен.

— И какво ще е това?

Тя присви рамене, усмихна се и се спусна по стълбите.

— От къде мога да знам аз? — подхвърли през рамо тя. — Аз не съм мрачно страшилище. А само жена, обикновена и проста.

Дрейвън изръмжа тихо. Обикновена и проста я описваше, както камъче описваше Гибралтар.

— Не съм мрачно страшилище — извика след нея.

Тя се спря до вратата и погледна палаво назад към него.

— Не, прав сте. Но знаете ли какво сте?

Щеше ли да посмее да попита?

Посмя.

— Какво?

Тя облиза устните си и погледът й го жигоса.

— Вие сте много привлекателен мъж, с красиви очи.

Зашеметен, той не помръдна, докато тя преминаваше през вратата.

Никога през живота му, никой не му беше казвал нещо такова. Страшилище, демон, син на дявола, конски задник. Много пъти беше обиждан. Но никой в живота му, никога не му беше отправял комплимент за нещо друго, освен за смелостта му в битки.

— Красиви очи… — повтори той, едновременно отвратен и все пак странно поласкан.

Дали наистина имаше…?

— О, зарежи това! — промърмори под носа си той. Кого го интересуваше как изглеждат очите му, щом можеше да вижда с тях. Той не беше някоя очарователна девица, на която да й се замая главата от ласкателства. Беше рицар, който се бе заклел да държи ръцете си далеч от лейди Емили.

И със сигурност щеше да го направи.

— Ще ми подадете ли ръка, милорд?

Дрейвън се сви при въпроса на Емили, която го чакаше до коня си, за да й помогне да се качи.

Какво си беше казал в замъка само преди час, относно това да си държи ръцете далеч от нея?

Той се огледа за Саймън, но брат му изглежда беше изчезнал. Останалите му мъже вече се бяха качили по конете.

Примирен с това, той кимна.

Просто си представи, че тя е дебела, противна монахиня.

Да, такава, която ухае на орлови нокти и слънчева светлина. Тялото му запулсира при аромата й и той усети как мускулите на ръцете му се стягат.

Той я повдигна възможно най-бързо. Но тя не седна на седлото.

— Има ли проблем? — сопна се той.

Тя премигна невинно към него.

— Изглежда не мога да седна.

Той потисна нуждата да я стовари върху коня, като торба със зърно.

— Правите това нарочно — каза той с тих шепот.

Закачливият й поглед потвърди подозрението му.

— Казах ви какво искам, милорд, и ще използвам всички средства, за да го спечеля.

Той я тръсна на седлото.

— Може би трябва да ви предупредя, милейди. Никой досега не ме е надхитрил.

— Тогава ще кажа, че ви се пада едно добро надхитряване.

Той отвори уста, за да й отговори, когато видя Саймън да се присъединява към тях.

— Ах — каза Саймън, когато се приближи. — Виждам, че си се погрижил за дамата. Това е добре.

— Защо? Да не би да си навехнал ръката си?

— Попита Дрейвън саркастично, когато Саймън пое юздите си.

— В действителност, да. Мисля, че ще бъде изкълчена за известно време. Няма да бъда способен да правя нищо рицарско.

Заговор.

Трябваше да се досети. Добре, той не беше пионка, която да бутат. По дяволите, и двамата!

Като се метна на коня си, Дрейвън изчака, докато Емили казваше довиждане на Кристина, която държеше голяма, подвързана с кожа книга в ръцете си.

— Ще пишеш ли, когато се роди бебето? — попита Емили.

— Добре, а ти ще трябва да дойдеш да ме видиш отново.

Емили отправи поглед към Дрейвън.

— Ще видя какво мога да направя.

Кристина кимна и подаде книгата на Емили.

— Това е за теб.

— За мен? — Емили започна да я отваря, но Кристина затвори книгата и поклати глава. — Това е за когато си сама, уединена в стаята си.

— Но…

— Емили, — прекъсна я Кристина с напрегнат тон. — Това е, за когато си сама. Засяга нещата, за които говорихме по-рано тази сутрин.

Устата на Емили оформи перфектно „О“, когато значението на думите на Кристина достигна до нея.

