Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (9)

7.
Нимрод

Когато влязоха в залата за пристигащи на лондонското летище „Хийтроу“, близнаците се озоваха сред цяла тълпа посрещачи, които чакаха пътниците от полета на „Бритиш Еъруейз“ от Ню Йорк, но въпреки това познаха вуйчо Нимрод почти незабавно. Като начало, той носеше същия червен костюм, червена риза и червена вратовръзка на златни звезди, с които се бе появил в техния сън, и се открояваше сред обикновено облечените хора на „Хийтроу“ като огромна червена ягода върху иначе безлична бяла торта. Сега, при повторната им среща, Джон и Филипа установиха, че Нимрод изглежда може би малко по-застрашителен, отколкото в съня им, сякаш мястото му бе на сцената на някой от лондонските театри, където би трябвало да играе ролята на жесток крал тиранин в някоя от пиесите на Шекспир. Когато той видя своите млади племенници, неговият мощен и плътен глас се понесе из цялата зала така ясно, като че ли държеше пред устата си микрофон, а не пура с дебелината на малък телескоп.

— Дано вечно да свети лампата ми, ето ги най-после и тях! — провикна се, без да го е грижа кой го чува, и наистина, на петнадесет метра разстояние две префърцунени момичета, които се бяха отбили до павилиона за вестници от другата страна на залата, се огледаха, като си мислеха, че говори на тях. — И колко сте пораснали и двамата. Изглеждате по-високи от последния път, когато се видяхме.

— Почти четири сантиметра, откакто ни извадиха мъдреците — обясни Джон с гордост в гласа.

— Почти четири сантиметра, а? Е, не може да се каже, че това ме изненадва, съвсем не. Всичко е по-голямо в Ню Йорк, нали така? Сградите, колите, сандвичите, хората, така че защо вие двамата да бъдете изключение. — Нимрод пъхна огромната пура обратно в устата си и стовари грамадните си ръчища с тежки златни пръстени върху количката, където се намираше багажът на близнаците. — Това ли е всичко? Като се има предвид, че сте деца на сестра ми, очаквах да пристигнете с поне пет-шест чанти за всеки.

— Това е всичко.

— Наистина ли? Тогава да отидем да потърсим Воплин и колата.

Двете деца последваха Нимрод, който тикаше количката с багажа им към изхода, и се прозяха като котки, когато излязоха през вратата и поеха това, което на „Хийтроу“ минаваше за свеж въздух. Часът беше седем и половина сутринта и те потреперваха от време на време, защото сутрешният хлад на лятна Англия проникваше в костите им.

— Преди малко каза „от последния път, когато се видяхме“ — отбеляза Филипа. — За кой път говореше — когато сме били бебета или за миналата седмица, когато сънувахме онзи сън, в който ни се яви?

— Явих ли ви се? — усмихна се Нимрод.

— Носеше същия този костюм — посочи Джон. — И ни каза, че спешно имаш нужда от нашата помощ.

— Всяко нещо с времето си — проточи напевно Нимрод. — Всяко нещо с времето си. Жалко, че през последните десет години така и не се видяхме.

— Мама всъщност не ни каза нищо конкретно за причината — вметна Филипа, опипвайки почвата.

— Какво, абсолютно нищо ли?

— Нищичко — потвърди Филипа.

Нимрод изкриви устни.

— О, разбирам. Е, такава си е тя, майка ви. Никога не е обичала да говори за тези неща.

— Какви неща? — попита Джон.

— Нека първо да намерим колата, а? О, тримата ще се впуснем в такива вълнуващи приключения! Какво невероятно лято ни очаква! Надявах се, противно на здравия разум, че някой ден това ще се случи — още откакто се родихте. — Въпреки ранния час Нимрод преливаше от възбуда, като бутилка с газирана напитка, която някой е разклатил с всичка сила. — Разбира се, възможно е да се окаже, че нашият съюз крие и някои опасности, но нали във всяко истинско приключение има риск, и то голям, ала в крайна сметка това е единственият начин да закалим характера си и да станем по-силни — чрез изпитания, нали така? Виж ти, къде се е загубил Воплин с проклетата кола?

