Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (49)

49.

След това петимата особи, начело с кмета, се запътиха към посочената от Греам сграда. За да отидат дотам, то бе само необходимо да преминат моста, свързващ Мюзикхебау и улицата Питхайнкаде. Висящият мост бе едно от последните творения на Амстердамската архитектура. Направен изцяло от желязо и железни въжета, то той бе мултифункционален. Ако се наложеше, то мостът можеше много лесно да се премести, като се повдигне с кран и се постави за минути на друго място. Но засега този мост бе неделима част от сградата на музиката в града.

След като премина моста, малката групичка се понесе към библиотеката, движейки се забързано и мълчаливо. Преминаха до новата придобивка на Амстердам, а именно заведение с около 500 вида бира от цял свят, след което се насочиха към подлеза, водещ до новата част на града. Подминаха библиотеката, петзвездния хотел Хилтън и магазина Макро Медия. От лявата им страна бе водата, която бе част от така наречените „храхтове“ или с други думи канали, пълни с вода, идваща, както от морето, така и от реката Амстел. Пресякоха доста натоварената улица Принц Хендрих. Оттук нататък се простираше царството на проститутките, наречено „Червените фенери“.

Амстердам е много необичайно място и почти неразбираемо за обикновения човек, когато стане въпрос за устройството на това царство. Намира се в самото сърце на града, непосредствено до централната гара. За голямо разочарование на вярващите в Исус, то дамите на любовта са разположили своите палати около така наречената „Стара църква“. Сградата, в която се намира тази църква е построена през 1306 година и тогава е била една от най-почитаните в Амстердам. Сега е превърната в сорт музей. Но най-фрапиращото е, че срещу вратите й са се облещили полуголите, пищни гърди на тлъсти, сластолюбиви дами.

Минавайки покрай вратите на проститутките, малката групичка дори и не забелязваше как дамите ги канеха в будоарите си. Дори Греам, който бе така заинтересуван от този вид любов, не ги поглеждаше.

Отминаха „Червената зона“ без особени инциденти и тръгнаха в посока към така наречените „кофишопове“. Тези малки заведения за продажба на леки наркотици се намираха от дясната им страна. Ужасна и неприятна миризма на марихуана се стелеше във въздуха. Разбира се, те бяха свикнали отдавна с тази типична за Амстердам смрад, но знаеха, че без продаването на наркотиците, то градът би изгубил самоличността си и най-вече данъчните приходи от това.

Туристите, предимно младежи от Западна Европа влизаха на малки групички в тези заведения, разполагаха се на масите и пушеха марихуана, необезпокоявани от никого. В другите държави това бе забранено, а забраненото винаги зове. Затова и тук, в Амстердам, свободата на това да имаш достъп до забраненото бе оценявана от туристите. От това печелеше градът на Йоп.

— Вече наближаваме, господа! — задъхвайки се каза Греам и продължи на пресекулки, сочейки напред и нагоре към върха на кръгла кула, построена с малки тухлички. — Това там е кулата на Калкмаркт, където е и практиката на доктор Лукас. А дали се казва Вирюли, това не знам, Бери. Нали така се казвахте, господине?

— Да, така се казвам, бароне — отвърна Бери, с все още кисела физиономия.

Когато наближиха, практиката на домашния лекар на Бери и Теодора, то жената недвусмислено се обърна към Йоп с думите:

— Кмете, тук нещо не ми харесва. Всичко това е толкова неестествено. Нашият доктор Лукас не може да е това, което го описва този английски джентълмен!

— Не се притеснявайте ни най-малко, скъпа. Сега ще научим всичко.

— Дано, дано — отговори тя, като погали пръстена си.

— Предлагам да вляза сам, за да го подготвя за това ни посещение — оповести Греам, когато наистина пристигнаха на точното място, а именно Калкмаркт 8.

— Не, аз не мисля така! — каза Бери с подозрителен тон в гласа и продължи: — Ще влезем ние с Теодора първо, за да не будим подозрение в присъстващите. Ще го изведем навън и тогава ще видим.

— Добре — съгласи се баронът, като и другите кимнаха с глава за одобрение.

