Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (19)

17.
Скорпионът

Останал сам в пустинята в очакване Кремчо и децата да се върнат, на Воплин започна да му се струва, че е на път да се превърне в някоя огромна, изоставена статуя като тази, чиито отломки лежаха до колата. Искаше му се да приседне на пясъка, но не го направи, защото се страхуваше да не го ухапе някой скорпион — паякообразно, което бе и много опасно, и много разпространено в тази част на света.

— И така? — попита той Нимрод с нервен тон, докато нещо — прилеп? — прелетя близо до главата му. — Как е там долу?

— Студено и тъмно — отвърна Нимрод. — Не успях да обзаведа това местенце с никакви удобства — силата на джина, която ме обвързва, е много мощна и тук способностите ми са почти безполезни. Хюсеин трябва да ме е обвързал с двойна връзка или дори с тройна. Имам фенерче, но батериите започват да се изтощават. Мобилният ми не работи и вече изядох шоколада, който носех в джоба си. В общи линии, нещата тръгнаха на зле.

— Но как тогава успяхте да изпълните желанието ми? — попита Воплин. — Щом силите ви са толкова слаби?

— Багдадски правила — обясни Нимрод. — Параграф сто петдесет и втори. Изпълняването на неизпълнено досега желание е по-могъщо от обвързването от друг джин. Разбираш ли, когато един джин изпълнява желание, силата на това желание се прелива в самия него. Ето защо не бе необходимо да сме близо един до друг, за да изпълня желанието ти. — Нимрод въздъхна. — Жалко, че ти беше останало само едно. Иначе вече щях да съм вън оттук.

— По-скоро щях да си пожелая да се махна оттук — заяви Воплин, и се огледа наоколо точно навреме, за да види, че нещо се плъзва по земята: змия, която изчезна в една дупка. — От всичко в тази страна ме полазват тръпки.

Четиридесет минути и четиридесет секунди по-късно Кремчо и близнаците се завърнаха с един багер — оранжев „Тата Хитачи“ с капацитет на кофата две цяло и седемдесет кубически метра и дълбочина на копаене седем метра. За изненада на Воплин багерът, изглежда, се управляваше сам — поне докато Джон не излезе от кадилака с дистанционното в ръка.

— Този багер е точно като моя — като играчката ми у дома — обясни момчето. — Много ме бива с онзи багер, затова си помислих, че ще е по-лесно, ако направя няколко промени по този тук. — И наистина, под опитния му контрол багерът вече вдигаше във въздуха първата кофа пясък и го изсипваше на няколко метра встрани от мястото, което по-рано бяха определили, че е точно над гробницата.

Един час по-късно почти бяха стигнали до вратата й и Кремчо изрина последния пясък с лопата, която намери в багера. Вече се бе стъмнило, единствената им компания бяха прилепите, които се стрелкаха напред-назад под лунната светлина, и Кремчо бе принуден да работи на светлината от двата фара на багера и на фенерчето, което Джон бе извадил от багажника на кадилака.

— Това място е зло — рече Воплин. — Ужасно.

— Недейте — помоли го Филипа. — И така съм достатъчно уплашена.

— Почти стигнахме — извика Джон.

Кремчо отстъпи назад от каменната врата, захвърли настрана лопатата и помоли Джон да дойде с фенерчето. Филипа тръгна след брат си надолу по стълбите. Джон вече разглеждаше пролуката между вратата и стената.

— Почакайте една минута — каза той. — Има нещо, което е прикрепено към вратата.

— Недей! Каквото и да правиш, недей да го докосваш, Джон — извика Нимрод. — Точно от това се боях. Сигурно е печат на джин.

— Какво означава това? — попита Филипа.

— Означава, че Иблис или някой друг от ифритите е бил тук заедно с Хюсеин Хюсаут — обясни Нимрод. — Само те са могли да го поставят. Вероятно е направен от нефрит или от мед, защото и двете имат силата на талисман за племето марид: не можем да докоснем нито едното, нито другото, когато са били докоснати от мощта на джин.

— Значи затова мама не харесва нефрита — промърмори Филипа.

