Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (15)

13.
Пикник под изчезващата скала

Веднага след зазоряване на следващата сутрин, когато само половината от слънчевия диск се бе появила над хоризонта на изток като зинала паст на огромен огнен тунел, Нимрод пристигна в шофирания от Кремчо бял кадилак с много развълнуван вид — всъщност прекалено развълнуван, за да попита близнаците как са прекарали самотната си нощ в пустинята. Вместо това той незабавно им показа едно писмо, което му бяха предали на ръка рано същата сутрин.

— От един мой стар приятел на име Хюсеин Хюсаут е — обясни той на близнаците. — Може да се окаже, че точно това е новината, която съм очаквал. Хюсеин Хюсаут е един от най-талантливите крадци на гробници в Египет и ми пише, че може да ми е от полза, ако се отбием в магазина му в стария град. Изглежда, че е открил нещо много интересно.

— Искаш да кажеш мумия ли? — попита Филипа.

— Надявам се да е много по-интересно от мумия — отвърна Нимрод. — Възможно е да е намерил нещо, което да е излязло на повърхността на земята при скорошното земетресение. Но трябва да бъдем много внимателни, защото ифритите може вече да го държат под око.

Той си погледна часовника.

— Така че колкото по-скоро започнем вашето обучение, толкова по-добре, възможно е да ви се наложи сами да се защитавате от нападения от страна на други джинове.

— Нападения? — изуми се Филипа.

— Когато са замесени ифрити — обясни Нимрод, — най-добре е винаги да бъдем подготвени. — Той запали пура. — Може да се окаже, че самото ви оцеляване зависи от това, да усвоите поне основните неща при използването на дарбата си. Съжалявам, но наистина е така. Някой вече се опита да убие Джон.

— Значи няма никакъв натиск, а? — попита Филипа със сарказъм, който не остана скрит за Нимрод.

Вуйчо й се разсмя с плътния си висок смях.

— Добре, много добре! — каза и после добави: — Добре, Джон, ти си с десет минути по-голям от сестра си, нали така? Следователно трябва да започнеш пръв. Нека чуем твоето предложение.

— Моята ключова дума ще бъде АБЕВЕДИЯ — заяви момчето. — Означава нещо, свързано с азбуката. Не мисля, че някога ще ми се наложи да използвам подобна дума, щом мога да кажа просто „азбука“ или „азбучен“.

Нимрод избухна в смях.

— Навярно ще останеш изненадан, когато разбереш колко много възрастни не са съгласни с теб — възрази той, — и колко от тях са готови да употребят дълга и малко известна дума, когато една съвсем кратка ще свърши същата работа. Но давай, продължавай.

— Звучи много специално — продължи Джон. — Като че ли човек може да я използва, за да накара нещо да се появи или да изчезне, и освен това звучи малко като АБРАКАДАБРА.

— Да, така е — призна Нимрод. — Мисля, че това е чудесна дума. Да си призная, дори ти завиждам малко, защото звучи като дума, която изразява истинска власт.

Нимрод погледна към племенницата си.

— А ти, Филипа? Коя дума си избра?

— Исках да си намеря дума, която е единствена по рода си — нова дума, която сама съм измислила.

— Много амбициозно от твоя страна. Нека да я чуем.

Филипа си пое дълбоко дъх и изрече на един дъх:

— ВЪЗХИЛЕПНОПРЕКРАСНИВОЧУДОВАЛСТВО.

— Определено звучи много специално — отсъди Нимрод, — признавам ти го. Но от гледна точка на лекотата на произнасяне, не съм сигурен дали не бих предпочел БИЛТОНГ пред, ъъъ, ВЪЗХИТЕЛЩОЕ…

— Самият факт, че си я чул току-що, а не можеш да я повториш, говори колко полезна ще ми бъде думата — защити избора си Филипа.

