Кинли Макгрегър
Господар на желанието (11)

Глава 10

Емили се ококори невярващо при изявлението на Кристина.

— Какво доведе до тази промяна в теб?

— О, Ем, той е прекрасен! — избълва тя. — Това, което направи за Орик… Не мога да ти опиша колко уплашен беше той през цялото време, за това какво ще му се случи, когато пристигне лорд Дрейвън. И после те заведе на панаира… — Тя спря, когато й хрумна друга мисъл. — Прекара ли добре с него?

— Да, но…

— Но нищо — прекъсна я Кристина. — Наела съм няколко от музикантите на панаира да свирят тази нощ. Ще има танци и ти ще трябва да го съблазниш.

— Как? Изглежда той едва ме забелязва. Въпреки че… — Емили млъкна, когато си спомни какво бе дочула.

— Въпреки че…

Тя сви рамене.

— Чух го да говори на себе си, преди да тръгнем.

— За какво?

— За мен — призна тя. — Той каза, че ме желае и все пак не виждам доказателство за това. Страхувам се, че не знам как да се справя с него. Той не прилича на никой мъж, когото познавам. — Емили погледна към нея. — Ами ти? Как привлече вниманието на лорд Орик?

— Като дишах — каза тъжно тя. — Той знаеше, че майка ми и по-голямата ми сестра са преживели множество раждания и че имам добра зестра. Това беше всичко, от което се нуждаеше.

Това не помагаше на нейната кауза изобщо.

— Лорд Дрейвън не изглежда да се интересува от нито едно от тези неща.

— Не — съгласи се Кристина. — Трябва да помислим малко. — Кристина прехапа устни и огледа залата. Очите й се разшириха, след което се усмихна. — И мисля, че знам кой може да ни помогне с обмислянето!

Тя сграбчи ръката на Емили и буквално я завлече до мястото, където беше Саймън.

— Милорд — каза Кристина. — Може ли да ни отделите минута?

— Не, Кристина — пое дъх Емили. — Не може да говориш сериозно! Той ще каже на лорд Дрейвън.

— Не и ако се закълне да пази тайна. Вие сте мъж, който държи на думата си, нали, лорд Саймън?

— Зависи от думата — уклончиво каза Саймън, докато погледът му сновеше между тях. — Надушвам беля в действие, а няма нищо, което да ценя повече от добрата пакост. — Той потри ръце. — Докъде сте стигнали, дами?

— Първо, трябва да се закълнете, че ще пазите вечно тайна — каза Кристина.

— Много добре, устните ми са залепени за вечността — Саймън стисна устните си една към друга с палец и показалец.

Кристина кимна, в знак на одобрение.

— Емили иска да се омъжи за брат ви.

— Кристина! — ахна Емили, ужасена, че тя може просто така да избъбри нещо толкова неделикатно. — Как можа…

— О, ш-ш-т — каза Кристина. — Няма нужда да се бавим около това. Времето е от значение. Имаш нужда от съпруг, а лорд Дрейвън има нужда от наследник. Не е ли така, милорд?

Саймън ги погледна подозрително, докато изглежда обмисляше въпроса. Той поглади брадичка с ръката си.

— Как трябва да отговоря на това? — попита младият мъж, като потупа устните си с два пръста. — Алчната част от мен, която ще наследи земите на Дрейвън, казва: не, той няма нужда от наследник. Много бих се радвал да имам такова богатство, обаче верният брат в мен, ще се съгласи с вас.

Неговото подигравателно изражение изчезна, когато срещна погледа на Емили.

— Ами вие, милейди? Бих искал да разбера вашите чувства към брат ми, преди да поема отговорността.

Нейните чувства. Това беше труден въпрос.

— Той изглежда достатъчно подходящ за съпруг.

Саймън изсумтя.

— Това ли е всичко, което изисквате?

— Той има нужда от някого, който да се грижи за него — опита Емили отново.

Саймън се засмя.

— Това е последното нещо, от което той се нуждае. Уверявам ви, че той може да се грижи за себе си достатъчно добре. Опитайте отново.

Кристина я сбута с лакът.

— Кажи му това, което каза на мен, Ем.

Тя тръсна глава.

