Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moscow Club, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоузеф Файндър
Заглавие: Московският клуб
Преводач: Боряна Василева; Йорданка Пенкова
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК Горекс Прес. Интерпринт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Иван Димитров; фирма "Качин"
Художник: Камен Стоянов
ISBN: 954-616-002-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12086
История
- —Добавяне
52
Москва
Яков Крамер беше приключил с редактирането за деня. Седеше в стъклената си преграда в издателство „Прогрес“, уморен и натъжен.
Степан бе взривил вече три бомби в центъра на Москва, а Аврам все още не бе освободен. Нямаше никаква реакция.
Бяха направили ужасна грешка.
Той беше изпратил две писма до Кремъл, като и в двете бе дал да се разбере, че ще продължат с атентатите и скоро ще бъдат принудени да дадат гласност на исканията си. Знаеше, че Политбюро не би искало такава публичност сега, в навечерието на Московската среща.
А любимият му син Аврам си оставаше в психиатрията и с всеки изминал ден мозъкът му се рушеше.
Издателството беше вече почти опустяло, но Яков знаеше, че Соня все още работи в своята преграда на другия край на голямата зала. Щеше да дойде всеки момент с палтото на гърба и с умореното изражение на лицето и да каже, че е време да си тръгват. Яков пооправи бюрото си и стана да я потърси.
Ето я, вече идваше насреща му. Изпитваше ирационално задоволство от общото им чувство за време. Тя някак си винаги знаеше, когато е готов за тръгване.
Не обичаха да се целуват в службата, защото не бяха женени, а руснаците имат викториански предразсъдъци за публичните прояви на чувства. По-добре да не обиждат хората. Но когато излязоха, сграбчи ръката й и почувствува топлата вълна на любовта си към нея. Обичаше я, с всеки изминал ден я обичаше все повече.
Бяха се запознали тук, в „Прогрес“, преди години. Яков току-що бе освободен от Гулаг. Соня беше проверител и проучвател на фактите, красива саможива жена, която не общуваше с другите и отбягваше приятелствата. Яков, ценен заради способностите, но отбягван заради лицето си — от страх, наистина, от ужаса, който повечето хора изпитват пред физическите деформации, той знаеше това — обичаше да си фантазира за тази дребна тъмнокоса жена със зелени петънца в тъмните очи. Сигурен беше, че е жена с минало. Защо иначе такава красавица ще се държи като калугерка? Една сутрин, като минаваше покрай бюрото й, Яков каза нещо, нещо доста остроумно. Тя го погледна право в очите, усмихна се и го срази, прониза сърцето му.
По обяд същия ден тя се появи пред бюрото му със сандвич от дебели филии кисел черен хляб и сирене и му предложи да си го поделят — не била гладна. Жест на дете, което иска да се сприятели. Питаше, се дали го прави от съжаление. Разговориха се, тя се смя на шегите му, спори с него за някаква книга и вечерта, когато я изпращаше до блока, в който Соня живееше с овдовялата си майка, той я целуна насред проливния дъжд. И тя не се отдръпна! Искаше му се да знае какво с нея не беше наред. Когато се опознаха по-добре, тя говореше от време на време, но винаги много общо, за травмите в миналото си, за злополучни любовни връзки и други такива. Той искаше да знае всичко за тази жена и разпитваше кои са били тези мъже, тези негодници, как са могли да я изоставят? Но тя се усмихваше тъжно и не казваше нищо.
През годините, откакто живееха заедно — като любовници, не като съпрузи — на Яков му се струваше, че и двамата в известен смисъл са наранени и че именно това ги свързва.
Сега му се искаше да й разкаже всичко за това, което правят със Степан за освобождаването на Аврам, но беше невъзможно.
„Може и да одобри това, което вършим, не зная“ — мислеше си той.
Не, щеше да бъде много егоистично да й каже. „Тя в никакъв случай не трябва да пострада от това, което правя“ — реши той. Соня никога не биваше да научи.
Спомни си за американската репортерка, която беше идвала да се срещне с нея, и се запита какви ли са тайните, които Соня крие от него. Да, бяха разговаряли за миналото й, но от разказите всичко излизаше така нормално, че Яков не можеше да не си задава въпроса, дали тя наистина не крие нещо. Възможно ли беше да мислиш по този начин за човека, когото обичаш?
След работа трябваше да напазаруват, да се редят на опашка за хляб, после за мляко, после за пиле (пилетата в магазина изглеждаха сиви и мършави) и след това за зеленчуци. Целият този скапан ритуал не беше случаен, Крамер знаеше това. Карай тези селяндури да работят по цял ден, след това да висят по опашките за храна и вечер ще са така капнали, че няма и да помислят да се бунтуват.
