Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (24)

22.
Зала 65

Както обикновено, лондончани не бяха очаровани от лондонското лято — времето беше или твърде топло, или твърде студено; или валеше прекалено много дъжд, или не валеше достатъчно. Винаги се намираше някой, който да не е доволен от времето, независимо какво е то. Но имаше един лондончанин, който никога не се оплакваше от лондонското лято, и това беше Воплин.

— Най-много ми допада, че времето тук е толкова разнообразно — обясни той, след като се прибраха от летището в къщата на Кенсингтън Гардънс. — Няма два еднакви дни. Днес например е горещо, дори прекалено за Лондон, така че утре навярно ще завали дъжд, а вдругиден може да стане ветровито. Ако не ми вярвате, идете да погледате крикет четири дни поред и ще се уверите. По време на мача се изреждат всички видове време.

Според Джон крикетът бе прекалено голямо изпитание, за да се изтърпи в продължение на четири минути, камо ли на четири дни, затова отвърна, че вярва на думите на Воплин.

На другата сутрин, точно в десет часа, Нимрод заведе близнаците в Блумсбъри, в огромната сграда, в която се помещаваше Британският музей или, както го наричаше Нимрод, БМ.

БМ е внушителна сграда, която донякъде прилича на старогръцки храм, по-точно на храма, посветен на Атина Партенос в Акропола в Атина; само че днес, когато стигнаха до Грейт Ръсел стрийт и оттам се изкачиха по централното стълбище, Нимрод и близнаците завариха вътре не смирени вярващи, дошли да измолят благословията на девствената богиня на мъдростта и войната, а група японски туристи, дошли в Лондон, за да почетат Хермес — старогръцкия бог на пътешествията, търговията и безумно скъпите ръчни чанти.

Нимрод преведе близнаците през фоайето към покрит двор, наречен Големия двор. Минаха покрай старата читалня, разположена в средата, насочиха се към западната страна и влязоха в египетските галерии, където бяха изложени най-ценните египетски експонати. Без да се спира пред по-големите експозиции, Нимрод поведе децата на север, после нагоре по стълбите на запад и накрая стигнаха до залите от номер шестдесет до номер шестдесет и шест, където в стъклена витрина — между многобройните мумифицирани тела на древни египетски монарси — Нимрод намери онова, което търсеха. Но когато си сложи очила, за да разгледа по-добре поставения върху малка гранитна поставка скиптър, той се намръщи и поклати глава.

— О, господи! — възкликна. — Тук пише: „Царски скиптър, Седемнадесета династия“. Това е преди Ехнатон. Много се надявам, че господин Ракшасас не се е объркал.

Филипа разгледа експоната и сви рамене.

— Може би в БМ не знаят всичко — предположи тя и отново погледна скиптъра. — Може би те са сгрешили.

Нимрод изсумтя в знак на съмнение.

— Все пак трябва да призная — склони Филипа, — че наистина изглежда съвсем обикновен. Изобщо няма вид на съд, в който може да се намират седемдесет джинове.

— Вярно — въздъхна Нимрод.

— Няма ли как да разбереш дали това е скиптърът, който търсим? — попита тя. — Искам да кажа, съдовете, в които има затворени джинове, не излъчват ли някакви вибрации или друг вид сигнали?

— Не съм пръчка за откриване на вода — сопна се Нимрод, — нито пък медиум. И изобщо как смятате, ако наистина имаше такова нещо като вибрации, нямаше ли аз или някой друг джин да го забележим за няколко десетилетия?

— Предполагам, че е така — призна Филипа.

Притиснал нос до стъклото на витрината, за да види скиптъра на Сехем от толкова близо, колкото бе възможно, Джон бе готов да се съгласи със сестра си, когато нещо привлече вниманието му.

— Чакайте малко — извика той. — Не забелязвате ли нещо? — Той отстъпи няколко крачки назад и им показа какво има предвид. — Тънка е като косъм, но я има — тази пукнатина в стъклото.

Нимрод и Филипа също се отдръпнаха от витрината, а Джон добави:

— И познайте какво? Същата е като онази на стената в спалнята ми.