— Със сигурност е така — съгласи се Нимрод. — И в никакъв случай нито един от двама ви не бива да докосва печата. Могат да го строшат само Кремчо или господин Воплин. Ако вие го пипнете, ще бъдете обвързани от силата на ифритите, а може да се случи и нещо още по-лошо.

Но Джон поклати глава.

— Изобщо не прилича на нефрит или на мед — рече той. — По-скоро напомня восък, има размерите на футболна топка и е полупрозрачно. Чакайте малко! Нещо се движи вътре. Като че ли е направено от мед. По дяволите! Това там е скорпион.

— Жив печат — установи Нимрод. — Това са най-опасните печати от всички — както за джиновете, така и за хората. Значи тук е бил самият Иблис. Това със сигурност обяснява защо обвързването е толкова силно. Каквото и да правите, недейте да чупите печата, защото скорпионът ще се измъкне и ще се опита да ви убие. По-добре запалете огън, за да разтопите восъка и да убиете скорпиона.

Децата се изкачиха обратно по каменните стъпала, за да потърсят нещо, което биха могли да запалят, но това не бе никак лесна задача в тъмнината на пустинята, където дървета и храсти практически нямаше.

— Можем да използваме постелките от ферарито — предложи Филипа. — Ако ги напоим с бензин, би трябвало да се подпалят лесно.

— Цветът им и бездруго не беше този, който искахме — подхвърли Джон и започна да ги раздира на парчета.

— Още нещо — повика ги Нимрод, докато те пъхаха просмуканите с бензин постелки под печата на гробницата на Ехнатон. — Когато огънят погълне скорпиона, може би ще успеете да чуете думата, която Иблис е казал на Хюсеин Хюсаут, за да може да извърши обвързването. Постарайте се да я запомните, защото може да ни даде някаква следа.

Господин Воплин запали клечка кибрит.

— Обичам хубавия огън — рече той и я запрати върху просмуканите с бензин килимчета.

От земята се издигна огнена топка и освети техните мръсни, потънали в сенки лица. Почти незабавно восъчната топка до вратата на гробницата започна да се разтапя, а затвореният вътре скорпион сякаш полудя. Дори през восъка те можеха да видят как острото му жило се извива над гърба му и започва да се тресе досущ изсъхналия пръст с черен нокът на някоя зла вещица.

— Не искам да съм близо до това създание, когато восъкът се разтопи докрай — призна Воплин и се изкачи нагоре по стълбите за по-сигурно. След още миг-два по вратата не бе останал никакъв восък и най-големият скорпион, който някой от тях — включително Кремчо — бе виждал някога, падна в пламъците.

Близнаците ахнаха от ужас. Дългото двадесет и пет сантиметра тяло на паякообразното бе дебело и с плътна кожа като на малък броненосец, щипците му приличаха на инструменти на някой сатанински инквизитор, осемте крака бяха тънки и противни; но най-страшна от всичко беше опашката — дълга повече от дванадесет сантиметра и преминаваща в жило, голямо колкото мъжки палец. За техен ужас паякообразното не бе погълнато от огъня, а обвито от голям син пламък, който сякаш излизаше от дългото му, извито отровно жило, то отскочи от горящите постелки и инстинктивно се устреми към близнаците, като че по някакъв неведом начин знаеше, че те принадлежат към същото племе като затворника, когото трябваше да охранява за вечни времена.

Кремчо и Джон направиха крачка назад, но момчето се спъна на неравната земя и падна точно пред горящия скорпион. Инстинктивно усетило шанса си да го убие, медноцветното паякообразно се устреми към голата му ръка с тракащи щипци и издигнато като игла на спринцовка жило. Смъртоносната отрова вече капеше от него.