После пътуваха дълго с метрото, пресякоха калния двор, влязоха в изпъстрения с петна от урина вход на сградата и най-сетне си бяха у дома.
Оставиха покупките на масата в кухнята и се спогледаха с раззинати от отчаяние и изтощение уста.
— Яков, не ми се готви точно сега — каза Соня.
— Недей, аз ще сготвя. Ти поседни.
— Не, и ти няма да готвиш.
— Какво искаш да кажеш? — попита той и разбра какво му намеква. — Соня, може да съм прекалено уморен…
— Не — каза тя, приближи се бавно и го целуна. Целуна го по двете бузи, и по хубавата, и по грозната, а после по устните.
Макар че с годините красотата й беше малко поизбледняла, в нея беше останало нещо завладяващо, в тъмните й очи имаше нещо трогателно, дори трагично. Той я намираше удивително еротична. Не беше вече млад, не можеше да я люби толкова често, както преди, но тя неизменно го възбуждаше. В нея имаше нещо, което го караше да се чувствува страхотно мъжествен. Те не се хвърляха в страстта необуздано като пубертети, любеха се по-спокойно, по-нежно.
Станаха, бавно отидоха в спалнята и започнаха да се събличат. Соня внимателно свали дрехите си, сгъна ги и ги сложи на нощното шкафче, до снимката с баща си, когото толкова много бе обичала. И се любиха.
После останаха да лежат в отпусната прегръдка и тя заразтрива врата и рамото му.
— Никога не те напуска, нали? — попита го нежно.
— А?
— Гневът. Дори и да освободят Аврам, ти ще продължаваш да го носиш в себе си.
Нямаше никакъв смисъл да спори с нея, така че не й отговори.
— Искам да бъдеш предпазлив.
— За какво говориш, Сонюшка?
— Понякога ми се струва, че ме следят много внимателно, може да забележат.
— Не разбирам за какво говориш. — Той седна и я хвана за раменете.
— Моля те, Яков. Няма защо да ми казваш нещо повече от това, което вече зная. Но искам да се пазиш.
— Соня…
— Намерих на пода един илик. Празен илик, адресиран до президента.
Той ужасено я гледаше в очите. Как така го беше намерила? Толкова беше внимавал.
— Соня, искам да ти обясня…
— Не, Яков. Не ми обяснявай. Моля те. Не зная дали това, което правиш, е хубаво или лошо, но зная защо го правиш. И ме е страх. — Гласът й стана дрезгав, вече говореше през сълзи. — Не искам нещо да ти се случи. Някога ще ти разкажа нещо за живота си отпреди да те срещна, но сега не мога. Дала съм обещание. Искам само да бъдеш много, много предпазлив. Заради двама ни.
Тя плачеше. В неговите очи също се появиха сълзи. Непоносимо му беше да я вижда така нещастна, сърцето му се късаше. Искаше да я попита: „Как можеш да ме обичаш? Толкова съм грозен, отвътре и отвън, такова чудовище съм, как можеш да ме обичаш?“ Но не каза нищо, само я гледаше тъжно през сълзи, така, както се гледа нещо, което всеки момент може да ти бъде отнето.
Вашингтон
Рано сутринта, съсипан от напрежение, Роджър Бейлис се опитваше да си отдъхне в сауната на сградата с правителствени канцеларии до Белия дом, когато телефонът иззвъня. Протегна се и вдигна слушалката.
Беше директорът на Централното разузнавателно управление.
— Обади ми се по обезопасена линия — каза Темпълтън.
Бейлис се надигна, уви около себе си пешкир и влезе в съседната тоалетна, където писоарите бяха снабдени със задействуващи се от топлината плакнещи устройства, монтирани по времето на Никсън. Термосензорите рядко работеха.
Петнадесет минути по-късно вече се бе облякъл, бе се върнал в кабинета си и разговаряше оттам с директора.
— Да, Тед — отговори той, — имаме много добра представа за основното направление, в което се движи. Бих казал, че този доклад за убийството на човека от Секретариата в Париж е съвсем недвусмислен. В общи линии определя координатите.
Изслуша отговора на Темпълтън и се съгласи с него:
— Да. Нека продължим с паспортните и митническите проверки, плюс нормалното полицейско издирване на укриващи се в набелязаните пет-шест града. Но според мен трябва да обърнем особено внимание на Париж.
Отново се заслуша и след това каза:
— Вероятността да се появи съвсем скоро е значителна. Ще го пипнем. Залогът е твърде голям, не можем да го оставим жив.