Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (25)

23.
Завръщането на Ехнатон

Натоварена да пази на вратата на залата с мумиите и да следи за стъпки откъм западното стълбище, и изпълнена с желание да свърши задачата си както трябва, Филипа не обръщаше почти никакво внимание на това, което ставаше зад гърба й в зала шейсет и пет. Като чу, че горелката се изключва, тя предположи, че работата е доведена почти докрай, и попита Нимрод докъде е стигнал. Отговор обаче не последва и когато момичето се обърна, за да се върне в залата, откри, че пътят е препречен от електриковосинята фигура на много голяма и много свирепа на вид маймуна, която се запъти към нея, вървейки на пръсти.

— Оуу! — стресна се тя. — Какво е това?

Никога досега Филипа не бе виждала призрак, още по-малко пък призрак на маймуна, защото фигурата, което стоеше пред очите й, бе точно това; но тя успя да запази самообладанието си и не се поддаде на първоначалния си импулс да изпищи от ужас, тъй като не искаше да привлече вниманието на охраната; затова двете с призрачната маймуна предпазливо се обикаляха една друга в продължение на един дълъг миг, преди с оголени зъби и висок лай маймуната да започне да напредва към момичето. Като се опитваше да овладее страха си, Филипа се вмъкна заднишком в зала шейсет и пет, но маймуната остана на мястото си, сякаш охраняваше изхода.

— Нимрод — каза момичето, — тук има призрак — поне аз си мисля, че е призрак. Мисля, че е на маймуна.

— Да — отговори Нимрод с тих, равен глас, сякаш тези думи не го бяха изненадали ни най-малко. — Трябва да е павиан. Подозирам, че е от една от мумиите тук. Просто се опитай да запазиш спокойствие, скъпа моя.

— Лесно ти е на теб да го кажеш — изохка Филипа.

Сега към павиана се присъедини един също толкова призрачен крокодил, а после и кобра.

— Дойдоха още! — проплака тя. — Един крокодил и една кобра, и всички изглеждат много враждебни. Ела да видиш.

— Боя се, че е невъзможно, Филипа — отвърна Нимрод със спокоен глас. — Виждаш ли, тук също има един призрак.

Филипа отстъпи от призрачните животни, мина покрай една витрина и хвърли поглед през рамо към Нимрод и Джон, които стояха съвсем неподвижни, сякаш приковани към пода на зала шейсет и пет. На пръв поглед човек можеше да си помисли, че са се загледали в някаква статуя, направена от синкав, отразяващ светлината камък; едва когато фигурата се раздвижи, момичето с ужас осъзна, че статуята е съвсем прозрачна и направена от същото безплътно вещество като животните пред нея. Филипа ахна, а косата й се изправи, когато разпозна призрачната фигура. Нямаше как да сбърка това удължено, зловещо лице, жестоките бадемовидни очи, плътните устни, увисналата долна челюст, изпъкналия корем и огромните бедра.

Това беше призракът на един от владетелите на древен Египет — призракът на фараона еретик, на самия Ехнатон. Джон потръпна. Може би защото бе призрак, Ехнатон му се стори далеч по-страшен от Иблис.

— Стой зад мен, Джон — нареди Нимрод. — И ти също, Филипа. — Близнаците се подчиниха без колебание. — Няма от какво да се боите, но не правете нищо, докато аз не ви кажа.

Сега, когато близнаците бяха зад гърба му, Нимрод изправи рамене и впи хладен поглед в лицето на царя призрак.

— Как, за бога, попадна тук? — попита го той.

Призрачният глас, който му отговори, отначало звучеше като едва чуто мъртвешко стенание — като мека маса, която се превръща в пепел и се посипва върху дървен под, но постепенно набра сила и зазвуча все по-заплашително.

— Ти ме доведе тук, джине — отговори призракът на Ехнатон. — Твоята собствена сила призова мен и моята сила. Вече почти два века лежа тук, в това нечестиво място, лишен от името и от богатствата си, потънал в дълбок сън и неизвестен като пясъците на пустинята; но знаех, че един ден някой джин като теб ще дойде тук и ще търси това.

Призракът посочи през галерията към скиптъра на Сехем, който все още се намираше зад стъклото на витрината, в която Нимрод бе издълбал дупка.

— Моят царски скиптър и силата, която е скрита в него. — Пълните месести устни се разтвориха в отвратителна усмивка. — И когато го направи, аз използвах твоята сила на джин срещу самия теб, за да се завърна.