— Да, вярно е — призна Нимрод. — Разсъждаваш много логично, Фил. — Той посочи към няколко големи скали на около тридесетина метра от тях. — Много добре, сега предлагам и двамата да започнете. Да видим дали можете да накарате някоя от тези скали да изчезне. Първо, опитайте се да концентрирате колкото се може повече сила в ключовата дума, която сте избрали. Това означава да затворите очи и да се съсредоточите много силно.

Филипа и Джон затвориха очи и започнаха да се концентрират върху думите си, като се опитваха да си представят, че думата съдържа цялата енергия на джиновете, събрана в младите им тела.

— Опитайте се да създадете в ума си впечатлението, че ключовата дума трябва да бъде използвана много предпазливо, като червен бутон, който може да изпрати снаряд към целта или да натисне спусъка на огромен пистолет. И така, Джон, ти си пръв. Искам сега да отвориш очи и да си представиш, че една конкретна скала от онези отсреща я няма. Представи си изчезването на тази скала като ситуация, разположена в полето на логиката. Задръж този образ в ума си и се помъчи да си внушиш, че реалността не може да е по-различна от това, което си представяш. И тогава, като продължаваш да фокусираш ума си върху тази мисъл, произнеси своята ключова дума колкото се може по-отчетливо.

Джон се опита да се концентрира колкото е възможно повече и като си спомни за начина, по който понякога Нимрод прилагаше своите собствени сили, събра краката си един до друг, вдигна ръце нагоре на височината на гърдите си като футболист, който се кани да изпълни наказателен удар, и викна:

— АБЕВЕДИЯ!

В продължение на десет-петнадесет секунди не се случи нищо и Джон тъкмо се канеше да се извини и да каже „Нали ти казах“ на Нимрод, когато, направо не бе за вярване, високата метър и осемдесет скала, която си бе избрал, видимо се разтресе и от нея се отчупи и падна парче с големината на орех.

— Ооо! — извика Джон. — Видяхте ли това? Видяхте ли го? — Той избухна в почти истеричен смях. — Направих го! Е, поне част от него, така или иначе.

— Не е зле за пръв опит — каза Нимрод. — Скалата не изчезна, но всички сме на мнение, че представянето ти определено беше зрелищно. Филипа? Опитай с онази скала, по-голямата, до тази на Джон. Представи си как скалата изчезва и повярвай, че това е самата действителност — окуражи я той. — Не забравяй, че изчезването на тази скала е възможност, която е била заложена в нея още от самото й създаване. — Той направи кратка пауза. — Когато си готова — когато си приела, че логиката допуска всяка една възможност и всички възможности са действителност в полето на логиката, натисни червения бутон, който представлява твоята ключова дума.

Като съсредоточи мисълта си върху скалния блок и се приготви да произнесе избраната от нея ключова дума, Филипа повдигна едната си ръка като балерина и размаха другата като някой регулировчик.

— ВЪЗХИЛЕПНОПРЕКРАСНИВОЧУДОВАЛСТВО!

Още докато последната сричка излизаше от устата й, скалата, която си бе избрала, започна да се клати и продължи да се тресе, според Филипа доста силно, в продължение на почти цяла минута, преди да се успокои. Филипа плесна с ръце и изписка от радост.

— Да — рече Нимрод търпеливо, — ти определено успя да поразклатиш тази молекулярна структура, това е очевидно, но на мен ми се струва, че и двамата трябва да се научите да проектирате празнотата по-ясно в съзнанието си. И двамата бъркате промяната с изчезването — грешка, която често се среща във философията. Промяната във външния вид на един обект е нещо съвсем различно от това да го няма изобщо. Сега искам пак да опитате. Не забравяйте, че това, което е логически възможно, е също така и допустимо. Мисълта съдържа всички възможности на ситуацията, които е побрала в себе си, така че мислимото е и възможно.

Близнаците останаха изненадани колко голяма концентрация е необходима, за да насочат силата си към определен обект, така че от задача това скоро се превърна в тежка работа, която ги остави задъхани и с чувството, че са повдигнали голяма тежест, тичали са през огромно поле и са се опитали да решат сложно уравнение по алгебра — всичко това едновременно. След два часа единственото, което бяха успели да постигнат, бе да накарат няколко големи скални блока да се превърнат в по-малки скални блокове, при което Нимрод най-накрая им позволи да си починат за няколко минути.