— Той я кара да се задъхва и тя е много увлечена по него — Емили отвори уста, за да смъмри приятелката си, но Кристина нямаше да го допусне. — Усетила е доброта в него. Права ли е тя, милорд?

Саймън кимна.

— Много добре, ще ви помогна — Той погледна настрани и пребледня. — Така, ето го, идва. Преструвайте се, че тук не се е случило нищо нередно.

Дрейвън се намръщи, когато прекоси залата и видя Саймън, Кристина и Емили заедно в тесен кръг, все едно замисляха някоя поразия.

Когато той приближи, Саймън започна да си подсвирква и зарея поглед наоколо, докато жените изглежда бяха погълнати от разговор за воали.

Емили преплиташе пръсти, докато говореше с Кристина.

— Зеленото е най-добрият цвят за… за… за… нещата.

— О, да. Много е добър за доста от нещата, като например… нещата.

— Какво става тук? — подозрително попита Дрейвън.

Три лица се обърнаха към него, с такъв израз на невинност, който щеше да накара всеки друг мъж да се засмее.

Дрейвън вдигна глава и внезапно се почувства като котка, притисната до стената от три мишки.

— Що за заговор е това?

— Заговор? — попитаха почти едновременно те.

Саймън го плесна по гърба.

— Толкова дълго служиш на краля, че си представяш зло, там, където го няма.

Да не мислеха, че е глупак, който не може да види през тях?

Очевидно беше така.

— Елате — каза Кристина и хвана ръката на Саймън. — Нека се оттеглим на масата и да опитаме от кулинарното майсторство на нашите готвачи. Ще харесате печения фазан — каза тя на Дрейвън. — Сосът от бъз е най-вкусният в целия християнски свят.

Дрейвън ги последва без желание, все още неспособен да се отърси от тревожното чувство, че се е преселил в ада тази нощ.

Кристина го сложи да седне на масата между Емили и Саймън. Той се почувства уловен в капан, неспособен да избяга. Гърлото му се стегна и остана смълчан, докато прислугата сервираше яденето.

Саймън се наведе.

— Добре си ли?

Дрейвън пое дълбоко дъх и кимна, макар че можеше да почувства как започва да се поти.

— Милорд? — попита Емили, като привлече вниманието му към себе си.

Когато срещна погледа й, видя нежност в чертите й и възелът в стомаха му се отпусна.

— Простете ми за нахалството — каза тя. — Но Кристина ми каза, че ще има танци след вечерята. Ще желаете ли да ме придружите?

Образът й, докато танцува около Първомайския стълб, проблесна в ума му. Не можеше да се сети за нищо друго, което да му достави по-голямо удоволствие, от това да танцува с нея.

— Не, милейди, не мога.

Челото й се намръщи разочаровано.

— За мен ще бъде удоволствие да танцувам с вас — каза Саймън и се наведе през Дрейвън, за да говори с нея.

Остра болка от ревност проряза сърцето му, но той не каза нищо. Вместо това, фокусира мислите си върху сервирането на храна за Емили. Наблюдаваше грацията на движенията й, докато ядеше. И когато тя се протегна за бокала и сложи устните си на мястото, от което той беше пил, го побиха тръпки. Имаше нещо толкова интимно в този жест. Сякаш почти бяха споделили целувка.

— Храната не е ли по ваш вкус? — попита тя с тих глас, когато забеляза, че той не яде нищо.

Дрейвън поклати глава.

— Храната е добра.

— Тогава защо не ядете?

— Не съм гладен.

— Знаете ли милорд, не съм ви виждала да ядете достатъчно, за да се утоли глада дори на пчела. Как сте пораснали толкова голям само от въздуха.

— Оставил съм яденето на Саймън — каза Дрейвън сухо. — Той се храни достатъчно и за двама ни.

Емили се засмя, когато погледна към чинията на Саймън, която беше напълнил с кралска порция от пиле, фазан, печени ябълки и праз лук.

— Какво? — попита Саймън, щом забеляза вниманието й.

— Тя само се възхищава на лакомията ти.

Саймън преглътна залъка си и се протегна за бокала.

— Хубава храна, добра музика и приятни жени са всичко, което искам в живота си, за да бъда щастлив. Един ден, братко, надявам се, че ще опиташ комбинацията.

