Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (18)

16.
Третото желание

Когато на следващата сутрин близнаците седнаха да закусват, все още нямаше и следа от Нимрод.

— Може би се е прибрал много късно и сега още спи — предположи Филипа.

— Дай да проверим в стаята му — рече Джон, но в действителност нито той, нито сестра му очакваха да заварят вуйчо си все още в леглото.

Стаята на Нимрод заемаше по-голямата част от първия етаж. От външната страна на двойната врата стояха две фигури в човешки ръст на Анубис — бога на мъртвите, с глава на чакал. Отвътре стаята изглеждаше по-пригодна за работа, отколкото за сън, защото Нимрод я ползваше не само като спалня, но и като кабинет. На голяма маса от орехово дърво бе поставен компютър. Близо до един стол, изработен от еленски рога, имаше редица рафтове, на най-горния от които бе поставена голяма стъклена бутилка с камбановидна форма. В нея имаше огромен син омар, а на табелата отгоре с ярки букви бе изписано: НЕ ЯЖТЕ! До леглото бе поставена позлатена ракла в египетски стил, покрита с йероглифи, която съдържаше безброй медицински шишенца. Всяка вещ в стаята създаваше впечатлението за човек, който или е запален колекционер, или пък не изхвърля нищо — имаше безброй чантички за документи, лаптопи, все още неразпечатани компактдискове, комплекти за игра на ашици, кутии, пълни с очила, часовници, златни писалки, запалки за пури, кутии пури, лекарства, тетрадки и огромен дрешник, чиито рафтове преливаха от шапки, обувки, ризи, една дузина закачалки за вратовръзки и стотици костюми с най-различни цветове и материи. Няколко камари книги заобикаляха празното легло във френски имперски стил, застлано с чаршафи от фин ирландски лен, в което тази нощ не бе лягал никой.

— Гаражът — рече Филипа. — Може колата да е там.

Гаражът на Нимрод, разположен зад къщата, бе също толкова претъпкан, колкото и спалнята му. Там имаше мотоциклет с направо древен вид, наречен Винсънт, една голяма спортна шейна, която преди бе принадлежала на британския олимпийски отбор (и която изглеждаше ужасно не на място тук, в Египет), най-малко една дузина персийски килими, натрупани един върху друг, както и няколко чанти за крикет, пълни с екипировка, машина за бягане и каменен саркофаг, направен от гранит. Нямаше обаче и следа от белия кадилак „Елдорадо“, така че близнаците бяха принудени да признаят това, което бяха усещали интуитивно през цялото време — че вуйчо им така и не се бе върнал, след като бе излязъл предната вечер.

— Имам лошо предчувствие за цялата тази история — рече Филипа.

— Аз също — призна Джон. — Какво ще правим?

— Трябва да кажем на Кремчо и на господин Воплин. А после трябва да излезем и да отидем да го търсим, разбира се.

Близнаците намериха господин Воплин в стаята му — четеше предишния брой на „Дейли Телеграф“ и закусваше с бурканче бебешка храна.

— Овесена каша с къпини и ябълки — обясни той, когато видя близнаците. — Вкусно е.

— Не разбирам как можете да ядете подобна гадост — рече Джон и се огледа из стаята, за да открие, че е задръстена със снимки на Шекспир, Шели и лорд Байрон.

— И го казва момчето, чиито вътрешности са направени от азбест — поклати глава господин Воплин, загреба с чаена лъжичка от желатиновата каша и я пъхна в устата си. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Става въпрос за вуйчо Нимрод — заобяснява Филипа. — Миналата нощ не се е прибрал вкъщи — леглото му е непобутнато, а колата я няма.

Господин Воплин изстена тихичко.

— И какво очаквате да направя аз? — Той обра последните остатъци каша от бурканчето и лакомо облиза лъжичката. — Предполагам, че рано или късно ще се появи. Той може да се грижи за себе си, и то добре. Говори пет-шест езика, включително и арабски. Джобовете му са пълни с пари. Познава тази страна като петте си пръста. И не е нужно дори да споменавам, че владее свръхестествени сили. Не може да се каже, че е безпомощен. Или може? Вземете мен, от друга страна. Не разбирам и дума арабски. Нямам и едно пени от тукашните пари. Не мога да се оправя сам дори до летището, колкото и да ми се иска да можех. И освен това, в случай че не сте забелязали, имам само една ръка. Така че, в крайна сметка, наистина не виждам как бих могъл да ви бъда от полза.

— Трябва да ни помогнете да го намерим — настоя Филипа. — Вуйчо спомена, че снощното му занимание можело да се окаже опасно. Точно затова искаше ние двамата да си останем вкъщи.

— Много разумно от негова страна — одобри Воплин. — В такъв случай защо смятате, че би му харесало да тръгнете да го търсите? Мен ако питате, по-добре ще е да постъпите както ви е казал и да не се опитвате да правите нищо, докато той не се появи на прага.

Близнаците му разказаха за Хюсеин Хюсаут и за изгубените джинове на Ехнатон, как търговецът и техният вуйчо са се отправили сами към пустинята, за да намерят гроба на фараона.

