Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (9)

9.

Не след дълго, откакто Глория бе излязла от бялата стая, се отвори широко двукрилна врата. На прага се появи Лукас и Титос го позна веднага в мислите си: „Дяволът!?“.

— Не, господарю, аз не съм Дявола — със същото плавно движение се приближи Лукас към уплашения момък.

— Само дяволът може да чете мислите ми — още повече се уплаши Титос и се заоправдава: — Простете ми! И аз не съм никакъв господар. Аз просто съм един ковач на железни мечове и по някой път златни украшения.

— По някой път!? Та ако не сте вие, то ние „вечните бледници“ да не съществуваме — нареченият от Глория доктор Лукас бе доближил вече момъка и то с истинско поклонническо изражение на лицето. — Господарю!

Титос инстинктивно се отдръпна и стъпи на повърхност, която се разлюля и той изгуби равновесие. Като че ли се разтвори земята под него. Полетя с главата надолу в бездна, изпълнена с млечнобяла субстанция, приличаща на мъгла.

— Сега обаче, за да не губим време, то ще трябва да пътуваме! — Лукас бе до него и го държеше за едната ръка, като му показа, че трябва да разпери ръце, все едно че плува. Титос схвана начина на владеене на падането и заплува в мъглата, заедно с бледото същество до него.

— Господарю, сега летим надолу към пещерите, дълбоко под земята, в планината Кайрнгорм. Като пристигнем, всичко ще ви обясня.

Титос не знаеше да вярва ли на всичко това, истина ли бе или сън?