Дрейвън размени поглед със Саймън, който сви рамене, сякаш нямаше идея за какво разговарят жените.

Но Дрейвън знаеше. Имаше още по-голям заговор налице. И нямаше търпение да сложи ръце върху споменатата книга, за да види каква точно пакост планираха, защото имаше леко съмнение срещу кого беше.

Кристина помогна на Емили да прибере на сигурно книгата в дисагите.

— На добър път.

Емили докосна ръцете й, след което каза довиждане на Орик.

— Готова съм, милорд — обърна се тя към Дрейвън. — И ви благодаря за търпението.

Той кимна рязко на Орик, преди да насочи коня си напред и да поведе групата през двора на замъка. Поне през следващите дни нямаше защо да се безпокой, че ще е близо до дамата. Тя щеше да прекара пътуването на коня си, както той на своя.

Най-накрая щеше да има спокойствие.

 

 

— Какво имаш предвид с това, че конят й е окуцял? — изръмжа Дрейвън, като погледна към неговия рицар Арнолд.

— Може да видите сам, милорд — каза той и отстъпи назад.

Дрейвън вдигна задното ляво копито и го видя. Осакатен кон?

Самата съдба ли заговорничеше срещу него сега?

Ако не беше убеден в противното, щеше да се закълне, че Емили или Саймън имат нещо общо с това. Но той беше държал дамата под око през цялото време и знаеше със сигурност, че тя не е направила нищо, за да нарани коня.

Беше просто едно от онези нещастни, ужасни, изтръгващи вътрешностите неща.

— Добре тогава — каза Дрейвън, като отпусна копитото на коня. — Махнете седлото и ще ви поверя отговорността да върнете коня в Рейвънсууд в бавен ход, за да го предпазим от повече наранявания.

— Да, милорд.

— Саймън — каза Дрейвън, като погледна към брат си, който седеше на коня си и ги наблюдаваше. — Дамата ще язди с теб.

Емили прекоси малкото разстояние, което ги делеше и каза с нисък глас.

— Няма да яздя с него, милорд.

— Ще правите това, което ви се казва.

Тя повдигна вежди неодобрително.

— Няма да използвате този тон с мен.

— Жено — изръмжа той с глас, който щеше да постави възрастни мъже на коленете им и да ги накара да се разтреперят от страх. — Това не е игра.

Лицето й беше спокойно, но по него нямаше нищо от съпътстващия го страх, който беше свикнал да вижда. Изглеждаше сякаш неговото ръмжене я предизвиква.

— Много сте прав, милорд. Не е игра. Или ще яздя с вас или ще ходя.

Дрейвън я погледна.

— Нямате ли здрав разум, та ме притискате така?

— Имам много здрав разум.

— Тогава ще яздите със Саймън.

— Няма.

По крайно упорития вид на челюстта й, можеше да каже, че тя нямаше намерение да отстъпи.

— Ако вие сте най-кротката от дъщерите на Хю, тогава си мисля, че никога няма да имам привилегията да се запозная със сестрите ви.

Като осъзна, че спорът с нея, щеше да е загуба на време, Дрейвън отстъпи.

— Качвайте се на проклетия кон.

Емили осъзна, че може да го е притиснала малко повече. Може би не трябваше да е толкова безсрамна, в края на краищата. Но все пак баща й казваше, че нейната смелост е едно от най-привлекателните й качества.

Докато се качваше на седлото, тя не мислеше, че лорд Дрейвън ще се съгласи с него. В действителност, ако се съди по сковаността на тялото му, докато се качваше след нея, не мислеше, че той мисли много за нея в момента.

Тя отвори уста, за да се извини.

— Не говорете — рязко каза той. — Нито една-едничка дума.

Емили стисна устни и се закле да не ги отваря отново, докато той не й се извини за острия си тон.

Дрейвън я почувства да се сковава в скута му и разбра, че я е обидил. Така да бъде. Той не мислеше, че може да издържи да я чувства притисната към себе си, докато се обръщаше към него с този неин копринен глас. Наистина, цялото тяло го болеше от копнеж до такава степен, че не знаеше дали ще може да издържи.

