Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (5)

5.

Корабът пое в посока към пещерите на острова, където бе и тайното място за пребиваване и съхраняване на съкровищата.

Джакомо влезе в капитанската си каюта, където го чакаше неговата Изура. Тя се бе излегнала на легло, постлано със скъпи кожи.

— Върна ли се най-после? Очаквах добра плячка, а като погледнах навън, то ти ми доставяш само гърла за хранене — с неохота се обърна красавицата към него.

Джакомо очакваше подобна реплика, защото знаеше, че младата жена се нуждаеше от скъпоценни неща, а не от допълнителни главорези. Той се просна на леглото до нея и я обгърна, прокарвайки ръка към гърдите й. Възбуди се, но се овладя.

— Изура, любов моя, този път не си познала! — каза й той в ухото и бръкна в джоба си. Извади оттам пръстена, който бе все още облян и полепнал от кръвта на Пелопония.

— Ами видях от прозореца, че си пленил трима, които бяха с чували на главите и мъже в затворнически дрехи, та дори и още други — с все още кисел тон започна да се увива в него Изура.

— А това какво е? — показа й той пръстена.

— Това е кърваво желязо, Джако. Какво по дяволите е това? — обърна се тя погнусена на другата страна.

— А сега какво е това, мое скъпо цвете? — Джакомо изтри пръстена от една лисича кожа. Лъч светлина се промъкна през прозореца и обля пръстена.

— Не мога да повярвам! Ти луд ли си? — жената видя как пръстенът освети цялата каюта и засия ослепително, и продължи да пита: — Джако, какво е това? За мен ли е? Дай ми го, моля те!

Пиратът също се зачуди на особения му блясък и чувството, което се настани в него. Искаше дори да го запази за себе си, но бе обещал на Изура да я дари с нещо изключително.

— Това е пръстенът, направен от моя син Титос! — каза Джакомо и го постави на средния й пръст.

Изура промени начаса изражението и на очите си, и това на лицето си. Лудостта я завладя с все сила. Това определи и съдбата й, и живота й.

— Ти и син? Титос, твой син? Ха, ха, ха… — изсмя му се чернокосата красавица. — Ти наистина не си с всичкия си, Джако. Чула съм, че Титос е най-исканият мъж в цялата околия. Ако не бе ти, то той би бил моя избор. Не говори глупости повече.

— Добре, ей сега ще ти докажа обратното — каза той, като извика на охраняващия каютата пират да доведе пленения Титос.

— Да-да… Може и да си го пленил, но той не е твой син — засуети се Изура. — Той е син на Майстора и това всички го знаят.

— Добре, сега ще видим.

След минути въведоха пленника. Свалиха мръсния чувал от главата на младежа. Титос смирено погледна към Изура, потривайки запрашените си очи. Цялата му риза бе в кръв и накъсана на парчета от борбата с пиратите. Под нея обаче се показваше великолепно тяло, с ясно изразени коремни мускули.

Жената потрепна от видяното и впи луд поглед в младежа. Забрави за Джако. Забрави за това, какво би могъл да й стори този непредвидим и жесток пират. Тя стана и се отправи към дървената маса, до която бяха застанали Титос и държащите го двама пирати. Лудостта я бе обхванала окончателно.

— Освободете го от оковите! — заповяда тя.

Джакомо гледаше и се чудеше какво да предприеме. Чувстваше, че ситуацията е вече извън неговия контрол, но изчакваше действията на Изура.

Слънчев лъч огря масата и след това попадна върху приближаващата, с почти изцяло отворени уста, жена. Пръстенът блесна пак и Титос го видя и позна.

— Този пръстен е мой! — извика той и понечи да хване ръката на Изура. — Той е за моята любима. Направил съм го с потта и сълзите си. Свалете го веднага!

— Да-да. Тъкмо това мислех да направя. Ха, ха, ха! — изсмя се ехидно красавицата и се приближи още по-напред до момъка. — Това е подарък от моя Джако и е вече мой завинаги. Дори ще трябва да ми викаш „мамо“, ха, ха, ха!

