Кинли Макгрегър
Господар на желанието (2)

Глава 1

— Всичко, което една жена трябва да знае за мъжете е, че те са същества, подвластни на препаската си^[1]. Обърнете внимание на панталоните им и ще имате пълен контрол върху тях, защото когато мъжественият им орган е взел надмощие, разумът им изчезва.

Емили седеше на своето легло до сестра си Джоан, опитвайки се да не обиди Алис, като се ухили на изявлението й. Тя притисна ръка до устните си, за да потисне веселието си.

И тогава направи злочестата грешка да погледне към Джоан. Двете избухнаха в смях.

Кой не би се засмял? Особено, имайки предвид картината, появила се в съзнанието й, за извънредно голямата препаска, която годеникът на Джоан носеше.

Найлс се перчеше наоколо като бог Приап^[2] по време на девичи празник.

Слугинята й, Алис, обаче не изглеждаше толкова доволна от веселието им. Прочиствайки гърло, Емили стисна устни и даде най-доброто от себе си, за да стане сериозна.

Алис сложи ръце на кръста си и се намръщи. Висока едва метър и петдесет, слугинята не изглеждаше заплашително. И все пак, те я бяха попитали по въпроса. Най-малкото, което можеше да направят, бе да я изслушат, без да се смеят.

— Мислех, че дамите искат да говорим сериозно за това? — попита Алис.

— Прости ни — каза Емили, прочисти отново гърлото си и примерно постави ръце в скута си. — Ще се държим прилично.

Наистина, нямаха друг избор, защото заговорничеха как да намерят съпруг на Емили и тъй като нито една от сестрите нямаше идея как да прелъсти един мъж и да го накара да се ожени за нея, Алис бе единствената жена в замъка, която смееха да попитат. Всяка друга би се запътила веднага към баща им с новината.

Но за щастие, на практичната и често подкупвана Алис, можеше да се разчита да остане лоялна на дамите, на които служеше.

Алис преметна черната си плитка през рамо и не им обърна внимание.

— Ами, както лейди Джоан може да потвърди, частта с прелъстяването е доста лесна. Частта със запазването е трудна.

Лицето на Джоан стана тъмночервено, което подчерта сините й очи.

— Не съм направила нищо друго, освен да вляза в стаята. Найлс бе този, който ме прелъсти.

Алис вдигна триумфално ръка с дланта нагоре.

— Както казах, прелъстяването…

— Но какво ще стане, ако той не иска да бъде прелъстен? — прекъсна я Емили.

Алис върна ръката на кръста си. Въпреки че тя бе две години по-млада от Емили, беше заобиколена от всякакви мъже и бе считана от всички млади жени в графството за експерт.

— Милейди — каза Алис, а на лицето й бе изписано лъжливо търпение. — Откъснаха моето цвете, когато бях много млада и мога да ви уверя, че няма жив мъж, който да не е похотлив. Единствената причина, поради която не ви се е наложило да ги пропъждате, е заради острия меч на господаря.

Емили нямаше как да оспори това. Баща й пазеше дъщерите си сякаш бяха най-ценните му соколи и се противопоставяше на всеки мъж, който се осмелеше да ги погледне. А ако някой дръзнеше да докосне… Ами…

Тя бе много изненадана, че Найлс все още имаше нещо в панталоните.

Още една мисъл я споходи.

— А ако аз го искам, а той желае друга? — попита Емили.

Алис въздъхна.

— Лейди Емили, винаги има „а ако“, „ами“ и „но“. Нека приемем заради спора, че интересът му е насочен другаде. Всичко, което трябва да правите, е да се навъртате около него. Да му отправяте по някоя усмивка, да покажете малко глезен…

— Глезен! — ахна Емили. — Ще умра от срам.

— По-добре да умрете от срам, отколкото като стара мома.

Вероятно имаше някаква истина в това, което казваше тя, а и в този момент от живота си, Емили бе доста отчаяна. Баща й не искаше да се вслуша в здравия разум и ако й бе останала някаква надежда да си намери съпруг, тогава най-добре беше да се хване за нея.

— Малко глезен — повтори Емили и лицето й се зачерви само при мисълта за това. — Нещо друго?

— Винаги го карайте да чака — каза Алис. — Очакването кара мъжа да ви цени още повече.

Емили кимна.

Джоан кръстоса ръце на гърдите си.

— Сега, следващият въпрос е къде ще открием този мъж?

Емили се намръщи от чувството за безизходица.

