Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (3)

1.
Кръщаването на кучетата

Господин и госпожа Едуард Гонт живееха в Ню Йорк, на Седемдесет и седма източна улица номер седем, в старинна къща на седем етажа. Те имаха две деца — Джон и Филипа, които, въпреки че бяха дванадесетгодишни близнаци, изобщо не си приличаха (за своя огромна радост и облекчение). Хората почти не можеха да повярват, че двамата са близнаци, толкова различни един от друг бяха. Джон, по-голям от сестра си с десет минути, бе висок и слаб, с права кестенява коса и предпочитание към черните дрехи. Филипа бе дребничка, с буйни червени къдрици и очила с рогови рамки, които й придаваха вид на по-интелигентната от двамата; тя предпочиташе да се облича в розово. И двамата изпитваха мъничко съжаление към еднояйчните близнаци и бяха убедени, че са извадили голям късмет да не бъдат такива, макар че понякога беше доста досадно хората да отбелязват как двамата никак не си приличат, сякаш никой друг не го бе забелязвал преди това.

Вътре в главите им обаче положението бе съвсем различно. На Джон и Филипа често им минаваха едни и същи мисли. Понякога в училище, когато учителката задаваше въпрос, двамата вдигаха ръка точно в един и същ момент. Когато гледаха телевизионни игри, произнасяха отговорите в един глас. А когато играеха на думи като отбор, неизменно разгромяваха противниците си.

Техният баща, господин Гонт, бе инвестиционен банкер, което бе друг израз, за да се каже, че е богат. Госпожа Гонт, по-известна сред нюйоркското общество като Лейла, бе много красива жена, активно се занимаваше с благотворителна дейност и бе много търсена в тази област, защото всяко начинание, с което се заемеше, приключваше успешно. Тя даваше многобройни вечери, умееше да води бликащи от остроумие разговори и изобщо бе невероятно чаровна — интелигентна, а и красива, което бе черешката на тортата.

Не можеше да се отрече, че господин и госпожа Едуард Гонт бяха доста необичайна двойка — почти толкова странна, колкото мисълта, че двете им деца са близнаци. Лейла, тъмнокоса, с великолепното телосложение на роден атлет, бе висока почти метър и осемдесет без токчета, докато съпругът й Едуард едва достигаше метър и петдесет, и то в луксозните си обувки от „Берлути“, с коса, която бе по-дълга от обичайното и съвсем сива, и тъмни очила. Хората веднага забелязваха, когато Лейла влезеше някъде, но рядко обръщаха внимание на появата на Едуард, който, за щастие, предпочиташе нещата да стоят точно така. Скромен и стеснителен, той с удоволствие оставяше съпругата и домът му на Седемдесет и седма улица да привличат цялото внимание към себе си.

Домът на семейство Гонт, в източната част на Ню Йорк, приличаше повече на храм, отколкото на къща, и често биваше споменаван в модните списания. Входната врата се охраняваше от огромна сводеста арка от ковано желязо, а стените до една бяха облицовани с махагон. По стените бяха окачени безброй картини от френски художници, къщата бе обзаведена със старинни английски мебели, редки персийски килими и изключително скъпи китайски вази. Понякога Филипа се оплакваше, че родителите й се интересуват повече от мебелите в дома си, отколкото от децата си, но всъщност знаеше, че това не е вярно — казваше го просто заради ефекта, по същия начин, по който нейният брат близнак Джон обичаше да подхвърля на баща си, че домът им прилича повече на художествена галерия, отколкото на къща, в която живеят две дванадесетгодишни деца. Всеки път, когато Джон произнесеше тези думи — най-често, когато господин Гонт се прибираше у дома с още някоя скучна стара картина — бащата се засмиваше и отвръщаше, че ако домът им наистина беше художествена галерия, вътре със сигурност нямаше да бъдат допускани кучета, дори двете, които семейството държеше като домашни любимци.

Алън и Нийл бяха огромни ротвайлери — две забележителни животни, не на последно място защото разбираха всичко, което им се казваше. Когато веднъж Джон го домързя да стане и да потърси дистанционното на телевизора, заръча на Алън да смени канала и за негово голямо учудване кучето наистина го направи. Нийл бе не по-малко интелигентен; всяко от двете кучета можеше да различи „Фокс Кид“, „Дисни Ченъл“, „Никелодеон“ и Си Ен Ен. Двете кучета често придружаваха близнаците по време на обиколките им из Ню Йорк и в резултат на това Джон и Филипа навярно бяха единствените деца в града, които не се страхуваха да минават през разположения наблизо Сентръл Парк след залез-слънце. Но обстоятелството, че две толкова интелигентни кучета трябва да носят толкова обикновени имена, дразнеше неимоверно Джон.