Ако минеха през някое село, град или имение по време на това пътуване, той щеше да спре и да й купи кон, без значение от цената. Всъщност, с удоволствие щеше да размени всичко, което притежаваше, за една своенравна кранта.

Денят премина в мълчание, докато Дрейвън се опиваше да даде най-доброто от себе си, за да отдалечи ума от тялото си. Но беше невъзможно. Всеки ужасен ход на животните я притискаше срещу него, в чувствен ритъм, който разбиваше равновесието и търпимостта му все повече. И с всеки час, който минаваше, неговият гняв се покачваше и мъжествеността му се втвърдяваше, далеч отвъд всяка болка.

Вятърът вееше кичури от косата й срещу лицето му, милваше бузите му и довяваше аромата й на орлови нокти до него.

О, колко щеше да е лесно да пришпори коня си напред, да намери усамотено място сред дърветата и да я положи под себе си. Да се потопи в нея отново и отново, докато най-накрая не намери спокойствието, за което тялото му крещеше.

Споменът за целувката й и усещането на плътта й, го измъчваха все повече.

— Милорд?

Той потрепери от гласа й.

— Казах ви да не говорите.

— Не искам — каза тя сприхаво. — Но нямам избор.

— Напротив, имате.

— Нямам — отговори тя твърдо.

Той погледна надолу към нея и видя червенината по бузите й.

— Кое е от такова…

— Имаме нужда от почивка.

— Бих искал да осигуря…

— Милорд — каза тя, като го прекъсна. — Не ме разбрахте. Ние имаме нужда. — Тя натърти на всяка дума. — От почивка. — Тя отклони многозначително поглед от лицето му към дърветата, покрай които минаха.

Осени го проблясък.

— О — каза той, повдигна ръка, за да даде сигнал на останалите, че ще спират.

Дрейвън насочи коня си към малка горичка. Дръпна юздите, за да спре и й помогна да слезе от лявата страна на коня.

— Благодаря — студено каза тя, след което се обърна и се отправи към дърветата.

Саймън се приближи.

— Добре ли си? — попита той.

Дрейвън го погледна.

Поне веднъж Саймън имаше разума да не го притиска. Той повдигна ръце и отстъпи крачка назад.

— Виждам, че отговорът на това определено е „не“.

Дрейвън се изправи от позицията, в която разглеждаше коня си и притисна длан към бедрото си в опит да отдалечи панталоните си от втвърдената си мъжественост. Не знаеше още колко дълго можеше да понесе това, без да полудее.

На колко много ненаситна похот можеше да бъде подложен един мъж, преди да издъхне от нея?

И защо, в името на Луцифер, трябваше той да бъде подложен на експеримент, за да се види колко точно можеше да понесе един мъж?

Всичко, което искаше Дрейвън, беше спокойствие. Никога нямаше да отиде в Лондон по искане на Хенри, ако имаше някаква идея какви щяха да са последиците и точно в този миг, мисълта да се предаде на краля за екзекуция, изглеждаше привлекателна.

Той обърна поглед към Саймън, който гледаше към дърветата, където бяха изчезнали Емили и нейната прислужница.

— Тя иска да се омъжи за мен — измърмори Дрейвън на брат си.

Саймън впи поглед в неговия.

— И на мен ми каза същото.

— Каза ли защо?

Той сви рамене.

— По някаква необяснима причина, тя те харесва.

— Не бъди смешен — ухили се самодоволно Дрейвън. — Никой не ме харесва. Това, което иска тя, е да ме види мъртъв.

— Ако вярвах в това, дори за минута, никога нямаше… — Гласът на Саймън се провлече.

— Никога нямаше какво? — подозрително попита той.

Саймън замълча, сякаш обмисляше думите си, след което приключи бързо.

— Никога нямаше да го допусна.

Дрейвън издърпа кинжала от колана си и го подаде с дръжката напред на Саймън.

— Ето, вземи го.

Саймън се намръщи.

— Защо?

— Вземи го и го забий право в сърцето ми, преди да загина в пламъци.

Саймън се засмя и го прибра обратно в колана на Дрейвън.

— Знаеш какво казват. Похотта не може да бъде удържана. Нещо трябва да бъде направено по въпроса.