— Не! — изкрещя Филипа и започна да тъпче, а след това и да рита скорпиона, който успя да защипе връзката на маратонката й с мръсните си щипци и да се покатери на крака й, устремен към голия й глезен; и едва сега, когато паякообразното бе увиснало на крака й, Филипа осъзна с отвращение колко е тежко — трябва да бе най-малко десет килограма. Тя нададе пронизителен вик и ритна с всички сили вратата на гробницата, като запрати скорпиона на земята, където той се сви на топка, изстреля голяма пръска отрова, която мина точно покрай главата й, и най-накрая избухна в пламъци. От устата му се разнесе съсък от изпуснатия въздух и Филипа изведнъж си спомни какво им бе казал Нимрод малко по-рано. Много предпазливо тя се наведе на безопасно разстояние и чу нещо, което прозвуча като дума, изтръгната от дълбините на някаква адска дупка. После момичето се покатери, за да излезе от изкопа, и повърна край една пясъчна дюна. Миг или два по-късно Джон се надигна от земята и я последва.

— Ти ми спаси живота — каза той. — Ако не беше ти, скорпионът щеше да ме ужили.

Филипа избърса устата си.

— И ти щеше да направиш същото на мое място — отвърна тя.

Джон кимна и с благодарност стисна ръката й.

— Аз пък не бих го направил — призна Воплин. — Ненавиждам скорпионите.

Те отместиха останките от печата от вратата на гробницата, отвориха я с последни сили и влязоха вътре. Нимрод се приближаваше към тях, изплувайки от тъмнината. Изглеждаше малко по-мрачен от обичайно. Близнаците се втурнаха към него и го прегърнаха здраво.

— Мислехме си, че никога повече няма да те видим — промълви Филипа.

— Опасността това да се случи бе наистина съвсем реална — отбеляза Нимрод. — Можех да си остана затворен тук за много дълго време. — Той въздъхна и като извади от джоба си носната си кърпичка, попи една сълза от окото си. — Дължа ви живота си, деца. Дължа ви живота си.

После Нимрод успя да се овладее, горната му устна престана да трепери, той си прочисти гърлото, прибра кърпичката обратно в джоба си и с изкуствена усмивка се приближи до своя иконом.

— Колкото до вас, господин Воплин — рече той, — въпреки че параграф четиридесет и втори, алинея дванадесета от Багдадските правила не допуска изпълняването на три желания на човек, който е помогнал за освобождаването на джин чрез едно от три предишни желания, лично аз се чувствам длъжен да се съобразя с параграф четиридесет и четвърти, който се отнася до ситуации, свързани с проява на изключителна безкористност, и да ви дам правото на още три желания, господин Воплин, веднага щом решите какво искате.

Икономът изстена високо.

— Не! — извика той. — Моля ви. Никакви желания повече. За пръв път от години се наслаждавам на свободата да нямам изобщо никакви желания. Вие, джиновете, нямате ни най-малка представа колко ужасно е да живееш с избор като този. Колко голямо напрежение създава това у човека. Това ли да поискам, или онова? Такъв ли да стана, или онакъв? Съсипващо е. Не, не, никакви желания повече.

— Но вече го изрекох — изтъкна Нимрод. — А когато обещаеш да изпълниш на някого три желания, не можеш да си вземеш думите обратно.

— Тогава си пожелавам да нямам повече желания — каза Воплин. — Истината е, че осъзнах нещо много важно. Понякога човек не се радва на това, което си е пожелал, когато го получи. Не, не, нищо не искам, нито дори нова ръка, защото, честно казано, вече съм свикнал да имам само една и няма да знам какво да правя с другата.

— Добре казано, господин Воплин — поздрави го Нимрод. — Добре казано. — Той погледна към близнаците. — Между другото, някой от вас успя ли да чуе думата, която се изплъзна от трупа на скорпиона? Коя дума чухте, когато скорпионът умря?

— Не знам какво означава — отвърна Филипа и сви рамене. — Звучеше като „зака“ или нещо подобно.

— Зака — повтори Джон. — Това не е ли името на някакъв град в Зимбабве?

— Зака, така ли? — измърмори Нимрод.

— Говори ли ти нещо?

Нимрод поклати глава много категорично.

— Не, съвсем нищо.