— Това ми звучи като работа на джинове — отсъди Воплин, след като ги изслуша, и си избърса ръцете в една кърпа за съдове с щампована снимка на Мадона. — Най-добре ще е да намерим господин Ракшасас и да видим какво ще каже той.

Те слязоха на първия етаж и отидоха в салона да потърсят старинната лампа, в която живееше старият джин. Намериха я на масата, където я бе оставил Нимрод, Джон я взе и я потърка нетърпеливо. „Точно като Аладин“ — помисли си той. Както и предишния път, от празното място, където трябваше да бъде фитилът, заизлиза синкав дим и когато се разнесе, близнаците видяха господин Ракшасас, седнал на един стол. Той изслуша търпеливо разказа им и накрая мрачно кимна.

— Боя се, че може да се окажете прави — рече той. — Нещо наистина може да се е случило на нашия скъп приятел. Защото той със сигурност щеше да се свърже с нас досега, за да ни успокои, че всичко е наред. Но нека степенуваме нещата по важност. Да видим дали ние можем да се свържем с него.

— Как? Като използвате силата си на джинове ли? — попита Джон.

— Не — отвърна господин Ракшасас и вдигна телефона. — Ще се опитам да го намеря на мобилния. — Той набра номера и изчака известно време, преди накрая да остави слушалката. — Телефонът му изглежда е изключен. — Господин Ракшасас се намръщи. — Или е това, или сигналът е прекъснат. Но може да се окаже, че вуйчо ви е бил обвързан с някакъв талисман или пък пленен от някого, който го е принудил да му служи.

— Колко е хубаво да си оптимист — вметна Воплин саркастично. — От друга страна, някой може просто да е сложил запушалката на бутилката, в която той се е вмъкнал — точно както на времето, когато влязъл в антикварен магазин за стъкло и се мушнал в една гарафа да я поразгледа отблизо. Ако не бях аз, щеше да си остане там за вечни времена.

— Да, съществува и такава възможност — съгласи се господин Ракшасас. — Но това може да се случи само ако джинът се е превърнал в дим или в змия, за да може да влезе в някоя бутилка или лампа. За да затвориш джин, който е в естественото си тяло, първо трябва да го обвържеш, а за да го обвържеш, трябва да знаеш името му и да притежаваш частица от тялото му — нокът или кичур коса.

— Като ви изслушах — рече господин Воплин, — ми се струва, че е най-добре да започнем търсенето от магазина на онзи Уси Уосит.

— Хюсеин Хюсаут — поправи го Джон.

— Хюсеин Хюсаут е добър човек и верен приятел на маридите — каза господин Ракшасас. — Но може да са го принудили да се превърне в слуга на ифритите и да се намира под техен контрол. Няма друга причина да предаде вуйчо ви, но в такъв случай трябва да сте много внимателни, защото може да се окажете в голяма опасност.

— Вие няма ли да дойдете с нас? — попита господин Воплин.

— Не бих могъл да ви придружа в собствената си форма — поклати глава господин Ракшасас. — Но вие вземете моята лампа със себе си. Възможно е да съм в състояние да ви помогна с някой съвет. Пък и ако Хюсаут е под контрола на ифритите, ще бъде най-добре все още да не си разкриваме картите. Доколкото разбирам, вуйчо ви е решил да скрие от Хюсаут, че вие двамата сте джинове. Ако Хюсеин Хюсаут е в действителност роб на Иблис, ще бъде по-добре и той, и ифритите да смятат, че сте най-обикновени човешки същества. Тогава няма да се чувстват застрашени от вас.

— Как ще стигнем дотам? — попита Джон.

— Кремчо ще ни закара — рече господин Воплин.

— Не забравяте ли нещо? Нямаме кола, с която да ни закара. Нимрод я взе снощи — напомни Джон.

— Тогава трябва да вземем кола под наем — каза Воплин.

— Не — възрази момчето. — Прекалено много време ще отнеме. По-добре ние самите да материализираме кола. Като използваме силата си на джинове. Какво ще кажете, господин Ракшасас?

— Тук мога да ви окажа твърде нищожна помощ, Джон. Много съм стар и мощта ми е износена като хавлията на ирландка от Голуей. Но може би, ако ти и сестра ти ме хванете за ръце, ще успея да ви помогна да съсредоточите собствената си млада енергия. Искате да създадете кола, нали така?

— Да — кимна Джон.

— Тогава трябва да се опитаме да си представим една и съща кола.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това — призна Филипа. — Аз едва различавам джип от „Ягуар“.

— Какво е джип? — попита господин Ракшасас.

— Няма проблеми! — извика Джон, изтича нагоре по стълбите, грабна автомобилното списание, което бе купил от лондонското летище „Хийтроу“, и го занесе долу в салона. — Ето — посочи към аеродинамичната на вид кола на корицата. — Това е „Ферари 575 М. Маранело“. Вдига до шейсет мили в час за първите четири цяло и двадесет и пет секунди, стига до двеста и две мили в час. Това е кола, която не се забравя току-така. Има дори четири седалки.