— „Мамо“? — Титос знаеше, че пръстенът има способността да замъглява съзнанието, но в този случай не можа да разбере какво целеше чернокосата. — Остава да викам на този пират Джакомо, „татко“? Така ли?

— Да, точно така, Титос! — намеси се пиратът, който все още не знаеше как да обясни защо му е баща. — Ти си мой син!

— Моят баща е „Майстора“ и никой друг. Това, че е бил убит преди да се родя, нищо не означава — каза Титос, с явно гневен глас.

— Много малко хора знаят истината за теб, сине. Чичо ти Йоргус е един от тях, разбира се и майка ти — изправи се Джакомо от леглото и започна да говори с тих глас. — Аз убих баща ти при нападението преди двадесет и пет години, момче и след това те направих, като любих насила майка ти. Харесваше ми тази жена, бях влюбен в нея, но тя ме отхвърли…, завинаги. Остана ми ти, сине.

— Не, не съм ти никакъв син, проклет да си Джакомо! — изрева Титос с глас и понечи да се хвърли срещу пирата. — Ти си чудовище!

Охраната го задържа, като стовариха тежките си щитове върху главата му. Момъкът се просна на пода в безсъзнание.

— Е Изура, би ли го разгледала по-отблизо? — каза с изопната устна и изкривен вляво врат Джакомо, като добави: — Разгледай половата част, скъпа.

— Няма нужда — изсъска красавицата. — Вижда се и отдалеч, че е надарен като теб, а и като че ли ти е одрал и кожата, проклет да си, Джако!

— Знаеш ли още кои са тук, скъпа? Самият генерал и дъщеричката му, която е само двадесетгодишна. Снощи си правила дори бал за годишнината — каза той, гледайки я в очите. — Е, да…, това знаеш, но не знаеш, че синът ми Титос е убил един кандидат за тази дъщеричка и е бил дори герой, като татко си…, ха, ха, ха! Заради това геройство превзехме форта, като на шега. Самият генерал бе в затвора, за да го разпитва и бие. Моят син! Да бие моя син! Ще го убия…! Доведете този изверг и него, и дъщеря му, веднага! — заповедта бе отправена към двамата пирати.

— Оставете сина ми тук, той вече идва в съзнание, ха, ха, ха! Изпечен момък е! Нали, Изура?

Двамата главорези излязоха и поеха към помещението, където държаха пленниците.

След като Титос дойде пак в съзнание, то той се изправи, опря се на дървената маса и смирено попита:

— Джакомо, къде е Пелопония, моята любов? Моля те, не я убивай, тя носи твоя внук.

— О-хо, виж, Изура, ще ставам дядо — саркастично се обърна той повече към него, отколкото към нея. Ей сега ще я доведат, сине.

Изура се загледа втренчено в пръстена. Изразът на лицето й все повече се променяше, откакто го бе сложила.

— Той ни вика! — каза тя, без да уточнява за какво става въпрос. Само луд би изказал такива думи, с такъв втренчен поглед. — Той ще ни посрещне! Чака ни…

— Какви ги говориш, скъпа? Какво ти става? — с обезпокоен глас промълви пиратът. — Този поглед ме плаши. Има една жена на острова, която има същия поглед. Това е майката на Титос. Не ме плаши и ти сега.

Титос си спомни как от време на време майка му се втурваше по кучетата и започваше да вика по тях и тогава погледът й бе същият, като този на Изура. Всички знаеха, че майка му понякога става луда и не знаеше какво говори. Спомни си и как, когато трябваше да залепва лабиринтите на пръстена, че тя също бе дошла да го вика за обяд и как пръски пот се лееха от челото й. Бе много горещо. Попадналите пръски пот на майка му върху пръстена, оказа голямо влияние на качеството. След този случай, той продължи да охлажда обработката с новия метод. Но когато майка му се загледа в пръстена, изказа същите думи и със същия поглед: „Той ни вика!“ Титос не й обърна тогава внимание, защото си я знаеше, но сега той се замисли. Каква ли сила се криеше в този пръстен?! Пръстен, пропит с безнадеждна любов и с огромна, майчина мъка.

