Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (10)

8.
Господин Ракшасас

Когато Джон се събуди в ранния следобед, той се загледа в тавана. Трябва да се каже, че таванът беше наистина интересен — с фрески, изобразяващи облаци и блеснали светкавици, така че докато лежеше там, Джон бе обхванат от чувството, че или ще завали, или съвсем скоро ще се случи нещо, което ще преобърне целия свят с главата надолу. Половин час мина по този начин и най-после решил, че вече е официално отегчен, Джон седна в леглото и започна да чете книгата, дадена от вуйчо му, а това само по себе си беше изненадващо, тъй като бе възнамерявал да й хвърли само бегъл поглед.

„Хиляда и една нощ“ не е една-единствена приказка, а калейдоскопична поредица от приказки, разказвани от една смела млада жена — принцеса Шехерезада, чийто живот зависел от разказваческите й умения. Това са приказки за царе и принцеси, могъщи джинове, невиждани чудеса, хитроумни измамници, алчни търговци и находчиви крадци. Джон, разбира се, беше чувал за някои от приказките — „Синдбад“, „Аби Баба и четиридесетте разбойници“ и „Аладин“, но това, което бе най-привлекателното в тази книга, бе начинът, по който един разказ изникваше в рамките на друг, като китайски пъзел, така че скоро момчето се оказа омагьосано така, както нито една книга досега не го бе омагьосвала: не можа да се откъсне от нея, докато не прочете и последната страница.

Джон винаги се бе отнасял доста скептично към рецензиите, отпечатани на гърба на кориците, които уверяваха евентуалните читатели, че авторите им са били неспособни да оставят книгата, докато не я прочетат докрай, но сега, за своя изненада, откри, че му се случва точно това. Осъзна колко удивително е това и никога, до края на живота си, не забрави този ден в Лондон, когато за пръв път отвори този том, пълен с чудеса.

Едно от най-интересните неща в екземпляра на „Хиляда и една нощ“, който Нимрод му беше дал, бяха неговите странни физически свойства. Така например Джон откри, че е невъзможно да си отбелязва докъде е стигнал с четенето, като прегъва долните ъгълчета на страниците: веднъж или два пъти прегъна страницата само за да види, че когато отново погледне към нея, подвитото ъгълче по някакъв начин е успяло отново да се изправи. Друго забележително качество на книгата бе нейната способност да се осветява сама: докато следобедът преминаваше във вечер, Джон откри, че може да продължи да чете, без да включва лампата; това събуди интереса му и той реши да проведе един експеримент, крайният резултат от който беше откритието, че може да чете книгата дори в почти пълна тъмнина, с одеяло над главата и без фенерче.

Също толкова невероятна — за Джон поне, на когото през целия му живот не му се бе случвало да чете толкова дълга книга, и то с такова неописуемо удоволствие — бе скоростта, с която започна да обръща копринено гладките страници на книгата. Очите му сякаш летяха над думите и докато доскоро му трябваха две или три минути, за да прочете една страница, сега Джон четеше десет пъти по-бързо, така че книгата с всичките й хиляда и една страници бе привършена за по-малко от шест часа. В мига, в който спря да обръща страниците, Джон се почувства толкова горд от себе си, че се втурна в стаята на Филипа, за да й се похвали с постижението си — ала откри, че тя също е прочела книгата от първата до последната страница, и то очевидно поне един час по-бързо от него.

— Тук става нещо много странно — обяви Джон, потискайки раздразнението, което бе предизвикала у него близначката му.

Филипа, която бе страстна читателка — много по-страстна от брат си — избухна в смях.

— На мен ли го казваш? Кога се е случвало да прекараш целия следобед в четене на книга? Не, чакай — нали миналата Коледа татко ти обеща петдесет кинта, ако прочетеш „Дивото зове“ от Джек Лондон.

— Заслужих си всеки цент от онази петдесетачка — отвърна Джон. — Никога в живота си не съм чел по-отегчителна книга. Знаеш много добре какво имам предвид.

Филипа се усмихна.

— Знам по-добре от теб, Джон — каза тя. — Чаках те да дойдеш, за да мога да проведа един експеримент в присъствието на свидетел.

— Какъв експеримент?

— Ето такъв — отговори тя, взе своя екземпляр от „Хиляда и една нощ“ и го хвърли в огъня, който гореше в камината.

— Хей! — възкликна Джон. — Да не си откачила?

— Така си и мислех! — триумфално изрече тя и посочи към книгата, която остана да лежи върху горещите въглени, без да бъде погълната от огъня. — Доста странна книга е тази, щом не гори, какво ще кажеш?

Двамата почакаха няколко минути, без да откъсват поглед от книгата, която упорито отказваше да се подпали, докато накрая Джон взе машата и я извади от огъня. Постави я внимателно върху каменната плоча и много предпазливо я докосна с ръка.

— Никъде по нея няма следа от изгаряне — каза той и прелисти страниците. — Пипни я. Дори не е гореща.

Филипа постави ръка върху страницата, която беше забележително хладна на допир.