— Бил си тук през цялото това време и никой не е разбрал кой си? — попита Нимрод и отстъпи назад заедно с децата, когато павианът и крокодилът направиха крачка към него.

— Точно така — отговори призракът. — Когато излязохте от бутилката, вие се оказахте точно под мумифицираното тяло на Ехнатон. И се оказа, че остатъкът от вашата сила на джинове на това място е повече от достатъчен, за да призове духа ми от вечността. Мен и няколко от моите създания.

— Но как успя да се върнеш? — попита Нимрод. — Джиновете не могат да се превръщат в призраци. Освен ако… — Нимрод направи кратка пауза. — Освен ако духът на джин не е установил контрол над човешкия дух на Ехнатон.

— Най-после разбираш — рече призракът на Ехнатон.

— Наистина започвам да разбирам — кимна Нимрод. — Не принцеса Амен-Ра е наплашила толкова онези пазачи. Ти си бил. Но това е било още през хиляда деветстотин и десета. Защо толкова време не си направил нищо?

— Проведоха един спиритически сеанс тук, в тази зала. През хиляда деветстотин и десета. Едип друг джин дойде тук тайно.

— Разбира се. Хари Худини.

— Той почувства, че нещо не е наред, и спря, преди да мога да оповестя присъствието си. Но ти доведе със себе си още двама — предостатъчно, за да успея да се завърна.

— Добре, зрелището със сигурност беше очарователно — рече Нимрод, — и наистина съжалявам, че трябва да ти причиня подобно нещо след всички тези години. Но е време да си отидеш. — Нимрод размаха ръце във въздуха и произнесе ключовата си дума с по-висок глас, отколкото близнаците го бяха чували да говори когато и да било: — УЕИШЩКСДЗЦ!

Ехнатон се разсмя.

— След пет хиляди години е необходим повече от един джин, за да успее да ме обвърже, марид — изсъска призракът. — Освен това съществуват много повече начини да подчиниш джин, отколкото изобщо бихте могли да си представите ти и цялата ти философия. — Ехнатон погледна надолу към призрачния павиан. — Баби! — изръмжа той.

Нимрод изкрещя от болка, когато маймуната внезапно се стрелна към него и заби зъби в крака му; отново изкрещя, когато призрачното животно го последва през стаята и отново го ухапа. С бързината на светкавица павианът се озова пред злия си господар и по знак на Ехнатон остави капка от кръвта на Нимрод да капне от острите му зъби върху парче плат, покрито с йероглифи, което фараонът призрак държеше в ръката си.

— Сега се нуждая само от твоето древно име — усмихна се призракът. — Или геметричното ти име, както казват днес.

Олюлявайки се, Нимрод се отдръпна от близнаците и им извика:

— Джон, Филипа, бягайте!

Но преди да успеят да помръднат, Ехнатон ги хвана здраво.

— Кажи ми древното си име — нареди той, — или ще накарам Баби да им прегризе гърлата.

— Не му го казвай, вуйчо! — изкрещя Филипа и павианът излая яростно към нея.

Без да се поколебае, Нимрод изрече тайното си име.

Ехнатон се усмихна и освободи двете деца от призрачната си хватка, след което взе от една поставка висока погребална урна и махна запушалката във вид на глава на павиан, преди да я пъхне под мишница.

— Бягайте, деца, бягайте! — извика Нимрод и се опита да отдалечи Ехнатон от близнаците и същевременно да отблъсне крокодила и змията, които се нахвърлиха върху него. — Нямате достатъчно сила, за да го победите!

Призракът на Ехнатон впи в Джон и Филипа изпълнен с омраза поглед.

— Когато го напъхам в бутилката, ще се върна за вас двамата — закани им се и без да бърза, пристъпи към Нимрод.

Близнаците отчаяно се спогледаха.

— Какво ще правим? — прошепна Джон. — Не можем да го изоставим.

Близо до вратата Нимрод изкрещя от болка, когато маймуната призрак го ухапа за трети път. Той се огледа и видя Ехнатон да се спуска към него с отворената делва в ръка; опита се да се съпротивлява, но знаеше, че е безполезно. Един зъл джин, обладал човешки призрак, сам по себе си бе нещо достатъчно лошо, но Ехнатон сякаш притежаваше силата на няколко джинове едновременно. Хилядите години, прекарани в гробница, не бяха отслабили силите му ни най-малко, и Нимрод изведнъж разбра с болезнена яснота, че се бори с нещо далеч по-могъщо от самия Ехнатон. Фараонът и неизвестният ифрит, който го бе държал под своя власт, трябва да бяха умрели в един и същи час, защото техните духове се бяха слели в едно.