Дрейвън се облегна назад в стола си, отказвайки да захапе стръвта. В интерес на истината, не се чувстваше добре от това. Всичко, което искаше, бе да напусне проклетото място.

Присъствието на Емили до него бе единственото облекчение, което имаше.

Той я наблюдаваше, докато тя деликатно отхапваше крехкото парче пилешко и облизваше соса от рубинено червените си устни. Удобството му се превърна в покрито с игли легло, които го промушваха навсякъде.

Щеше да е грубо да напусне. Знаеше го. И все пак…

Страдал си по-зле.

Така ли беше? Не помнеше дори много сериозните му рани от битки да са го болели толкова много, колкото слабините му точно сега.

Изглежда сякаш бе минала цяла вечност, преди музикантите да бъдат извикани и хората да започнат да стават от масата. Саймън избърза да хване Емили за ръката и да я поведе да танцуват.

Дрейвън гледаше със завист. Нямаше накуцване в походката на Саймън, нямаше болка в крака му. И за момент си пожела да не беше изтичал пред коня на баща си.

При тази мисъл го изпълни срам. Животът на Саймън си струваше. По-добре той да изгуби крака си, отколкото Саймън живота си.

Просто му се искаше веднъж в живота си, той да е този, който танцува.

Дрейвън въздъхна, надигна се от масата и отиде да търси някакво успокоение навън на бойните кули.

Емили прекъсна танца си, веднага след като видя, че Дрейвън напусна. Мракът сякаш го обгръщаше, все едно веселието на нощта го депресираше.

— Къде отива той? — попита тя, като се чудеше дали има някаква истина в подозренията й.

Саймън се обърна, за да погледне.

— Бойните кули, без съмнение.

— Бойните кули? — Тя се намръщи. — Защо?

Саймън сви рамене.

— Той прави това, откакто се помня. Прекарва повечето от нощите, като ходи по тях.

— Защо? — попита тя.

Саймън й махна да го последва към усамотен ъгъл на залата. Веднага, след като се отдалечиха от другите, той заговори.

— Трябва да се закълнете, че никога няма да повторите това, което ще ви кажа.

— Кълна се.

Саймън млъкна за минута, сякаш да събере мислите си. Дълбока мъка набразди челото му.

— Не можете да си представите детството, което Дрейвън преживя, милейди. Баща му никога не е искал син. Той желаеше наследство. Той искаше Дрейвън да бъде трениран воин, не мъж, и направи всичко, което можеше да измисли, за да убие човешката му страна.

Емили се вторачи в него, докато се опитваше да проумее какво й казва той.

— Не разбирам.

Скръбта в очите му се засили.

— Дрейвън не спеше много, защото баща му виждаше съня като слабост. Да спи, означава да е уязвим. Всеки път, когато видеше Дрейвън да дреме, той го биеше, за да се събуди.

Тя си спомни яростта, която беше видяла в очите на Дрейвън, когато го беше събудила в овощната градина. За момент, всъщност се беше притеснила, че Дрейвън ще я удари.

— Как е могъл Харолд да стори това? — попита тя.

— Баща му нямаше сърце — прошепна Саймън. — Лордовете на Рейвънсууд точно затова са толкова велики воини, защото всички са научени да не чувстват нищо, освен гняв и омраза. Лесно е да останеш силен в битка, когато нямаш нищо в живота, на което да държиш. Всъщност, те винаги са приветствали смъртта и облекчението, което тя им носи в техните мизерни, самотни животи.

Сърцето й спря.

— А Дрейвън?

— През повечето дни той е различен. Има много от нашата майка в него, макар той да го отрича. Тя живя достатъчно дълго, за да му покаже какво е добрина, какво е да се чувстваш подкрепен и защитен. Той знае как да защитава и обича, но по някаква причина, отказвала види тази си страна. Вместо това, вижда само частта, която е като баща му. Ако можете само да го накарате да прозре, че той не е като Харолд, тогава ще имате съпруг, който никога няма да се отдели от вас.

През нея мина трепет на съмнение. Можеше ли да покаже любов на толкова наранен мъж?

— Обещавам ви, той си заслужава.

— Но как, Саймън? Не знам как.

Той въздъхна.