Нимрод започна да оглежда пътя, с което предостави на Джон и Филипа възможността да се спогледат с разширени очи, в които се четеше въпросът „За какви опасности говори?“.

— Работата е там, че съм си сложил неподходящите очила — промърмори Нимрод.

Джон забеляза огромен червеникавокафяв ролс-ройс металик, паркиран на около петдесет метра от тях, а до него стоеше мъж, който енергично им махаше с ръка.

— Това ли е колата, онази там? — попита Джон, насочвайки погледа на Нимрод към ролс-ройса.

— А, ето къде си бил! — избоботи Нимрод и се запъти към колата. — Крайно време беше!

Когато се приближиха до ролс-ройса, близнаците видяха, че шофьорът — висок, пълен мъж с мъртвешко лице, сив костюм и островърха шапка на плешивата глава — има само една ръка. И Джон, и Филипа решиха, че това е най-интересното у него, защото според техните представи за шофирането на какъвто и да било автомобил — а още повече ролс-ройс — бяха необходими две ръце.

— Това е господин Воплин — представи го Нимрод.

Господин Воплин успя да изръмжи нещо подобно на поздрав и започна да товари чантите в багажника на огромния автомобил.

— Един пътен полицай ме накара да преместя колата, сър — обясни Воплин с глас, който би подхождал повече на собственик на някое погребално бюро в Ланкашър. — Казвам, че бях принуден да преместя колата, сър, а после трябваше да карам напред-назад, докато накрая ви видях всичките тук, току-що. Съжалявам за всяко неудобство, което може да сте или по-вероятно да не сте изпитали.

— Ти винаги разполагаш с чудесно оправдание, Воплин — рече Нимрод, докато посочваше на близнаците да се настанят на задната седалка.

— Благодаря ви, сър.

— Както несъмнено сте забелязали, деца — поде Нимрод, — Воплин не само се държи неуважително, но също така има и само една ръка. Сигурно си мислите, че това е много жалко, но то не му пречи да бъде чудесен шофьор. Мога да ви уверя, че докато той е зад волана на тази кола, всички се намираме в пълна безопасност.

— Благодаря ви, сър. Много мило от ваша страна, наистина.

— Колата, както ще забележите — продължи Нимрод, като посочи волана, към който бе прикрепена голяма обла топка, — е снабдена със специално оборудване, което позволява да я кара еднорък шофьор.

След като най-накрая всички се настаниха в ролс-ройса и потеглиха към къщата на Нимрод в Лондон, той отново запали пурата си и изпусна толкова голям облак синкав дим, че близнаците почти се зачудиха дали няма дупка в ауспуха на колата. От потръпващите ноздри на Нимрод се появи още дим и внезапно осъзнал огромния интерес на близнаците към неговата пура, вуйчо им погледна първо към нея, а после и към тях с изражението на човек, току-що направил голям гаф.

— О, скъпи мои, как можах да забравя! — възкликна той. — Вие сте американци, нали така? Извинявам се и на двама ви. Изобщо не се сетих, че може да не ви е приятно да пуша, докато сме заедно.

— Миризмата на пурите не ни пречи ни най-малко — успокои го Филипа.

— Предполагам, че сте го наследили от майка си. Тя много обичаше хубавите пури.

— Майка ли? Сигурно се шегуваш.

— О, не. Майка ви беше голяма почитателка на пурите.