— За пръв път ротвайлерите са били развъдени от древните римляни — обясни той на родителите си една сутрин на закуска, малко преди началото на лятната ваканция. — Като кучета пазачи. Те са единствените домашни любимци, които човек получава в комплект с предупреждение от министерството, че представляват опасност за здравето. Хапят по-жестоко от всяко друго куче, с изключение може би на онова триглавото, което охранява царството на Хадес.

— Цербер — промърмори господин Гонт, взе тазсутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“ и се зачете в статията за земетресението в Кайро, придружена от голяма и драматична снимка на първата страница.

— Знам, че така се казва, татко — каза Джон. — Както и да е, поради тази причина ротвайлерите са предпочитаната порода кучета в армията и в полицията, ето защо ми се струва смешно да ги наричаме с имена като Алън и Нийл.

— Защо? — попита господин Гонт. — Така се казват открай време.

— Да, знам, но, татко, ако трябваше аз да избера имена за два ротвайлера, със сигурност щях да измисля нещо по-подходящо. Може би щях да ги нарека Нерон и Тиберий, като императорите на Рим.

— Нерон и Тиберий не са били от най-приятните хора, миличък — намеси се майката на Джон.

— Точно така — съгласи се баща му. — Тиберий не е притежавал и капчица вежливост — civile ingenium. Освен това бил отвратително човешко същество. Нерон пък бил чисто и просто луд. И още по-лошо, убил майка си Агрипина и жена си Октавия. И изгорил целия Рим. Odisse coepi, postquam parricida matris et uxoris, auriga et histrio et incendiarius extitisti^[1]. — Баща му се разсмя с жесток смях. — Питам те, това ли е примерът, който трябва да дадем на едно куче?

Джон прехапа долната си устна; винаги му бе по-трудно да спори с баща си, когато господин Гонт започнеше да говори на латински. У хората, които говорят на латински — като съдиите и свещениците например — има нещо, което ги превръща в хора, с които не ти се иска да спориш.

— Добре, може би не който и да било римски император — отстъпи Джон. — Тогава може би нещо друго — нещо, което звучи малко по̀ кучешки. Елвис, да речем.

— В случай че не си забелязал — възрази господин Гонт сковано, — нито едно от нашите две кучета не е особено кучешко, както се изразяваш ти. Ротвайлерите са, както ти казваш, предпочитани от силите на реда и от армията. Не са от онзи тип кучета, които дружелюбно въртят опашка насам-натам. Някои семейства имат кучета, които им носят вестника от пощенската кутия; нашите пък могат да отидат до магазина за деликатеси в неделя сутринта и да донесат пакет понички, без да изядат нито една по пътя. Смея да заявя, че това не е по силите на Елвис. А и колко кучешко ти се струва това да отидеш сам при ветеринаря, когато не се чувстваш добре? Или да заредиш пари в автомата на паркинга? Знаеш ли какво? Много би ми се искало да видя как император Нерон ще се опита да зареди пари в автомата на паркинга. Освен това — добави той, като сгъна вестника и го сложи настрана — целият този разговор вече е безпредметен, защото е твърде късно. Кучетата са вече стари. През целия им живот сме ги наричали Алън и Нийл. Наистина ли мислиш, че изведнъж ще започнат да отговарят на някакви съвсем непознати имена просто ей така? Кучетата не са като онези глупави попзвезди или филмови актьори. Тези хора съвсем лесно привикват към разни глупави нови имена, като Пинк или Дайдо, или Стинг. Но името на кучето в известен смисъл се превръща в част от самото него, в по-голяма степен, отколкото това става с което и да е друго животно. — Господин Гонт отправи поглед към дъщеря си. — Не си ли съгласна, Филипа?

Момичето замислено кимна.

— Вярно е, че нашите кучета не изглеждат особено кучешки, ето защо си мисля следното: ако им обясним много внимателно, че всяко от тях вече си има ново име, можем да видим как ще реагират те. Ако едно куче е в състояние да направи разлика между Си Ен Ен и „Фокс Кидс“, то вероятно ще е достатъчно умно, за да свикне да отговаря на новото си име.

— Но аз все още не разбирам какво толкова имате против сегашните им имена. Алън и Нийл са келтски имена. Алън означава „привлекателен“, а Нийл значи „победител“. Не виждам какво толкова лошо има в имена, които означават „привлекателен“ и „победител“. Честна дума, наистина не виждам.

— Мисля, че идеята е чудесна, скъпи — обади се госпожа Гонт. — И най-развитото въображение не би могло да опише Алън като привлекателен, а Нийл не е спечелил дори едно-единствено нещо през живота си. — Тя се усмихна, сякаш въпросът вече бе уреден. — И така, как да ги наречем? Трябва да призная, че лично на мен Елвис много ми допада. Алън е по-едър и апетитът му е несравнимо по-голям. Ако изобщо някой някога е приличал на Елвис, то това е той.