Воплин взе списанието от ръцете му и заразгръща страниците.

— Не може ли да намерим нещо не толкова лъскаво? — нацупи се той. — Нали искаме нещо по-практично. Нещо спортно — нормално превозно средство с четири колела и четири места за сядане. „Рейндж роувър“ например. Това ферари ще е по̀ на място на някоя писта, а не на пустинен път извън Кайро.

— В действителност повечето от арабските петролни шейхове си купуват точно такива коли — съобщи им Джон.

Филипа съсредоточено се вгледа в колата на корицата. Родителите на една от съученичките й имаха рейндж роувър, който тя наистина харесваше, но не толкова, колкото това ферари.

— Харесва ми — заяви тя. — Хубаво е. Често казано, червеното ми допада повече от черното. Татко винаги си избира черни коли. Би било прекрасно да създадем червена.

Повикаха Кремчо и всички заедно тръгнаха към гаража, където господин Ракшасас хвана ръцете на близнаците, затвори очи и им каза да си представят неговото съзнание като вид усилвател, който ще им помогне да увеличат силата на собствените си мисли.

— Господин Воплин? — обърна се към иконома. — Ще бъдете ли така любезен да преброите от десет до нула? Джон. Филипа. Когато чуете господин Воплин да казва „нула“, това ще бъде знак за вас да изречете ключовата си дума. Разбрахте ли ме?

— Разбрахме — потвърдиха близнаците в един глас.

— Моля започнете, господин Воплин.

— Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, нула.

— ВЪЗХИЛЕП…

— АБЕВЕДИЯ!

— … НОПРЕКРАСНИВОЧУДОВАЛСТВО!

Въздухът в гаража затрептя като мираж над гореща пустиня и продължи да трепти в продължение на няколко секунди. Температурата в помещението рязко се повиши. Чу се слаб звънтящ звук, все едно лъжица се бе ударила в чаша за вино. Господин Воплин примигна и не видя нищо, но когато примигна за втори път, в гаража наистина се бе появила кола — блестящо розово ферари.

— Розово? — изкрещя Джон. — Това не е верният цвят. Защо стана розово? А колелата? Какво се е случило с колелата?

Беше вярно: колата бе не само с погрешен цвят, но и с погрешни колела — вместо гладките, небиещи на очи колела от алуминиева сплав с бясно препускащи коне, каквито човек би очаквал да види на едно ферари, този автомобил имаше по-големи, подходящи за всякакъв терен колела — каквито имат рейндж роувърите.

— Вината е моя — изрече Филипа и потръпна. — Боя се, че в последния момент си помислих за розова кола.

— А гумите? — изстена Джон.

— Обърках се — отвърна сестра му. — Когато господин Воплин спомена за рейндж роувър, започнах да мисля за рейндж роувъра на родителите на Хол и Райхман.

— Изглежда напълно годна да се движи — обяви Воплин, като отвори вратата и повдигна кожената облегалка, за да могат близнаците да се вмъкнат на двете малки места отзад. — Мен ако питате, това си е голямо подобрение.

— Хайде тогава — подкани останалите Джон. — Да тръгваме.

Господин Ракшасас прие тези думи като знак, че е време да се върне в убежището си. Филипа взе лампата и я притисна до гърдите си.

Кремчо натисна бутона в стената, за да отвори автоматичната врата на гаража, а в това време Воплин влезе в колата след близнаците и зае мястото на пътника на предната седалка.

— Лично аз предпочитам ролс-ройс — отбеляза. — Тук е прекалено тясно за моя вкус.

Кремчо изломоти нещо на арабски, посочи към таблото и поклати глава.

— Нито капка масло ли няма в лампата на момчето? — промърмори Воплин и се извъртя назад на седалката, за да погледне Джон. — Забравил си ключовете, глупчо — рече той.

— Съжалявам — извини се Джон, затвори очи и се съсредоточи с всички сили.

— АБЕВЕДИЯ!

Само миг или два по-късно Кремчо кимна и запали двигателя с далеч по-слаб шум, отколкото си бе представял Джон. Кремчо изкара уникалното по цвета си ферари от гаража и подкара по пътя, който водеше на юг от града градина, към старата част на Кайро и антикварния магазин.

По мръсните и натоварени улици за пръв път минаваше толкова необикновена кола и хората се навеждаха предпазливо от прозорците на автобусите или пък излизаха от магазините, за да видят по-добре розовото ферари. Воплин изстена на висок глас, когато Кремчо бе принуден да отбие настрани, за да избегне сблъсъка с едно магаре, което теглеше каруца, натоварена с царевица. Каруцарят сочеше с пръст ферарито и се смееше.

— Това е много притеснително — каза момчето и се сниши на седалката.

Кремчо намери пролука в натовареното движение и натисна газта с всички сили. Колата полетя напред и постепенно останалите превозни средства останаха зад тях. Малко разочарован от своето първо ферари, Джон изпита истинска радост, когато стигнаха до стария град и Кремчо спря колата.