— Нито пък аз. Дрейвън се затвори в себе си толкова отдавна, че дори аз не мога да достигна до него. Никога не съм знаел, че мъж може да бъде толкова силен, но в случая с брат ми, мога да кажа, че е така.

Умът на Емили се отнесе в мисли, докато внезапно пред нея изскочи стих от любимата й песен.

— Разбира се! — каза тя възбудено на Саймън. — Акъсейн и Лорет.

Саймън се намръщи.

— Не разбирам.

— Това е история, която чухме днес на панаира. Тя е за сарацински воин и нормандска принцеса. Те били от два напълно различни свята, и все пак любовта им позволила да достигнат един друг. Любовта излекувала раненото му сърце и му позволила да я обича.

— Но това е само история, а тук е действителността.

— Може би, но аз съм истинска мечтателка и като такава, ще бъде непростимо, ако не направя това, което би сторила Лорет на мое място.

Саймън повдигна вежда.

— И това е?

— Да издиря къде живее моя принц — тя потупа Саймън по ръката. — Пожелайте ми късмет.

Саймън изчака докато тя изчезна, преди да прошепне.

— Пожелавам ви много повече от това, Емили. Пожелавам ви успех.

 

 

Дрейвън се загледа в тъмната нощ около себе си. Слаба светлина осветяваше портата и подвижната решетка, но отвъд това не можеше да види нищо. Само празна тъма.

Винаги бе намирал успокоение в мрака. Като майчина прегръдка, той му даваше утеха, че е сам наоколо. Напомняше му за смъртта и ако затвореше очи, можеше да се преструва, че е дошъл краят на света. Че там няма нищо. Няма болка, самота, минало. Няма бъдеще.

Нищо.

Но когато отвори очи, действителността от всичко това се втурна обратно.

Кога щеше просто да се свърши?

— Милорд?

Той се обърна при звука от мекия глас, идващ зад него.

— Милейди — каза рязко той. — Какво правите тук?

Тя придърпа пелерината си по-стегнато около раменете.

— Дойдох да ви намеря.

— Защо?

— А защо не?

— Да не би да се държите дръзко? — попита той.

— Да.

Какво имаше в нея, че си позволяваше да казва и прави неща, които никой друг досега не се беше осмелявал с него?

— Не съм в настроение за игри, милейди. Трябва да се върнете вътре, преди да настинете.

— Ще дойдете ли с мен?

Той поклати глава.

От залата се дочу смях.

— Шутът — каза меко Емили. — Трябваше да останете да го чуете.

— Защо? — после, преди тя да успее, той добави: — Защо не?

Емили се усмихна.

— Всъщност щях да кажа, че няма да ви заболи, ако се научите да се усмихвате от време на време. Смехът е нектарът на Бог.

Тя направи крачка към него и за негово учудване, се протегна и постави длани на бузите му. Те бяха изненадващо топли, като се имаше предвид студа навън.

Емили дръпна бузите му назад с палците си в подобие на усмивка.

— Виждате ли — каза тя. — Това не напука лицето ви.

Дрейвън се отдръпна от докосването й и се обърна с гръб. Той се наведе през парапета и погледна към тъмната гора. Емили го последва и застана до него, имитирайки позата му.

Минутите минаваха, докато те просто стояха там. Макар че не се докосваха, той можеше да усети всяка част по дължината на тялото й, така плътно, все едно бяха рамо до рамо, пета до пета, бедро до бедро. Наистина можеше да я почувства с всяка фибра на тялото си.

Дрейвън се опита да я игнорира, но вятърът прихвана нежния й, женствен аромат и го понесе към него.

Смехът в залата затихна, когато музиката започна отново.

— Достатъчно — каза Емили и гласът й прозвуча стряскащо сред тишината. Тя взе ръката му и го обърна с лице към себе си. — Ще танцувам с вас.

— Не знам как — призна той.

— Напротив знаете. Забравяте, че съм ви виждала да тренирате и всеки мъж, който може да се извива и маневрира по начин, по който го правехте вие, в крайна сметка може със сигурност да танцува.

— Ще смачкам пръстите ви на краката.

— Ще оздравеят.

Той не знаеше какво да отвърне на това и я остави да вземе ръцете му и да му покаже няколко стъпки. За негова изненада, той не стъпи върху пръстите й и още по-удивителното бе удоволствието, което почувства от нещо толкова безвредно.