— Това е тежка работа — призна Джон.

— В началото да, така е — съгласи се Нимрод. — Но прилича малко на ходенето на фитнес. Трябва да развиеш онази част от мозъка си, където се намират способностите ти — частта, която ние, джиновете, наричаме нешама. Там е източникът на силата ни — нежният пламък, който гори в теб. Нещо като пламъка на маслена лампа.

Той потри ръце.

— Добре, хайде тогава да се опитаме да накараме нещо да се появи. Наближава обяд, така че какво ще кажете за един пикник? Ето, сега ще ви покажа какво имам предвид.

И с тези думи Нимрод размаха ръце и материализира от въздуха всичко необходимо за един пикник, и то голям пикник, направо върху пустинния пясък — пъстър килим на карета и кошница, пълна със сандвичи, пилешки бутчета, плодове и термоси гореща супа.

— Ето така — каза той. — Трябва да запомните само, че не можете да създадете нищо, което противоречи на законите на логиката. Истината е, че никой не би могъл да каже какво би представлявал един нелогичен свят. И тъй като е така, самият факт, че можете да си помислите как материализирате нещо от енергията, стаена в телата ви, е достатъчен, за да признаете съществуването на подобна възможност. В мига, в който се убедите, че е възможно да създадете пикник само със способностите си на джинове, пикникът става по-лесен за създаване. Виждате ли?

Трябваше да мине известно време, докато близнаците започнат да осъзнават, че всеки един обект съдържа в себе си възможността за всички ситуации, и така постепенно те започнаха да се доближават до разковничето на силата на джиновете. Най-накрая, след още деветдесет минути мислене и концентрация на пясъка се появиха три съвсем различни една от друга, но очевидно пълни с годна за ядене храна кошници за пикник.

Нимрод се приближи най-напред до кошницата на Филипа и взе един сандвич с краставички.

— Броят се попаденията, а не изстрелите, тъй да се каже — рече той и предпазливо отхапа, но още в следващия миг изплю хапката си. — Вкусът е отвратителен — намръщи се гнусливо и насочи вниманието си към един хотдог от кошницата на Джон. — А това изобщо няма никакъв вкус. — Нимрод остави залъкът от хотдог да падне от устата му на пясъка като късче влажна глина. — Уууф! Прилича на гума. — Той извади червената си носна кърпичка и си избърса езика. — И двамата сте допуснали една и съща елементарна грешка — съсредоточили сте се толкова силно върху кошниците за пикник, че съвсем сте забравили да си представите вкуса на храната. Сега опитайте пак, но този път си представете как ядете храната — най-вкусната храна, която сте опитвали. Не забравяйте, че няма нищо по-неприятно от храна, която изглежда прекрасна, но е негодна за ядене.

След още един час и няколко безуспешни опита тримата най-сетне седнаха да се насладят на храната, която близнаците бяха материализирали със своите способности, или по-скоро близнаците ядяха, а Нимрод говореше.

— Сега е вече по-добре — обяви той, опитвайки храната и от двете кошници. — Джон, тези пуканки имат вкус на… ъъъ, на пуканки. Не мога да си представя на кого би му хрумнало да вземе на пикник пуканки, но вкуса си го улучил. Лично на мен пуканките открай време ми миришат най-вече на полистеаринова опаковка. И, Филипа, никога не съм ял геврек, който да е имал по-истински вкус на геврек. — Той поклати глава. — Сериозно, ще трябва да си поговоря с майка ви. Не мога си представя, че наистина ви е водила само на такива пикници.

— Не мога да повярвам, че ям храна, която съм материализирал от нищото — сподели Джон и отвори трети пакет чипс.