Междувременно господин Ракшасас се бе материализирал от своята месингова лампа, бе взел фенерчето от Джон и сега започна да разглежда красивите рисунки по стените на гробницата, в която нямаше нищо друго. Пропити с магия, каменните гравюри бяха предназначени да улеснят пътя на починалия египтянин към отвъдния живот и завинаги да поддържат пребиваването му там. Господин Ракшасас ги докосна с върховете на пръстите си, сякаш бе слепец, който чете Брайлово писмо, и близнаците нямаха друг избор, освен да го последват, докато той обикаля гробницата, иначе щяха да останат в плътната, почти осезаема тъмнина.

— В тази гробница има много помещения — долетя гласът на Нимрод някъде от сенките. — Тя се простира на десетки метри и стига до скалите, където оставих колата. Там има друг вход, който се е показал при земетресението. Обвързването, което използва Хюсеин Хюсаут, трябва да е вдигнало нещо като пясъчна буря, която ги е затрупала и двата. Обходих цялата гробница с надеждата да намеря друг изход, но тя май представлява нещо като лабиринт и в тъмнината не можах да открия пътя до входа, през който влязохме с Хюсеин Хюсаут.

— Вижте тези йероглифи — посочи господин Ракшасас. — Не съдържат нито един от обичайните призиви към Озирис — бога на отвъдния живот — каквито се срещат по стените на гробницата на египтянин, почитал обичайните богове. Всички тези рисунки отдават почит единствено на Атон. Това със сигурност е гробницата на Ехнатон, няма грешка.

— Но къде е съкровището? — полюбопитства Джон.

— Уместен въпрос — измърмори Нимрод.

— Възможно е част от него вече да е разпръсната из различни музеи по света — рече господин Ракшасас. — От разположението на гробницата и от фреските вътре смея да предположа, че това е Гробница 42, открита за пръв път през 1923 година и отново изгубена в пустинята по време на голяма пясъчна буря. Погрешно била сметната за гробница на някакъв чиновник от хазната или писар. Не е трудно да се досетим защо са решили така. Фреските близо до входа, през който влязохме, са съвсем различни от онези, които видяхме по-навътре. Сякаш Ехнатон е искал да скрие, че това е неговата гробница, от страх, че ще бъде осквернена от враговете му, обявили го за еретик. По всяка вероятност предпазливостта му е била напълно уместна.

Господин Ракшасас посочи към голяма фреска, която покриваше цяла стена от празната гробница. На нея бе изобразен висок мъж със златен скиптър с дължина на бастун и топка на върха, която символизираше слънцето. Слънчевите лъчи излизаха от топката и се простираха към голите тела на няколко десетки мъже, коленичили пред него.

— Но това — възкликна господин Ракшасас въодушевено, — това няма как да се сбърка. За всеки, който познава историята на джиновете, е ясно какво изобразяват тези рисунки. Жреците, които коленичат пред фараона, са седемдесет на брой — най-необичайната бройка, която би избрал един египтянин; това обаче ме кара да мисля, че на картината, може би единствена по рода си, са изгубените джинове на Ехнатон. — Господин Ракшасас погледна през рамо назад към Нимрод. — Интересно украшение за глава, какво ще кажеш, а?

— И аз си помислих същото — съгласи се Нимрод. — При повечето египетски украшения за глава отпред се вижда цялото тяло на богинята змия Уаджет, но тялото на тази змия сякаш се увива около главата на царя. А и тя изглежда някак по-истинска, почти като жива. Златно-черното тяло е като на египетска кобра, но обърни внимание как Уаджет сякаш е притиснала Атон — слънчевия диск — под собственото си тяло. Изглежда така, сякаш… — Нимрод плесна с ръце. — Да, разбира се. Защо не сме се сетили за това по-рано?

— За кое? — полюбопитства Филипа.

— В продължение на хиляди години нашето племе е недоумявало как един човек, дори да е отчасти джин, е успял да подчини толкова много джинове. Седемдесет. Но това украшение за глава подсказва нещо друго — че през цялото време Ехнатон не е бил господар на собствената си воля, а се е намирал под властта на някой джин, най-вероятно някой ифрит. Те винаги са предпочитали да приемат формата на змии и скорпиони.

— Това наистина би могло да обясни много неща — съгласи се господин Ракшасас, — като например защо ифритите очевидно знаят за гробницата повече, отколкото знаем ние.

