Джоузеф Файндър
Московският клуб (65) (Къртица 3)

64

Вашингтон

Директорът на Централното разузнавателно управление Тед Темпълтън взе думата пръв. Настойчивият му поглед обходи събраните около черната мраморна маса: първо по-младите членове на Светилището — заместника му Роналд Сандърс и Роджър Бейлис от Съвета за национална сигурност. После се спря с почтителна усмивка на по-възрастните — Евън Ренолдс и Флечър Лансинг — легендарните, най-добрите, най-умните.

— Това, което не разбирам, е — каза той — какво трябва да го е прихванало, че да замине за Москва. Точно пък там.

Флечър Лансинг веднага вдигна все още волевата си брадичка и го прекъсна. Гласът му беше дрезгав, произношението му — ясно и вашингтонско. Напомняше на Бейлис филмов артист от тридесетте години.

— За да отърве кожата — започна той.

— Защо ви изненадва това, за бога? — попита раздразнено Евън Ренолдс. — На мен ми се струва напълно логично. По всичко личи, че пътят му води право натам; изглежда, възнамерява да намери доказателството, което може да реабилитира баща му и него самия. Не си струва да го обсъждаме.

— Надявам се, че подбудите му са лични — рече Лансинг. — Иначе наистина е станал изменник, избягал е при руснаците и им е продал това, което знае…

— Ако този човек е в Съветския съюз — каза Ренолдс, — толкова по-наложително, всъщност задължително става веднага да бъде намерен и неутрализиран.

Бейлис се хвана, че гледа разсеяно из стаята. Дори в този толкова напрегнат момент не можеше да си наложи да не мисли, че е прекалено издокаран. Това го караше да се чувствува още по̀ не на място. Повечето от тези хора бяха облечени в доста износените, несъобразени с никаква мода сини костюми на богатите по наследство. Докато Бейлис носеше тъмносив костюм от италианско трико, който изглеждаше точно толкова скъп, колкото и беше, синьо-жълто раирана връзка на клуб „Метрополитън“ и елегантни мокасини от тънка като хартия змийска кожа. Напълно си даваше сметка, че прилича на млад кариерист.

Напомни си (често го правеше) защо е тук, защо го бяха поканили да работи в тази свръхсекретна организация. Той беше един от малцината членове на Съвета за национална сигурност, които получаваха не само строго поверителния бюлетин на националното разузнаване, а и много по-секретната ежедневна сводка за президента. Това бяха десет страници най-подбрана разузнавателна информация, до която имаха достъп съвсем малко хора във Вашингтон. Организацията имаше нужда от свой представител в Белия дом, както и от някого, който да изпълнява ролята на свръзка с Маларек, човекът на М-3 във Вашингтон.

Вече го имаха. Нещо повече: Бейлис така бе наредил нещата, че фондация „Американски флаг“ подслушваше всички незащитени телефонни линии на Белия дом (за да са сигурни, че тайните им не изтичат). И най-важното — контролираше щателно телефоните на Маларек. Нищо не биваше да се оставя на случайността.

Сега Бейлис знаеше какво ще поискат от него. И три минути по-късно го чу.

Флечър Лансинг спря за миг поглед върху него и бързо го отмести встрани.

— Господин Бейлис ще трябва да се свърже с Маларек. Хората на М-3 могат да свършат тази работа.

— Не — каза пресипнало Бейлис.

Последва дълго възмутено мълчание. Бейлис видимо се изчерви.

— Искате аз да дам заповедта за убийството на Чарлз Стоун — каза той.

— Искаме да съобщите на М-3, че Стоун е в Москва, в случай че хората му не знаят — каза меко Лансинг. — Това е всичко.

Бейлис почувствува върху себе си погледите на четири чифта очи.

— Има твърде много неща, които не зная — отвърна колебливо той. — Познавам ви…, заедно… ръководихме „къртицата“. Да. Но доколко можем да бъдем сигурни в този… този М-3?…

Знаеше, че това е скандално нарушение на протокола в Светилището. Тук не се задаваха въпроси, не се поставяше под съмнение мъдростта на старейшините. Само бръмченето на климатичната инсталация нарушаваше надвисналата тишина.

— Не мисля, че той трябва да знае подробностите — каза Сандърс, навел напред рамене, сякаш все още играеше в защитата на футболния отбор в колежа.

— Той участвува във всичко това заедно с нас — възрази Флечър Лансинг. — И трябва да добавя, е много ценен член на екипа. Тед?

— М-3 е най-голямата тайна на ЦРУ от времето на Бил Донован насам — рече Темпълтън. — Дори и по-голяма. Твърде голяма, за да бъде поверена и на самите служители в управлението. Името му е Андрей Павличенко.

Очите на Бейлис се разшириха.

— О, господи!

— Досието на Павличенко е толкова ултрасекретно — намеси се Сандърс, — че за него няма никакви данни дори и в най-секретните компютри в управлението, до които достъпът е ограничен.

Темпълтън продължи:

— Павличенко беше млада, изгряваща звезда в съветското разузнаване, когато през 1950 година един от нашите хора подходи към него.

— Как, но дяволите, го принудихте да сътрудничи? — попита Бейлис. — С какви компрометиращи материали разполагахте?

Лансинг погледна многозначително Темпълтън и му кимна.

Темпълтън кимна в отговор и каза:

— Научихме, че крие миналото си. Родителите му са били депортирани и убити от хората на Сталин, а той е бил отгледан от техен родственик. Никога нямаше да бъде допуснат и на километър от Лубянка, ако някои бе научил за това. И така, този човек си пробива път нагоре, имам предвид — бързо, и скоро става пръв помощник на Берия, Сталиновия началник на тайната полиция. С наша помощ, то се знае.