— Точно затова предишният ви опит се оказа неуспешен — обясни Нимрод и си взе от чийзкейка на Филипа. — Цялата работа се състои в това, че не правите нещо от нищо. Със сигурност не и този чийзкейк. Вие материализирате нещата от енергийния извор, който е скрит у вас. Нежния пламък. Спомняте ли си? И от елементите около вас, разбира се.

— Как действа тя? — попита Джон, като набучи на вилицата си резен студена шунка и няколко парченца туршия. — Силата на джиновете? Искам да кажа, трябва да има някакво научно обяснение, нали така?

— Е, някои джинове, които се занимават с наука, наистина са се опитвали да разберат как действа силата. Смятаме, че има нещо общо със способността ни да въздействаме върху протоните в молекулите на обектите. Да материализираш нещо или да накараш нещо да изчезне, изисква от нас да добавим или да извадим протони и така да преобразуваме един елемент в друг. Когато накараме нещо да изчезне, като тази скала например, ние извличаме протони от атомите, от които е изградена скалата, така че няма нищо магическо, нали разбирате. Всичко е чиста наука. Физика. Невъзможно е да направиш нещо от нищо, особено пък храната за един хубав пикник. Ако беше казал, че сте го сътворили от въздуха, Джон, щеше да бъдеш по-близо до истината.

Той се прозя.

— Е, смятам, че за днес ви стигат толкова упражнения. По-добре е да не се замисляте много-много за научната страна на проблема, защото това може да окаже отрицателно въздействие върху способността ви да използвате силата си. Донякъде прилича на карането на колело — по-лесно е да го направиш, отколкото да го обясниш. Следващия път ще се опитате да накарате камила да се материализира или да изчезне. Нещо живо. Това е много по-трудно, защото създаването на нещо живо може да доведе до някои усложнения. Точно затова правим тези неща в пустинята — тук няма кой да забележи, ако съществото, което създадете, е малко по-особено.

Миг по-късно обаче Нимрод изохка високо.

— О, не! — възкликна той и си погледна часовника.

— Какво? — попитаха близнаците стреснати.

— Току-що си спомних откъде изобщо ми дойде идеята за пикник — рече той. — Защото госпожа Кьор дьо Лапен ни покани да си устроим пикник у тях, по обяд — точно след половин час.

— Здравата се натъпках — заяви Джон. — Не мога да погълна нито хапка повече.

— Нито пък аз — добави Филипа. — Ако хапна само още едно нещо, ще се пръсна.

— Вие май не разбирате — поклати глава Нимрод. — Не можем да не отидем — първо, защото ми е съседка, и второ, защото е французойка. Няма друга нация, която да се отнася към храната така сериозно, както французите. Тя със сигурност е хвърлила големи усилия за този пикник, запомнете ми думите. Ако не отидем, може да предизвикаме огромен дипломатически конфликт между моята страна и нейната.

— Но нали не можем да отидем там и да не хапнем нищо? — попита Джон. — Това ще бъде също толкова грубо, колкото да не се появим изобщо.

— Не можеш ли да я накараш да изчезне? — попита Филипа. — Само за малко. Поне докато мине обедът.

— Изключено — възрази Нимрод. — Става дума за съпругата на френския посланик. Хората ще решат, че е била отвлечена или нещо още по-лошо. Не, не, не, невъзможно е. — Той се изправи и размаха пръст, потънал в мислите си. — Но може да се окаже, че си на прав път. Можем да направим така, че храната да изчезне, а тя да си помисли, че сме я изяли.

— Вземаш един сандвич — съгласи се Джон, — поднасяш го близо до устата си, усмихваш се на госпожа Кьор дьо Лапен, а после, докато тя гледа в другата посока, правиш така, че сандвичът да изчезне. Да, това може и да свърши работа.

— Трябва да свърши — рече Нимрод.

* * *

След като се върнаха в града градина, Нимрод и близнаците побързаха да се преоблекат в по-представителни дрехи и се запътиха към съседната къща, която бе по-голяма дори от тази на Нимрод и заобиколена от висока стена, придаваща й вид на крепост. На входа Нимрод подаде паспортите на тримата на един френски чиновник с недружелюбен вид, който очевидно нямаше високо мнение за английските и американските документи.

