Джоузеф Файндър
Московският клуб (59) (Къртица 3)

58

Колкото по-надолу се спускаха по петдесетметровия комин, вонята ставаше все по-непоносима. Момчето имаше фенерче, опита се да го насочи към стената и стъпалата, но успя да освети най-вече подметките на Стоун. Дръжките бяха хлъзгави и покрити с ръжда, трудно беше да намериш стабилна опора. Кракът на Стоун се подхлъзна на долното стъпало и той цопна без предупреждение в тъмната вода.

Повечето беше вода. Бяха влезли в първичен канал за отпадни и дъждовни води, който водеше към вторичните колектори, по-широки тунели, в които се вливат всички останали. Този беше широк около метър и половина и висок едва метър и осемдесет. Предназначението му бе да прихваща оттичащата се от улиците вода. Отгоре плуваха разни боклуци — празни цигарени кутии, найлонова торбичка от „Ив Сен Лоран“; смачкан презерватив. Беше толкова тъмно, че Стоун не различаваше цветовете. Каменните стени сълзяха и бяха покрити с мрежа от тръби.

Двамата тичаха по единия от двата тесни бетонни бордюра покрай зловонния поток.

— Ще ви заведа до главния канал — каза момчето, — така че да виждате къде вървите. После изчезвам.

— Много съм ти благодарен. — Газеха във вода до чатала. — Впрочем, ти имаш ли име?

— Жак. Джеки.

— Приятно ми е да се запознаем, Джеки.

— С приятелите често сме се спускали тук. Става много по-лесно, като се излезе от първичния канал. Тунелите стават по-широки и вървиш вече по сухо.

— Удоволствие ли ти доставя да го правиш? — Стоун направи гримаса. Вонята на изпражнения ги заливаше на талази, като че идеше от съседен тунел. Докато вървяха, на места през решетките и люковете проникваше светлина от шумните улици горе.

— Да, понякога. Има над хиляда километра канали, но е лесно да се ориентираш къде си. Виждате ли? — показа стената горе и насочи фенерчето към закрепена върху зидарията табелка: имената на улиците, които се пресичаха над тях. — Можете да се научите много бързо. Тук дайте наляво!

Тесният тунел внезапно излезе в друг, много по-широк, река с бетонни брегове по метър и двадесет от двете страни. Джеки се изтегли на мускули и се качи на брега, Стоун го последва.

— Сега ще бъде много по-лесно. Можем да вървим в това направление доста време. Чух, че не много отдавна тук долу обикаляли и лодки, но ченгетата ги забранили — тези, които ограбват банките, ги използували, за да избягат.

Стоун бръкна в джоба на якето си и измъкна кутия цигари.

— Против миризмата — обясни той, като запали една, а после предложи и на Джеки. Той се възползува от поканата. Разкашля се. Сигурно никога преди не беше пушил.

— Какво сте направили наистина? — попита Джеки.

— Нали ви казах, всичко беше инсценирано.

— Инсценирано — предъвка думата момчето. — Значи имате някакъв враг.

— Така предполагам.

— Кой?

Стоун замълча и дръпна от цигарата.

— Всъщност не зная. Имам си някои теории.

Джеки се замисли за момент над казаното, после попита:

— Женен ли сте?

— Не зная. Мисля, че съм.

— Мислите, че сте ли?

Нещо изшумоли и тъмен силует се стрелна към тях по бетонната пътека.

— Котка ли е? — попита Стоун.

— Плъх.

Животното, което беше по-едро от всички плъхове, които Стоун беше виждал или дори си бе представял, се шмугна покрай тях, като се отри в мокрия му крачол.

— Господи! — каза Стоун. Разтърси го силна тръпка.

Момчето изкрещя от ужас, но бързо възвърна самоуверената си поза.

— Стават много по-големи от този — подхвърли с насмешка то и се изкикоти нервно. — Чакайте, какво е това? — Замръзна на място.

— Нищо не чувам — каза Стоун.

— Ш-ш-ш! Тук долу има още някой.

За момент останаха абсолютно неподвижни. Имаше нещо едва доловимо, неясен звук, доста различен от далечния тропот отгоре.

Джеки изключи фенера и потънаха в непрогледен мрак.

Шумът ставаше по-силен: стъпки, драскане на метал върху камък. После се чуха приглушени гласове.

— Можете ли да виждате? — попита Джеки.

— Едва-едва. — Очите на Стоун постепенно привикваха към тъмнината.

— Да тръгваме. Вървете покрай стената: Мисля, че са намерили отворения люк. По дяволите, сега и аз съм в капана заедно с вас!

Докато вървяха, Стоун чуваше гласовете, вече доста ясно, а после лъч от фенер заигра по стената на тунела на петдесетина метра зад тях.

— Те са — каза Джеки. — Насам!

Побягнаха. И двамата се мъчеха да се движат колкото се може по безшумно и по-незабелязано, докосвайки стената на тунела с ръце.

— Тук завийте — прошепна Джеки.