Ехнатон постави делвата до главата на Нимрод.

— Сега си мой роб — каза той. — До края на вечността.

— Бягайте! — изкрещя за последен път Нимрод на близнаците. Викът се преля в мъчителен стон, когато призрачните зъби на маймуната се забиха в горната част на ръката му.

Джон и Филипа обаче не се помръднаха — страхуваха се да останат, но се бояха и да изоставят Нимрод на несъмнено ужасна участ.

— Ехнатон нали каза, че е необходим повече от един джин, за да го обвърже? — промълви Джон и като посегна през дупката, издълбана в пластмасовото стъкло от горелката на Нимрод, сграбчи скиптъра на Сехем, обърна го надлъжно и го измъкна от витрината. — Е, в този скиптър има цели седемдесет. Със сигурност ще стигнат, за да го надвият.

— Но откъде да знаем, че ще искат да ни помогнат? — попита Филипа. — Нали това са същите онези джинове, които на времето са били подчинени от Ехнатон?

— Джинът трябва да изпълни обещанието, което е дал, преди да го освободят — припомни Джон. — Такова е правилото. — Той започна да разглежда горната, по-дебела част на скиптъра много внимателно на светлината на фенерчето на Филипа. — Но как да го отворим?

Отговори му глас, идващ от скиптъра, и Джон без малко да изтърве старинния предмет на земята, толкова стъписан бе.

— Трябва да върнеш седемдесет към живот — изрече гласът. — Гледай писмото. Нека ти помогне писмото.

— Гледам! — викна Джон. — Гледам, но не виждам как това ще ни помогне.

— Йероглифите! — досети се Филипа. — Джон, той има предвид йероглифите. Виж, този кръг тук се нарича картуш и съдържа само един символ — анкх, знака на живота. И мисля, че всеки от тези знаци, които приличат на буквата Н, ей тук, под този картуш, означават числото десет.

— Права си — съгласи се Джон. — Тези знаци са седем на брой. Седем по десет прави седемдесет. Това трябва да е отговорът. Но как да сложим тези седем символа до анкх?

Пръстите на момчето започнаха да опипват йероглифите; изведнъж той почувства как едно от Н-тата, означаващи „десет“, помръдна.

— Това е като пъзел — възкликна той. — Йероглифите се движат. — Побутна една от десетиците към картуша, до анкх. — Действа! — извика.

— Почакай! — възпря го Филипа. — Все още не сме получили обещанието на джиновете от скиптъра.

И като се обърна към гласа, който идваше от старинния предмет, Джон изрече:

— Чуйте, джинове, ще ви освободя всичките, ако се закълнете, че ще унищожите Ехнатон и оттук нататък ще служите само на доброто.

Гласът отговори незабавно, без колебание:

— От три хиляди години очакваме пристигането ти, млади джине. Очакваме заповедите ти.

Пръстите на Джон вече плъзгаха седемте десетици нагоре към картуша, който съдържаше анкх на живота. Веднага щом ги намести, той усети някаква промяна.

— Мисля, че се получи — каза и инстинктивно отстъпи назад. За миг скиптърът на Сехем остана прав във въздуха, като тръстика, вкаменена от зъл вълшебник, а после горната му част се разтвори като сърцевината на голямо златно цвете и отвътре заизлиза огромен облак влажен зеленикав дим, много по-голям от облака, който се бе образувал, когато Нимрод и децата излязоха от бутилката от кока-кола. Джон си помисли, че от него се разнася лъха на плесен, а Филипа реши, че миризмата е същата като тази в гробницата на Ехнатон в Египет. Димът на възраст три хиляди години изпълни залата със смайваща бързина, като задейства противопожарната аларма, и скоро стана толкова гъст, че близнаците почти не можеха да се видят един друг. Джон хвана сестра си за ръката, за да не се изгубят.

След цяла вечност, както им се стори, димът от зала номер шейсет и пет изведнъж се разсея; сега Джон и Филипа видяха, че цялата галерия е пълна с всички джинове, които те бяха освободили от скиптъра на Сехем — дребни мъже с обръснати глави и очи с тежки клепачи, облечени в белите роби на египетски жреци. Те изглеждаха точно като фигурите на стенната фреска в гробницата на Ехнатон недалеч от Кайро. Всички те събраха украсените си с тежки пръстени ръце, поклониха се изящно и изразиха своето уважение към Джон и Филипа, а после се събраха в кръг около Ехнатон и неговите животни призраци. Като запяха монотонно на език, който близнаците не разпознаха, седемдесетте джинове напрегнаха обединената си воля, за да надвият Ехнатон.