— Прав си, Джон — потвърди Нимрод. — Браво на теб, че го забеляза. Трябва наистина да си сменя очилата, тези тук са направо безнадеждни.

— Да, но какво означава? — попита Филипа.

— Това е съобщение — рече Нимрод. — И този път мисля, че знам от кого е.

— От кого? — полюбопитства момичето.

— От изгубените джинове на Ехнатон, разбира се — вметна Джон, — от кого другиго?

— Боже мили, да — прошепна Нимрод. — Прав си, момчето ми. Това трябва да е обяснението.

— Сигурно е знак, който трябва да ни покаже, че това е истинският скиптър — рече Джон.

В продължение на няколко секунди тримата останаха на местата си, взирайки се в скиптъра.

— Златен ли е? — попита Филипа. — Не ми прилича на златен.

— Ако беше от злато, скиптърът щеше да стане твърде тежък, за да се държи в ръка — отвърна Нимрод. — А няма никаква полза от скиптър, който не можеш да държиш. Не, изработен е от дърво, покрито с лист злато.

— И какво сега, ще го откраднем ли? — намеси се Джон.

— И таз хубава, не! — рече Нимрод. — Ние тримата ще направим това, което в престъпния свят се нарича „предварителен оглед“. Ще опипаме почвата, тъй да се каже. Накратко, нашата задача е хубаво да огледаме мястото, за да можем да начертаем план, който ще ни позволи да сложим ръка върху скиптъра.

— Защо просто не накараме витрината да изчезне и да не го вземем? — попита Джон. — Не може да е кой знае колко трудно с тази пукнатина в стъклото.

Нимрод погледна племенника си и кимна към охранителната камера, монтирана на тавана в един от ъглите на залата.

— Накарай и нея да изчезне — предложи Джон.

— Скъпи мой млади племеннико — сгълча го Нимрод, — не съм ли ти казвал да не използваш силата си на джин за щяло и нещяло? Не те ли предупредих каква цена трябва да платим, ако разхищаваме способностите си? Винаги когато можем, трябва да се опитваме да правим нещата по начина на мундийците. Пък и точно в тази ситуация използването на силата на джин може да се окаже наистина опасно.

— Опасно ли? Защо?

— Сега, когато знаем със сигурност, че изчезналите джинове на Ехнатон наистина се намират в този скиптър, използването на силата ни толкова близо до тях може да се окаже опасно за тях. Или пък за нас. И така, можем да използваме силата си, за да влезем в БМ, но смятам, че за отварянето на тази витрина ще се наложи да прибегнем до далеч по-тривиалните методи Т и В. — Той се усмихна. — Трошиш и вземаш.

— Какви методи по-точно? — попита Филипа.

Нимрод почука по стъклото, сякаш се опитваше да събере достатъчно информация, за да реши какъв подход да използва при провеждането на някакъв научен експеримент.

— Горелка — изтъкна той. — Това стъкло в действителност е чиста пластмаса, което означава, че чупенето му може да се окаже трудна задачка, но подпалим ли го, ще се разтопи като масло.

— Супер — въодушеви се Филипа. — Може ли да носим черни пуловери с високи яки? Както правят крадците във филмите, когато се канят да проникнат някъде с взлом?

Нимрод потръпна.

— Ние не се каним, както ти се изразяваш, да проникнем с взлом в БМ.

— Но се каним да проникнем в него незаконно — напомни му Джон.

Нимрод притеснено хвърли поглед към японските туристи, които си правеха снимки един на друг как седят до една от мумиите, и се извърна настрана от скиптъра на Сехем.

— По-високо не можа ли да го кажеш? — изсъска той. — Дано тези японци не са те чули.

Нимрод огледа зала номер шестдесет и пет, като че ли търсеше нещо. Джон проследи погледа му.

— Какво търсиш? — попита той.

— Място, където да се скрием, когато се върнем тук по-късно.

— Камерата няма ли да ни засече?

— Не, защото ще бъдем в някаква кутия.

Джон кимна точно когато един от японските туристи извади от раницата си бутилка кока-кола и я поднесе към устните си.

— Може би в някоя бутилка от кока-кола — предложи той.

— Да — съгласи се Нимрод. — Никой няма да й обърне внимание.