Докато Нимрод красноречиво говореше на теми, близки до сърцето му, ролс-ройсът плавно се носеше по улиците на Лондон като някакво вълшебно килимче с покрив, и Филипа се взираше навън през затъмнените прозорци, за да види за пръв път града. Сградите в Лондон изглеждаха много по-ниски в сравнение с тези в Ню Йорк, така че небето заемаше свое собствено пространство, без да го дели с покривите на небостъргачите, и първото чувство, което изпита момичето при вида на сградите в столицата на Великобритания, беше облекчение, задето тук нямаше да й се наложи да се катери по безброй стълбища. Филипа искрено хареса малките градинки, многото дървета и едва се сдържа да не възкликне на глас от радост, когато видя първия в живота си червен автобус и първото черно такси.

Джон не се интересуваше особено от града — той предпочиташе да разглежда колата. Никога досега не се беше возил в ролс-ройс и червените седалки, дебелите килими и масичките от орехово дърво му напомниха за кабинета на баща му в Ню Йорк; колата дори беше също толкова тиха, даже когато се движеше.

— Страшно ми харесва колата ти, вуйчо Нимрод — каза той.

— Много мило от твоя страна, момчето ми — отвърна Нимрод. — Качеството си остава, дори след като цената и компанията производител отдавна са потънали в забрава. Сдобих се с тази кола от един филмов режисьор, чиято запленена от цветовете съпруга не можела да се удържи да не краде всеки път, когато видела нещо червено. И така, за свое съжаление, той се оказа принуден да ми я продаде.

— Всички англичани ли говорят като теб, чичо Нимрод? — попита Джон.

— Всъщност не. Най-чист английски можеш да чуеш само от холандците и германците. Самите англичани говорят някаква ужасна развалена форма на езика, която няма ясно начало и ясен край и представлява размазана мазна каша, която ти изсипват в чинията и очакват от теб да я разбереш. Най-вече в Северна Англия. — Нимрод отправи последните думи не към Джон, а към тила на Воплин. — Езикът там е особено неразбираем.

Господин Воплин изохка тихичко, явно схвана, че тази забележка целеше да го подразни.

Вуйчо Нимрод живееше на Станхоуп Терас номер седем, встрани от Бейзуотър Роуд и много близо до Кенсингтън Гардънс. Посочи парка на децата през прозореца на колата.

— Там вътре има статуя на Питър Пан — осведоми ги и продължи с престорено тържествен тон: — Момчето, което отказа да порасне. Никога не вярвайте на дете, на което му харесва да бъде дете. Това е също толкова странно, колкото и да не обичаш месо или шоколад, или да ходиш в зоологическата градина, на цирк, или на лунапарк, или пък бързите коли, коледите и рождените дни. Знаете ли как наричаме ние дете, което не обича нито едно от тези неща?

Филипа се позамисли.

— Глупаво?

— Почти позна, но не съвсем. Бебе. Така наричаме ние дете, което не обича нито едно от тези неща. Бебе. — Лицето на Нимрод се изкриви отвратено. — Мляко, мляко, мляко, никога не мислят за нищо друго. Не мога да понасям тези създания. Призлява ми само като си помисля за тези малки плешиви гадинки. Лакоми, себични, несдържани чудовища.

— Но нали и ти си бил бебе някога, Нимрод! — възрази Филипа, която обичаше бебетата. — Нали така?

— Не ми го напомняй. — Вуйчо й видимо потръпна. — Споменът за цялото това преживяване продължава да ме преследва, също като призрака на Банко.

— Искаш да кажеш, че си спомняш времето, когато си бил бебе?

— О, да. Всяка паничка бебешка каша. Всяка мокра пелена.

— Но как?

— Това е особеност, която се предава в нашето семейство: колкото повече остаряваме, толкова по-ясно си спомняме всички подробности от детството си. В деня на смъртта си дядо ми ми каза, че току-що си е спомнил самия момент на раждането си. Смятам дори, че шокът, предизвикан от точно този спомен, е убил стареца.

— Ужас! — възкликна Филипа.

— Точно така — съгласи се Нимрод. — Ужас, на сто четиридесет и четвърта степен.

