Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (7)

5.
Крясъкът

Следващият ден започна с висок крясък.

Джон се измъкна от леглото, отиде на пръсти в стаята на Филипа и я завари да търка очите си и да се прозява.

— Какво става? — попита Филипа. — Стори ми се, че чух крясък.

— И на мен така ми се стори — отвърна Джон, отиде в банята и се погледна в огледалото, за да се увери, че пъпките му не са използвали нощта, за да се завърнат, по-многобройни от всякога; но лицето му си бе все така гладко, без нито едно петънце. — Какво облекчение — промърмори. — Помислих си, че може да съм го сънувал.

— Кое? Крясъка ли?

— Не, че пъпките ми са изчезнали.

Близнаците слязоха по стълбите и видяха майка си и баща си да си шепнат в коридора.

— Може да е само съвпадение — каза господин Гонт.

— Знаеш ли каква е вероятността да се случи такова съвпадение? — попита госпожа Гонт. — Около едно на десет милиона. Не, не, това е само началото.

— Може би виждаш в случилото се прекалено много.

— Наистина ли? Не мисля така.

— Пък и как биха могли? Та те дори не знаят… — Господин Гонт замълча за миг. — Или знаят? Но може и да си права. Предполагам, че наистина изглежда подозрително да се случи толкова скоро след… — На това място господин Гонт видя децата и бързо преглътна останалата част от изречението. — Ъъъ, добро утро, деца — поздрави той нервно.

— Чухме крясък — каза Филипа. — Какво се е случило?

Господин Гонт хвърли поглед към жена си и се усмихна едва-едва.

— Майка ви ще ви разкаже, нали така, скъпа? Аз трябва да тръгвам за работа. И бездруго съм закъснял. Сега, ъъъ, дръжте се добре, деца, и се постарайте да не се забърквате в бели.

— Какво означава това? — поиска да разбере Джон.

— Нищо — отвърна господин Гонт, като се престори на ни лук ял, ни лук мирисал. — Съвсем нищо. Това е само един израз. Като „внимавайте“. Или „приятен ден“. Не е нужно да се засягате. Нямах нищо лошо предвид.

— Поне на мен ми прозвуча като предупреждение — рече Джон. — Не мисля, че е честно да ни съветваш да не се забъркваме в бели. Сякаш го правим непрекъснато.

Още щом думите излязоха от устата му, Джон се уплаши, че е отишъл прекалено далеч, като си е позволил да говори на баща си по такъв начин.

Очакваше баща му да свали тъмните си очила и да го прониже с поглед, затова остана като гръмнат от това, което последва.

Защото господин Гонт се извини.

— Съжалявам, Джон. Съжалявам, Филипа. Да, напълно сте прави, беше глупаво от моя страна. Не бих могъл и да мечтая за по-възпитани деца от вас двамата. — Още докато говореше, той пъхна ръка в задния си джоб, където държеше голямото си като сандвич портмоне, и извади от него две стодоларови банкноти. — Ето — протегна парите към Джон и Филипа, — по една за двама ви. Купете си нещо хубаво. За летния лагер.

— Едуард, няма нужда — спря го госпожа Гонт. — Ставаш параноичен.

Джон си помисли, че да си параноичен е много хубаво, щом всеки от тях получава по сто долара, и посегна да вземе парите от ръката на баща си, преди майка им да го убеди да си промени мнението, но изумен видя, че баща му се отдръпна в мига, в който ръцете им се докоснаха. Цялата радост, която бе изпитал от получаването на стодоларова банкнота, се стопи, когато осъзна, че баща му се страхува от него. Улавяйки погледа на сестра си, Джон разбра, че и Филипа го е забелязала; и докато майка им изпращаше господин Гонт до очакващата го лимузина, момчето хвана сестра си за ръката и изсъска в ухото й:

— Видя ли това? Видя ли го? Как ни гледаше? Никога няма да имаме по-добра възможност.

— Възможност за какво?

— Да постъпим така, както ни посъветва Нимрод. Да им кажем, че искаме да отидем в Европа.

— Не знам.

— Искаш ли да прекараш цялото лято в някакво училище за млади генове?

— Гении — поправи го Филипа. — Множественото число е „гении“. Ако наистина беше гений, сигурно щеше да го запомниш. — След това кимна. — Добре. Хайде да го направим.

Близнаците последваха баща си по стълбите към колата му.

— След като си помислихме — поде Джон, — не искаме да ходим на онзи летен лагер. Проверихме го в интернет и се оказа, че това място в Салем прилича повече на училище, отколкото на лагер.

— И още по-важно, онзи Григс е психиатър — допълни Филипа, сякаш този факт влошаваше неимоверно нещата.

— Да. Като едното нищо ще ни постави на „Риталин“, преди да сме се усетили.

— О, Джон, това са пълни глупости — възрази госпожа Гонт. — Доктор Григс е чудесен човек, а „Алембик Хауз“ е много подходящо място за надарени деца — добави тя и погали Филипа по косата. — Там ще можете да се научите как да развиете най-доброто у себе си.