Джон прекоси залата и се наведе, сякаш искаше да разгледа една от мумиите, но целта му всъщност беше да измери на око разстоянието между долния край на витрината и пода.

— Господин Воплин може да сложи бутилката от кока-кола, в която ще сме ние, под някоя от тези витрини — каза той.

— Да — кимна Нимрод замислено, — това може да се направи. — Той прокара показалеца си по ръба на витрината и погледна следата, която пръстът му остави там. — Ако се съди по насъбраната прах, смея да твърдя, че преди чистачите да я забележат, може да минат няколко дни.

Изправи се и замислено потри брадичката си, докато прехвърляше в ума си плана на Джон.

— Да — оповести той. — Ще се върнем тук в някоя бутилка малко преди пет часа, когато музеят затваря. Господин Воплин ще постави бутилката на пода под този клетник и по-късно, когато се стъмни, ние ще се трансубстанцираме и ще се заловим за работа.

Джон се бе зачел в обяснителния текст на витрината.

— „Неизвестен египтянин от благороден произход, Деветнадесета династия“. — Той поклати глава. — Изглежда странно, че е свършил така — във витрина в музей. Не ми харесва мисълта на мен да ми се случи нещо такова някой ден. Този клетник няма дори име, както и другият до него. Тъжно е.

— Мисля, че е ужасно — добави Филипа. — Всички тези хора са живели някога, имали са приятели, родители, деца. Вероятно са били същите като нас — е, не съвсем същите, но нали разбирате какво искам да кажа. Трябва да се прокара закон срещу подобни неща.

— Все някой ден ще прокарат, ако вече не са го направили — отвърна Нимрод. — Изглежда, че във Великобритания има закони против всичко, освен срещу глупостта и невежеството. Но точно сега се интересувам повече от изгубените джинове, отколкото от човешките права на тази древна торба кости. Пък и мисля, че едва ли трябва да се безпокоите какво ще стане с вас след пет хиляди години. Лично аз винаги съм харесвал идеята за морско погребение и после рибите да се нахранят с трупа ми. Струва ми се честно, като се има предвид колко риба съм погълнал през живота си — обожавам рибата. Което ми напомня, че е време за обяд.

След обяда от корнуолска супа от раци и дувърски морски език в „Ди Айви“ — ресторант, където Нимрод бе добре познат, той си купи горелка от железарски магазин в Севън Дайълс и я изпробва върху един от прозорците в оранжерията си отстрани на къщата. С изключение на ужасната миризма на изгоряла пластмаса, експериментът мина добре и на Нимрод му отне само петнадесет минути да издълбае в едно от стъклата дупка, голяма колкото чиния.

— Надявам се, че пазачите притежават по-слабо обоняние — набърчи нос Филипа. — Това тук направо вони.

Когато наближи три часът, Джон изпи една бутилка кока-кола, която Воплин изми добросъвестно; и така, когато близнаците бяха готови, облечени по начин, който според тях бе подходящ за проникване с взлом (с пуловери с високи яки, черни маски на лицата и раници за плячката), Нимрод, чийто единствен компромис с престъпния характер на начинанието им се изразяваше в съгласието му да си сложи тъмен костюм и широкопола шапка, транссубстанцира и тримата в празната бутилка.

— Ето — каза той и им връчи по едно въгленово хапче. — Препоръчвам ви да ги глътнете, защото може да се наложи да прекараме тук няколко часа. — Той се усмихна. — Относително казано, разбира се.

— Точно тази част от джинската същност никак не ми харесва — призна Филипа, крачейки нетърпеливо в кръг по вътрешната част на бутилката.

— С времето ще свикнеш — успокои я Нимрод. — Пътувала ли си в последно време със самолет икономична класа? Или с лондонското метро? Мен ако питаш, вътрешността на бутилка за кока-кола е далеч по-удобна. А и все още не съм я обзавел както трябва.

И Нимрод материализира три огромни кожени кресла с предпазни колани, където можеха да се настанят удобно.

