Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (4)

2.
Посещение при зъболекаря

Повечето деца очакват с нетърпение края на учебния срок и началото на лятната ваканция, но близнаците Гонт свързваха първия ден от лятната ваканция със страх и зловещи предчувствия, защото това бе денят, за който госпожа Гонт неизменно им уговаряше час при зъболекаря.

Джон и Филипа имаха здрави, хубави зъби, бели като сняг и равни като редица паркирани коли. Никой от двамата нямаше дори една пломба и честно казано, обикновено нямаше причина да се притесняват от това посещение; те обаче не можеха да се отърват от чувството, че един ден господин Лар ще открие в устата им нещо, което изисква поправяне, и тогава всички блестящи метални машинки, иглички, пили и сонди, които лежаха на масата като инструменти за мъчение, ще бъдат пуснати в болезнено действие. Близнаците бяха гледали достатъчно филми, за да знаят, че след като веднъж зъболекарят е започнал да работи истински вместо само да провежда рутинните прегледи, с които те двамата бяха свикнали, болката може да бъде както едва забележима, така и непоносима.

Това познание вероятно би могло да обясни защо рано сутринта в деня на посещението при господин Лар Джон се събуди от необичайно ясен сън, в който страдаше от непоносим зъбобол — онзи зъбобол, който може да превърне огромен мъж в патетично хлипаща, изпълнена със самосъжаление човешка купчинка, а огромна, свирепа мечка гризли — в най-добрия приятел на всяко момче, което има достатъчно смелост да поеме ролята на ветеринарен зъболекар; онзи зъбобол, който в съня на Джон бе довел до изваждането на всичките му зъби.

Задъхан, облян в пот и целият разтреперан от страх, Джон падна от леглото си на пода, хванал лицето си с две ръце и изпълнен с неимоверно облекчение, задето този ужасен зъбобол се бе оказал само кошмар. Сънят обаче имаше и друга последица — докато Джон бе спал, огледалото на стената до леглото му се бе пропукало от ляво на дясно по цялата си ширина; нещо повече, пропукало се бе не само огледалото, а и таблата на леглото му, така че процепът продължаваше, без да прекъсва, от стъклото през дървото или може би обратното, защото на калъфката на възглавницата имаше дупчица от изгорено точно там, където бе почивала главата на Джон — като че ли болката, която бе изпитал в кошмара си, се бе материализирала в някаква стихия, оставила следи по вещите в стаята.

Поне така си помисли Джон в първия миг.

— Какво си направил? — попита Филипа от прага, докато оглеждаше щетите. — Сигурно си огладнял през нощта и затова си решил да си гризнеш малко от стената, а?

— Имам ли вид на хамстер? — сопна се Джон раздразнено. Не смееше да сподели със сестра си на какво се дължи според него необяснимата пукнатина на стената, защото се страхуваше, че ще му се изсмее.

— Не — отвърна Филипа. — Въпреки че от време на време със сигурност миришеш като такъв. — Тя отиде до огледалото и предпазливо прокара пръст по цепнатината. — Ако не знаех, че нищо такова не е имало, бих могла да се закълна, че е станало земетресение. Само дето последното по-значително земетресение в Ню Йорк е било от степен 5.1, през хиляда деветстотин осемдесет и трета.

— Явно знаеш доста по въпроса — каза Джон впечатлен.

— Преди няколко седмици гледах филм на тази тема по телевизията — отвърна тя и се намръщи. — Много е странно.

— Разбира се, че е странно — съгласи се Джон, но Филипа вече бе излязла от стаята.

В продължение на няколко минути той изобщо не се замисли за последните й думи, но скоро тя отново се появи, понесла един от старите броеве на „Ню Йорк Таймс“.

— Погледни тук! — извика тя и пъхна вестника в ръцете му.

— Вчерашният вестник? Какво пише в него?

— Станало е земетресение в Египет.

— И какво общо има това с пукнатината на огледалото ми?