— Но аз не искам да бъда надарено дете — настоя Джон. — Искам да съм нормално дете.

— Щом лагерът не ви харесва, какво искате? — попита господин Гонт.

Джон погледна сестра си, пое си дълбоко дъх и обяви:

— Искаме да отидем в Европа.

— Точно така — подкрепи го Филипа. — Искаме да отидем да видим вуйчо си Нимрод, в Лондон.

— Сами — добави Джон. — Държим да отидем сами.

Господин Гонт се намръщи и поклати глава.

— Абсолютно…

Джон бе съвсем сигурен, че следващата дума ще бъде „не“; в последния момент обаче господин Гонт хвърли поглед към жена си; близнаците видяха как майка им поклати глава, сякаш го съветваше да не им отказва.

Господин Гонт промени намерението си и вместо да каже „не“, се усмихна, а после, за изумление на двете деца, кимна.

— Абсолютно — повтори той. — Абсолютно. Щом и двамата го искате. Ако желаят да отидат в Лондон сами, тогава трябва да отидат, не си ли съгласна, Лейла?

— Разбира се — отвърна тя търпеливо, сякаш предложението на близнаците бе най-разумното нещо на света. — Не виждам защо не. Днес ще позвъня на Нимрод да му съобщя за желанието ви да му отидете на гости и да попитам кога му е удобно.

— А аз ще накарам секретарката си да ви купи билети за самолета — добави господин Гонт. — Как ви звучи бизнескласа в „Бритиш Еъруейз“?

Джон усети как челюстта му увисва. Досега двамата с Филипа бяха летели единствено в икономична класа.

— Бизнескласа? — възкликна той, изумен от тази перспектива.

— Добре, добре, първа класа — побърза да предложи господин Гонт. — Няма никакъв проблем.

Джон можеше да се обзаложи, че баща му нямаше да каже „не“ дори и ако бе обявил, че иска да се присъедини към някой пътуващ цирк.

— Бизнескласа звучи чудесно, татко — каза Филипа. — И благодаря.

— Аха, много ти благодаря, татко — усмихна се Джон.

Господин Гонт се усмихна любезно в отговор, затвори вратата на лимузината и като дишаше по-спокойно сега, когато вече не бе близо до децата си, нареди на шофьора да тръгва.

Близнаците изкачиха стълбите до входната врата, без да спират да махат на отдалечаващата се лимузина.

Майка им се усмихна учтиво.

— Откъде ви дойде наум тази идея? — попита тя. — Никога преди не сте споменавали Нимрод.

— Грешката не е наша — отговори Филипа. — Ти самата не говориш често за него. — И поклати с укор глава. — Не мога да те разбера. Той ти е брат.

— Някога двамата с него бяхме много близки, също като вас двамата. — Госпожа Гонт сви рамене. — Но после се отчуждихме, това е всичко.

Децата я последваха надолу към кухнята. Когато влязоха вътре, Филипа обви врата на майка си с ръце.

— Много мило от твоя страна да ни позволиш да отидем сами в Лондон.

Госпожа Гонт се усмихна смело, но близнаците разбраха, че по някаква причина е натъжена.

— Не бъди тъжна — помоли я Филипа.

— На всяка майка й е малко мъчно, когато види, че децата й са пораснали — призна госпожа Гонт. — Просто се случи по-рано, отколкото очаквах, това е всичко. Също като мъдреците ви. Вероятно защото сте близнаци. След няколко години ще поискате да отидете в колеж и ще напуснете дома. — Тя въздъхна. — Но такъв е животът.

В кухнята Уинстън и Елвис се дръпнаха настрана, когато Джон се опита да ги почеше по ушите за „добро утро“.

— Какво ви става, глупави песове такива? — попита той и се спусна да ги гони около масата с протегната напред ръка, за да им покаже, че няма лоши намерения.

Госпожа Гонт отправи леден поглед към двата ротвайлера.

— Първо Едуард, а сега и вие двамата — скастри ги тя. — Това наистина е прекалено. Уинстън? Елвис? Елате тук.

С видима неохота двете кучета пресякоха кухнята и застанаха пред госпожа Гонт. Тя изпъна показалеца си и го размаха многозначително пред огромните им муцуни.

— И двамата сте много глупави — заяви тя. — Няма абсолютно никаква причина да се страхувате от когото и да било в тази къща, най-малко от децата. Ако пак се държите не както трябва, ще ви оставя без храна и без телевизия през целия ден, ясно ли е?

Двете кучета излаяха дружно.

— Сега се извинете на Джон, задето се държахте толкова грубо.

С ниско наведени от срам глави, двете кучета се отправиха към Джон и облизаха ръцете му в знак на разкаяние.