Филипа се усмихна любезно на вуйчо си, но вътрешно се запита дали пък тази антипатия на Нимрод към децата не бе истинската причина, поради която тя и Джон го бяха срещали само веднъж през целия си млад живот.

Ролс-ройсът спря пред огромна бяла къща, чийто покрив беше украсен с парапети и назъбени кулички, а няколкото големи кули й придаваха вид на малка, безупречно поддържана крепост. Нимрод направи знак на близнаците да влязат в тази къща, сякаш излязла от някоя вълшебна приказка.

— Добре дошли в моя дом — каза той. — Влезте вътре по своя собствена воля и не забравяйте да оставите малко от щастието, което ще донесете на този дом.

Джон и Филипа, които не бяха свикнали на такава официалност, не знаеха какво да отговорят, затова казаха, че така и ще направят.

Отвътре къщата изглеждаше още по-голяма и невероятно тиха, като се има предвид, че на по-малко от петдесет метра от нея минаваше оживена магистрала. Обзавеждането представляваше интересна смесица от различни стилове: най-старата част на къщата имаше средновековен вид с дървената ламперия на стените, избледнелите гоблени, покрития с абанос под и каменните френски камини с изсечени в тях образи, както Нимрод им обясни, на различни римски богове и богини; докато в само частично изградената от дърво кула голям дървен саламандър се катереше нагоре по дървено стълбище, над което се извисяваше направената от полиран дъб фигура на усмихнат бедуин и светлината, която се излъчваше от старинната месингова лампа в ръката му, обливаше цялото стълбище със синкаво сияние. Като се изключи това обаче, по-голямата част от къщата изглеждаше по-съвременна, тоест обзаведена в стил само отпреди около двеста или триста години — в тази част имаше безброй архитектурни хитрости с огледала, тавани, които приличаха по-скоро на летни ски, библиотеки, които бяха всъщност врати, и стени, покрити със странни, посребрени жълти тапети, които наподобяваха повехнало бяло-златисто листо, а също така и врати, които изобщо не бяха врати.

В повечето стаи имаше египетски артефакти, фигурки на животни, излети от бронз, ловни трофеи и щраусови яйца, а столовете и диваните бяха тапицирани в червено, това очевидно беше любимият цвят на Нимрод. В почти всяка камина гореше огън; причудливи на вид свещници и огромни сребърни канделабри, в някои от които пламтяха дузини восъчни свещи, създаваха впечатлението, че е вечер, въпреки че все още беше средата на сутринта. Почти всички картини изобразяваха голи хора, но Филипа реши, че малко от моделите изглеждат привлекателни; повечето определено трябваше да свалят по няколко килограма, преди да разрешат да ги нарисуват. Купища кутии със скъпи пури се бореха за надмощие по рафтовете с изящни стъклени изделия, старинни запалки и още по-старинни римски и етруски маслени лампи.

Мястото, където Нимрод се чувстваше най-удобно, очевидно беше библиотеката със стотици книги. Точно там, на видно място, се намираха едно голямо писалище от абаносово дърво, както и позлатен стол, за които Нимрод настоя, че някога са принадлежали не на друг, а на мъдрия цар Соломон.

— Наистина ли са ценни? — поинтересува се Джон.

— Ценни? За паричната им стойност ли питаш?

— Да. Имам предвид, цар Соломон е бил много богат, нали така?

— Доста разпространено мнение, но изцяло погрешно — отбеляза Нимрод.

— Но нали е притежавал диамантени рудници? — попита Филипа.

— Аха — съгласи се Джон. — Рудниците на цар Соломон. Не може да не си чувал за тях.

Нимрод отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади голяма книга, която постави на плота.

— Прочети това — обърна се той към Джон с гордост в гласа.

— Не мога. Написано е с някакъв странен остарял почерк.