— Да, това май ще е проблемът в цялата история с прелъстяването, нали? Как ще накарам някого да се ожени за мен, когато няма привлекателни мъже наоколо?

— Е — отвърна Алис. — Майка ми винаги казваше, че ще откриеш розата си, където и когато най-малко я очакваш.

 

 

По-късно същия ден, Емили излезе от кухнята и се запъти към главната кула. Не бе направила повече от две крачки, когато Тийодор, братовчедът на годеника на сестра й, когото с неприязън наричаха „демон от най-зловонната дяволска яма“, застана на пътя й.

Трябва да са го призовали по невнимание с разговора си тази сутрин, защото Алис тъкмо бе приключила с лекцията си, когато Найлс и Тийодор се появиха на прага им.

Като голяма мечка, Найлс грубо отведе Джоан на пикник и изостави братовчед си. От мига, в който сестра й и Найлс изчезнаха, Тийодор не правеше нищо друго, освен да й досажда, като се закачи за полите й, опитвайки се да се пъхне под тях.

Търпението на Емили бе към изчерпване. Искаше само малко спокойствие.

Ако Тийодор бе розата, за която Алис бе говорила по-рано, Емили реши, че да остане стара мома има много предимства.

Той я настигна и веднага се пресегна за ръката й, изпращайки вълна от погнуса по гръбнака й.

Защо не я оставеше на мира?

Можеше да се каже, че е хубав, само ако една жена бе достатъчно отчаяна. А Емили се молеше, никога да не стане чак толкова отчаяна.

Но той бе занемарил хигиената си. Ако бе истина, че чистотата е важна за божествената хармония, то този мъж трябва да бе тотален езичник, защото оплешивяващата му руса коса изглеждаше така, сякаш рядко виждаше гребен и никога не е докосвана от сапун. Дрехите му бяха напълно смачкани, все едно че беше спал с тях, а от петната върху тях личеше, че са прани толкова често, колкото мие и косата си.

— Готова ли си да ми дадеш целувката сега? — попита той.

— Ъм, не — каза тя, докато се опитваше да го заобиколи. — Опасявам се, че имам да изпълня много задачи.

— Задачи? Със сигурност моята компания е много по-желана, от която и да било задача.

Лично тя би предпочела да чисти помийната яма.

Той застана пред нея, отрязвайки пътя й за бягство.

— Хайде, сладка Емили. Знам колко си самотна тук. Сигурно мечтаеш за мъж, който да дойде и да те обяви за своя?

Да, искаше, но ключовата дума тук беше „мъж“. Тъй като Емили едва можеше да постави Тийодор на равно с дървениците, той никога нямаше да е този, за когото тя мечтаеше нощем.

Той се протегна и отметна воала настрани от лицето й с непринуден жест, който я накара да вдигне неодобрително вежди. Тийодор не обърна внимание на изражението й.

— Бързо губите младостта си, милейди. Може би трябва да помислите и да постъпите като сестра си, за да се сдобиете със съпруг.

Емили не бе сигурна, кое от всичко това я засегна повече. Обидата за възрастта й или напомнянето за срама на сестра й, хваната в леглото с братовчеда на Тийодор.

— Мога да си намеря съпруг, благодаря Ви — каза тя ледено. — При това, без никаква помощ от ваша страна.

Погледът му се замъгли от гняв.

— Ще ви имам — той омота юмрук във воала й.

Емили стисна зъби в очакване на болка, която щеше да последва, щом се измъкнеше от хватката му. Фибите, придържащи воала към главата й, се забиха в косата й, преди да се разпръснат и да й позволят да избяга.

Тя се затича към външната стена на замъка, надявайки се да достигне многолюдната главна кула преди той да я хване отново.

Нямаше такъв късмет.

Тийодор хвърли воала й на земята и този път сграбчи ръката й, за да я спре.

Емили трепна от начина, по който пръстите му се забиха в ръката й, когато се опита да се измъкне. Уплашена и гневна, тя си пожела баща й да си бе вкъщи. Никой мъж не би посмял да я обижда по този начин, гледайки в свирепото му лице, защото където и да идеше Емили, внимателният поглед на баща й винаги я следваше.

— Ще си получа целувката, момиче.

По-скоро би целунала прокажено муле! Изплашена, Емили се огледа за някакъв начин за бягство. Ято кокошки се спуснаха към тях и се скупчиха в краката им. Докато Тийодор ги риташе, я осени просветлението.

Тя се обърна към него с чаровна усмивка, както си спомни, че я съветваше Алис по-рано.