— Гледай внимателно — нареди Филипа и като си взе обратно вестника, го постави пред огледалото така, че поместената на първата страница снимка на пукнатината в стената на световноизвестния Египетски музей на антиките в Кайро, се оказа точно до пукнатината на огледалото в стаята на Джон. Момчето усети как челюстта му увисва, защото нямаше съмнение, че двете зигзагообразни, очевидно предизвикани единствено от прищевките на съдбата пукнатини са напълно еднакви.

— Ау! — пое си дълбоко дъх Джон. — Това е направо супер!

Филипа отново се намръщи.

— Направил си го нарочно, за да ме накараш да си помисля, че откачам.

— Не съм! — отрече Джон. — Честна дума. Просто се събудих и то си беше там, кълна се.

— Тогава какво се е случило?

— Ще ти прозвучи глупаво, но сънувах, че имам наистина ужасен зъбобол, а най-странното е, че пукнатината започва от мястото, където бузата ми лежеше върху възглавницата.

Вместо да му се присмее, Филипа внимателно разгледа възглавницата.

— А защо аз не съм сънувала този сън? — удиви се тя. — Искам да кажа, нали обикновено сънуваме едни и същи сънища?

— И аз се чудех — призна Джон. — Вероятно защото аз се боя от зъболекаря повече, отколкото ти.

Филипа кимна, това беше вярно.

— Но заключението ти все пак не обяснява защо пукнатината на стената ти и тази на стената на музея в Кайро са напълно еднакви.

Няколко часа по-късно те все още говореха за пукнатината, докато изкачваха двадесет и четирите стълбища на Трето авеню, които щяха да ги отведат в кабинета на зъболекаря доктор Морис Лар.

Майка им, която бе взела асансьора, бе пристигнала горе преди тях и близнаците я завариха в чакалнята, увлечена в разговор с доктор Лар. Говореха си обаче не за зъби, а за тенис — игра, която и двамата много обичаха.

Докторът изгледа децата над очилата си и им намигна.

— Тя направо ме размаза — каза той. — Направи ме на нищо. Майка ви може да играе професионален тенис, казвам ви. Има жени, които си изкарват прехраната с тази игра, но могат само да мечтаят за сервиса на майка ви. И красива на всичко отгоре. Сигурно сте виждали безброй шампионки на тенис, които приличат не на жени, а на мъже. Но не и майка ви. Трябва да се гордеете с нея.

Близнаците кимнаха учтиво. И двамата отдавна бяха свикнали да чуват постоянни похвали колко е добра майка им в това или онова. Имунизирани към нещо толкова трудно за определяне като „чар“, от време на време близнаците си мислеха, че майка им притежава някаква особена, дори мистериозна власт над хората, сякаш съдбата я бе благословила с дара „да е малко повече“ във всяко едно отношение, и всяко нещо у нея бе съвсем малко по-добро от нормалното. Фризьорите се възхищаваха на блестящата й тъмна коса и казваха, че трябва да участва в реклами за шампоани; моделиерите възхваляваха съвършената й фигура и твърдяха, че е трябвало да стане модел; козметиците не можеха да намерят думи, с които да изразят възторга си от гладката й кадифена кожа, и смятаха, че трябва да създаде собствена козметична линия; писателите се възхищаваха на таланта й да борави с думите и я съветваха да напише книга; гостите, присъствали на вечерите на Седемдесет и седма източна улица номер седем, превъзнасяха кулинарните й умения и й препоръчваха да отвори ресторант; хората, които работеха в благотворителни организации, благоговееха пред способността й да убеждава хората да предоставят пари за благородни каузи и намираха, че е трябвало да стане дипломат. Джон и Филипа не бяха ни най-малко изненадани от високото мнение на господин Лар относно играта на тенис на майка им.

— Престани, Мо — засмя се госпожа Гонт, — притесняваш ме.

Но близнаците знаеха, че в действителност няма нищо против. Ако майка им имаше слабост, тя бе, че обичаше ласкателствата — Лейла не можеше да се насити на комплименти по същия начин, по който лакомниците не могат да се наситят на шоколадова торта.

Доктор Лар погледна децата, усмихна се приятелски и потри ръце.

— Добре, кой от вас двамата иска да седне пръв на стола на чичо Мо?