— А, да, наистина. Бях забравил, че вие двамата все още не сте получили необходимото образование. Разбирате ли, цар Соломон е имал какви ли не проблеми със своите поданици, затова си водел нещо като дневник, в който записвал всичко, с което хората му го дразнели. И понеже притежавал чувство за хумор, старият Соломон нарекъл дневника „Голям рудник на стенанията“. Схващате ли? Може да е станала грешка при превода или някой просто не е разбрал като хората, но никога не е имало никакви диамантени рудници на цар Соломон — имало е само „Голям рудник на стенанията“.

Нимрод размаха към близнаците масивен показалец.

— Докато ми гостувате, ще научите безброй нови и интересни неща, които ще ви бъдат наистина от полза — не като онези глупости, на които ви учат в училище. Това им е лошото на днешните училища — интересуват се само от парите и от резултатите на изпитите. Масово произвеждат инвестиционни банкери и експерт-счетоводители, сякаш на света са му необходими още индивиди от този вид. Приемете един съвет от мен — вие самите най-добре можете да се погрижите за образованието си. Което ми напомня — продължи той, — че имам подарък за вас двамата.

Нимрод отиде до лавиците с книги, извади два красиво подвързани тома и подаде по един на всеки от близнаците.

— Това е една от най-великите книги на всички времена: „Приказки от хиляда и една нощ“. Това са приказките, които принцеса Шехерезада разказва за удоволствие на един жесток султан, заплашил да убие и нея, и всичките си други жени, ако се отегчи от разказите й. Прочетете ги много бързо, а после ми кажете какво мислите.

— Бързо ли? — попита Джон, прелиствайки страниците. — Но това са повече от хиляда страници. Хиляда и една, по-точно. Може да ми отнеме цяла година, за да прочета тази книга, а може да мине и цялата следваща година.

Филипа бе закрепила тежкия кожен том върху дланта си и се мъчеше да прецени тежестта му. Тя обичаше да чете повече от Джон, но дори тя, която бе прочела „Оливър Туист“ от Чарлс Дикенс, се стресна от размерите на книгата, която вуйчо й й бе възложил да прочете.

— Сигурно тежи повече от два килограма — установи тя. — Ако ти се случи да заспиш, докато я четеш, може да си докараш сериозно нараняване.

— Няма значение, очаквам от вас да я прочетете — заяви Нимрод. — А сега, позволете ми да ви покажа стаите ви.

Скоро близнаците разбраха, че са им отредени покои в старата кула — две големи седмоъгълни стаи, разделени от просторна баня в стил арт деко с колони от руски оникс и дръжки, изработени от бронз.

— Мога да ви уверя — каза вуйчо Нимрод, — че ще се чувствате много удобно в тези стаи. Ако обаче решите да разгледате къщата, не забравяйте, че тя е много стара. Особено тази й част. Имайте си едно наум, че сме в Англия, а Англия не е Америка. В някои отношения ние сме съвсем различни от вас, така че навярно ще видите неща, които ще ви се сторят малко странни. — Той поклати глава. — Ако се случи нещо необичайно, опитайте се да не се стряскате. Обикновено къщата е много любезна.

Джон и Филипа се усмихнаха смело и се опитаха да не изглеждат разтревожени, което бе нелека задача, тъй като думите на Нимрод бяха прозвучали доста обезпокоително.

— За да се чувствате съвсем като у дома си… — продължи вуйчо им и ги поведе към малка всекидневна, където имаше диван и един телевизор. Вземайки дистанционното и включвайки телевизора, Нимрод додаде: — … съм ви осигурил телевизор, за да можете от време на време да се развличате сами. Лично аз не гледам телевизия, но съм забелязал, че съвременните деца не могат да живеят без нея.

— Хей, виж! — Джон посочи към екрана, на който се бе появила снимка на Отис и Мелъди Барстол от Пофкипси, Ню Йорк. — Бързо! — изкрещя той на вуйчо си. — Пусни го! Трябва непременно да видим това.

— Какво ви казах? — възкликна Нимрод. — Нямах представа, че това пристрастяване може да стане толкова сериозно.

