Здравко Ненов
Един филм, една игра (7)

Хорър-трилърът на Йов

Ако не сте разбрали досега, Библията се състои от много книги, написани от различни хора и по различно време. Бог казва, че чрез тях е говорил на човечеството. Библията не е нито само историческа, нито само философска книга. Тя съдържа историята на отношението на Бога с хората. В нея е събрано това, което Бог има да каже и на човечеството като цяло, и на всеки отделен човек. Ако не ви е страх, можете да отнесете всичко към себе си.

Най-старата книга в Библията е книгата на Йов. В нея се описва страданието на един човек на име Йов. Неговата история е много важна, понеже страданието е един от най-тежките ни лични проблеми. Не ви ли се е случвало да чуете или сами да кажете: „Ами като има Бог, защо има толкова страдание по света?“ То цялата история с Йов е едно голямо „защо“. Но има и отговор.

И така, Йов бил богат, справедлив, умен, милосърден, порядъчен и морален човек. Бил вярващ и зачитал Бога във всичко. В града си бил почитан, дори бил нещо като глава на градската управа. Един ден вече познатата ни личност Сатана се явила заедно с Божиите ангели на обичайната аудиенция пред Бога. Той предизвикал Бога приблизително така: „Ти се гордееш с човека Йов, мислиш си, че те почита и уважава, но това е само защото той има изгода от теб. Дал си му всичко и му е добре. Я му отнеми благата, пък и здравето, да видиш как ще те похули в лицето ти!“ Приятелството на Йов трябвало да бъде изпитано. Бог позволил на Сатана да причини зло на Йов, но без да отнема живота му. И изпитанието започнало. За кратко време Йов изгубил целия си имот от природни бедствия и нападения на разбойници. При ужасен инцидент загинали всичките му десет деца. Йов се разболял (по всяка вероятност от тежък невродермит). Накрая останал само с жена си, която пък му дала страхотния съвет: „Стига толкова! Похули Бога и умри.“ Чудесен помощник, нали? Дали ще умре, или не, Йов не знаел, това било в Божиите ръце, но в едно бил сигурен — че няма да похули Бога.

Нека тук да отбележа, че винаги, когато у нас се появи желанието да не живеем повече и мисълта да посегнем на живота си, ние изземваме инициативата на Бога и го изместваме от мястото му. Правим се на съдии над живота и смъртта. А животът ни е даден от Бога и само той може да разполага с него. Както видяхме, дори Сатана няма това право. Но нас винаги ни тегли да се наместим на мястото на Бога. Помните ли какво преживяване беше влизането в магазин по времето на комунизма? Имаш чувството, че влизаш на аудиенция при самия бог или богиня, които владеят над човешките блага. То и сега има такива магазини със строги продавачки, които зорко преценяват дали да окажат милост на посетителя, дръзнал да поиска част от благата, които са предадени под тяхна власт. Голяма част от горчилката на този живот, от страданията на света, се дължат на това наше качество — да се стремим да седнем на мястото на Бога, да съдим, да поучаваме, да раздаваме „справедливост“.

Отначало бедният Йов приел сполетелите го нещастия смирено и кротко. Но не можел да не си зададе въпроса: „Защо стана така? Защо Бог допусна това да ми се случи?“ Тогава се явили трима негови добри приятели, уж да го утешат в мъката му. Но тяхното утешение се превърнало в нещо като обвинение. Те започнали надълго и нашироко да му обясняват, че Бог се грижи за праведните и наказва безбожните. След като Йов бил пострадал така, значи явно бил много грешен и Бог го наказвал. Не можели да му посочат някакви конкретни грехове, но били сигурни, че трябва да има такива. Това пък предизвикало Йов да се защити. Той бил праведен! Винаги и във всичко бил зачитал Бога, значи Бог го наказвал несправедливо! Общо взето, голяма част от книгата Йов се състои от разговора му с неговите приятели. Към края се намесва още един приятел, доста по-млад. След като търпеливо изслушва какво говорят по-старите от него, той внимателно коригира и Йов, и другите трима. А най-накрая взима думата самият Бог. Но за това по-късно.

И така, приятелите на Йов твърдят, че той сам си е виновен за нещастието. В самото начало обаче видяхме, че инициативата за всичко това е на Сатана. На друго място в Библията Сатана е наречен лъжец и човекоубиец. Главната му цел е да погуби човека и да опозори Бога. Фаталната грешка на Адам е била, че е решил да се довери на него вместо на Бога. Оттогава Сатана е добил власт в човешкия свят и светът се е изпълнил със зло. В този смисъл ние, хората, сме си виновни за злото, защото сме го допуснали да завладее света. Болестите, природните бедствия, бедността, войните, престъпността — всички тези ужаси се ширят и засягат всякакви хора — и добри, и лоши, и вярващи, и безбожни. Това ни е по-ясно, когато се отнася за някакви незнайни, далечни хора от страни, чиито имена дори не знаем. Но когато лично нас ни сполети нещастието, веднага се питаме защо и как може така. И тогава може да се намерят някои добри приятели, които да ни обяснят, че Бог ни наказва, понеже сме грешни. Например, когато потъна един кораб и загинаха 15 души, един уважаван духовник заяви, че това било Божие наказание заради концерта на една неморална певица. Приятелите на Йов са представители на онази фалшива религиозна шайка, която постоянно обвинява хората и ги плаши с Бога. Ако Бог тръгнеше да ни наказва за всяко лошо нещо, досега да не е останал жив човек на земята. Но в Библията ясно се казва, че Бог ни обича и иска да се сближим с него въпреки греховете си. Той ни търпи и ни чака, за да се покаем и да се обърнем към него за прошка.