— Джон — каза госпожа Гонт и с това въпросът приключи — тя бе свикнала останалите да й се подчиняват по същия начин като, да речем, на съдията или полицая, тоест безпрекословно.

Джон се настани на стола, докато зъболекарят си слагаше чифт латексови ръкавици, от които ръцете му придобиха вид на потопени в купа сметана. Той застана до Джон, натисна един бутон на пода с украсената си с пискюли мокасина и столът, който до този момент приличаше повече на кожен диван, се издигна нагоре и остави Джон с чувството, че левитира във въздуха, поддържан от някой маг.

— Отвори широко — каза господин Лар и включи една лампа, чиято топлина сгря носа на Джон.

Момчето отвори уста.

— Съвсем мъничко по-широко, Джон, благодаря ти. — Въоръжен с огледало, което приличаше повече на малък стик за голф, и остро, но също толкова малко зъболекарско борче, господин Лар надникна в устата на Джон, като се наведе толкова близо, че момчето усети аромата на паста за зъби в дъха му и на афтършейв „Аква ди Парма“ — същия, който употребяваше и бащата на Джон — който се излъчваше от гладката му загоряла кожа.

— Хммм… — проточи господин Лар с тон на човек, който произнася „хммм…“ по сто пъти на ден. И после: — О, мили боже. О, мили боже. Какво имаме тук?

Ръцете на Джон се затегнаха още по-здраво около страничните облегалки на стола.

— О, мили боже, какво е това? И то не един, а два? Гледай ти!

Господин Лар свали зъболекарските си очила и стерилната маска от лицето си и се обърна към госпожа Гонт:

— Лейла, би ли ми напомнила пак на колко години е Джон?

— На дванадесет, Мо.

— Така си и мислех, така си и мислех. — Той поклати глава и се ухили. — Никога не съм виждал такова нещо при момче на възрастта на Джон. Млади момко, ти имаш мъдреци — най-младият притежател на мъдреци, за когото съм чувал през живота си.

— Мъдреци? — Госпожа Гонт тежко се отпусна на мястото си и изстена. — Само това оставаше.

— Мъдреци ли? — попита Джон, като се изправи на стола и се подпря на лакти. Да имаш мъдреци не звучеше толкова страшно, колкото да имаш дупки, които трябва да бъдат запълнени. — Какво представляват мъдреците?

— Наричат се „мъдреци“, защото обикновено излизат, когато човек е много по-възрастен от теб. Нали разбираш, предполага се, че ако си по-възрастен, си и по-мъдър, макар че като гледаш как се държат някои възрастни, подобна мисъл изобщо не би ти минала през ума. Проблемът, Лейла — продължи зъболекарят, като се обърна вече към майката на Джон, — е, че челюстта на момчето все още не е достатъчно широка, за да побере четири нови зъба. Да, Джон, точно така, също като в „Апокалипсис“. Имаш четири нови зъба, а когато челюстта ти все още не е достатъчно широка за всички тях, това ще причини проблеми на другите ти зъби. Тези мъдреци ще принудят останалите да се свият и блестящата ти усмивка ще изглежда изкривена и зъбата, а ние не искаме да се случи такова нещо, нали така?

— Какво имате предвид, сър? — попита Джон, макар да подозираше, че вече знае отговора на този въпрос.

— Мъдреците трябва да се махнат, Джон. Трябва да си запишеш час за изваждане, по-точно за четири изваждания. Ще трябва да те хоспитализираме. Ще ти сложим обща упойка и ти ще спиш, докато ти вадим мъдреците.

— Какво? — Джон видимо пребледня.

— Хей, хей — каза благо господин Лар. — Няма за какво да се тревожиш, млади момко. Лично аз ще извърша процедурата. Няма да усетиш абсолютно нищо. Ще мине съвсем гладко, уверявам те. Лейла? Бих могъл да го запиша в програмата си за вдругиден. Тогава удобно ли е?

— Наистина ли трябва да ги вадиш сега, Мо? — попита госпожа Гонт. — Не може ли да го отложим малко? Искам да кажа, сега е много неудобно.