— Винаги използвам този модел — обясни той. — Седалките са същите като на първа класа в самолетите на „Бритиш Еъруейз“. Много удобни за пътуване. — И усетил раздвижването на бутилката, добави: — Между другото, не е зле да се наведете малко. От опит знам, че господин Воплин не е особено внимателен, когато носи бутилка с джин вътре. Защото той самият никога не се е озовавал в бутилка, разбира се.

Джон и Филипа изкрещяха, когато бутилката започна изведнъж да се полюлява като махало.

— Сега върви към колата — подсмихна се Нимрод. — Това е проблемът да имаш само една ръка — не спираш да я размахваш.

— Мисля, че трябва да го накараш да разбере как точно се чувства човек, когато е затворен в бутилка — рече Джон. — Само за малко — само за да го накараш да бъде малко по-внимателен за в бъдеще.

— О, не, това е невъзможно — категорично отвърна Нимрод. — Такова нещо просто не е за мундийците. Вие няма как да го забележите, но джиновете нямат нужда да дишат толкова много, когато са затворени в бутилка или в лампа. Когато джинът е в своята нематериална форма, той или тя може да оцелее много дълго време буквално без никакъв въздух — нещо като състоянието на летаргия. За разлика от нас обаче, мундийците умират не само от невъзможността да си поемат въздух, а и от също толкова важната невъзможност да го издишат. Убива ги не липсата на кислород, а въглеродният диоксид, затова никога, ама никога не си и помисляйте да поставите мундиец в бутилка. По тази причина превръщаме онези, които са ни ядосали, в животни, нали разбирате. За да могат да дишат.

— Между другото — сети се Филипа, — какво стана с шишенцето, в което се намира Иблис?

— Във фризера ми е — рече Нимрод. — В къщата в Кайро. За негово добро е. Джиновете приличат малко на гущери в това отношение — жизнените им процеси се забавят, когато са на студено.

— В камерата? — ахна Филипа. — Това не е ли малко жестоко?

— Май забравяш нещо — напомни й Джон. — Той беше готов да направи същото с нас, ако не и нещо по-лошо.

— Брат ти е прав, Филипа — потвърди Нимрод. — Недей да съжаляваш Иблис, защото е зъл до мозъка на костите си. Като го държим полузамръзнал, ние не му даваме възможност да набере достатъчно ярост, така че ако някой случайно отвори шишенцето, Иблис няма незабавно да започне да чупи разни неща. Ифритите са много сприхави, дори в най-благоприятната за тях ситуация. Чувала ли си за големия пожар в Сан Франциско през хиляда деветстотин и шеста година? Предизвика го Иблис. Имай предвид обаче, че този пожар не беше нищо в сравнение с онова, което бащата на Иблис, Иблис-старши, направи през хиляда осемстотин осемдесет и трета: изравни със земята цял един остров близо до Индонезия. Кракатау. Експлозията беше толкова силна, че я чуха на три хиляди мили разстояние, пепелта стигна чак до Сингапур, на повече от петстотин мили северно от Кракатау, а експлозията причини цунами с височина повече от тридесет метра. Жертвите бяха над тридесет и шест хиляди.^[1] — Той поклати глава. — Не, повярвайте ми, наистина си е опасно да се окажете близо до някой ифрит, който току-що се е освободил от дълъг плен.

Двадесет минути по-късно Воплин паркира ролс-ройса на Монтагю Плейс, пъхна бутилката от кока-кола в джоба на палтото си и влезе в БМ през по-незабележителния заден вход, защото по принцип ненавиждаше да идва тук — мястото само му напомняше как преди повече от десет години бе загубил ръката си в същата тази сграда. Невъзможно му бе да влезе през вратата откъм Монтагю стрийт нито пък, в тази връзка, през главния вход откъм Грейт Ръсел стрийт, без отново да се върне към онзи ужасен ден — как тигрите тичаха в амок напред-назад из читалнята и ревяха с пълно гърло, преди да скочат на бюрото на ужасените библиотекари и да започнат да ги разкъсват един по един.

Сега библиотеката бе преместена на друго място — в една чудовищна тухлена сграда в „Сейнт Панкрас“, за която Нимрод казваше, че притежава чар колкото обществена тоалетна, но читалнята бе точно такава, каквато си я спомняше Воплин. Единствената разлика бе отсъствието на гладните тигри. И така, с уши, в които все още кънтеше ревът на разярените хищници, Воплин се отправи към първия етаж и към зала номер шейсет и пет.