— Спрете! — изкрещя фараонът призрак. — Заповядвам ви!

Но монотонният напев продължи; сега те запяха по-високо и звукът изпрати студени тръпки по гръбнака на Джон и Филипа; макар да не разбираха думите, истеричният лай на маймуната призрак и проклятията, които се изтръгваха от устата на самия Ехнатон, подсказваха на близнаците, че силата, която призовават джиновете, е невъобразимо могъща. След миг се изви страхотен вихър, профуча през египетските галерии и се устреми право към центъра на кръга, сякаш с ясното намерение да сграбчи Ехнатон и да го запрати в някакво незнайно измерение. Крокодилът изрева, а павианът започна да лае истерично и в същото време вятърът и монотонният напев се сляха и се извисиха в ужасно кресчендо.

— Не — изпищя призракът на Ехнатон, — не!

Викът му бе толкова окаян и жален, че на Филипа почти й дожаля за него.

Когато вятърът най-после утихна, а Ехнатон и животните замлъкнаха, близнаците си проправиха път към вратата, където за последен път бяха видели Нимрод, с надеждата да го намерят жив и здрав; минаха посред миризливите тела на тези древни същества, които, поне докато Джон и Филипа не ги бяха обвързали към собствената си воля, бяха съхранили баланса между силите на доброто и злото. Джиновете се поклониха отново, когато близнаците минаха между тях.

— Нимрод — провикна се Джон, — добре ли си? Къде си?

Урната от варовик със запушалката във вид на маймунска глава лежеше на пода в краката на един от жреците — най-главния сред тях, както изглеждаше. Той я вдигна, допря я до челото си и с дълбок поклон я поднесе на Джон, като изрече една-единствена дума:

— Ехнатон.

— Той е там вътре?

Жрецът джин кимна.

Филипа се огледа наоколо.

— Но къде е Нимрод? Къде е вуйчо ни?

За миг очите на жреца джин се насочиха към погребалната урна.

— Нали не искаш да кажеш, че и той е там вътре? — възкликна Филипа.

Жрецът джин кимна.

Джон пое урната и направи движение, сякаш искаше да извади запушалката, но жрецът спря ръката му и поклати глава.

— Ехнатон — каза той. — Ехнатон.

— Той е прав — отсъди Филипа. — Не можем да освободим Нимрод, без да освободим и Ехнатон.

Джон повдигна урната до главата си и изкрещя:

— Нимрод? Чуваш ли ни? Добре ли си?

Гласът, който се чу отвътре, беше много слаб — съдът бе прекалено плътен и гласът звучеше така, като че ли идваше от огромно разстояние, затова нито Джон, нито Филипа разбраха думите му.

— Какво ще правим сега? — притесни се Джон.

В залата вече отекваха гласовете на пазачите, които се качваха по западното стълбище.

— Не можем просто да оставим делвата тук — съобрази Филипа. — Някой може да я отвори и без да иска, да освободи Ехнатон.

— Права си — съгласи се Джон.

Жреците джинове насядаха на пода, сякаш се готвеха търпеливо да изчакат охраната да ги арестува.

— Ела — каза Джон, — хрумна ми нещо. — Той сграбчи горелката и се отправи в противоположна на западното стълбище посока. — Нямаме време за губене.

Момчето имаше право, защото служителите от охраната вече се качваха по украсените с мозайка стълби; близнаците чуха изненаданите викове, които пазачите нададоха, когато влязоха в зала номер шейсет и пет, за да заварят там седемдесет мъже, облечени в древноегипетско облекло.

— Дявол да го вземе! — изруга един. — Откъде се появиха тия?

— Какво си въобразявате, че правите? — попита друг пазач. — Това някаква протестна демонстрация ли е? Или е просто театрална пиеса?

— Повикайте полицията — обади се трети. — Обадете се в Министерството на вътрешните работи. Или на имиграционните власти. Тия типове май са чужденци.

— Може да са от ония, които се събират на обществени места, правят нещо щуро и после бързо се разотиват — намеси се и още един. — Чел съм за такива неща във вестниците.

При наличието на цял куп мъже с бръснати глави, които препречваха пътя към зала шейсет и пет, пазачите изобщо не забелязаха как близнаците се измъкнаха и се отправиха към помещенията с гръцки и римски експонати.

