Бари Късел
Мистерията на изгубения пръстен (20)

20.

Пръстенът със златните лабиринти, изваяни от Титос, направи пирует и се отправи към морското дъно.

Голямата риба, нападнала Пелопония, забеляза светещия златен предмет и се спусна към него.

Пръстенът така и не докосна дъното, защото бе поет от голямата риба и нагълтан в огромната й паст. Тя се спусна покрай скалата и пое по течението, водещо към големия риф. Лудост нахлу в нея и тя се устреми с такава сила под скалата, че това й начинание, само дето не й костваше главата. Удари се в подводна скала, превъртя се и се спусна в дълбините. Там я чакаше смъртния й противник, черната водна змия. Змията не се поколеба и нападна с изопната устна. Двата зъба се забиха в мекото туловище на рибата и тя се свлече на дъното. Водната змия нагълта рибата и доволна се стрелна към дълбините под скалите, опасващи острова. Леговището й бе в пещерите, където Джакомо бе настанил тайното си съкровище. Там я чакаха току-що излюпените от нея яйца и тя трябваше да се грижи за тях.

Пристигнала вече, тя се плъзна безшумно по слузестия бряг и се отправи към гнездото.

Змията навреме се отмести, когато един чепат клон се стовари почти до главата й. Човек бе я нападнал, а тя мразеше хората. Винаги й причиняваха болка.

Изглежда този човек бе в голяма необходимост от храна, щом се осмеляваше да я нападне в тези дълбоки пещери.

Джакомо забеляза навреме змията да излиза от водата и си мислеше, че поне днес ще могат да ядат нещо с Изура и Лукреция. Не успя да я заклещи с чепатия прът и тогава видя как магьосницата с умело движение я хвана за опашката и я издигна нависоко, за да не може да я ухапе. Изура не се стърпя, взе острия нож и го заби в жълтия корем на змията.

Проснаха я на земята и Джакомо бе толкова радостен, че дори не се обиди от закачките на двете жени, които му казаха, че все повече пропуска жертвите си да му избягат. Изура дори му се присмя:

— Една змия не можеш да улучиш, Джако. Пък камо ли мен да ме заклещиш, както преди.

— Да видим какво ще ни донесе този обяд. Да запалим огън, за да я опечем — пиратът така й не обърна внимание на закачките на жената.

— Ах, какво е пък това! — извика Изура, разпаряйки корема на змията. — Пръстенът! Моят златен пръстен, Джако!

Пиратът мислеше, че чернокосата вече е превъртяла и съвсем не му се влизаше в спор с нея, когато и той го забеляза.

Падайки от корема на змията, пръстенът изгря с пълна сила, когато слънчев лъч се стрелна от процепа на скалата и попадна върху него.

Цялата пещера се огря в златно сияние. Това бе невъзможно и Джако изпадна в паника.

— Какво ли не е възможно на този свят! — възкликна Лукреция и добави изпадайки в транс. — Това не е случайност, Джако, не е…

Изура постави пръстена на ръката си и той така дълбоко влезе в плътта на пръста й, че почти се сля с костта му. Лудостта бликна в очите й и тя завика:

— Джако, обичам те! Лукреция, обичам те!

Опекоха змията и се насладиха най-после на месо.

Досега, много време след като флотата на Маркус ги нападна, те се криеха в тази тайна пещера. Прехранваха се със запасите в скривалищата, но в последните месеци те се свършиха и се осланяха предимно на риба и водни змии и понякога някоя птица или прилеп. Джакомо бе станал неузнаваем, с дълга брада и озлобени очи.

Така им се искаше и на тримата да излязат на брега, да видят слънцето изцяло, а не само в процепите на пещерата.

В главната пещера бе невъзможно да се върнат, понеже самият той, Джакомо, бе срутил входа и много камъни се бяха натрупали там. Но дори и да можеха да се върнат в старата база, то го нямаше „бурето“, за да могат да излязат на сушата.

— Знам как да излезем оттук! — закрещя изведнъж почти полудялата Изура. — Знам!