Разбира се, има и страдания, които съвсем сами си навличаме от глупост. Ако всяка вечер обръщаш по четири ракии, не можеш да очакваш, че здравето ти ще е вечно. Или ако имаш навика да си крадеш това-онова, рано или късно ще те спипат. Пардон, такива хора сред читателите няма! Но това с последствията вече го видяхме в предната история.

Приятелите значи не били прави. Йов обаче така се разпалил в спора с тях, че изпаднал в другата крайност. В нищо не можели да го обвинят — нито те, нито Бог! Той не хулел Бога, но все пак Бог не постъпвал добре с него! Тук се намесил четвъртият приятел и върнал нещата на местата им. Всъщност, нито един човек не е напълно праведен. Безгрешни няма. При това Йов си позволявал да изземе Божията функция на съдия — пък макар и само над самия себе си. Този четвърти приятел се явява в ролята на посредник в спора. Той е илюстрация на една от най-важните идеи в Библията. След грехопадението между човека и Бога има пропаст. И човекът не може да я премине със собствената си праведност, колкото и да му се струва идеална. Необходим е посредник. И на много места в Библията е обещано, че един ден на земята ще се яви този съвършен посредник — Месията, Спасителят.

Най-накрая самият Бог взима думата. Разбира се, не се защитава. Не обвинява Йов за някакви грехове, но му казва: „Ти си позволи да осъдиш мен, за да оправдаеш себе си.“ Така и не му дава ясен и недвусмислен отговор защо му се е случило това. Но подробно му описва своето всемогъщество и чудното си творение — космоса, земята, живите същества. Между другото, в този древен текст има някои изумителни неща — например, че земята е кръгла и е „окачена на нищо“. Хилядолетия по-късно науката е открила същото. Има и описания на две големи животни, които поразително приличат на динозаври. Творението ясно свидетелства за величието на Бога. Никой човек не може да се сравнява с него и да спори с него като с равен. Бог е винаги справедлив — в крайна сметка той е създал самата правда. Неговата мъдрост е непостижима за нас. А любовта му към нас е безгранична. Дори да не разбираме защо Бог прави това или онова, винаги можем да му имаме пълно доверие. Той знае какво прави и то е за добро.

Накрая на Йов му остава само да се разкае за необмислените си думи. Когато се поставя на мястото на Бога, „човек“ не звучи гордо, както е казал поетът. Йов се обръща към Бога за прошка. Дори религиозните му приятели искат извинение и Йов се моли Бог да прости и на тях. В крайна сметка всичко свършва с хепи-енд. Йов оздравява, възвръща си имота и положението, раждат му се още десет деца. Накрая се казва, че Йов живее още 140 години (това е било в древни времена, когато хората са живели по много) и вижда внуци и правнуци до четвърто поколение.

В обикновения живот нещастието идва и не винаги има хепи-енд. Но трябва да знаем, че не Бог е виновен за това. Има случаи, когато наистина си носим последствията от нашия грях. Има и случаи, в които не сме виновни. Винаги обаче можем да се обърнем към Бога — за прошка, за помощ, за утеха. Той е близо до нас и много добре ни разбира. Нашето страдание никак не му е безразлично. И той ще откликне — но не винаги точно така, както ние си представяме.

И дори и нещата да не се оправят, както искаме, можем да сме сигурни, че в Бога винаги имаме надежда. Най-страшното нещо е да няма надежда. Над вратите на нацисткия концентрационен лагер Освиенцим пишело: „Вие, които пристъпяте този праг, надежда всяка тука оставете.“ Това е цитат от книгата „Ад“ на Данте. Всъщност това е надписът над портите на ада. Така че нацистите не били прави. И в техния адски лагер хората имали надежда. Докато сме живи на тази земя, винаги има надежда. Надежда няма, ако наистина прекрачим портата, за която пише Данте. Ако си отидем от този свят, без да сме поискали и получили прошка от Бога.

Така че книгата Йов всъщност е много оптимистична. Съдбата на Йов е символична. Тя ни показва, първо, че не е излишно човек да е праведен и да почита Бога. Второ, че не бива да се възгордяваме в собствената си праведност и с лека ръка да обвиняваме хората. А още по малко пък да обвиняваме Бога, за да оправдаем себе си. И трето, че ако поискаме прошка, ще я получим. Ще бъдем възстановени и ще живеем в мир с Бога.

Нека имаме надежда в Бога!