Когато влезе в залата с мумиите, той започна безгрижно да обикаля витрините също като останалите туристи, а после коленичи и като се преструваше, че завързва връзките на обувките си, пъхна бутилката под витрината с безименната мумия и почука по нея три пъти един след друг.

В бутилката тези почуквания отекнаха със силата на огромен гонг, удрян с всичка сила. Нимрод и близнаците погледнаха съм часовниците си. До пет часа оставаха петнадесет минути, а докато се стъмни, щяха да минат още няколко часа.

— Оставих ви точно там, където ми казахте — рече Воплин. — Аз бях дотук.

— Благодаря ти, Воплин — отвърна Нимрод. — До утре.

И Воплин си тръгна, но не преди да хвърли поглед към скиптъра на Сехем и да реши, че прилича повече на лопата или на гребло, отколкото на истински скиптър. Изобщо не можеше да си представи, че в този странен предмет могат да се поберат дори седемдесет мравки, а какво остава за седемдесет джинове.

— Някой да иска следобеден чай? — попита Нимрод и материализира пред тримата масичка за чай, отрупана с храна. На колосаната бяла покривка от дамаска бяха подредени сандвичи, кифли, кексчета, конфитюр, няколко вида чай и няколко бутилки кока-кола за близнаците.

— Всъщност изобщо не съм гладен — призна Джон.

— Чаят няма нищо общо с глада — поясни Нимрод. — За англичаните пиенето на чай е важен ритуал — не можеш да се измъкнеш от него. То е почти толкова важно, колкото и чаената церемония за японците, с една-единствена разлика. В Япония тази церемония означава осъзнаване на факта, че всяка среща на двама души е единствена и уникална по рода си и че никога не може да се повтори и да бъде точно същата, затова всеки оттенък на вкуса на чая трябва да бъде оценен в този миг заради онова, което дава на участниците в церемонията. Докато в Англия чаят винаги е същият и изпиването му винаги ще се случва отново и отново, и ще бъде все същото. Как иначе да се измери устойчивостта на една велика цивилизация?

— Аз също не съм гладна — рече Филипа, като се опитваше да чете книгата, която Воплин й бе дал — „Нова оксфордска книга на английската поезия“.

Нимрод изсумтя, сякаш липсата на интерес, която близнаците проявяваха към пиенето на чай, го раздразни неимоверно много.

— Значи ще има повече за мен — рече той и започна да трупа в чинията си сандвичи с краставици.

— Не разбирам как можеш да ядеш в такъв момент — отбеляза Филипа.

— Лесно — отвърна вуйчо й. — Слагам храната в устата си и я дъвча, докато съм готов да я преглътна. — Той погледна към зеленикавите стъклени стени на бутилката. — Разбира се, това тук съвсем не е обстановката, с която към свикнал. Бутилка от кока-кола. Обикновено пътувам в хубава бутилка от венецианско стъкло, която съм обзавел доста удобно. Има си салон за фитнес, малка кинозала, кухня, разбира се, и едно прекрасно легло. Наричам я „палат на гротите“ — една малка шега, но вие няма да я разберете. Е, все едно, напомнете ми да ви покажа някой път тази бутилка. Непременно трябва да я видите, така мисля.

Джон отвори бутилка кока-кола и я изпи, преди да осъзнае колко странно е да пие кока-кола, докато се намира в бутилка от кока-кола. „Готов съм да се обзаложа, че никой досега не е правил нещо такова“, каза си той.

— Не разбирам как можеш да бъдеш толкова спокоен — обърна се Филипа към вуйчо си. — Ние се готвим да ограбим Британския музей, а ти си седиш и говориш за чая. Не се ли изнервяш поне малко от мисълта за това, което се каним да направим?

— О, мила моя, „грабеж“ е твърде силна дума, не смяташ ли? — възрази Нимрод. — Ние не сме престъпници в истинския смисъл на думата.

— Аз обаче се чувствам като престъпница — смотолеви момичето.