— Не забравяйте какво ви каза господин Ракшасас — напомни им Воплин. — Каквото и да ви говори този приятел, най-добре е да го оставим да смята, че все още му имаме доверие, така мисля аз. В Ланкашър си имаме една поговорка, която е точно за нашия случай. „Дръж приятелите си наблизо“ — гласи тя, — „а враговете — под носа си“.

Воплин и близнаците оставиха лампата с господин Ракшасас в колата при Кремчо и се отправиха по калдъръмената уличка към магазина за сувенири на Хюсеин Хюсаут.

Препоръката на господин Воплин да демонстрират доверие се оказа повече от полезна, защото първият човек, когото видяха в магазина, беше синът на Хюсеин Хюсаут — Бакшиш. Бе с превръзка на крака, но иначе се бе възстановил доста бързо. Самият Хюсаут, седнал на същите възглавници, облечен в същия бял костюм и запушил все същата подобна на наргиле лула, изглеждаше уморен и разтревожен, но когато видя близнаците и господин Воплин, се помъчи да си придаде вид на радушен домакин.

— Здравейте — усмихна се широко той. — Какво ви води насам? — И все едно тази мисъл му бе хрумнала току-що, добави: — И къде е Нимрод?

— Надявахме се вие да ни кажете — поде господин Воплин. — Аз съм икономът на господин Нимрод, сър, и се боя, че не сме го виждали от снощи, откакто излезе от къщи, за да дойде тук.

— Но той изобщо не дойде дотук — заяви Хюсаут, изправяйки се на крака, а лицето му придоби разтревожено изражение. — Предположих, че нещо важно го е забавило и че ще дойде днес.

Филипа не му повярва.

— Щом не е идвал тук, къде мислите, че би могъл да отиде? — попита тя Хюсаут с учтив тон.

Египтянинът сви рамене.

— Моля ви, господин Хюсаут — присъедини се и Джон. — Ще ни помогнете ли да го намерим?

Хюсеин Хюсаут хвърли нервен поглед към сина си, който за щастие не даваше никакъв признак, че си спомня появата на близнаците в стаята му предния ден.

— Разбира се — каза той. — Вижте, защо не се приберете и не почакате да ви се обадя? Ще поразпитам тук-там. Ще проверя местата, където обикновено се навърта. Най-важното е да не се тревожите прекалено. Кайро е голям град и постоянно изчезват хора. Обикновено всички те се появяват рано или късно. Ако има повод за тревога, лично аз ще се обадя на полицията. Как ви се струва този план?

— Много мило от ваша страна, сигурен съм — поклони се леко господин Воплин. — Чувстваме се много по-спокойни, след като знаем, че Нимрод има такъв верен приятел като вас, господин Хюсаут. Нали така, деца?

— Да — потвърдиха близнаците, макар безпокойството им да се засили, защото вече бяха уверени, че Хюсеин Хюсаут ги лъже. По някакъв начин светкавичното възстановяване на сина му Бакшиш изглеждаше свързано с изчезването на Нимрод. Самото момче наблюдаваше близнаците доста нервно, като местеше поглед от единия към другия, сякаш се чувстваше гузно за нещо.

— А, само нещо — рече Джон тъкмо когато се канеха да си тръгнат. Този трик го бе научил от филмите за особено интелигентни адвокати по време на процес: караш свидетеля да повярва, че нямаш повече въпроси, а после изведнъж задаваш последния въпрос с надеждата да го хванеш неподготвен. — Нали щяхте да ходите в пустинята? Мислите ли, че е отишъл там съвсем сам?

Хюсеин Хюсаут се опита да си придаде замислен вид.

— Не — отвърна той след миг. — Не ми се вярва. Той не знае къде точно е мястото, описах му го само в най-общи линии.

— И къде всъщност се намира?

— Близо до Мединет ел Фаюм — каза Хюсаут и решително поклати глава. — Но няма да го намерите там, сигурен съм. Защо му е да ходи там без мен? Няма смисъл. Само аз знам къде е той. — Хюсеин Хюсаут побърза да се поправи: — Искам да кажа, само аз знам къде е то. Мястото, което е близо до Мединет ел Фаюм. Там щях да го заведа. Няма никаква полза да го търсите там.

— Тогава ще чакаме обаждането ви — приключи разговора господин Воплин.

— Да, да, моля, чакайте да ви позвъня.

Когато влязоха обратно в колата, господин Воплин направи кисела гримаса.

— Тоя е голям хитрец, няма съмнение.

— Ако искате да кажете, че не заслужава доверие — рече Филипа, — тогава съм напълно съгласна с вас.

— Аз ли си въобразявам — попита Джон, — или той наистина изглеждаше страшно изнервен от самата мисъл, че може да отидем на това място, Мединет ел Фаюм?

— Не, не си въобразяваш — подкрепи го Филипа, — и аз забелязах същото. И обърна ли внимание какво точно каза? „Само аз знам къде е той.“ Имаше някакъв термин за това нещо — когато умът ти мисли едно нещо, а устата ти изрича друго.

