Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moscow Club, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоузеф Файндър
Заглавие: Московският клуб
Преводач: Боряна Василева; Йорданка Пенкова
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК Горекс Прес. Интерпринт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Иван Димитров; фирма "Качин"
Художник: Камен Стоянов
ISBN: 954-616-002-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12086
История
- —Добавяне
68
Москва
Младият човек не беше на себе си. Говореше направо пред камерата. Неизвестният техник от КГБ беше застанал пред обектива и го снимаха съвсем отблизо.
Кадрите бяха в много едър план и хората пред екрана виждаха, че младият мъж говори под изключителен натиск.
— Аз снабдявах терористичните групи с екипировка — казваше човекът. Често нравеше паузи. Едното му око играеше.
— Как си набавихте тази екипировка? — чу се глас зад камера.
— От американското Централно разузнавателно управление и Съвета за национална сигурност — отвърна човекът. Тикът в лявото му око беше неконтролируем. — Те доставиха експлозивите и другата екипировка.
— Значи сте били пионка на американското разузнаване?
— Да.
— Защо се съгласихте на такова гнусно престъпление срещу народите на Съветския съюз?
Лицето на младия мъж се изкриви от нерешителност, лявото му око трепкаше лудо, очите му се навлажниха. Накрая изкрещя:
— Това е лъжа! Вие ме накарахте да го направя! Следвах вашите заповеди! Няма да участвувам в този кошмар, в тази измама. Не можете да ме принудите да говоря лъжи!
Избухна в плач, наведе глава, а после отново погледна в камерата със зачервени, подпухнали очи. Каза, вече тихо:
— Аз не съм престъпник.
Гласът зад камера прозвуча груб и остър като метал:
— Спомняте ли си какво е направил цар Иван Грозни с архитектите, на които възложил да построят катедралата „Василий Блажени“?
Човекът бе обърнал глава и гледаше невидимия си инквизитор.
— Аз не…
Отново се чу острият глас:
— Забравил си историята на собствената си страна. Иван Грозни не искал архитектите някога да построят нещо, което да съперничи по хубост на „Василий Блажени“.
Младият човек с ужас разбра.
— О, Господи, не! Моля те, Господи, не!
— Спомни си значи?
— Не! Моля ви, не!
— Иван Грозни наредил да избодат очите им. Сега си спомняш, нали?
— Моля ви, недейте! Моля ви, моля ви!
Хората, които гледаха видеоекрана, бяха като вцепенени.
— Сега не би ли повторил признанието си малко по-убедително? — каза гласът зад камера. Невидима ръка подаде на младия руснак хартиена кърпичка. Той избърса очите си, вдигна поглед и преглътна.
— Да.
Отново изрече признанието си, този път много по-убедително.
— Благодаря ви — каза гласът.
Младият мъж се разплака. Но внезапно се чу силен трясък и на челото му се появи червено петно с големината на монета. От него шурна кръв: направилият признание беше застрелян изотзад. Гротескно се свлече на една страна.
Мониторът на видеото угасна.
— Отлично, — извика Павличенко към един от дванадесетимата мъже, седнали около масата в подземието на Лубянка. — Искам това веднага да се редактира. Оставете само признанието.
Пръв заговори началникът на Пето главно управление:
— Този Фьодоров. Имаме ли филмов материал за срещата му с терористите?
— Да — отвърна друг глас — на началника на московската милиция. — Срещна се с тях в един изоставен гараж, който ние му бяхме осигурили и в който държеше пластичните експлозиви и прочее.
— А терористите? — последва друг въпрос. — Кой от тях е жив?
— Тези, които убиха приятеля ми Сергей Борисов — каза Андрей Павличенко. — Бях принуден инцидентно да взема това решение, за да съм сигурен, че няма да бъда заподозрян в съучастие. Същите, които заложиха бомбите в метрото и в Болшой театър. Когато мине всичко, ще бъдат изправени пред съда, ще бъдат обвинени за финалния терористичен акт, с който нямат нищо общо, и ще бъдат екзекутирани. Те ще са нашите изкупителни жертви и няма да са живи, за да ни опровергаят.
Не беше нужно да обяснява, че един от терористите, стар „зек“ на име Яков Крамер, е известен на КГБ още от началото на шестдесетте, когато негови приятели взривиха бомба на улица „Горки“. Редното беше Павличенко, тогава висш офицер от КГБ, да заповяда атентаторите да бъдат прибрани. Но вместо това той реши да не прави нищо. Знаеше, че някой ден може да му послужат.
Така и стана. Един от синовете на Крамер беше арестуван и затворен в Лефортово в една килия с този нещастник Фьодоров, току-що споминалия се Фьодоров, експерта по взривни устройства. Той бе научил младия Крамер на всички тънкости по изработването на бомби и му бе пуснал мухата. След това другият син на „зека“ беше затворен в психиатрична клиника. Нещата се развиха точно според плана на хората на Павличенко, разработен на базата на задълбочен психологически анализ. Крамерови бяха превърнати в терористи. И, разбира се, никак не беше трудно да бъдат прехващани писмата им до Горбачов.
Всички терористи бяха свързани с дъщерята на американския аристократ Уинтроп Леман, богатия и влиятелен Уинтроп Леман, който в отчаяното си желание, преди да умре, да изведе любимата си дъщеря от Русия, е бил принуден да сътрудничи на крайнодесните фанатици от САЩ, поставили си за цел да ликвидират ръководството на Съветския съюз.
Така поне искаше Павличенко да изглеждат нещата.
— Разрешете да доложа.
На вратата стоеше офицер от вътрешната охрана на КГБ.
— Да? — каза Павличенко.
— Другарят Бондаренко — обяви офицерът.
— Нека влезе.
Иван Бондаренко от Осми отдел, управление С (нелегални) на Първо главно управление, който отговаряше за „преките действия“, или „мокрите дела“, влезе в стаята. Каза задъхано, без да сяда:
— Имам основание да вярвам, че американският агент изменник е в Москва.
— Какво? — ахна Павличенко.
— В консулския отдел на съветското посолство в Париж са направили съпоставка на снимките — започна да докладва Бондаренко и спря, за да си поеме дъх. — Колкото и невероятно да звучи, изглежда Стоун е влязъл в Москва под чуждо име, като е успял по някакъв начин бързо да се сдобие с виза. Сравнението на резултата от лазерно оптическото сканиране на документите за получаване на входна виза със снимките, които получихме от Светилището, го потвърждават.
— Това вероятно е свързано по някакъв начин с пристигането на американците — рече безизразно Павличенко и стана от масата. — Искам всеки от вас да мобилизира целия личен състав и цялата техника, с които разполага, за да бъде спрян този човек, преди да е разкрил плана ни. Жив или мъртъв — не ме интересува. Той влезе направо в задния ни двор. Ще го намерим. Този глупак едва ли си дава сметка, че се е хванал в капана.