Практиката на доктор Лукас Вирюли се намираше в стара, но красива сграда. Тази сграда била построена по времето на голямото величие на Амстердам, а именно 1680. Тогава градът бил един от най-важните търговски центрове в Европа. Много злато и скъпоценни стоки заграбила Холандия по това време от колониите си, както на Изток, а именно Индонезия, така и в Южна Америка. Всичките тези богатства дали възможност на тогавашните собственици на кораби да строят разкошни сгради в града.

Наследница на тази великолепна постройка била доктор Степанхов, също бивша домашна лекарка. Тя излязла в пенсия миналата година и оттогава, Теодора и Бери не бяха чули нищо повече за нея. Тя бе позволила на доктор Вирюли да продължи с практиката на домашен лекар.

— Добър ден! — каза Теодора, обръщайки се към дежурната асистентка. — Нямаме уговорка с доктора, но се налага да се срещнем с него незабавно! Ще го уведомите ли?

— Разбира се! — отговори асистентката, като добави: — Изчакайте само малко. Той е зает в момента с току-що пристигнал пациент, който също е без уговорка за време.

Бери се прилепи до вратата, придавайки си вид, че търси някаква брошурка. В кабинета на доктор Лукас Вирюли се чуваше, доста ясно и детайлно, странен разговор.

Доктор Лукас се обърна към влезлия вече мъж, който се представи за доктор Сторх, психиатър в Амстердам:

— Познавам ви много добре, колега Сторх! — и продължи, питайки най-учтиво: — Какво ви носи насам? Доколкото знам не сте мой пациент.

— Да, така е колега, но мой пациент е и ваш пациент и ми се налага да ви помоля за помощ.

— Разбира се! Надавам се също, че вашето питане няма да е в разрез с нещо, което ние лекарите наричаме „медицинска етика“ — засмя се Лукас.

— Ами честно казано, колега, има елементи на съмнение за нарушаването на етиката, но като чуете за кого става въпрос, сигурно ще ми помогнете.

— Интересно, изплюйте камъчето!

— Става въпрос за сина на Йоп, кмета на Амстердам.

— За Клас ли? — учудено засили глас Лукас — та той не е идвал от много време при мен. Млад е, не се е оплаквал отдавна от главоболието, което пък винаги е било нещо, като част от ежедневните му оплаквания миналата година.

— Така си и мислех — каза Сторх.

— Но аз, като че ли много се раздрънках, колега. Какво е станало, за да питате за него?

— Ами в момента е в „лудницата ми“ — със загрижен тон каза психиатърът и продължи: — Той наистина е луд, колега!

— Всички сме луди във вашите очи — засмя се Лукас.

— Добре, тогава слушайте какво се случи днес в моята практика и вие ще решите дали да ми дадете досието му или не.

— Досието на Клас? Това е изключено, колега! Но ми е интересно да чуя какво се е случило. Слушам ви!

Сторх описа всичко с подробности какво се бе случило в неговата клиника.

Бери се бе слял почти с вратата, като едва не бе влязъл вътре в кабинета, вследствие натиска му върху дръжката, за да чуе по-добре разказа. Нищо не му убягна.

Явно досието на Клас бе предадено на психиатъра, защото Лукас неочаквано отвори вратата и Бери почти падна в кабинета.

— Бери, какво правиш тук? Подслушваш ли? — засуети се Лукас. — Хайде влизай. Колегата ми, доктор Сторх си отива и без това.

— Нека остане, докторе, има за какво да остане. Отвън е кметът Йоп с още няколко особи, които ще ти е интересно да видиш — каза Бери и продължи с по-строг тон: — Вече всичко се знае! Кой сте вие, кои сме ние „бледниците“. Имаме много да си говорим.

— Но, Бери, какви ги говориш?

— Само името Греам или „барон Олаф“ ще е достатъчно, за да ги приемеш и да ни разкажеш всичко.

— Ясно! — предаде се Лукас. — Викай всичките и затворете вратите. И Теодора ли е „бледник“, което не го вярвам.

— Да, така е. Тя не е, но тя има пръстена на Титос.

— Какво? — едва не припадна Лукас в ръцете на Сторх и промълви с умопомрачен поглед. — Пръстенът на Титос е намерен?