— Позволявам си да предположа, че това се дължи на твоето настояване да се облечеш като такава — отбеляза Нимрод и си наля още чай. — Наистина, почернени лица, пуловери с поло яки, кожени ръкавици, гуменки? Ако се облека по този начин, все едно викам полицията да ме арестува на място. Двамата представлявате наистина окаяна картинка. — Нимрод бръкна в джоба на панталона си и извади кутийка с хапчета. — Ето. Глътнете по още една въгленова таблетка.

Времето течеше много бързо. Преди да се усетят, бе станало девет часът; Нимрод отново напомни на близнаците за предимствата на транссубстанциацията в посока, обратна на часовниковата стрелка в северното полукълбо и каза, че вече могат безопасно да се рематериализират в зала шейсет и пет.

— Предполагам, че чистачите вече са си тръгнали — добави той, — ако изобщо са идвали, разбира се. БМ вече не е на едновремешната си висота.

— А охранителните камери? — попита Джон.

Нимрод пъхна ръка в джоба си и когато я извади, близнаците видяха малко електронно устройство, не по-голямо от мишка за компютър.

— Това малко бижу е лично мое изобретение — обясни им. — Нарекох го „филтър за идиоти“. Прехваща честотите от радиото и телевизията и обикновено го използвам във влака, за да спра дрънкането на хората по мобилните им телефони. Измислих го с цел да преодолея първоначалната си склонност да решавам този проблем, като карам бъбривците да онемеят за един-два часа. Истината обаче е, че устройството работи идеално с всякакъв вид сигнали, включително и тези на камерите за наблюдение. — Нимрод посочи на запад. — Филипа, искам да отидеш до тази врата и да стоиш на пост, в случай че някой се качи по стълбите да провери какво става с камерата. Не че тук има какво толкова да се открадне, но все пак. Истината е, че няма голямо търсене на трупове на по пет хиляди години.

— Моля те, не ги споменавай — притесни се Филипа. — И така съм достатъчно уплашена.

— А ти, Джон, можеш да ми помогнеш да разопаковаме приспособленията си.

Нимрод постави екипировката на пода в единия край на галерията, пред стъклената витрина със скиптрите. В средата на залата имаше друга витрина, със саркофази; а от другата страна на галерията в трета витрина бяха поставени цели дузини мумии, няколко от които човешки — сгърчени, смалени тела, увити в сиви превръзки и натрупани едно върху друго като кутиите с пури в склада на Нимрод. През нощта египетските галерии изглеждаха някак по-зловещи, отколкото денем. Сенките сякаш постоянно меняха местата си, а безмълвните отражения върху стъклените витрини можеха да изиграят странни шеги на въображението, така че Джон и Филипа на няколко пъти трябваше да погледнат повторно към някой експонат, за да се уверят, че не е помръднал от мястото си. Но не само тъмнината глождеше съзнанието на близнаците, а и усещането за оскверняване покоя на мъртвите; разказът на Нимрод за начина, по който умирали древните египтяни, не им помогна особено да се успокоят.

Филипа обви ръце около тялото си като шал.

— От това място ме побиват тръпки — каза тя.

— Предполагам, че наистина си има атмосферата — призна Нимрод, изваждайки горелката си. — Знаете ли, на един от тези саркофази, мисля, че беше златният, му се носи славата, че някога в него е била мумията, която е потънала с „Титаник“. Заедно със съответното проклятие, разбира се.

— На борда на „Титаник“ е имало мумия? — удиви се Джон, като връчи фенерчето на Нимрод. — Не знаех.

— Вярно е — потвърди Нимрод и включи фенерчето. — Принцеса Амен-Ра. „Титаник“ потънал, причинявайки смъртта на хиляда и петстотин души, и тогава, през хиляда деветстотин и дванадесета година, много хора приписвали вината за нещастието на мумията на принцесата. Всъщност не е чудно, като се има предвид колко хора са умрели по необичаен начин, след като пътищата им са се пресекли с този на принцеса Амен-Ра. Преди мумията да напусне тази зала, като собственост на един американски колекционер, нощните пазачи и чистачите не смеели да се приближат до саркофага й — твърдели, че чуват от вътрешността на ковчега да се разнасят тропот и ридания. — Нимрод нададе презрителен смях. — Това са само приказки, разбира се. Лично аз изобщо не се страхувам от принцесата. Както казах, в момента нейната мумия лежи на дъното на Атлантическия океан заедно с всички останали пътници на „Титаник“, които не успели да напуснат кораба, така че тя няма да ни безпокои.