— Разбира се знаеш, Изура — потвърди Лукреция. — Пръстенът ми го казва и на мен! Нали трябва да се върнем в „базата“ и да се гмурнем точно там, където Пелопония и Титос се гмурнаха.

— Да, но те така и не излязоха повече на повърхността — изломоти Джакомо, клатейки невярващо глава. — А и трябва да отидем в „базата“. Всичко срутих навремето. Не можем да отидем там!

— Да се опитаме да разчистим входа. Ще ни струва време, но си заслужава. Пръстенът го казва, Джако, не аз — зафъфли магьосницата и продължи ентусиазирано: — А представи си, че те са се измъкнали, посредством езерото и пещерите. Те са живи, знам го! Чувствам го! Да опитаме, Джако?

— Да опитаме! Ами ако там ни чакат войници, веднага ще ни хванат — запротиви се Джакомо.

— Няма, никой няма сега там! Пръстенът го казва!

— Да, така е Джако — Изура, опиянена от блясъка на пръстена, се насочи към изхода на пещерата и започна да размества камъните.

— Добре, да започваме, тогава.

Няколко седмици бяха нужни тримата да разчистят входа към „базата“. Работата бе трудна и на няколко пъти почти се отказваха, но пръстенът ги теглеше навън към света.

Накрая се появи и старата база на пирата. Езерото в средата, масата до него. Тя бе все още в добро състояние. Имаше тук-там кости и черепи от старите му другари, но това не бе важно за Джако. Важното бе езерото.

Лукреция отиде до нишата, която преди беше нейна и много се зарадва, когато откри някаква метална брошка и къса триглава куха тояга. Те бяха скрити в процеп над нишата й. Тя ги взе и се запъти към езерото, където Изура вече бе готова да се хвърли във водата.

— Почакайте, първо трябва да обсъдим какво ще направим — каза магьосницата, обръщайки се към пирата.

— Няма какво да обсъждаме, Лу! Тръгвайте след мен и пръстенът ще ни води — не изчака отговора на Джакомо Изура и се хвърли в езерото. Заплува към мястото, където точно Пелопония бе се гмурнала преди време. Пръстенът блестеше на ръката й и Лу, и пиратът не се поколебаха да я последват. Гмурнаха се в студеното езеро и заплуваха под вода след Изура.

След няколко скали и подводни рифове, те стигнаха мястото, където имаше течение и вход към пещера. Изура не се поколеба и взе лявата страна на подводната скала.

Почти нищо не се виждаше в дълбочината. Въздухът вече бе на привършване, когато Изура започна да губи съзнание. Тогава Лукреция извади от джоба си металната брошка и я доближи до пръстена. Пространството се освети и те ясно видяха входа към пещерата. От кухата тояга Лу взе глътка въздух и я подаде на Джакомо. Той първо настигна Изура, пусна й въздух, като обхвана устните й със своите. Чернокосата се свести моментално и пое към огрения от пръстена път.

Успяха да изплуват нагоре. Вдъхнаха жадно въздух и се насочиха към брега, намиращ се в пещерата.

С ужас видяха изпъстрения с кости и черепи бряг, до плоска скала. Явно тук бе имало поголовно избиване или нещо друго.

Джакомо веднага схвана ситуацията, след като видя множеството скорпиони, щракащи с опашки и биещи по повърхността на скалата.

— Стойте на място, не се приближавайте до брега. Пълно е със скорпиони! — извика той на двете жени.

— Да опитаме в друга пещера? — изплашено заудря с ръце по водата Лукреция.

Изура не дочака ново подканяне, гмурна се пак в бездната и заплува надолу към дъното. Пирата и Лу я последваха.

След като достигна дъното, чернокосата се отправи надясно, по посока на подводната скала и попадна на течението, което бе така силно, че не можеше повече да се отклонява от него. То помете и тримата със страшна сила, в посока към брега на острова.

За секунди те бяха просто изхвърлени от течението в лагуната, където преди бе „бурето“. Оставиха се на вълните и те ги изхвърлиха на брега.

Смъртно уморени, тримата останаха така няколко часа да лежат на пясъка до скалата. Радваха се, че най-после са на въздух и слънце.