— Чудя се от какво ли е направена — рече тя.

— Защо не попитаме Нимрод?

Докато слизаха надолу по стълбището, те с изненада видяха висок, слаб, зловещ на вид мъж с дълга бяла брада. Носеше бял тюрбан и бял редингот и се изкачваше по стълбите нагоре. Когато зърна близнаците, той събра ръце, наклони глава, докато се разминаваха, отвори една невидима с просто око врата в сребристата стена и после я затвори зад себе си.

Джон изпусна дъха, който бе задържал досега.

— Кой мислиш, че беше този? — попита той.

— Не се стряскай — каза Филипа. — Сигурно е някой приятел на Нимрод. Все пак ни се усмихна, нали така?

— Не смяташ ли, че е малко странно първият човек, когото срещаме, след като сме прочели „Хиляда и една нощ“, да има вид на герой от тази книга? На джин.

— На джин ли? Това пък откъде го измисли? — разсмя се Филипа. — Ако не си забелязал, той не излезе от бутилка, а се качи пеша по стълбите.

— Да, но носеше тюрбан.

— В наши дни не всеки, който носи тюрбан, притежава магически способности — сви рамене Филипа. — Все пак може би трябваше да пробваш и да го помолиш да ти изпълни три желания.

— Дори и да не е джин — каза Джон, — все пак смятам, че Нимрод трябва да ни обясни много неща.

Те завариха Нимрод в трапезарията, където на масата бяха подредени дузина различни ястия, включително и цяла печена гъска, еленски бут, печена шунка, овнешки бут, зеленчуци, сирена, вино и кока-кола. Нимрод явно ги очакваше, защото масата бе сервирана за трима и той вече се бе заел с разрязването на гъската.

— А, ето ви — каза той спокойно. — Идвате точно навреме за вечеря. Моля, обслужете се.

Той вдигна ръка, за да възпре първия им залп от въпроси, и поне за няколко минути всички мисли да разпитат Нимрод за странната книга и за още по-странния мъж бяха забравени, защото близнаците осъзнаха колко са гладни, така че побързаха да седнат на местата си и да напълнят чиниите си.

— Току-що видяхме един странен човек, облечен в бяло — каза Филипа и натъпка устата си с шунка. — Включително и бял тюрбан.

— Той призрак ли беше? — попита Джон.

— Призрак ли? О, не, не и в тази къща. Малките гадни създания не биха се осмелили. Не, не е бил призрак, а господин Ракшасас^[1]. Той е индиец по произход и скоро ще се присъедини към нас. Предполагам, че здравата сте го стреснали.

— Ние ли сме го стреснали? — намръщи се Джон. — А за нас какво ще кажеш? Той ни уплаши до смърт!

— Господин Ракшасас ще бъде много огорчен, ако те чуе да говориш така, Джон. Той е наистина ужасно срамежлив човек, не би могъл и гъска да уплаши. — Нимрод се поколеба за миг и после натъпка в устата си целите гърди на гъската. — Не че ще има голяма полза да се опитва да уплаши точно тази гъска, тъй като тя е мъртва, но съм сигурен, че разбирате какво имам предвид.

— Джон преувеличава — каза Филипа. — Твоят господин Ракшасас изобщо не беше толкова страшен. Но — добави тя предизвикателно — беше доста загадъчен.

— Търпение, търпение — вдигна ръка Нимрод. — Казах, че ще ви разкажа за нещата от живота, и наистина ще го направя.

Господин Воплин влезе в стаята, крепейки огромна табла със сладкиш с единствената си ръка.

— Но само погледнете тук — каза Нимрод. — Минах през не една беда, за да подготвя това угощение…

Господин Воплин изсумтя презрително и постави подноса на масата.

— Беда, казва той — промърмори. — Каква шега.

— … затова смятам, че най-малкото, което можете да направите, е да сдържите любопитството си, докато отдадем нужното уважение на тази прекрасна вечеря. А, Воплин? Ти май казваше нещо за беда?

— Никаква беда, сър, съвсем никаква. Това ли е всичко?

— Да, да. — Нимрод набоде с вилицата си голямо парче месо и го сложи върху и бездруго препълнената си чиния. — Сега, вие двамата, повече никакви приказки, докато не се нахраним добре.

Тридесет минути по-късно Нимрод разкопча червеното си сако, погледна златния си часовник, за да види колко е часът, наля си още една голяма чаша червено вино, запали пура с огромни размери и се облегна назад в скърцащото си кресло.

— Ах! Това беше същински пир. Какво? Какво?

— Невероятно — съгласи се Джон.

Някой почука на вратата и след миг господин Ракшасас влезе в трапезарията и се поклони тържествено.

— Сто хиляди поздрави на тези братя на лампата — каза той. — Нека всичките ви желания се сбъднат, освен едно, за да имате нещо, към което да се стремите, и нека най-тъжният ден в бъдещето ви да не бъде по-злочест от най-щастливия ден в миналото ви.