Дрейвън се нагаждаше към всичко в нея, докато тя се носеше около него. Към лунната светлина, играеща в бледите й къдрици. Смехът в очите й. Усещането за тялото й, толкова близо до неговото.

Тя подклаждаше глада в него до ненаситно безумие, което ревеше, съскаше и настояваше да я вземе. Вълните му се разбиваха в него и единственото нещо, което можеше да направи, бе да продължи да се противопоставя срещу силата на порива.

Тя се завъртя и тогава се спъна. Дрейвън едва успя да я хване, преди да падне.

Той я задържа на място в ръцете си. Устните й бяха толкова близо до неговите, че ги разделяше само една ръка разстояние, докато гърдите й се притискаха към неговите.

Той се вторачи в розовия цвят на устните й и му се прииска толкова много да предизвика гнева на краля, като ги опита.

Изглеждаше толкова лесно…

Емили се притисна към него, зелените й очи бяха широко отворени от благодарност.

— Моят герой — прошепна тя.

Дрейвън се вгледа в нея. Названието герой му беше дадено преди години от глупаци, които не знаеха нищо за него и за дела, за които дори не искаше да си прави труда да си спомня. Но за пръв път в живота си, той наистина се почувства като герой, когато видя отражението си в тъмните зеници на очите й. И дори, още по-изненадваща беше радостта, която думите й породиха в него.

Внезапно стана важно за него, че тя го вижда като такъв. И че никога няма да я разочарова.

Собствената й нужда забули очите й, докато го наблюдаваше на слабата светлина.

— Какво искате от мен? — попита той, когато я изправи, за да застане пред него.

Тя прехапа уста.

— Предполагам, че трябва да бъда сдържана за това, но никога не съм била такава. Открих, че искреността често е най-добрият начин да се справиш с нещата и така трябва да бъда вярна на природата си и да ви кажа какво искам — тя повдигна брадичка, за да го погледне, с изражение на най-върховна искреност. — Искам вас, милорд.

Той се вторачи в нея без да мига, без да разбира докрай какво има предвид.

— Искате ме за какво?

— За съпруг.

Челюстта му увисна. За какво, по дяволите, говореше тази жена? Имаше ли някакъв смисъл?

— Имате ли идея какво говорите? — попита той.

— Ами, да, разбира се — каза тя възмутено.

Дрейвън отстъпи встрани. Не знаеше какво я е обладало, но това наистина беше първокласна глупост.

— Нямате представа какво искате, милейди.

На какво ще се осъдите.

— Не съм съгласна — тя пристъпи към него и се протегна към ръката му.

Той се отдръпна от нея още веднъж.

— Вие не ме познавате изобщо.

— И майка ми не е знаела нищо за баща ми. В действителност, тя не го била виждала преди сватбата, и все пак се научили да се обичат един друг. Много.

— Казвате това, сякаш е лесно.

— Женитбата често е…

— Вие сте неразумна, лейди. Приключихме разговора.

Той й обърна гръб и тръгна към главната кула на замъка. Тя се втурна покрай него и блокира пътя му.

— Не може да ме избягвате. Няма да ви позволя.

В него се надигна гняв от това, че тя се е осмели да застане на пътя му. Особено, когато всичко, което искаше да направи, беше да избяга от нея и от всички объркващи мисли и чувства, които тя предизвикваше у него.

— Това ли е начинът да ме накарате да ви изпратя обратно вкъщи при баща ви?

Тя погледна към него, сякаш самата мисъл я обижда.

— Последното нещо, което искам, е да бъда изпратена у дома. Искам съпруг.

— Тогава отидете в залата и си потърсете друг.

И преди той да осъзнае какво ще направи, тя хвана лицето му в ръце, надигна се на пръсти и притисна устни към неговите.

Във всяка фибра на тялото му се разля разтапящо желание.

Като реагира на чистия, прастар инстинкт, Дрейвън я придърпа в ръцете си и притисна тялото й към своето. Тя се предаде пред него напълно, когато той отвори устата й и опита сладостта й. Обви ръце около врата му и въздъхна със задоволство.

Главата на Дрейвън забръмча, сякаш беше изпил прекалено много ейл и всички разумни мисли излетяха от ума му.

