Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (35)

35.

Събудиха се по едно и също време, около дванадесет на обяд.

— Ами, то май няма нужда да се обличаме. Ние сме готови да тръгваме, скъпа? — прозина се Бери и погали Теодора по косата.

— Да, така е. Малко ми е лошо — с кисело лице изтегна ръце нагоре жената. — Май ще отложим разходката до замъка, Бери.

— О, не! И дума да не става. Ще ти донеса кафе. Силно шотландско кафе и ще ти мине — засмя се той и настоя: — Да ставаме!

— Ох, боли ме всичко — продължи да се глези Теодора.

— Казах, ще ти мине! Тръгваме!

— Но трябва да се обличам.

— Нали си облечена — присмя й се той и продължи подигравателно. — Само маратонките ти трябват и си готова.

— Не, не… Без кафе никъде не тръгвам.

Бери отиде до телефона, набра рецепцията и поръча две кафета с кроасани и конфитюр.

Закусиха обяда си в леглото, излязоха след това навън и зачакаха за такси.

„Дано само да не бъде индиеца на смяна!“ — замоли се вътрешно Бери.

Таксито дойде и млад мъж, около тридесет и пет, слезе от него. Те отидоха при него и казаха, че поръчката е за тях.

— За центъра, господине — каза Бери и затвори вратата на Теодора, след което седна до нея.

Тръгнаха в посока центъра, където се намираше и замъкът на кралица Мери.

— Хубаво е времето днес — понечи да завърже разговор Бери.

— О, да. Казват, че няма да вали — осведоми ги шофьора и погледна в огледалото. Срещнаха си погледите с Бери.

— Значи ще можем да разгледаме добре замъка — намеси се и Теодора.

— Вие сте туристи? — каза шофьорът. — Така си и мислех. Имате особен акцент. Да не би да идвате от континента?

— Да, познахте. Амстердам! — гордо изрече Теодора и добави, смеейки се: — но нямаме дрога в нас.

— Амстердам ли казахте? — озадачено се обърна назад шофьорът. — Вчера двама колеги ми разказаха как някакъв тип от Амстердам им взел акъла с някакви бързи движения и особени маршрути. Казвал, че е от клана на МакЕвън. Ха, ха, ха. Но аз не вярвам на такива глупости.

— Със сигурност са глупости, господине. Всички от Амстердам преувеличават нещата по някой път — понечи да се присъедини Бери към неговото мнение и то, само и само да не породи подозрителност в Теодора. След това добави: — Вие не вярвайте на всеки.

Колата подмина площада Андрю и започна да слиза по Принцесстрийт. На Бери му беше вече познат този път, но си замълча.

— Наближаваме ли? — изрече Теодора, но като зърна замъка възкликна: — Каква красота! И то точно в сърцето на града.

Таксито спря в подножието на възвишението, където бе построен замъка. Теодора слезе първа, а Бери остана да се разплати с шофьора:

— Колко ви дължа, господине?

— Осем паунда и малко пакетче дрога — шеговито му отвърна младежът.

— О, да. Добре — Бери толкова бързо се премести от задната седалка при него, че той не повярва на очите си.

— Какво бе това чудо? Вие сте същия турист… Да! А аз не вярвах на Шон.

Бери се върна пак със същата бързина на задната седалка. Подаде му парите.

— Дрога нямам — намигна му той.

Теодора не бе и забелязала какво бе станало.

— Плати ли му, скъпи?

— Да.