Когато най-после чиновникът неохотно разреши на Нимрод и на близнаците да пристъпят прага на посолството, друг, също толкова навъсен французин ги поведе покрай красива, зелена, грижливо поливана морава, една модернистична скулптура и стълб, на чийто връх висеше френският трикольор, който в ранната следобедна жега приличаше на размъкната дрипа, докато стигнаха до малка лятна къщичка и покривка, просната на моравата и отрупана с храна, като тема на някоя картина. Нимрод и госпожа Кьор дьо Лапен целунаха взаимно въздуха близо до ушите си и размениха няколко думи на френски — още един език, който се оказа, че вуйчо им владее свободно.

Докато двамата разговаряха, Филипа се възползва от възможността да разгледа госпожа Кьор дьо Лапен по-отблизо, тъй като се намираше във възраст, в която момичетата започват да се интересуват от външността на по-възрастните жени. Тя реши, че макар французойката несъмнено да е красива, дрехите й са твърде ексцентрични и най-вече лентата за коса в черно и жълто, която госпожа Кьор дьо Лапен и днес си бе сложила. Облеклото на госпожа Кьор дьо Лапен напомняше на Филипа за начина, по който хората са се носели през шейсетте, поне според телевизията — когато цветята, дългата коса и рисуването на лицето във възможно най-причудливи краски са били доминиращата мода.

Междувременно Нимрод бе хвърлил поглед към храната, подредена върху килимчето от „Луи Вюитон“, с демонстративно въодушевление от вида и количеството й.

— Я погледнете какво имаме тук, деца — възкликна той и потри ръце. — Виждали ли сте някога по-великолепен пикник? Прекрасно. Гъши дроб, омар, черен хайвер, трюфели, яйца от дъждосвирец. И тези сирена! „Бри“, „Рокфор“ — чак оттук ги подушвам. Скъпа госпожо Кьор дьо Лапен, вие определено знаете какво обичат да ядат младежите, нали така?

Госпожа Кьор дьо Лапен се усмихна топло и прокара изящните си пръсти през гъстата кестенява коса на Джон.

— Нищо не може да се сравни с добрата храна, не сте ли съгласни? — И тя подкани всички да седнат на килима.

— Несъмнено — съгласи се Нимрод. — Е, тези двамата скоро ще се погрижат всички тези вкуснотии да изчезнат като дим. Щрак! — Той щракна с пръсти. — Нали така?

— Определено ще се постараем — потвърди Джон, като се отпусна на килима и се постара да демонстрира неутолим глад.

Филипа седна до брат си и си взе голямо парче гъши дроб, поставено върху бисквита; така полученият сандвич приличаше на блок от розов мрамор на бяла основа. Тя нямаше никаква представа какво е това и щеше да остане ужасена, ако някой й го беше казал; хайвера обаче разпозна незабавно, омара също доста бързо и накрая реши, че е извадила голям късмет, задето не й се налага наистина да яде тези неща, защото мразеше почти всяка от предложените храни.

— Ммм, ах, че вкусно — изрече тя въпреки това и се усмихна прилежно на госпожа Кьор дьо Лапен, а после, в мига, в който французойката погледна настрана, прошепна: — ВЪЗХИЛЕПНОПРЕКРАСНИВОЧУДОВАЛСТВО!

Гъшият дроб и бисквитата, които държеше в ръката си, сякаш се изпариха във въздуха.

— Какво каза, миличка? — попита госпожа Кьор дьо Лапен.

— Нищо — рече Филипа и си взе парче студен омар.

— УЕИШЩКСДЗЦ — измърмори едва чуто Нимрод и яйцето от дъждосвирец изчезна от ръката му.

Джон бе напълнил една цяла чиния с по малко от всички храни и веднага щом се почувства готов да използва силата си на джин, посочи към лехите с цветя.

— Какви прекрасни цветя, госпожо Кьор дьо Лапен — каза той учтиво. — От местните ли са?