Господин Гонт отправи на жена си въпросителен и леко неодобрителен поглед, сякаш твърдо се противопоставяше на това й решение.

— Лейла — каза той тихо, — това не е смешно.

— А Нийл можем да наречем Уинстън — предложи Филипа. — Като Уинстън Чърчил. Той е по-свирепият от двамата, пък и с тази масивна челюст и постоянно ръмжене прилича точно на Уинстън Чърчил.

— Освен това обича пурите — прибави Джон. — Когато някой, който и да било в тази къща, запали пура, Нийл веднага дотичва и започва да души във въздуха, сякаш се наслаждава на дима й.

— Точно така — съгласи се Филипа. — Наистина го прави, нали така?

— Тогава остава да решим единствено кой ще им каже — рече Джон.

— Трябва да си ти, мамо — заяви Филипа. — Теб винаги те слушат. Всички те слушат, дори и татко.

Вярно беше: Алън и Нийл винаги се подчиняваха на госпожа Гонт без капчица колебание.

— Все още не съм съгласен — настоя господин Гонт.

— Добре, хайде тогава да гласуваме — предложи Джон. — Който иска да сменим имената на кучетата, да вдигне ръка.

Три ръце се вдигнаха във въздуха и господин Гонт въздъхна примирено.

— Добре тогава, давайте. Обзалагам се обаче, че Алън и Нийл няма да се съгласят да им сменяте имената.

— Ще видим — отвърна госпожа Гонт. — Знаеш ли, скъпи, наистина трябваше да се сетим за това по-рано. Децата са съвсем прави.

Тя пъхна пръсти в устата си и изсвири така пронизително, че всеки каубой би й завидял.

Няколко секунди по-късно двете кучета дотичаха в кухнята и се заковаха пред госпожа Гонт, сякаш очакваха заповеди.

— Сега ме слушайте много внимателно, момчета — каза тя. — Току-що взехме решение да ви дадем нови имена, по-подходящи за кучета.

Нийл погледна към Алън и тихо изръмжа. Алън само се прозя демонстративно и седна на пода.

— Не искам да чувам възражения — настоя госпожа Гонт. — Нийл? За в бъдеще ще се казваш Уинстън. Алън? Отсега нататък името ти ще бъде Елвис. Разбрахте ли ме?

Кучетата не издадоха нито звук, затова госпожа Гонт повтори въпроса и този път и двата ротвайлера излаяха високо.

— Супер — възкликна Джон.

— Аз обаче ще продължа да се придържам към старите имена — твърдо заяви господин Гонт. — Кучетата може и да свикнат с новите си имена, но аз със сигурност няма.

— Уинстън? Лягай долу — нареди госпожа Гонт и кучето, доскоро известно като Нийл, покорно легна на кухненския под. — Елвис? Стани. — Този път кучето, допреди малко наричано Алън, се надигна от пода.

— Страхотно — възхити се Джон. — Кой е казал, че не можеш да научиш старо куче на нови номера?

— Тези кучета заслужават да бъдат показани по телевизията — отбеляза Филипа.

Господин Гонт захвърли вестника настрана и стана от изработената от черешово дърво маса.

— Не си го и помисляйте — рече той и излезе с вид на човек, здравата ядосан на семейството си.

По-късно близнаците отидоха на училище, както обикновено, и пак както обикновено, не се случи нищо особено. Джон и Филипа бяха сред най-добрите в класа по почти всички предмети с изключение на математиката, но се изявяваха най-бляскаво в часа по физическо възпитание, не на последно място защото и двамата бяха много, много подвижни — много по-подвижни от останалите деца в училище, много от които бяха мързеливи и тежаха над нормата. Причината да бъдат толкова подвижни бе, че и двамата страдаха от клаустрофобия — ненавиждаха да бъдат на затворени места. С особена страст ненавиждаха асансьорите и това, както можеше да се очаква, им създаваше известни неудобства, защото в Ню Йорк имаше безброй високи сгради. Повечето хора вземаха асансьора, но Джон и Филипа предпочитаха да изкачват стълбите пеша, дори да трябваше да изкатерят петдесет или шейсет стълбища, за да отидат някъде. В резултат и двамата близнаци бяха чевръсти като бълхи или по-точно казано, бълхите трябваше да се запишат в някой фитнес клуб, за да станат чевръсти като Джон и Филипа. Но дори деца, подвижни като тях, не можеха да се състезават с асансьора, което означаваше, че двамата почти винаги закъсняваха. Което на свой ред означаваше, че майка им и баща им можеха много да се ядосат, но не ставаше така, защото Едуард и Лейла Гонт разбираха децата си много по-добре, отколкото и Джон, и Филипа можеха да си представят.