— Което ще рече, че той в душата си е украински националист — рече Бейлис. — В крайна сметка — враг на държавата.

— Това не е първият случай, когато такъв човек успява да се промъкне в първите ешелони на съветското ръководство — каза старият Евън Ренолдс. — Спомнете си за Петро Шелест, който се представяше за непоклатим поддръжник на руското господство над собствения му украински народ и предан член на Политбюро. Едва по-късно бе разобличен като таен украински националист.

— Украинец или не — прекъсна го Лансинг, — важното е, че силно ненавижда цялата проклета съветска система, системата, която е погубила родителите му. Точно на това можем да разчитаме. По същество неговите интереси съвпадат с нашите.

— А вие сте давали на Павличенко зоб. — Бейлис употреби думата от шпионския жаргон за вярната, но не особено важна информация, с която се подхранват „къртиците“.

— Трохи, незначителни неща от време на време — каза Темпълтън. — Не толкова много, че да започнат да го подозират, но достатъчно, за да направи силно впечатление. Казвали сме му какво мисли президентът по даден въпрос, доколкото това не би навредило на интересите ни. Давали сме му и по-значителни неща. Предварително сме го предупреждавали за доста нападения по въздуха във Виетнам. Дори ни се наложи да провалим някои от операциите на нашето разузнаване, Плайа Хирон например, като разбрахме, че е обречена на неуспех…

— Достатъчно, за да му даде тласък нагоре по стълбата — рече Флечър Лансинг, — без сериозно да накърняваме собствените си интереси. Точно толкова, че той да изглежда страхотно проницателен.

— А защо сте сигурни, че този човек няма да се окаже по-лош и от Берия? — попита Бейлис.

Лансинг сплете пръсти.

— Ние не очакваме, че борбата за власт ще бъде безкръвна, господин Бейлис. Това, знаете ли, няма да е като изборите за президент. Но сме възхитени от мечтата му. Преди се свързвахме с него чрез посредници. През последните няколко години, откакто го избраха в Политбюро. Павличенко очевидно е счел за неблагоразумно да допуска каквито и да било контакти.

— За каква мечта говорите?

— Чували ли сте за Киевската Рус? — поинтересува се Лансинг. — Вие сте съветолог, нали така?

— В университета бях специалист по съветските въпроси, не по руските — отвърна Бейлис.

Лансинг поклати глава с леко неодобрение.

— Едва ли човек може да знае за Съветския съюз нещо, което наистина си струва, без да познава из основи руската история. През единадесети век това, което е сега Русия, е било една политическа общност, национална държава, известна като Киевска Рус, начело с княз Ярослав, наричан още княз Ярослав Мъдри. Това е била първата руска държава. По онова време Киев е бил седалището на руската власт. Вие, разбира се, знаете, че Киев е столицата на съвременна Украйна.

— Това ми е известно, сър — дръзко го прекъсна Бейлис.

— Така. Киевска Рус поддържала тесни приятелски връзки с европейските царе. Тя била децентрализирана федерация на сравнително самостоятелни области. Търговията била в разцвет. Там е люлката на руското възраждане.

— Разбирам — рече Бейлис. Беше започнал да схваща смисъла на тази лекция по история.

— Павличенко — обобщи Лансинг — като страстен украински патриот, чиито родители са му били отнети и убити от хората на Сталин, през целия си живот е хранил една мечта — да събори старото и да положи ново начало. Той вижда себе си, поне така предполагам, като един съвременен Ярослав Мъдри.

— Но Горбачов вече извършва сериозни промени — възрази Бейлис.

Темпълтън заговори с въздишка на раздразнение, сякаш Бейлис беше някакво досадно дете:

— Както сме констатирали хиляди пъти, Горбачов е временна фигура. Той не може да остане дълго, няма да остане. После — това е въпрос на месеци, може би дори на седмици — враговете му ще го свалят и ние ще бъдем изправени пред едно дясно, неофашистко съветско ръководство, което ще бъде опасно. Не можем да поемем този риск. Не можем да поставим всичко на карта.

Бейлис кимна, онемял от смайване.

— С нашия човек — намеси се и Сандърс — подготвяме не само появата на златните арки на „Макдоналдс“ в Москва, но и на рекламните табла на „Копъртън“ във всички курортни градчета на Крим, на бензиностанциите „Ексън“ и на крайслерите, на търговските центрове „К“ и на компютрите „Епъл“. На всичко възможно. Става дума за окончателното възстановяване на капитализма в Русия. Точно както е било преди революцията.

— Но ако дадем на Горбачов възможност… — започна Бейлис.

Директорът на Централното разузнавателно управление се прокашля.

— Роджър, Горбачов вече я имаше. Време е да сложим нашия човек. Ако продължим да чакаме, историята ще мине покрай нас. И отново ще бъдем върнати към студената война.

— Но как точно възнамерява Павличенко да заграби властта? — попита Бейлис.

— Не знаем, Роджър, и искрено казано, не ни интересува. Но всичките ни сигнали показват, че това ще стане скоро, може би в разстояние на шест месеца. Някъде след срещата на високо равнище. След броени часове някои от нас заминават за Москва. Поогледай се добре, докато си там, защото, като се върнеш от полета на „Трансуърлд Еърлайнс“ Вашингтон — Москва, нещата ще бъдат различни. Сигурен съм, че следващия път, когато нашият президент отиде в Русия, ще преговаря с друг човек.

Бейлис кимна.

— Ще се свържа с Маларек — каза той, — веднага след като си тръгна оттук. — Отново кимна, преглътна и се усмихна на останалите от Светилището. — Благодаря ви. Чувствувам се поласкан. — Вдигна длани и усети стягане в гърдите. — Благодаря ви.