Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (22)

22.

Новината за залавянето на пирата бързо се разчу из цялата околност.

Титос и Пелопония бяха седнали на верандата на къщата им във форта и си говореха за бъдещи планове, когато на вратата се почука и влезе слугата им.

— Заловили са Джакомо и ще го обезглавяват тази седмица, в Кавала — каза с неподправено задоволство влезлият мъж. — Най-после ще се избавим от този злодей.

— Не говори така за бащата на Титос — със скрита ирония се обърна Пелопония и смеейки се допълни: — Ще ходим да гледаме? Какво ще кажеш, Титос?

— Да, скъпа, ще ходим. Защо пък не?! — Титос се подпря на стола си и с видимо удоволствие добави, обръщайки се към слугата: — Искам да видя как ще умре този главорез. Но как са го хванали, Йоргус?

— Ами просто Маркус си ходил на обиколка и що да види, лежат трима на брега. Явно са били толкова изнемощели, че не са могли дори и да се помръднат.

Титос влезе в трапезарията, седна на стола до дървената маса и се замисли: „Как бих желал и мама да дойде да види как умира този изнасилвач и убиец. Но няма да мога да я убедя да дойде. Тя няма да иска. Тя не може да иска, след толкова мъка. Но той е пък и мой биологичен баща“ — младежът започна да премисля другата страна. Обхванаха го съмнения: — „Той ме обичаше, може би?“

Титос се запъти към изхода на верандата, като по пътя се загледа в огледало, поставено до вратата.

Не изглеждаше добре. Кожата на лицето му бе станала така бяла, а по гушата му се бяха появили листообразни петна, наподобяващи люспи.

„Какво ли става с мен? — погледна с тревожен поглед още един път в огледалото момъкът. — И всичко това след потриването на пръстена в ленената ми риза? Но къде ли е той сега?“

Пелопония му бе разказала как Лукас, синът му, бе влязъл във водата и как пръстенът се е изгубил след това в морето, може би завинаги.

В последно време Титос виждаше промени и в нея, и в детето. Ставаха все по-бледи и по-бледи. Слънцето също им пречеше да се чувстват добре, а през нощта, когато бе пълнолуние, в тях се надигаше животинско чувство за убиване и пиене на кръв. С всеки изминат ден отбягваха плодовете и зеленчуците. Ядяха с голямо удоволствие полукърваво месо от младите агнета. Какво ли ставаше с тях? За радост никой не забелязваше тези промени. Може би само слугата Йоргус, но това не влизаше в работата му и той си мълчеше.