За голяма изненада на Джон и Филипа господин Ракшасас говореше с ирландски акцент. Нимрод видя как веждите на близнаците се повдигат въпросително и се почувства длъжен да им обясни:

— В продължение на много години господин Ракшасас бе принуден да живее сам и всичките му знания по английски език са придобити от ирландската телевизия.

Господин Ракшасас кимна церемониално.

— Дано враговете на Ирландия никога да не хапнат хляб или да пият уиски, но да бъдат наказани със сърбежи без благословията на почесването.

Сега, когато го видяха отново, и то на по-силна светлина, близнаците разбраха, че господин Ракшасас изобщо не е страшен. Той носеше дълъг бял редингот, закопчан до врата, бял панталон, бели пантофи и бял тюрбан с малка перла, подобна на сълза, която се спускаше точно над челото му. Дълга разрошена брада и мустаци със същия бял цвят като тюрбана му допълваха tout ensemble в необикновения му външен вид. Кафявите му очи бяха топли и усмихнати и все пак на Филипа й се стори, че зад тях е скрито някакво голямо нещастие, което някога е сполетяло господин Ракшасас. Той седна на покритата с кожа решетка пред камината, толкова близо, че на близнаците им се стори, че може да се подпали, и в продължение на няколко минути топли дългите си слаби ръце на пламъците, преди най-после да запали лула.

— Както обикновено, пристигате точно навреме, господин Ракшасас — каза Нимрод. — Тъкмо се канех да разкажа на младите си племенници истината за дара, който им е даден.

Сърцето на Джон се замята в гърдите му като току-що уловена риба. Дар, без дори да е Коледа или пък рожденият му ден. Филипа разбра по-добре за какъв дар говори Нимрод и започна да се тревожи дали това не означава, че е обречена да се превърне в ексцентричен книжен плъх.

Стенният часовник с махало, който бе отмервал часа по време на вечерята с остър звук, наподобяващ удряне на нож в струна за пиано, изведнъж спря и остави след себе си дълбока, почти осезаема тишина. Незнайно как близнаците изведнъж разбраха, че досегашният им живот е приключил и сега ще започне бъдещето им — съвсем различно от миналото, с което бяха свикнали.

— А сега — каза Нимрод, — мисля, че ще е най-добре, ако аз говоря, а вие двамата просто слушате. Защото има доста неща, които трябва да проумеете. И може би ще е най-добре, ако започна от самото начало, нали така, господин Ракшасас?

Като прекъсваше думите си с изпускане на облаци дим от лулата си, господин Ракшасас бавно изрече:

— Съгласен съм. Може би ще е най-добре да им разкажете цялата история. Защото знайно е, че една жена от Тирон^[2] няма да купи от пазара заек без глава от страх да не е котка.

— Всичко, което ще ви кажа сега, е истина — подхвана Нимрод. — Много от нещата, които ще чуете, ще ви се сторят удивителни и дори невероятни, затова ви моля да ми повярвате и за малко да не показвате недоверието си, като че ли сте на кино и гледате научнофантастичен филм. — Нимрод вдъхна дълбоко от пурата си и издиша огромен облак дим. — Както ще ви каже всеки мъдрец или маг, във вселената съществуват три типа същества, които притежават развит интелект. Първите от тях са ангелите, които са сътворени от светлина. Вторите са човеците, които са сътворени от пръст — сигурен съм, че и двамата сте виждали погребения по телевизията, където свещеникът казва „пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта“ и така нататък, и така нататък. Добре, накратко това представлява човекът в действителност. Пръст или въглерод, за да се изразим с научни термини. Пръст и вода, ако искаме да се изразим най-точно. Както и да е, темата на нашия разговор не е човекът. Не, ние ще се съсредоточим върху последния вид от съществата, които притежават висок интелект, а именно джиновете. „Джин“ е правилната дума за описване на това, което обикновено е наричано вулгарно зъл дух. Надявам се никога да не чуя да се говори така от устата на някой свой роднина. Може и да е подходящо за коледни представления и анимационни филмчета, но не и за създания като вас и мен. Думата е „джин“ и джиновете са сътворени от огън. Да, огън. — Нимрод изпусна още малко дим от пурата си, сякаш за да потвърди истинността на думите си.

— Това някаква шега ли е? — попита Филипа.

— Уверявам ви, че говоря напълно сериозно — отвърна Нимрод. — Съществуват много племена на джинове. Можем да прекараме цялата нощ тук, докато се опитваме да ги изброим, така ли е, господин Ракшасас?

— О, да, наистина.

— Но вие и аз, както и вашата майка, и господин Ракшасас, имаме щастието да принадлежим към най-изтъкнатото племе, а именно марид. Нашето племе е най-малобройно, но ние сме също така и най-могъщите сред джиновете. И така — подсмихна се Нимрод, — ето на, казах го. Джинът излезе от бутилката, тъй да се каже. Не се съмнявам, че сте чували този израз, но смея да предположа, че не сте се замисляли как той може да се окаже свързан със собствения ви млад живот. Е, уверявам ви, че е истина. Защото вие и двамата сте деца на лампата.