— Тийодор? — каза тя с най-сладкия си глас.

Проработи. Гневът напусна лицето му и той освободи ръката й, за да хване дланта й. Постави лека целувка върху нея.

— О, Емили, нямаш представа колко нощи съм лежал в леглото си и съм мечтал за теб и нежните ти въздишки. Кажи ми, колко още трябва да чакам, преди да усетя плода на сочните ти бедра?

Докато тронът на дявола се превърне в ледени висулки.

Емили едва спря думите, преди да се изплъзнат от устните й. Не можеше да повярва на късмета си. Най-после намери мъж, които да й шепне поезия и това бе най-противната, крайно неприлична поезия, която можеше да си представи. И идваше от мъж, който беше почти на крачка от това, да изглежда като противен трол.

Като се позамисли, дори не беше и цяла крачка.

Тя се насили да не допусне отвращението да се изпише на лицето й, докато издърпваше ръката си от хватката му.

Чу приближаването на коне. Предполагайки, че бяха стражите, които се връщат от обиколката си, не си направи труда да погледне към тях, докато не влязоха в двора на замъка.

Вместо това, внимателно избърса ръка в полата си.

— Най-накрая ме спечелихте, милорд.

Арогантността, изписана на лицето му, докато се пъчеше пред нея като паун, бе невероятна.

— Знаех, че няма да можеш да ми устоиш, милейди. Никоя жена не го е правила.

Сигурно бе свикнал да бъде в компанията на жени, които бяха изгубили зрението, разсъдъка и най-вече обонянието си.

— Затвори очи, Тийодор, и ще ти дам това, което наистина заслужаваш.

Лукава усмивка се появи на лицето му, докато затваряше очи и се навеждаше напред с нещо, което според него сигурно бе съблазнително цупене.

Сбръчквайки нос заради ужасната физиономия, която той направи, тя сграбчи една червена кокошка от събралите се в краката й и я вдигна до устните му.

Тийодор издаваше силни звуци, докато целуваше шията й.

И тогава сигурно се усети, че устните му се притискаха към пера, а не кожа, защото отвори очи и срещна любопитния поглед на кокошката.

Той ококори очи и изпищя от изненада. Подплашена, кокошката изкряка в отговор. Разпери криле и ги размаха, борейки се да се освободи от ръцете на Емили. Тя я пусна и животното се насочи към Тийодор, който вдигна ръце да се предпази от нея и от другите кокошки, присъединили се към свадата. Кокошката го кълвеше по главата и оставяше тънки, мазни кичури да стърчат нагоре, докато останалите се събираха в краката му, като го спъваха непрестанно.

Кокошките и мъжът се запрепъваха назад в какофония от ругатни и кудкудякане.

С проклятие на уста, Тийодор се спъна в коритото и се приземи по гръб в него. Водата се разпръсна навсякъде и Емили трябваше да отстъпи назад, за да не се измокри. Кокошката изкряка, след това изхвърча към края на коритото, покри глава с крилото си и се опита да оправи щетите, които Тийодор бе нанесъл.

Щом той се изправи, плюейки вода, кокошката се премести върху главата му. Емили избухна в смях.

— Най-деликатното момиче на земята? Хю, лъжите ти не знаят граници.

Този дълбок, отекващ глас не принадлежеше на никого от стражите й. Смехът замря в гърлото й. Емили се обърна и видя баща си в компанията на петнадесет мъже.

По лицето му, тя можеше да познае, колко недоволен бе той.

И все пак от присъствието му я заля вълна на облекчение. Поне вече нямаше да се налага да търпи Тийодор.

Докато пристъпваше към него, погледът й се отклони отляво на баща й. На гърба на най-белия жребец, който някога бе виждала, бе седнал рицар, облечен в кървавочервена туника, с черен гарван на нея. Въпреки че не можеше да види лицето на мъжа, усещаше погледа му върху себе си.

Тя се закова на място.

Никога не бе виждала някого като него. Той седеше върху жребеца, сякаш двамата се сливаха в едно силно и могъщо същество.

Ризницата бе прилепнала към твърдото му тяло, заякнало от годините, прекарани в тренировки и той я носеше с такава лекота, сякаш му бе втора кожа. Широките му рамене бяха гордо изправени и ризницата само подчертаваше ширината им.

Огромният, силен кон се размърда неспокойно, но той незабавно го върна усмири, като го притисна със силните си бедра и дръпна еднократно юздите.