— Челюстта на Джон е съвсем млада — отвърна господин Лар, — затова препоръчвам процедурата да се извърши колкото се може по-скоро. Дори да оставим настрана козметичния аспект, тези мъдреци може да засегнат развитието на другите му зъби, а това означава риск от абсцеси и инфекция.

— Разбирам, Мо — въздъхна госпожа Гонт. — Както кажеш. Щом трябва да ги извадим, значи трябва. Просто не бях подготвена да се случи толкова рано, нали разбираш.

— Кой може да е подготвен за нещо толкова преждевременно като това? Добре. Засега приключихме с теб, млади момко. Хайде сега да видя сестра ти Филипа. Фил, ела тук и си представи, че се готвиш да изпееш оперна ария.

Филипа се настани на стола и отвори широко уста, уверена, че господин Лар няма да намери там нищо интересно. Всъщност дори се радваше на неговото професионално мнение, че тя има най-безинтересните зъби на света. Съвсем типично за Джон да се окаже най-младият притежател на мъдреци, какъвто си беше позьор, мислеше си Филипа, докато се опитваше да се отпусне и да си мисли за филма, на който щеше да настоява да отидат, след като прегледът свърши. Госпожа Гонт винаги водеше близнаците на кино след посещението при зъболекаря.

— Ах! Не мога да повярвам! — възкликна господин Лар. — Е, човек никога не знае. Знам, че сте близнаци и така нататък, но чак пък толкова!

Госпожа Гонт отново изстена.

— Какво има, господин Лар? — попита Филипа, но тъй като пръстите на зъболекаря, както и инструментите му, бяха в устата й, думите й прозвучаха по-скоро като „Ко-им, осин-ар?“.

Господин Лар, който разбираше прекрасно този език, извади инструментите и пръстите си от устата на момичето и свали маската си, за да разкрие широката си усмивка.

— Ще ти кажа какво има, млада госпожице. Събитие в историята на стоматологията, това има. И на теб, точно както на близнака ти, са ти поникнали мъдреци.

— Чудесно, просто чудесно — измърмори госпожа Гонт с тон, от който Джон реши, че в действителност майка му съвсем не смята събитието за чак толкова чудесно.

— Ами тогава — каза Филипа и погледна тържествуващо Джон, — тъй като съм с десет минути по-малка от Джон, предполагам, че аз съм най-младият притежател на мъдреци, за когото сте чували през живота си, а не този пъпчивец. — Филипа винаги наричаше брат си „пъпчивец“, когато искаше да го подразни.

— Предполагам, че е така — съгласи се господин Лар и се ухили широко на госпожа Гонт. — Тези деца! Невероятни са.

— Да — съгласи се тя с немощен глас. — Невероятни.

— Не знам защо изобщо се изненадвам — продължи зъболекарят, като взе ръката на госпожа Гонт и я потупа лекичко. — Наистина не знам, при положение че имат такава изключителна майка.

Филипа усети как лицето й се смръщи. Не беше честно: тя бе най-младият притежател на мъдреци, за когото доктор Лар бе чувал през живота си, а той се опитваше да припише заслугата за това на майка й, сякаш мъдреците на Филипа не се различаваха от дарбата на Лейла да играе тенис или от съвършенството на кожата й.

— И така, какво означава това? — попита момичето.

— Неприятности — отвърна госпожа Гонт. — Това означава.

— Искам да кажа, ще трябва ли да извадите и моите мъдреци?

— Да, Филипа. Навярно ще е най-добре да извършим процедурата едновременно с тази на брат ти. Ще ви настаним на две съседни легла, за да не се чувствате самотни. — И като отправи поглед към госпожа Гонт, той поклати глава. — И няма да има каквито и да било неприятности, Лейла, повярвай ми.

Госпожа Гонт направи със слаб глас уговорката с господин Лар и после се върна заедно с децата в къщата на Седемдесет и седма улица.

— Предвид обстоятелствата — каза тя, — мисля, че ще е по-добре да отложим ходенето на кино. Трябва да съобщя новината на баща ви и да уредим някои неща във връзка с това.