— Така е, права си — съгласи се Воплин. — Нарича се „фройдистка грешка на езика“ и означава, че има подсъзнателна причина за употребата на погрешна дума в изречението, понякога може да се открие и каква е тази причина.

— Мисля, че трябва да направим точно това, което той иска да не правим — отбеляза Джон.

— И какво по-точно? — попита Филипа.

— Да отидем до Мединет ел Фаюм, разбира се. Може някой да е видял колата на вуйчо. Не може да се твърди, че стар бял кадилак „Елдорадо“ е сред най-често срещаните коли в Египет.

Господин Воплин почука по старата бронзова лампа.

— Чухте ли това, господин Ракшасас? — попита той на висок глас. — Предлагаме да отидем в Мединет и сами да потърсим Нимрод.

Отговори му много слаб, безплътен гласец, който звучеше така, сякаш някой крещи от дъното на много дълбок кладенец.

— Не бих могъл да се сетя за нищо по-добро от тази идея на момчето.

— Чудесно. Значи е решено — заяви Воплин и закопча предпазния си колан. — Кремчо? — И посочи напред през предното стъкло на розовото ферари. — Мединет ел Фаюм. И не щади конските сили.

Два часа по-късно розовото ферари спря в Мединет ел Фаюм — сравнително голям град на западния бряг на великата река Нил. Кремчо паркира близо до един пазар и ферарито бързо привлече огромна тълпа зяпачи. С помощта на няколко снимки на белия кадилак „Елдорадо“ на Нимрод, които държеше с гордост в портмонето си, Кремчо започна да разпитва местните дали някой не си спомня да е видял колата предишната вечер. Никой обаче не си спомняше и след цял час търпеливо разпитване спасителната армия започна да се обезсърчава.

— Може би трябва просто да пообиколим наоколо — предложи Филипа, — може да видим някъде кадилака.

Воплин посочи към единия бряг на напоителен канал, който свързваше реката с града.

— Виждате ли какво има там? — попита той. — Това е Западната пустиня, която обхваща неколкостотин квадратни мили. — После посочи към другия бряг. — А това е Източната пустиня и тя също е неколкостотин квадратни мили. Да пообиколим с колата? Идеята не ми се струва добра.

— Господин Воплин е прав — обезсърчи се Джон. — Това е все едно да търсим игла в копа сено.

— А ако се превърнем в хищни птици? — предложи Филипа. — И да огледаме местността от въздуха.

— Препоръчвам ви да не го правите — обади се господин Ракшасас от вътрешността на лампата. — Първо, за да се превърнеш в животно, трябва да имаш голям опит и второ, нито един от вас все още не умее да лети.

— Значи дотук беше — въздъхна Джон и подритна едно камъче.

Слънцето вече се спускаше ниско над хоризонта. Скоро щяха да бъдат принудени да се върнат в Кайро и близнаците не можеха да прикрият нито своето разочарование, нито страха си за безопасността на Нимрод. Най-накрая, точно когато Кремчо се канеше да запали колата, за да потеглят към къщи, се появи един водач на камила, който чул за розовото ферари и че пътниците в него търсят бял кадилак „Елдорадо“. Мъжът се приближи до Кремчо и двамата поговориха, а накрая камиларят посочи надолу към пътя.

— Кадилак — повтори Кремчо, благодари на камиларя и запали колата. — Той видял.

После премина на арабски и господин Ракшасас започна да превежда. Така близнаците и господин Воплин разбраха, че камиларят е видял американска кола в село Биахму, на няколко минути разстояние от кръстопътя на главния път, близо до група скали и древни руини.

Незабавно се върнаха на главния път и караха по него, докато намериха табела, която указваше посоката към Сенурис и Биахму. Кремчо отби и подкара ферарито по разбит, мръсен път, който продължи няколко мили.

— Слава богу, че гумите са на рейндж роувър — отбеляза Воплин, когато колата улучи поредната дупка по пътя и се разтресе цялата. — Ако бяхме с оригиналните гуми, никога нямаше да можем да минем по този път.

Най-после стигнаха до група скали, близо до които видяха два огромни каменни крака и каменното лице на някакъв отдавна забравен фараон. Кремчо спря и всички слязоха от колата.

— Това трябва да са руините — рече Джон.

— Не, не са руини — промълви Воплин едва чуто. — Това тук е поезия, чиста поезия.

— Поезия ли? — смая се Филипа, която, въпреки че обичаше поезията, не разбра какво иска да каже икономът. Преди да успее да го попита какво има предвид, Воплин вече рецитираше едно от най-прочутите стихотворения в английската литература:

Странник непознат от край далечен ми разказа:

два огромни крака сред пустинята стърчат,

изваяни от камък. Във пясъка до тях

напукан и полузарит, лежи на мъж ликът.

Усмивката на този лик надменен и студен

говори, че ваятелят добре е разгадал

човека — страстите му и до този ден

от камъка надничат: страсти на човек без жал.