— Каква успокоителна мисъл — рече Филипа.

— Разбира се, някога тук е имало много повече човешки мумии — продължи Нимрод. — Изложените в момента са съвсем незначителна част от мумиите, които притежава БМ. Повечето са складирани в подземните трезори. Скрити на сигурно място, за да не притесняват хората. Самият аз не виждам защо ще ги притесняват — в крайна сметка мъртвият си е мъртъв. — Той се разсмя отново. — Но тук има и други мумии, не само човешки — продължи с обясненията си. — Немалко са мумиите на животни. — Поклати глава. — Питам се как така защитниците на правата на животните все още не са подали оплакване.

Докато Нимрод прогаряше прозрачната пластмаса на витрината със скиптъра на Сехмет със синкавото пламъче на горелката, Джон отново се огледа наоколо. Вуйчо им бе казал истината: в галерията имаше мумифицирани котки, маймуни, кучета, крокодили, соколи, кобри. Имаше дори мумифицирана змиорка.

— Защо, за бога, някой ще иска да мумифицира змиорка? — промърмори момчето слисано и безуспешно се помъчи да изтика мисълта за смърт и мумии вън от съзнанието си. Крайният резултат от това начинание беше, че с ужаса, който му вдъхнаха мумиите, миризмата на изгоряла пластмаса и приказките на Нимрод, който явно не можеше да намери някоя не толкова зловеща тема за разговор, на момчето започна малко да му се гади.

— Разбира се — продължаваше Нимрод, — египтяните са научили всичко онова, в което са вярвали за отвъдния живот, от нас, джиновете. Не че в тези приказки има и зрънце истина, разбира се.

Но Джон вече почти не слушаше вуйчо си, защото му се стори, че една от мумиите едва забележимо се е раздвижила. Или си го бе въобразил? Мина един миг, после още един и той си каза, че трябва да си е въобразил, че изпаренията от горящата пластмаса са му объркали главата и че единствените мумии на по пет хиляди години, които се движат, са тези от филмите на ужасите. Напомни си, че се намира в Лондон, че е двадесет и първи век и че мъртвите неща не се връщат към живот. Пазачите, за които им бе разказал Нимрод, сигурно бяха сбъркали. Невъзможно бе принцеса Амен-Ра да е останала жива в продължение на пет хиляди години.

Той прехапа устна, за да овладее треперенето на челюстта си — още едно от странните неща, с които се сблъскваха тази вечер. Като че ли тялото му бе разбрало това, което умът му отказваше да приеме. И в този момент нещо във витрината отново се раздвижи. Джон примигна, потри очите си и когато отново погледна натам, разбра, че движението не идва от някоя от мумиите, а от нещо, което се намираше във вътрешността на едната от тях — нещо, чиято форма наподобяваше човешко същество, но през което той можеше по някакъв начин да вижда, сякаш то едновременно беше и не беше там. За момент Джон си помисли, че това е само сянката на горелката върху стъклото пред мумията, но после осъзна, че Нимрод вече я е изключил и сега разглежда дупката във витрината със скиптрите, без да обръща внимание на случващото се в една от останалите витрини зад гърба му.

Сянката се изправи, като остави мумията да лежи хоризонтално под нея, излезе от витрината и Джон видя, че е по-висока, отколкото си бе помислил отначало. Освен това усети присъствието й не само с очите, но и с носа си, тъй като около сянката се разнасяше гаден, възкисел мирис на отворен древен гроб, като на старинна книга, чиито страници са просмукани с влага и плесен, ако не и нещо още по-лошо.

— Вуйчо Нимрод — повика го Джон, без да откъсва поглед от високата, полупрозрачна фигура във витрината, където лежаха мумиите. — Наистина ли смяташ, че съществуват призраци?

— О, да, те си съществуват съвсем наистина.

— Тогава може би трябва да хвърлиш един поглед насам.