— Звучиш така, сякаш се каниш да се обаждаш на погребална агенция — посочи Джон, надявайки се да се накара сестра си да се изнерви малко — отмъщение, задето го бе нарекла „пъпчивец“.

— Не ставай глупав, скъпи, доктор Лар е прав. Няма защо да се притесняваме.

Госпожа Гонт се усмихна едва-едва, сякаш се мъчеше да убеди самата себе си.

— Защо пък да не ви кажа — продължи тя след малко. — Не исках да го споменавам пред доктор Лар, защото беше толкова развълнуван. Но ранното поникване на мъдреци не е нещо необичайно в моето семейство. Всъщност самата аз бях само няколко години по-голяма от вас, когато ми извадиха моите, а я ме вижте сега. — Тя се усмихна, разкривайки блестящите си бели зъби, но усмивката й бе тъжна и притеснена. — Имам идеални зъби.

— Да, но болница? — изстена Джон.

— Погледни на нещата от друг ъгъл — отвърна майка му. — Това е нещо като ритуал на прехода, след който вече ще си възрастен. Нали затова човек пораства? Дори два пъти, във вашия случай. Имам предвид, нали сте близнаци — добави тя.

Госпожа Гонт въздъхна и извади цигара. Близнаците се намръщиха, понеже не одобряваха навика й да пуши. Без съмнение това бе най-небляскавото качество на Лейла Гонт, особено като се има предвид, че живееха в Ню Йорк, където хората се възмущаваха повече от пушенето, отколкото от това да носиш пистолет.

— Трябва ли да пушиш? — потръпна Джон.

— Знаете ли какво ще ви предложа? — каза госпожа Гонт, без да обръща внимание на неодобрението на децата си. — Ако се държите смело — имам предвид да отидете в болницата и да оставите да ви извадят тези мъдреци, без да вдигате шум, можете да отидете на летен лагер. Как ви звучи това?

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, че говоря сериозно — отвърна госпожа Гонт. — Моля ви само да бъдете смели, и двамата. И освен това бих искала да задържа мъдреците ви.

— Майко? Наистина ли искаш да задържиш тези зъби? — възкликна Филипа. — И осемте? Ах, колко гадно! Можеш да ги вземеш, разбира се.

— Защо ги искаш? — поинтересува се Джон.

— Мислете си за тях като за сувенир, ако така ви харесва. Хрумна ми, че мога да ги обкова със злато и после да ги окача на една гривна.

— Супер! — каза Джон. — Като канибал. Мога да разбера защо го искаш.

— Ще прекарате страхотно — обеща госпожа Гонт. — Знам един чудесен лагер в Салем, Масачузетс, където и двамата ще можете да…

— Мамо! — възпротиви се Филипа. — Не искам да ходя в един и същ лагер с него.

— А аз със сигурност не искам да ходя в никакъв лагер в Масачузетс, ако и тя ще е там — добави Джон. — Искам да се науча как да оцелявам сред природата.

— Мога да ви уверя, че „Алембик Хауз“ е един от най-добрите лагери в цяла Северна Америка — отвърна госпожа Гонт. — Площта му е шестстотин акра и там има поля, потоци и гори, с брегова ивица от две мили. И двамата ще прекарате чудесно. Разбира се, ако не искате да отидете, можете да дойдете с мен и баща си в Лонг Айлънд, както обикновено.

Джон хвърли поглед към Филипа и сви рамене. В края на краищата „Алембик Хауз“ звучеше по-добре, отколкото „никакъв лагер изобщо“; всичко друго бе за предпочитане пред перспективата за поредното скучно лято, прекарано в Хамптънс. Отгатнала мисълта на брат си, Филипа кимна.

— Не, струва ми се, че „Алембик Хауз“ звучи добре — заяви тя гласно.

— Да, разбира се — добави Джон. — Кога можем да тръгнем?

— Вероятно ще изминат няколко дни, преди да се възстановите от операцията достатъчно, за да пътувате — отвърна госпожа Гонт. — Освен това трябва да убедя баща ви, защото знам, че с нетърпение очакваше да прекара известно време с вас това лято. Как ви се струва следващата седмица?