— Сигурно говорят за хората, които седяха до нас в самолета. Те… ъъъ… изчезнаха по време на полета.

— Изчезнаха ли? Дявол да го вземе! — промърмори Нимрод, усмихна се с малко особена усмивка и седна на дивана до близнаците. — Колко интересно. Обичам хубавите загадки.

— При усиленото претърсване на самолета по време на полета и последвалото претърсване на летището в Лондон не бе открита нито една следа, която да подскаже местонахождението на двойката — каза репортерът от Би Би Си. — За случая бе уведомена лондонската полиция, както и тази в Ню Йорк, и безпокойството за сигурността на семейство Барстол, които са над седемдесетгодишни, нарастваше непрекъснато, докато рано тази сутрин не се оказа, че липсващата двойка е в безопасност в дома си в Пофкипси. Семейство Барстол не могат да си обяснят собственото си изчезване. Голям брой свидетели твърдят, че са ги видели да се качват на борда на самолета „Боинг 747“ на „Бритиш Еъруейз“ и са говорили с тях по време на полета.

— И — каза Нимрод — те са седели до вас, казвате?

— Да — потвърди Филипа.

— Тъкмо бяхме вечеряли в самолета — разказваше Отис Барстол на репортера. — Аз изядох пържолата, а Мелъди взе пилето. Никой от нас не пие алкохол. Тъкмо се канех да почета книга, когато попаднахме в онази наистина ужасна въздушна яма. Не сме летели много и да ви кажа, истина се изнервихме.

Нимрод се разсмя.

— „Истина се изнервихме“ — повтори той, като успя да докара акцента на Отис съвсем точно.

— И двамата си пожелахме, молехме се да се върнем обратно вкъщи и в следващия момент видяхме, че седим на дивана в дневната си, сякаш изобщо не сме помръдвали оттам. Известно време просто си седяхме, опитвайки се да разберем какво се е случило, и накрая решихме, че трябва да сме полудели или че сме сънували всичко това. Но тогава местният шериф позвъни на вратата ни и предполагам, че всички знаят какво стана после. Чувал съм за случаи, когато самолетните компании са загубвали багажа на пътниците, но никога досега не бях чувал за самолетна компания, която да загуби двама пътници. Освен това „Бритиш Еъруейз“ всъщност не е загубила багажа ни — в момента той се намира в Лондон, след всичко, което се случи.

— Мислите ли, че е възможно вашето завръщане у дома да е било отговор на молитвите ви? — попита репортерът.

— Искрено вярвам, че това е единственото възможно обяснение — призна господин Барстол.

— Възнамерявате ли да предприемете юридически действия срещу „Бритиш Еъруейз“? — зададе следващ въпрос репортерът.

— Вече разговаряхме с адвокат, но според него нашето убеждение, че не друго, а силата на нашата молитва ни е свалила от самолета, може да обезсили всяко обвинение, което бихме повдигнали срещу „Бритиш Еъруейз“. Очевидно компанията не носи законова отговорност, когато се случи нещо такова. „Божа работа“, така го наричат те.

Нимрод се наклони към Джон и в очите му блесна шеговито подозрение.

— Я ми кажи, млади момко, сестра ти винаги ли е толкова импулсивна? Толкова простодушна ad hoc^[1]?

— О, тя е доста странна — разсмя се Джон, който нямаше ни най-малка представа какво значи ad hoc.

— Трябва да ти е казал нещо, Филипа — засмя се и Нимрод, — за да накараш горкия човек да изчезне просто ей така. — Той се разсмя отново, с цяло гърло, и смехът му отекна в цялата стая. — Виждам, че трябва много да внимавам какво говоря пред теб, скъпа моя, че току-виж съм свършил като господин и госпожа Барстол.

Филипа се усмихна, докато се опитваше да разбере шегата му.

— Смей се колкото искаш — каза тя. — Но те бяха много мила възрастна двойка и аз се радвам, че са добре.