— Толкова ли отчаяно искаш земите ми, че ще накараш Хенри да ме убие за това?

— Едва ли — каза той обидено. — Ожени се за момичето и я взимай, когато поискаш.

Дрейвън въздъхна.

— Мислиш ли, че баща й ще ме изтърпи за зет дори за една минута?

— Няма да има избор, ако отидеш при Хенри.

За пръв път в живота си, Дрейвън позволи мисълта за брак да го изкуши.

— Ще я осъдиш на живот с мен?

— Със сигурност ще бъде по-добре, отколкото да го прекара с баща си. Обзалагам се, че ти поне ще й позволиш миг или два на забавление.

— Може би, но поне с баща си, ще изживее живота си. С мен няма да има нищо, освен ранна смърт.

— Дрейвън, ти не си…

— Не казвай нищо, Саймън, за това, което знам, че е истина. Виждаш в мен това, което искаш, но аз знам какво има вътре в мен. Чувствам го, като постоянен придружител.

Саймън го потупа по гърба.

— Тревожиш се твърде много, братко. Имаш нужда да се отпуснеш и просто да се порадваш на живота. Грабни един миг и го изживей — Саймън кимна към дърветата.

Дрейвън обърна глава и видя Емили да се връща.

— Можеш да научиш много от дамата — каза Саймън с нисък тон. — Тя знае как да извлече най-доброто от това, което Бог ни е дал.

Дрейвън обмисли думите му.

Саймън караше всичко да изглежда толкова просто, но последствията бяха прекалено големи. Ако послушаше брат си и се оженеше, имаше много повече от просто малък шанс да я убие един ден.

Досега Дрейвън сдържаше нрава си около нея, но тя не се страхуваше от него и той се сви при мисълта, че някой ден може да го притисне отвъд границите му.

Щеше да се случи само веднъж…

Не, това беше риск, който никога не можеше да си позволи да поеме. Такъв, който отказваше да поеме.

Емили не каза и дума, докато приближаваше мъжете. Дрейвън погледна настрани.

Тя размени разочарован поглед със Саймън, преди да заговори Дрейвън.

— Може ли да се насладим на храната сега или планирате да яздим през остатъка от деня?

Дрейвън прокара ръка през косата си, но все още отказваше да срещне погледа й.

— Конят ми се нуждае от повече почивка. Не бързайте.

Тя направи движение с ръце в израз на пълна безнадеждност, след което импулсивно направи жест, сякаш ще удуши Дрейвън.

Точно когато щеше да достигне врата му, Дрейвън се обърна и видя жеста й.

Емили отдръпна ръце към раменете си и се усмихна.

— Какво правехте? — подозрително попита Дрейвън.

Тя се усмихна сладко.

— Нищо.

Той погледна към Саймън.

— Какво правеше тя?

— Нищо — каза той и й намигна.

Дрейвън издаде отегчена въздишка.

— Нямам време за това — измърмори той, след което се отправи към мъжете си.

— Той е много упорит мъж — каза Емили на Саймън, когато останаха сами.

— До дъното на душата си.

— Какво да направя?

— Продължавайте така. Рано или късно, той ще се предаде и ще признае чувствата си.

Емили наблюдаваше как Дрейвън говори на рицарите си. Изглеждаше напълно забравил за нейното присъствие.

— Ами ако няма чувства към мен?

Саймън се засмя.

— Уверявам ви, ако това беше истина, той нямаше да ви отбягва така.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Емили обмисли думите му за миг, както и какво беше следващото, което трябваше да направи.

— Мислите ли, че ще е много дръзко, да го търся толкова често?

— Дързостта част от природата ви ли е?

— За съжаление, да.

— Тогава, ще кажа да следвате инстинктите си. Докато милейди е вярна на себе си, няма за какво да се притеснявате.

Тя намираше това трудно за вярване.

— Няма за какво да се страхувам от мъж, от когото се бои половината християнски свят. Саймън, сигурен ли сте?

Той кимна.

— Повярвайте ми, милейди, ще разберете, когато го притиснете прекалено.

— Добре тогава — каза тя, с почти неохотна въздишка. — Моля ви, извинете ме, докато отида да досаждам на някого.