„Аз Озимандий съм и цар съм на царете!

Делата мои всички със завист погледнете!“

Все още на пиедестала тез слова личат.

Но друго нищо няма. Покрай тая

развалина огромна голи пясъци мълчат,

самотни и безжизнени се губят във безкрая.^[1]

Воплин замълча за миг, като че ли искаше да остави въздействието на стихотворението да проникне по-добре в съзнанието на двамата му млади слушатели.

— Кое е това стихотворение, господин Воплин? — попита Филипа, която би желала да го чуе отново някой ден.

— Не ми казвайте, че никога не сте чували „Озимандий“ — изненада се Воплин и поклати глава. — Когато се върнем, ми напомнете да ви дам екземпляр от „Нова оксфордска книга на английската поезия“. „Озимандий“ е първото стихотворение, което съм учил в училище. От Шели^[2] — един от най-великите английски поети на всички времена.

— Предполагам, че това трябваше да прозвучи иронично — вметна Джон и се покатери на една от скалите, за да огледа по-добре околността. Изведнъж той се ухили. — А как ви звучи „Но друго нищо няма… освен един бял кадилак?“

Белият кадилак „Елдорадо“ на Нимрод бе паркиран близо до скалната стена от другата страна на руините. Колата бе невредима и отключена, а част от предния й капак бе заровена в пясъка, сякаш бе станала жертва на яростна пясъчна буря.

— Ще проверя вътре — рече Джон. — Може да е оставил бележка.

Но в кадилака не намериха нищо.

Филипа сви ръце на фуния около устата си и изкрещя на висок глас името на Нимрод, а брат й се покатери отново на наблюдателния си пост на скалите, откъдето можеше да види всичко наоколо; но така и нищо не видя, дори лешояди, чието кръжене в небето би могло да им подскаже къде точно в пясъчните дюни лежи труп.

Филипа отново изкрещя с всички сили, но после й хрумна нещо друго. Тя затвори очи и прошепна своята ключова дума:

— ВЪЗХИЛЕПНОПРЕКРАСНИВОЧУДОВАЛСТВО!

Голям месингов рупор, от онези, които използват моряците, за да си говорят, когато се намират на различни кораби, се появи на пясъка.

— Така е много по-добре — похвали я Воплин и момичето започна да обикаля напред-назад и да крещи името на Нимрод през мегафона. — Вече няма начин да не ни чуе — добави той и закри ухото си с единствената си ръка.

— Спри! — викна Джон. — Май чух нещо!

Филипа млъкна и се заслуша внимателно.

Най-накрая Воплин въздъхна и поклати глава.

— Тук няма нищо — промърмори под нос и като махна с ръка към безплодната пустош наоколо, добави: — Нищо. Мен ако питате, той е дошъл дотук с една кола, а си е тръгнал с друга. Вероятно са го отвлекли. Или пък са го затворили в някоя бутилка и са я взели със себе си.

Джон приклекна зад кадилака.

— Има само едни следи от гуми, ако не броим нашите — установи той. — Сякаш е паркирал колата тук и е изчезнал. — Мина отпред и разгледа пясъчната дюна, в която бе потънал капакът. — Чудна работа. Нормално ли е да е натрупан така? Всичкият този пясък, имам предвид. Не си спомням днес да е духал вятър.

— Пясъкът си е пясък — рече Воплин. — А как се пренася от едно място на друго, е загадка за всички нас.

— Това не е отговор — раздразни се Джон.

Но Воплин вече се бе запътил обратно към розовото ферари.

— Казвам ти, тук няма нищо — тросна се той сърдито, влезе в колата, затвори вратата, пусна климатичната инсталация и изстена доволно, когато охладеният въздух погали кожата му. Няколко минути той гледа как Джон и Филипа говорят на лампата с господин Ракшасас и когато се върнаха в колата, му се стори, че го гледат доста странно.

При отварянето на вратата всичкият охладен въздух излезе навън.

— Господин Воплин — поде тя внимателно.

— Да, какво има? — попита той и се намръщи, като долови съучастническото споглеждане на близнаците. — Впрочем, не искам да знам. Горещо ми е, уморен съм, умирам от жажда и копнея да се прибера обратно в стаята си.

— Имам идея — не се отчая Филипа. — Но за да се осъществи, е необходимо вие да направите жертва.

— Жертва ли? Отказвам да се пожертвам, за да се спаси противният ви вуйчо.

— Не, не искаме да ви пожертваме, господин Воплин — увери го Филипа. — Просто ви молим да използвате нещо, което е във ваша власт, което е предвидено да ви донесе добро, за доброто на някой друг.

Воплин се намръщи.

— Говори с по-малко загадки, дете, моля те — рече той. — И с повече яснота. Дотук не разбрах нищо от думите ти.

— Преди много време Нимрод ви е обещал да ви изпълни три желания, а дотук сте използвали само две, нали така? — Тя помълча малко. — Е, добре, не е ли очевидно? Можете да използвате третото си желание, за да откриете Нимрод. Трябва само да кажете: „Желанието ми е да разбера къде е Нимрод“, и тогава ще можем да го намерим.