— Не мислиш, че вече са ги намерили, нали? — попита Нимрод. — Седемдесетте изгубени джинове на Ехнатон?

— Ако ги бяха намерили — обади се Филипа, — едва ли щяха да си правят целия този труд да те отстранят от пътя си, не смяташ ли?

— Права си — кимна Нимрод. — Вече щяха да са наклонили баланса на мощта на своя страна, а аз щях да съм мъртъв.

— Мисля, че тази фреска ясно показва — започна да разсъждава на глас господин Ракшасас, — че изгубените джинове са били някога тук, вероятно затворени в някакъв съд, може би в делва. Заедно с другите съкровища на Ехнатон. Но къде се намират сега, кой знае? Най-вероятно в някой музей.

— Но кой музей? — въздъхна Нимрод. — Един такъв съд може да бъде буквално навсякъде. Ако не успеем да разберем какво точно представлява той, може да го търсим с години.

— Но в такъв случай и ифритите нямат представа къде са тези съкровища — заключи Филипа.

— Вероятно си права — съгласи се Нимрод. — Но в действителност само един човек на света може да даде сигурен отговор на въпросите ни. Човекът, който отново е открил Гробница 42. Хюсеин Хюсаут. — Той си погледна часовника. — Пък и той ще трябва да ми обясни и някои други неща. Смятам, че ще е най-добре да го посетим на път за вкъщи. Той със сигурност няма да очаква да ни види още тази вечер.

Всички заедно се върнаха при руините, където Нимрод разгледа с критичен поглед розовото ферари и се подсмихна.

— И какво трябваше да бъде това? — попита той.

— Нямахме време да търсим кола под наем — обясни Джон, — затова се наложи да използваме силата си на джинове. — Той поклати глава. — Знам, знам, гумите не са такива, каквито трябва да бъдат, а цветът…

— Да, тази кола прилича на подарък, който някой арабски петролен шейх би направил на най-омразната от съпругите си, за да може жената да шофира през пясъчните дюни и да взема децата от училище. Въпреки това обаче, като се има предвид, че една кола има около двадесет хиляди различни части, смятам, че сте се справили много добре, наистина впечатляващо добре. — Той се усмихна. — Въпросът сега е какво да правим с нея — дали да я задържим, да се върнем с нея в Кайро и да изтърпим презрението и смеха на здравомислещите хора, които биха предпочели да умрат, но не и да се качат в подобно нещо? Или да я осъдим на напълно заслужена забрава?

— Да я осъдим на забрава — отвърнаха близнаците в един глас.

— Това е верният отговор — рече той и като махна с ръце, разтвори необикновеното ферари във въздуха. — Сега ни остава този багер. Е?

— Него го взехме назаем — призна Джон.

— Така си и помислих. Изглежда твърде обикновен, за да е създаден от вас двамата. Като начало, оранжевото не е твоят любим цвят, Филипа. Сигурен съм, че ако зависеше от теб, ти би предпочела розов багер, прав ли съм? Между другото, когато човек вземе нещо назаем, трябва да се опита да го върне в по-добро състояние, отколкото е било, когато го е взел, нали така? Това го изискват правилата на учтивостта.

Още докато Нимрод говореше, хитачито се покри със свеж пласт оранжева боя, веригите му се смениха с нови, скоростната кутия също, а резервоарът се напълни с бензин.

Докато Нимрод, близнаците и господин Ракшасас бяха изследвали гробницата на Ехнатон, Кремчо и Воплин бяха изринали пясъка около кадилака. Веднага щом видя колата си, Нимрод отвори жабката, извади оттам кутия пури, запали една и изпусна кръгче дим във формата на собствената си кола.

— Нямате и най-малка представа с какво нетърпение очаквах този момент — каза той и смукна от пурата с видимо удоволствие. — Наистина си мислех, че може никога повече да не запаля пура.

Всички се качиха в колата и потеглиха след багера, който Джон започна да направлява с дистанционното. Така стигнаха до главния път, оставиха багера до строежа, откъдето го бяха взели, и най-сетне Кремчо обърна колата към Кайро.