— Според мен е виновно пилето — включи се Джон. — От вечерята по време на полета. Вкусът му някак не ми хареса.

— И като говорим за храна — рече Нимрод, — някой от вас двамата гладен ли е?

— Умирам от глад — призна Джон.

— Чудесно. Тогава ще ви приготвя обилна английска закуска. Тя е почти същата като тази в Щатите, само с три различия: пържените яйца трябва да се сложат в източната страна на чинията противоположно на западната, беконът трябва да има вкус на месо, а не на ивици изсушена кожа, одрани от крака на съсипан от работа носач на рикша, а доматите трябва да се сервират в отделна чиния, иначе това не е никаква английска закуска.

След закуската, която беше точно толкова великолепна, колкото бе обещал Нимрод, Филипа се върна на темата за семейство Барстол.

— Как е възможно двама стари хора да изчезнат от самолет, и то насред въздуха? — попита тя. — Искам да кажа, трябва да има някаква грешка. Такива неща просто не се случват.

— Очевидно се случват — каза Нимрод. — Ако може да се вярва на телевизионния репортаж, разбира се. — Той се подсмихна и запали пура. — Да, наистина отсега нататък всички ние ще трябва да внимаваме какво си пожелаваме.

— Какво? — сепна се Филипа.

Нимрод се надигна от стола си.

— Казах, че трябва да измием съдовете. Господин Воплин и така си има достатъчно работа из къщата и няма защо ние тримата да му създаваме още. Освен това, ако оставим тези съдове на него, той ще надава вопли през целия ден. Това, че е с една ръка, го кара да недоволства винаги когато трябва да свърши нещо. Воплин наистина, и по име и по характер, както винаги съм казвал.

След като измиха съдовете, тримата отново се върнаха в библиотеката, за да се постоплят на огъня. Нимрод запали поредната пура, а Филипа се загледа в безбройните книги, наредени на лавиците. Направи й впечатление, че някои от тях бяха различни издания на една и съща книга за игра на карти и други хазартни игри, написана от човек на име Хойл, имаше и петдесет подвързани в кожа тома на книга, наречена „Багдадските правила“.

— Какви са тези багдадски правила? — попита Филипа.

— Това са правилата на протокола — отвърна Нимрод уклончиво. — Били са измислени в Багдад, много отдавна. Вижте, ако нямате какво да правите този следобед, може да прочетете една-две глави от „Хиляда и една нощ“. Така ще имаме за какво да си говорим на вечеря, нали? А след като прочетете цялата книга, ще ви обясня как стоят нещата от живота. Как сте дошли тук.

Джон и Филипа останаха ужасени от тези думи.

— Ъъъ, всъщност… — започна Джон, — ние вече знаем как се появяват бебетата и така нататък. Наистина няма нужда.

— Не, не тези неща от живота — изпухтя Нимрод с пренебрежение. — Говоря за нещо далеч по-интересно от това откъде се появяват тези ужасни бебета.

— Но какво може да е по-интересно от това? — попита Филипа, с което си спечели поглед, пълен с тъжен укор, от страна на вуйчо си.

— Говоря за това как стана така, че вие двамата сте сега тук в Лондон. Защо родителите ви не се противопоставиха на вашето желание да прекарате лятото с мен, вместо да отидете в „Алембик Хауз“. И как се появих в съня, който и двамата сънувахте, докато се намирахте под упойка. За това кои и какви сте. За късмета и как действа той. За тези неща от живота.

Нимрод щеше да продължи да говори, ако не се беше прозял насред думите си.

— Ох! — въздъхна. — Моля да ме извините. Не съм свикнал да ставам толкова рано сутрин. Мисля, че имам нужда да подремна, и ви предлагам да направите същото. — Той вдигна ръка, докато вървеше към вратата на библиотеката. — Ще се видим на вечеря, когато най-после ще научите всичко.