— Искате да използвам третото си?… — Всичките тези години, през които така старателно се бе пазил да не произнесе думата „желание“, си свършиха работата и Воплин и този път не я каза; просто имитира с показалеца си завъртане на спирала, подражавайки на джин, който изпълнява желание.

— Точно така — усмихна му се Филипа.

— Но в такъв случай вече няма да имам нито едно… кажи го де… — възрази Воплин. — И ще излезе, че всички тези години, през които съм се мъчил да измисля едно наистина фантастично… кажи го де… са минали напразно. — Той се намръщи. — Пък и не трябва ли Нимрод да е тук, за да изпълни моето… кажи го де.

— Не, ние го обсъдихме с господин Ракшасас — рече Филипа. — Ако Нимрод се намира в радиус от пет мили и ако изкрещите желанието си високо, той вероятно ще ви чуе. Ако пък не го чуе, значи няма и да го изпълни, с други думи, ще си останем в същото положение.

— А ако Нимрод умре, той така или иначе няма да изпълни третото ви желание, нали така? — добави Джон.

— Освен това — продължи Филипа — с Джон обмислихме всичко и сме готови ние самите да ви изпълним три желания.

Воплин се разсмя.

— При цялото ми уважение — рече той, — нито един от двама ви не може да се мери с вуйчо ви Нимрод в тая работа. Вижте какво стана, когато се опитахте да създадете червено ферари. Наистина е много мило от ваша страна да го предложите, просто… добре де, в областта на… кажете го де… всеки би предпочел първо качество, не съм ли прав?

Той замълча, излезе от колата и започна да се разхожда напред-назад, като се опитваше да премисли въпроса от всички страни.

— Извинете ме — подхвърли през рамо, — но въпросът изисква малко размисъл след толкова години на колебание. Говорим за нещо наистина голямо — нещо, което ще окаже въздействие върху остатъка от живота ми.

Мисълта за оставащите му години изглежда докосна нещо дълбоко в душата на Воплин; изведнъж му хрумна, че е изгубил твърде много време в лутане какво да си избере за трето желание. Трябваше ли и оттук нататък животът му да премине под тегнещата сянка на тази вечна нерешителност? Внезапно той разбра какво трябва да направи, не само за Нимрод, но и заради себе си.

— Ще го направя — заяви. — Ще го направя, ще го направя. Вие двамата не знаете колко нещастен ме направи това трето… кажете го де. Цялото това време, прекарано в колебания какво да си… кажете го де… постоянната тревога да не би да използвам думата… кажете я де… по погрешка и да пропилея и последното си… кажете го де… за нещо съвсем безполезно. — Господин Воплин се усмихна. — О, мили боже. Ще бъде наистина достоен край на моите… кажете го де… ако мога да използвам… кажете го де… за нещо полезно и тогава веднъж завинаги да бъда свободен от… кажете го де. Не е ли така?

— Вие имате истински благороден дух, господин Воплин — рече Джон.

— Но почакайте малко — намръщи се Воплин. — Чакайте само за минутка. — Той размаха пръст към близнаците. — Човек трябва да бъде извънредно внимателен, когато става въпрос за… кажете го де. Понякога ти изричаш… думата с ж, а накрая изпълнението може да се получи съвсем не така, както си го мислил. Повярвайте ми, знам за какво говоря. И така, да предположим, че аз изрека, че… кажете го де… да знам къде се намира Нимрод в този момент. И може да се озова при него, където и да е това, и наистина ще знам къде е, но вие няма да имате никаква представа. Разбирате ли?

— Може би трябва предварително да напишем желанието на лист хартия — предложи Джон. — В съответствие с Багдадските правила, както казва Нимрод.

— Да, точно така. Багдадските правила — кимна Воплин. — Наистина, точно това трябва да направим.

— Без да помръдваме от мястото, където се намираме в този момент — поде Филипа в опит да формулира желанието, — си пожелавам всички ние да разберем точно…

— Точно — повтори Воплин. — Чудесно.

— Точно къде се намира Нимрод в този миг — завърши Филипа.

Джон погледна въпросително господин Воплин, а после и Филипа и след като видя, че и двамата кимват в знак на съгласие, записа желанието в бележника си, а после го прочете на господин Ракшасас, който все още се намираше в лампата си.

— Това е хубаво желание — одобри господин Ракшасас. — Много точно и не оставя място за грешки, съгласно параграф деветдесет и трети от Багдадските правила. Да се надяваме, че Нимрод ще го чуе, в противен случай не знам какво да правим. Не можем да обиколим цял Египет, повтаряйки желанието с надеждата, че Нимрод ще го чуе. Кадилакът е единствената следа, която ни дава надежда, че можем да стесним търсенето до тази област.

Джон връчи откъснатото листче на господин Воплин и попита:

— Готов ли сте?

— Напълно — потвърди господин Воплин, погледна към желанието, което Джон бе написал, досущ като актьор, който иска да прегледа част от нова пиеса, и кимна. — Добре тогава. Да започваме.