Тя все още усещаше погледа му върху себе си. Горещ. Могъщ.

Обезпокоителен.

Това бе мъж, който изискваше внимание. Мъж, свикнал да контролира и властва. Излъчваше се от всеки милиметър на тялото му.

И докато го наблюдаваше, без дори да трепне, той се пресегна и свали шлема си.

Сърцето й спря да бие за миг, преди да започне да пулсира яростно. Никога през живота си не бе виждала толкова красив мъж. С толкова светлосини очи, които сякаш светеха от изсеченото му лице, обградено от сребърната качулка на ризницата. Черните вежди над очите му й разкриха, че косата му трябва да е гарвановочерна.

Имаше нещо хипнотизиращо в погледа му. Там блестеше интелигентност и предпазливост, които пазеха емоциите му добре скрити. Тя остана с впечатлението, че нищо не се изплъзва от вниманието му. Никога.

Въпреки цялата му красота, в изящните черти на лицето му се забелязваше твърдост, която й казваше, че усмивката беше чужда на устните му.

Докато слагаше шлема под ръката си, той я огледа със смел, преценяващ поглед, който накара кръвта й да се разбушува. Младата жена не можеше да каже какво мислеше той за нея, но когато погледът му се спря на деколтето й, тя усети как гърдите й се стегнаха в отговор на изгарящата горещина в погледа му.

— Какво става тук? — поиска да узнае баща й, докато слизаше от коня и се насочваше към нея.

Тя подскочи от яростния му глас, благодарна, че е отклонил вниманието й от странните неща, които погледът на рицаря й причиняваха.

Тийодор изпъди кокошката от главата си и се измъкна от коритото, като се опитваше да запази достойнството си.

Напълно се провали.

— Мисля, че трябва да попиташ дъщеря си, дали й е навик да напада с пилета всеки мъж, който й досажда — каза красивият рицар, с намек на веселие в гласа си. По лицето му, обаче, не се четеше нищо.

— Мълчи, Рейвънсууд — озъби му се баща й. — Не знаеш нищо за дъщеря ми или за навиците й.

— Това ще се промени много скоро.

Емили повдигна вежда при този коментар. Какво искаше да каже с това?

Тя не мислеше, че е възможно, но лицето на баща й стана още по-червено, а очите му по-тъмни. Чак тогава тя схвана името на красивия рицар.

Със сигурност това не можеше да бъде Дрейвън дьо Монтагю, граф Рейвънсууд; мъжът, заради когото баща й отиде при крал Хенри, за да бъде порицан от него?

Защо за Бога ще яздят заедно? Имайки предвид омразата на баща й към графа, тя не можеше да си го обясни.

Нещо странно се случваше тук и тя нямаше търпение да говори насаме с баща си, за да разбере какво става.

Очите на баща й се смекчиха, когато погледна към нея.

— Тийодор нарани ли те, Ем?

Тийодор се наежи.

— Никога не бих наранил една дама. — Очите му, обаче, казваха съвсем друга история. Тя можеше да види чиста злоба в тях и се закле, че няма да я хване отново насаме.

Но Емили не се плашеше лесно. Тя можеше да се оправи с него, независимо дали с или без помощта на някое пиле.

— Добре съм, татко — увери го тя.

— Този, който се е ужасил, е пилето — каза графът шеговито.

Емили прехапа устни, за да не избухне отново в смях. Погледна през рамото на баща си и видя, че по лицето на графа не се четеше радост.

Ноздрите на баща й се разшириха.

Емили обви ръце около него и го прегърна силно. Последното нещо, което искаше, бе той да се ядоса още в мига, в който се бе прибрал. Той прекарваше твърде много време в мрачно настроение. Освен това, тя мразеше да вижда когото и да е нещастен.

— Толкова се радвам, че си вкъщи. Приятно ли бе пътуването ти?

— Пътуване до Ада би било по-приятно — измърмори той.

Баща й хвърли яростен поглед към рицарите на конете.

— Може да останете за през нощта. Може да тръгнете рано сутринта.

Граф Рейвънсууд премести погледа си към баща й.

— Нямам навик да спя до враговете си. Ще си направим лагер извън замъка — Погледът му стана дори още по-леден. — Ще потеглим на зазоряване. Предполагам, че ще си подготвил всичко.

И с това тайнствено предупреждение, графът обърна бойния си жребец и поведе всички, освен двамата кралски пратеници и рицарите на баща й, към външната стена на замъка.

Тийодор се извини и се отправи към конюшните, като остави мокра пътека след себе си.