— Всичко е наред, не ви се сърдя — увери ги той съвсем искрено; в действителност вниманието му бе насочено не към тях, а към нещо, което майка му бе споменала. Защо не се бе досетил сам? Уинстън и Елвис наистина обичаха да гледат телевизия; това откритие придаваше ново измерение на тяхната способност да сменят каналите на телевизора.

— Къде е госпожа Тръмп? — попита Филипа.

Вместо както обикновено да приготвя закуската на децата, сега госпожа Тръмп я нямаше в кухнята.

— Отиде в градината да си поеме малко въздух — отговори госпожа Гонт.

— Госпожа Тръмп ли изкрещя преди малко? — поинтересува се Джон.

— Не знам за колко точно пари става въпрос, но изглежда, че е спечелила от нюйоркската лотария.

— Какво? — викна Филипа. — Това е прекрасно! Колко?

— Както вече ви казах, не съм съвсем сигурна. Боя се, че не разбирам много от тези неща. Според нея обаче са й се паднали и шестте числа и смята, че може да е спечелила джакпота.

Джон зърна на кухненския плот таблоида, който госпожа Тръмп редовно следеше, взе го и видя, че е отворен на страницата с милионите числа и приблизителния размер на джакпота.

— Ау! — възкликна той. — Тук пише, че има победител, който е спечелил джакпота от тридесет и три милиона долара. — Джон огледа кухнята и видя чантата на госпожа Тръмп с оставения до нея лотариен билет. Взе го и го провери.

— Супер — прошепна той. — Наистина са й се паднали всичките шест числа.

— Не е ли чудесно? — възхити се Филипа. — Сега госпожа Тръмп ще може да отиде в Рим и да посети дъщерите си.

— Тя това ли каза? Че иска да отиде в Рим? — изгледа ги изпитателно госпожа Гонт.

— Да. Пожела си някой ден да спечели от лотарията, защото това бил единственият начин, по който можела да си позволи да отиде.

— Започвам да разбирам какво се е случило — кимна госпожа Гонт.

— Какво искаш да кажеш?

— Започвам да разбирам защо баща ви беше толкова огорчен тази сутрин — отвърна госпожа Гонт убедително. Като видя, че дъщеря й се намръщи, тя побърза да добави: — Искам да кажа, че ще му бъде мъчно, когато тя си тръгне. Защото госпожа Тръмп е като член на семейството. Имам предвид, можете ли да си представите, че жена, която притежава тридесет и три милиона долара, ще иска да продължи да работи като икономка? Тя вероятно ще пожелае да си наеме своя собствена икономка, сега, когато вече е богата. Нямах представа, че парите са толкова много.

Те излязоха в градината, където завариха госпожа Тръмп да си вее с пакетче семена от вълчи боб. Лицето й беше мокро от сълзи, а устните й трепереха.

— Какво ще правя сега? — мърмореше си тя. — Толкова много пари. Какво ще правя сега?

— Какво ще правите? — повтори Джон с невярващ глас. — Какво ще правите ли? Бих казал, че ще си изкарате страхотно, докато ги харчите. Аз поне щях да направя точно това.

— Няма да спра да работя тук, нали знаете — каза госпожа Тръмп през сълзи.

— О, госпожо Тръмп, но вие положително няма да искате да работите повече, не и сега, когато имате толкова много пари. Трябва да си улесните живота, дължите го на самата себе си.

— Не, тъкмо седях тук и си мислех — подсмръкна госпожа Тръмп. — Всички вие ще ми липсвате ужасно, ако престана да работя тук. Нямам много приятели, пък и какво да правя, ако се откажа да работя? Да пазарувам по цял ден, така ли? Не мисля, че човек трябва да живее по този начин. Не, госпожо Гонт, ако нямате нищо против, просто ще си взема отпуск за две седмици. Ще отида да видя дъщерите си и ще им дам част от парите — така мисля да направя. А после ще се върна тук. Ако нямате нищо против.

— Вземете си отпуск за колкото време искате, госпожо Тръмп, и недейте да решавате нищо, поне не още. Това е моят съвет. След един-два дни може изцяло да промените мнението си. Хората обикновено го правят, след като желанията им неочаквано се сбъднат.

Следобед госпожа Гонт убеди госпожа Тръмп да си вземе няколко дни отпуск, за да се възстанови от шока, че изведнъж е станала почти толкова богата, колкото работодателите си.

— Забавлявайте се на летния лагер — пожела икономката на Джон и Филипа, докато си тръгваше, за да хване метрото към апартамента си на Акведукт авеню в Бронкс. — Знам, че ще си прекарате просто чудесно.

— Няма да ходим на летен лагер, госпожо Тръмп — обясни Джон.

— Отиваме в Лондон — обяви триумфално Филипа.

— Това е прекрасно — отвърна госпожа Тръмп. — Изпратете ми картичка, ако можете.

— Ще ви изпратим — обеща Филипа и се опита да не пророни нито една сълза, докато се питаше дали някога ще видят отново госпожа Тръмп.