Той нервно облиза устни и започна да изрича желанието си.

— Без да помръдваме от мястото, където се намираме в този момент — произнесе той отчетливо, — си пожелавам всички ние да разберем точно къде се намира Нимрод в този миг.

Незабавно земята се разтресе и за миг-два всички си помислиха, че започва ново земетресение.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Воплин.

— Изпълнението на желанието ви, глупчовци такива — чу се гласът на Нимрод. — Тук съм. Не ме ли чухте, когато крещях по-рано?

— Чуваме те — изкрещя Филипа, — но не можем да те видим.

— Разбира се, че не можете — изрече гласът на Нимрод, — защото съм погребан жив. В една гробница под пясъците на около двеста метра от колата. Тръгнете на запад, срещу слънцето, и аз ще ви кажа, когато се приближите.

— Добре ли си? — разтревожи се Филипа.

— Да, добре съм — отвърна гласът на Нимрод, — само съм сърдит на самия себе си, задето се оставих Хюсеин Хюсаут да ме обвърже така лесно.

— Но как е успял? — удиви се Филипа, вървейки по посока на гласа на Нимрод.

— Ами, гриза си ноктите — обясни Нимрод. — Един от лошите ми навици. А за да обвърже един джин, човек има нужда от част от тялото му, например зъб, кичур коса или отрязан нокът.

— Когато бяхме в магазина на Хюсеин Хюсаут, ти си гризеше ноктите — спомни си Джон.

— Да, така изглежда — потвърди Нимрод. — Но по някакъв начин той бе успял да узнае истинското ми име. С тези две неща се оказа в състояние да ме затвори в гробницата.

— Но защо Хюсеин Хюсаут ще иска да те предаде? — попита Джон.

— Защото ифритите са го изнудвали. Докато лежах зашеметен на пода на гробницата, го чух как ми се извинява и ме моли за прошка. Горкият човек просто не е имал друг избор. Ифритите са отровили неговия син и кучето му Ефенди, оставили са кучето да умре като пример за това какво ще стане с Бакшиш, ако Хюсеин Хюсаут не се подчини на нарежданията им.

— Ние видяхме момчето — рече Джон. — Изглеждаше много по-добре от предишния път. Върнахме се в магазина и се престорихме, че вярваме на лъжите на Хюсеин — че така и не си го потърсил. Мисля, че той изобщо не подозира, че сме джинове.

— Голям късметлия съм, че имам такива невероятни племенници. Ако не бяхте вие, сигурно щях да остана векове наред в тази гробница. Проведохте прекрасно разследване и няма нужда да споменавам, че господин Воплин все още разполага с едно последно желание. Което ми напомня… Господин Воплин? Безкрайно съм ви задължен.

— Оставете сега тия работи — махна с ръка Воплин, докато четиримата вървяха през горещата пустиня срещу залязващото слънце. — Колко по-горещо може да стане в тая пустош?

— Само още петдесет метра и стигате до мястото — рече гласът на Нимрод. — Сега ще видите един малък насип. Идете до основата му и чакайте по-нататъшните ми инструкции.

— Виждам го — посочи Джон.

Както им бе казал Нимрод, те спряха пред основата на насипа и започнаха да изучават пейзажа, който се състоеше изцяло от пясъчни дюни. Мисълта, че вуйчо им би могъл да е някъде наблизо, им се стори невъзможна.

— Там, където сте застанали сега — чу се отново гласът на Нимрод, — сте точно над мен. Ще трябва да отместите по-голямата част от дюната, която е точно пред вас. Сами. Разбирате ли, оттук не мога да направя нищо. Гробницата е запечатана със силата на джин и аз не мога да направя нищо, за да ви помогна.

— Не може ли да я накараме да изчезне? — попита Филипа.

— Ще отнеме твърде дълго време — отвърна Нимрод. — За новаци като вас не е никак лесно да дематериализират пясък, защото всяко зрънце представлява отделен предмет и е трудно да се удържи цялото. Не можете нито да го накарате да изчезне, нито да го издухате, така че ще трябва да измислите някакъв начин да го преместите.

— Добре тогава — каза Джон. — Трябва ни нещо, което да изкопае пясъка. Багер. — Той погледна към Филипа. — Знаеш ли как изглеждат багерите?

— Не съм сигурна — призна тя.

— Вкъщи имам един с дистанционно — рече Джон. — Жълт. На най-горния рафт на библиотеката ми. Спомняш ли си?

— Ако се сещате — намеси се Воплин, — по пътя към Мединет ел Фаюм минахме покрай някакви строежи и съм съвсем сигурен, че там имаше и един булдозер. Вижте, аз ще остана тук заедно с господин Ракшасас, за да сме сигурни, че няма да забравим къде точно е заровен Нимрод, а вие двамата с Кремчо се върнете на главния път и вижте дали няма да можете да докарате тук машината. Или пък направете друга, не знам, но побързайте. Скоро ще се стъмни, а от това място вече започнаха да ме побиват тръпки.