Не остана нищо друго, освен усещането за нейното горещо, гъвкаво тяло срещу неговото, вкусът на устните, ароматът на орлови нокти от косата й и звукът на забързаното й дишане в ушите му.

Целувката й беше невинна и свенлива и все пак изпълнена с любопитство и самоувереност. Никога не се беше чувствал по този начин, нито беше искал нещо повече от това да има уединено легло за двама им.

В своята възбуда тя притисна гърдите си към неговите и го възпламени още повече, когато се потри в него, а бедрото й се притисна към твърдата му, набъбнала мъжественост.

Той откъсна устните си от нейните със стон и се осмели да направи това, което жадуваше. Прокара устни по врата й, като хапеше нежно плътта й със зъби. Тя изстена от удоволствие, зарови пръсти в косата му и го задържа плътно до себе си.

Сладко соленият вкус на кожата й изгори устните и езика му, докато тя трепереше в ръцете му. Той я искаше. Тук и сега.

Тялото му гореше за нея и не можеше да мисли за нищо, освен за това да я има.

Емили изстена все така тихо, когато суровата му сила премина през нея, докато езикът и устните му извършваха магия върху тялото й. Хиляди нишки от удоволствие я разкъсаха едновременно, докато цялото й тяло трептеше с непозната, болезнена нужда.

Тя притисна безсрамно устни към брадясалата му страна, като се наслаждаваше на вкуса и усещането за мъжествената му кожа. Емили го усети да трепери, когато той прокара ръката си по дясната й гърда и нежно я стисна. Тя направи рязко движение при непознатото усещане, което мина през нея и горчиво-сладкото й мъчение само се увеличи, когато той обхвана гърдите й и наведе глава към ниско изрязаното деколте на роклята й, за да целуне плътта точно над стегнатия връх.

О, това беше чудесно. Да го чувства силен и тръпнещ от желание в ръцете си, докато той самият й доставяше неземно удоволствие. Никога не се беше чувствала така и точно в този момент знаеше, че никога няма да има покой, докато не го обвържеше със себе си.

И когато той пъхна ръката си в деколтето й и докосна голата й гърда с пръсти, тя си помисли, че може да припадне от удоволствие.

Дрейвън изстена от усещането за тежестта на гърдата й в ръката си и твърдото й зърно в дланта си, докато движеше устни, за да вкуси ухото й. Изпрати тръпки по кожата й с езика си, докато проклинаше тъканта, която му пречеше да я докосва навсякъде.

Чувствата му се объркаха. Той се върна на устните й и притисна гърба й към стената.

Емили обхвана лицето му с ръце, докато се наслаждаваше на усещането от тялото му, което притискаше нейното срещу студения камък. Тя го целуна бурно, докато той плячкосваше устата й. Никога не беше вкусвала нещо подобно. Не бе чувствала нещо толкова невероятно. Така прекрасно.

Само неясно осъзнаваше, че той повдига подгъва на дрехата. Прокара ръце по голото й дупе, прегаряйки кожата й с горещина и удоволствие. И преди тя да осъзнае какво прави, той плъзна ръка между двама им и нежно раздели гладката й плът, за да я докосне, така, както никой не го беше правил преди.

— О, Дрейвън — изстена тя, когато пръстите му донесоха облекчение на мъчителната болка в центъра на тялото й и тя инстинктивно се потри в дланта му.

Дрейвън замръзна, когато чу името си да излиза от устните й и действителността се разби около него.

Само още минута и той…

Той изруга и се насили да се отдръпне от нея, преди да е станало твърде късно.

Тя направи крачка към него, а той сграбчи ръцете й, за да я задържи притисната до стената. Устните й бяха подути от целувките му. А по израза в замъглените й от страст очи, можеше да види, че тя го иска толкова много, колкото и той нея.

Но ако я вземеше, щеше да подпише смъртната си присъда.

— Да не би омразата ти към мен да е толкова голяма, че си готова да жертваш девствеността си, за да ме видиш мъртъв? — попита той свирепо.

Тя премигна объркано.

— Не те мразя, Дрейвън. Как бих могла?

Каквато й магия да му бе направила, тя се изпари при тези думи и в главата му отново се настани яснота.

— На мен ми се струва, че въпросът трябва да е как би могла да не ме мразиш?