Джон поведе Филипа към помещение с по-малки римски и етруски вази, които не представляваха особен интерес за посетителите. Вечерта бе топла, въздухът в БМ бе доста влажен и благодарение на непосредствената близост на близначката си, Джон чувстваше, че силата му на джин е останала ненакърнена от вредното влияние на английския климат. Той съсредоточи мислите си върху стъклото пред себе си и изрече:

— АБЕВЕДИЯ!

Във витрината се появи вратичка с ясни контури, Джон я отвори и започна да пренарежда експонатите.

— Какво правиш?

— Ще видиш. Подай ми урната.

Филипа подаде на брат си погребалния съд, в който се намираха Нимрод и призракът на Ехнатон, и Джон го постави много грижливо в задната част на витрината, върху дървена поставка с надпис „Апулианска ваза“, която предварително бе извадил.

— Никой няма да забележи разликата — рече той и изпрати истинската апулианска ваза на заточение в отсрещната страна на витрината. Когато остана доволен от приноса си към пренареждането на експонатите, той затвори вратичката.

— Нямаше ли да е по-добре да сложим делвата в някоя от египетските галерии? — попита Филипа.

— Може би — кимна Джон, — но по всяка вероятност египетските галерии в момента гъмжат от пазачи. Нещо повече, възможно е дни наред да проверяват витрините, за да установят какво е откраднато. Може дори да ги затворят за посетители за известно време. А тази зала изглежда доста затънтена, на никого няма да му хрумне да дойде да проверява тук.

— Всичко това е чудесно — отстъпи Филипа, — но къде ще се скрием ние двамата?

— И за това съм помислил — отвърна Джон и посочи към една кобалтовосиня ваза, поставена в отделна специална витрина. Вече бе мобилизирал дарбата си на джин, за да пробие малка дупка близо до върха, през която той и сестра му можеха да се транссубстанцират.

— Но нали никога не сме се транссубстанцирали? — усъмни се Филипа. — Във всеки случай не и сами. И със сигурност не при толкова студен климат.

— Нямаме друг избор — настоя Джон. — Или това, или ни залавят пазачите. А ако ни хванат, най-вероятно ще ни изпратят у дома и тогава Нимрод ще остане векове наред в тази урна. Пък и вазата е много хубава. И последно, ако не си забелязала, навън е прекрасна топла нощ. Чувствам се силен. Мисля, че ще успеем да се справим.

Джон хвана сестра си за ръка.

— Сега ще се пъхнем в тази ваза, а утре, когато цялата тази суматоха ще е утихнала и хоризонтът е чист, ще излезем, ще грабнем урната с Нимрод и ще си отидем вкъщи.

— Защо да не си отидем вкъщи сега? — попита тя.

— Защото не можем да рискуваме да използваме силата си на джинове върху тази делва, при положение че вътре в нея е призракът на Ехнатон — обясни Джон. — Ще трябва да изчакаме музеят да отвори утре сутрин и тогава ще я пъхнем в моята раница и ще се опитаме да я измъкнем през главния вход.

Тъй като на Филипа не й хрумваше никакъв план за действие, тя реши да приеме този, затова кимна; и така, двамата застанаха пред вазата, хванаха се за ръце и се опитаха да се успокоят. Филипа започна да се концентрира върху вазата, в която трябваше да влязат.

— Това е ваза от Портланд — поде тя. — Изработена е в началото на първото хилядолетие. Била е разбита на над двеста парчета от един млад ирландец през хиляда осемстотин четиридесет и пета, но днес е известна най-вече като предмета, на който Джон Кийтс^[1] е посветил едно от най-прочутите си стихотворения — „Ода за гръцката ваза“. О, то е публикувано в моята стихосбирка — добави тя и кимна назад към раницата си, — тази, която ми даде господин Воплин.

— Приключи ли? — попита нетърпеливо Джон, тъй като вече чуваше в далечината лая на полицейски кучета.

— Да — каза Филипа. — Просто се опитвах да се концентрирам по-добре върху вазата, това е всичко.

— На три?

— На три — потвърди тя. — Не, чакай. Не трябва да забравяме да го направим в посока, обратна на часовниковата стрелка. — Джон я изгледа с празен поглед. — Северното полукълбо, помниш ли? Пространство и време. За да ни се стори, че времето във вазата минава по-бързо.

Момчето кимна.

— Тогава на три.

Филипа му кимна в отговор.

— На три.

— Едно — две — три…

— ВЪЗХИЛЕПНО…

— АБЕВЕДИЯ!

— … ПРЕКРАСНИВОЧУДОВАЛСТВО!