Емили погледна към баща си. Нещо не бе наред.

— Татко?

Той въздъхна и сложи тежката си ръка на раменете й.

— Ела, скъпа моя Ем. Трябва да поговоря с теб насаме.

 

 

Дрейвън и хората му намериха малко сечище точно пред портата на замъка, където имаше малък поток, който им осигуряваше прясна вода. Оставен сам, както предпочиташе, той разресваше коня си, докато хората му подготвяха шатрите, а брат му Саймън палеше огън.

Все още не можеше да изпъди от мислите си образа на дъщерята на Хю. Достатъчно бе само да затвори очи и можеше да я види така ясно, сякаш още стоеше пред тях, с грейнало и усмихнало лице, и тъмнозелени очи, които блестяха дяволито.

И кокошката…

Той почти се разсмя. Но веселието му продължи до момента, в който усмихналото й лице не се появи отново пред взора му и не започна да го измъчва и да разпалва слабините му.

Той стисна зъби и затегна хватката си върху четката.

Лейди Емили не бе типичната красавица, по която въздишаха хубавите мамини синчета. Тя притежаваше нещо особено екзотично, което почти му попречи да определи същността или чара й.

Но това, което най-силно привлече вниманието му, бяха огромните й, котешки очи, които блестяха закачливо, докато гледаха към света със смайваща смелост.

Тя бе слаба, с изобилие от къдрава руса коса, която падаше до ханша й. Той се съмняваше, че дори ангелите в рая имаха толкова нежни и очарователни лица. Нищо чудно, че Хю се бе уплашил при мисълта да я пусне да си иде. Такова безценно съкровище трябваше да бъде пазено грижовно и противно на себе си, той усети съвсем леко уважение към мъжа, който се опитваше да защити детето си.

Голиат вдигна глава и изпръхтя.

— Извинявай, момче — каза той, осъзнавайки, че четка едно и също място доста дълго. Дрейвън потупа нежно коня, за да смекчи болката от нехайството си. Не бе в негов стил да бъде невнимателен с животните си и се надяваше да не му е причинил силна болка, докато е фантазирал.

Изхвърляйки момичето от мислите си, той продължи със задълженията си.

Тъкмо слагаше овес в зобната торбичка на коня си, когато се появи Саймън.

— Не е това, което очакваше? — попита брат му.

— Торбата за храната ли? — отвърна той, опитвайки се съзнателно да не позволи на брат си да повдигне доста обезпокоителния въпрос. — Същият е както винаги.

Саймън завъртя очи.

— Въобще не ме интересува торбата и ти го знаеш много добре. Говорех за дамата. Можеш ли да повярваш, че дъщерята на лорд Голям Нос е толкава хубавка? Не мога да си спомня последния път, когато видях толкова добре сложена дама.

— Тя е дъщеря на врага ми.

— И жената, която се закле да защитаваш.

Дрейвън завърза торбата през главата на коня.

— Защо ме отегчаваш с банални факти, които вече знам?

Саймън гледаше дяволито и ако някой друг мъж, а не брат му го дразнеше така, със сигурност щеше да се е простил с живота си отдавна. Но въпреки ужасното му досаждане, Дрейвън обичаше по-малкия си брат.

Саймън се ухили насреща му.

— Знаеш ли, толкова рядко те виждам смутен, че се наслаждавам на новото си откритие. Кара те да изглеждаш почти като човек.

Дрейвън погали челото на Голиат, след това се премести, за да вземе седлото и дисагите, преди да се запъти към хората си.

Спря се до Саймън.

— Каквато и човечност да е имало в мен, мога да те уверя, че е била убита много отдавна. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всички останали. Ще я защитавам, защото кралят нареди така. Иначе тя не съществува за мен.

— Както кажеш.

Дрейвън присви очи.

— Така е. — Той се запъти към огъня.

— Един ден се надявам да разбереш братко, че не си чудовище, родено в Ада.

Дрейвън не обърна внимание на думите му. В действителност, завиждаше за оптимизма на брат си. Това бе рядък дар, който майка им бе дала на по-малкия си син. Но той нямаше такъв късмет и съдбата никога не е била благосклонна към него. Мечтите и надеждите само подчертаваха, колко пуст винаги е бил животът му. Той не бе глупак да мисли, че нещо щеше да се промени.

Никога не се бе случвало и със сигурност никога нямаше да стане. Това бе съдбата му и той щеше да го преживее, точно както преживяваше всеки удар, който му нанасяха.