Влязоха в тесен тунел, който рязко се спускаше надолу. Нагазиха във вода до кръста. Стоун пипна джоба на гърдите си — паспортите и касетите бяха все още сухи.

Гласовете започнаха да се чуват по-слабо. Джеки го изведе до друг широк тунел и двамата се изкачиха на брега. Водата шумно се стече от дрехите им. Няколко крачки по-нататък се чу друг звук — шумоленето на плъх.

— По дяволите — каза Стоун.

Джеки светна за малко с фенерчето към стената и намери табелката с имената на улиците.

— Ако не вдигаме шум, може изобщо да не ни намерят.

Продължиха да тичат по тунела, който зави няколко пъти.

След като бяха бягали почти петнадесет минути, без да чуят нито звук от полицаите, Стоун каза:

— Хайде да потърсим изход.

— Няма проблем. Трябва ни друг първичен канал, който, води до някоя тиха улица. Като се ослушаме, ще разберем коя е безопасна. Последното нещо, което искаме, е да излезем на някой булевард.

— Впрочем, къде се намираме?

Джеки освети стената, потърси малко с лъча на фенерчето и намери една табела.

— „Монпарнас“. Пресечката на булевард „Распай“ и булевард „Монпарнас“. Точно до гробищата.

Този път беше ред на Стоун да чуе стъпки.

— Настигат ни.

— Не. — Джеки тръсна пренебрежително рамене и се огледа. — Чакайте.

— Чуваш ли?

— По дяволите! — каза малкият. Имитирайки интонацията на Стоун.

— Да потърсим друг първичен канал — предложи Стоун.

— Тук някъде има един. Трябва да има.

Гласовете се чуваха вече силно и ясно — няколко мъжки гласа си подвикваха един на друг:

— Насам, насам!

— Знам един път — каза Джеки.

— Ами да тръгваме тогава — подкани го Стоун.

— Тук наблизо е.

— Давай!

Стоун хукна по бордюра, като опипваше пътя си с протегнати ръце.

— Не, чакайте. Елате насам. Зная един път, който, предполагам, полицаите не знаят.

— Дрън-дрън.

— Е, може би само някои от тях. Не го знаят много хора — каза гордо Джеки.

— Ами да тръгваме вече.

От тунела, който бяха напуснали преди пет минути, се чу глас:

— Чуваш ли това? Хей там!

Джеки скочи от брега в зловонния шлюз Стоун веднага го последва. Преплуваха на отсрещния бряг, отново се изкачиха на брега и побягнаха към друг тесен тунел.

— Ето го! — прошепна победоносно Джеки.

— Къде?

— Ето там горе. Виждате ли го? — Момчето освети с фенерчето решетка на стената на метър и нещо над главите им. — Помогнете ми да се кача.

Стоун хвана ръцете си и момчето стъпи на тях, залови се за една тръба, изтегли се нагоре и стъпи с двата крака на издатина в стената.

— Оттук! — Викът идваше от петнадесетина метра.

Момчето хвана горния край на решетката и я дръпна. Тя се отвори със стържещ звук. На долния й край имаше панти и тя увисна като капак. Джеки се промъкна през отвора, а Стоун, по-висок и по-силен, успя да се изкачи по водопроводната тръба. След минута и той се шмугна вътре. Тунелът бе не повече от метър на метър.

— Затворете я! — нареди момчето.

Стоун изви несръчно тяло, хвана решетката и я издърпа нагоре, докато се затвори.

— Ш-ш-ш!

Гласовете сега идваха от тунела точно под тях. Стоун се запровира след момчето, мокрият камък стържеше коленете му. Не им се наложи да пълзят дълго. След около четири метра се озоваха пред друга метална решетка. Момчето я избута и тя се отвори.

— Внимателно — каза то. — Излизането е най-трудното. Отвън има тръба. Хванете се за нея и ще можете да се спуснете долу. — Протегна ръце през отвора и заопипва стената. — Ето. — Хвана се за тръбата с извити навътре ръце, залюля се и краката му увиснаха вън от тунела. Бяха стигнали до подобно на пещера място и Стоун разбра, че вече не са в каналите — нямаше нито вода, нито миризма. Беше нещо друго.

Стоун лесно се спусна долу, скочи на земята до момчето.

— Това за изход ли го смяташ? — попита той. — Къде по дяволите се намираме?

Момчето щракна фенерчето и го насочи към стената.

На Стоун му секна дъхът.

Право пред тях имаше врати, водещи в нещо като стая, чиито стени на пръв поглед бяха кафеникави и неравни. Очите на Стоун се заковаха в тях и той с ужас разбра какво представляват всъщност: човешки кости. Стените бяха изградени от човешки черепи и пищяли, подредени плътно и, спретнато в страшни прави редици. В камъка над входа беше издълбан надпис:

ARRETE!

C’EST ICI L’EMPIRE DE LA MORT

„Спрете! — гласеше надписът. — Тук е империята на мъртвите“.

Намираха се в катакомбите.