— Това са сини нилски лилии — отговори тя, като погледна към цветята и добави, че нейният градинар Фатих е най-добрият в Кайро.

— АБЕВЕДИЯ! — прошепна Джон и чинията му изведнъж се изпразни изцяло.

— Не яж толкова бързо, Джон — каза Нимрод нервно. — Ще те заболи стомахът.

— Извинявай, вуйчо — отвърна Джон, — но съм много гладен.

— И аз също — добави Филипа и мелодраматично облиза устни. — Всичко ли сте приготвили сама, госпожо Кьор дьо Лапен?

— Не, скъпа — засмя се жената, — по-голямата част от храната е внесена от Франция, а после приготвена от двамата ни готвачи.

— Имате двама готвачи, така ли, госпожо Кьор дьо Лапен? — попита Джон и се усмихна.

— Да, мосю Имполи е от Париж, а мосю Малелев е от Везле.

С бързината на светкавица Нимрод накара парчето омар, което държеше, да се изпари във въздуха.

— Ах, la belle France^[1] — въздъхна той. — Колко ми липсва! Толкова предвидливо от ваша страна да донесете всички тези деликатеси тук, в Египет. Трябва да е ужасно скъпо.

— О, non — сви рамене тя. — Парите излизат от джоба на френския данъкоплатец.

Обядът продължи по същия начин още почти четиридесет и пет минути, докато почти всичката храна бе или изчезнала благодарение на тримата джинове, или изядена от съпругата на посланика. Едва тогава Нимрод за пръв път поклати глава, когато госпожа Кьор дьо Лапен го попита дали би желал още малко бри.

— Не, благодаря — отвърна той и отправи многозначителен поглед към близнаците. — Не мога да сложа в устата си и хапка повече. Това угощение бе просто великолепно, не сте ли съгласни, деца?

— Да — рече Джон и отмести салфетката си настрана със същия маниер като вуйчо си. — Храната беше вълшебна.

Нимрод потрепери, но реши да пропусне покрай ушите си употребата на тази дума.

— Такъв здрав апетит — отбеляза тяхната домакиня, когато дойде време да си тръгват. — Вуйчо ви изобщо ли не ви храни вкъщи?

— Когато си поискаме — отговори Филипа. — Трябва само да щракнем с пръсти и да кажем вълшебната думичка, и храната се появява.

— Тогава трябва да дойдете пак, и то скоро — рече госпожа Кьор дьо Лапен. — Голямо удоволствие е човек да срещне млади американци, които очевидно умеят да ценят истинската храна.

— Слава богу, че свърши — заяви с облекчение Филипа, докато тримата вървяха по улицата обратно към дома на Нимрод. — Нали не мислите, че е забелязала нещо необичайно?

— Всъщност си мисля, че вие двамата можехте да бъдете малко по-деликатни — сгълча ги Нимрод. — В един момент, Джон, на човек можеше да му се стори, че си погълнал цяла чиния храна само на една хапка. Тя вероятно е останала с впечатлението, че има коне с по-малък апетит от вас двамата.

— Исках само да отдам нужното уважение на храната, както се изрази ти — защити се Джон.

— Горката жена — рече Филипа. — Да си създаде толкова грижи, а накрая ние нищичко да не хапнем. Такова разхищение на хубава храна.

— Горката жена наистина — повтори Нимрод замислено и се прозя.

— Видя ли очите й? — попита Филипа. — Беше много странно. Когато те погледне, сякаш не те забелязва.

Джон сви рамене.

— Тя е французойка, а французите винаги гледат американците така, сякаш не ги виждат.

— Не само американците — поправи го Нимрод. — Честно казано, французите смятат, че който не е от Франция, не заслужава внимание. Да, това те наричат „цивилизация“. — Той отново се прозя. — Светлината да освети лампата ми, само ме вижте как се прозявам. След цялото това ядене май имам нужда да подремна. Жалко, че нямаме време за това. Трябва веднага да тръгнем към стария град, за да се срещнем с Хюсеин Хюсаут.