Не след дълго влязоха главорезите, бутайки грубо Пелопония и баща й, генерала. Девойката се противеше с всички сили на опипващите я мъже, като се мяташе встрани и махаше с малките си юмручета във въздуха. Генералът бе се примирил със съдбата си и чакаше кога най-сетне ще го убият, за да се отърве от човешките мъки, които го очакваха. Само дето не можеше да защити дъщеря си и това най-много го болеше. Но ако му се отдадеше възможност, то той би я използвал, за да даде живота си за нея.

— А ето ви и вас! — изръмжа Джакомо и с ехидна усмивка продължи: — Как е да си вързан, генерале? Не е като да раздаваш само заповеди във форта?

— Ще си платиш, кучи сине — злокобно го погледна Максимус, опитвайки се неуспешно да се развърже.

— Май е време за някои тайни да се появят на бял свят?

— Какви тайни? — извика Пелопония, погледна пирата с унищожителен поглед и изопна, като струна тялото си.

Титос, вече дошъл на себе си от удара с щита, гледаше и не вярваше какво става тук, в тази миришеща на мухъл пиратска каюта. Прилоша му пак, като видя как един от главорезите стовари юмрук върху любимата му. Пелопония, обаче отметна дългата си коса и с непредвидимо движение я уви около шията на удрящия я пират, след което рязко скочи във въздуха, направи почти пирует и така с косата си го задуши. Застана зад него и с триумфален поглед каза:

— Освободи баща ми или този ще умре!

— Ами да умира — с още по-ехидна усмивка, Джакомо се запъти към сабята си, намираща се на крачка разстояние от него — нямам нужда от такива слабаци като него, но от теб, като че ли имам повече нужда.

— Кажи за тайните, „татко“ — Титос искаше никой да не пострада, заради буйната реакция на любимата му и пое дипломатично инициативата в каютата в свои ръце като добави: — Пелопония, скъпа, остави го, не си заслужава.

Изглежда разбрала, че доникъде няма да доведе всичко това, тя остави пирата и каза:

— Да, Джакомо, тайните?

— Тайните са жестоки и след като ви ги кажа, ще се наложи да избирате между живота и смъртта. Или по-точно между мен и смъртта…, ха, ха, ха!

Джакомо пое сабята в ръцете си и я завъртя изкусно, както никой друг по тези земи не умееше да прави това. Замахна с нея и отряза косите на Пелопония от шията на охранителя-пират. Уплашен до смърт, главорезът се отдръпна светкавично от девойката и замръзна на място.

— Искам ви в семейството на пиратите, всички ви. Искам сина ми Титос да е главатарят тук и мой заместник. Искам, генерале, ти да водиш войските ми, а ти Пелопония да отгледаш внука ми тук! Ясно ли ви е сега какво искам от вас? — Джакомо се изпъчи и удари по масата със сабята. Парче дърво отхвръкна и се заби в стената.

Всички загледаха с невярващи очи какво говори главатарят-пират. Първи се опомни Титос:

— Съгласен! Ако върнеш пръстена, който направих за любимата ми.

— О, не, не, само това не! Джако! Нали няма да ми го вземеш? — каза Изура и с умолителен поглед се уви около него, като бе готова дори да го убие.

— Съгласен?! — Пелопония бе извън себе си.

— Да, скъпо дете, така трябва да бъде — неочаквано в решителния момент се намеси и генералът, който изглежда добре бе преценил възможностите на Титос.

В капитанската кабина настъпи тишина, която не продължи повече от минута, защото отвън се почука и глас на пират оповести:

— Капитане, пристигнахме! Да отбивам ли в ръкава или ще пазим мястото тайно от новаците?

— Нямаме никакви тайни повече, Костос — изрече Джакомо, явно опиянен от развилите се в негова полза събития и добави: — Влизай в ръкава! Да излязат всички новаци на палубата!