Джоузеф Файндър
Московският клуб (49) (Къртица 3)

48

Париж

Стоун чакаше Дунаев в кафенето „А ла бон Франкет“ на улица „Рокет“, недалеч от гробищата „Пер Лашез“. Минаха пет, после десет минути, а от емигранта нямаше и следа.

Стоун ядосано погледна часовника си и си поръча пастис. Приличаше на сироп за кашлица.

Както си седеше, започна да се оглежда из заведението за някой, който би могъл да бъде Дунаев. Нямаше такъв човек. Една жена на бара, явно проститутка, улови погледа му и му се усмихна. Минаваше шестдесетте, дългата й червена коса беше лошо боядисана, а на лицето си имаше прекалено много пудра, която не успяваше да скрие бръчките й. Стоун се усмихна неопределено и се обърна на другата страна: благодаря, няма нужда.

Изминаха двадесет минути, а Дунаев все още го нямаше. Инструкциите на жената в катедралата бяха съвсем ясни. Особено бе подчертала, че Стоун трябва да бъде точен. А ето че Дунаев закъсняваше вече двадесет и пет минути.

Дали и с него не се бе случило нещо? Дали не се бяха добрали и до него, както до всички останали? Огледа се внимателно из кафенето за човек, който да изглежда поне малко не на място, за някакъв признак, че Дунаев му крои нещо. Не откри.

Проститутката му се усмихна отново и тръгна към него с пресилено поклащане, като люлееше сладострастно бедра.

— Имате ли огънче? — Попита тя с нисък гърлен глас на пушачка. Говореше английски — очевидно беше разбрала, че е американец.

— Съжалявам, не.

Тя се усмихна, като показа потъмнелите си зъби, вдигна рамене и взе няколко кибритени клечки от бармана. След няколко минути отново се приближи.

— Чакате ли някого? — попита тя и поднесе цигарата до устните си със силно стилизиран жест, наклонила глава встрани. Сякаш се бе учила да пуши от старите филми.

— Да, чакам.

Проститутката издуха цял облак цигарен дим.

— Може ли да седна при вас?

— Съжалявам, не.

— Може пък да ви помогна да намерите някого, когото търсите — каза тя и цъфна в усмивка с цвят сепия.

Стоун кимна. Нещата се изясняваха.

— Мисля — рече жената, — че имаме общ приятел.

Значи такава била работата. Дунаев очевидно беше извънредно предпазлив стар агент и държеше да се изолира от него чрез посредник.

— Моля, елате с мен — каза тя.

Стоун стана от масата, остави няколко франка за сметката и я последва навън.

— Господин Дунаев се извинява, че е толкова внимателен — каза тя, когато тръгнаха по Рю де ла Рокет. — Каза, че сигурно ще го разберете.

— Напълно го разбирам.

— Много е развълнуван, че ще се срещне с приятел на стар приятел.

Тя не преставаше да бърбори и го поведе по малка странична уличка, после спря пред ръбеста, червено-черна кола. Стоун се досети, че това е ситроен, вездесъщото евтино и не много сигурно превозно средство, което първоначално бе имало само три колела, преди френското правителство да разпореди да станат четири.

— Моля — каза тя, като тръгна към шофьорското място, — ще ви закарам при него.

Вратата не беше заключена. Стоун седна на предната седалка до нея и веднага почувствува, че нещо не е в ред. Замръзна от ужас, после бавно обърна глава и видя пистолета, насочен към него от задната седалка.

Вцепени се. Жената се протегна и го претърси с ловкост, която приличаше на професионална. Продължи да се обръща съвсем, съвсем бавно, с бучаща в ушите му кръв, и успя да разгледа по-ясно човека на задната седалка, мъжа, който, изглежда, бе клечал там и бе чакал.

Бяха му устроили клопка, но защо? Дунаев беше предател, убиец, обърнал гръб на съветската държава не по идеологически причини, а от страх за живота си. Беше ли възможно и той да е свързан с фанатиците на Запад, които ръководеха М-3?

— Моля, не се опитвайте да направите нещо — чу се глас зад него. Французин. Говореше английски със силен акцент. Ситроенът се беше отделил от бордюра и се бе слял с движението. — Погледнете в огледалото. Виждате ли колата зад нас?

Стоун кимна бавно. Друг ситроен зад тях явно ги следваше отблизо. Дунаев не пропускаше нищо, това трябваше да му се признае.

— Влиза ли в намеренията ви да ми кажете къде ме водите? — попита Стоун.

Не последва отговор.

Няколко минути пътуваха, без да разговарят. Червенокосата жена непрекъснато поглеждаше в огледалото към колата зад тях. С едната ръка държеше кормилото, а с другата — цигарата. Стоун безмълвно наблюдаваше, пресмяташе, чакаше удобния момент.

Навлизаха в район, значително по-неугледен от този, от който идваха. Много от сградите бяха полуразрушени, а тези, които не бяха, изглеждаха изоставени. Минаха покрай магазин за железария с надупчена от куршуми витрина, покрай бакалница, която беше отворена, но вътре нямаше клиенти. Накрая завиха по отбивка, която водеше в един двор. Ситроенът зад тях продължи по улицата.

— Хайде — каза човекът от задната седалка, — слизай!

Стоун отвори вратата на колата и стъпи в двора. Точно пред него стоеше възрастен мъж в късо палто от черна кожа, все още мускулест, въпреки годините си. Изглеждаше на повече от седемдесет, с дълги кичури бяла коса около широка плешивина. Бледото му лице беше осеяно с бучки мастна тъкан. Дясната му ръка беше протегната сякаш за поздрав. Но държеше пистолет, насочен към главата на Стоун. Пистолетът беше стар, Стоун веднага забеляза това, стар, надежден другар, с който един бивш шпионин не би искал да се разделя. Не беше от обичайните армейски деветмилиметрови „Макаров“. Може би автоматичен „Токарев“ — пистолет, който от тридесетина години не беше вече на въоръжение в Червената армия.

Дунаев ли беше това?

Стоун откъсна очи от пистолета и се усмихна.

— Що за посрещане? — подхвърли на руски той.

— Значи, Вишински ви изпраща — каза най-после човекът.

Стоун кимна.

Човекът се изплю на земята, пистолетът продължаваше да се цели в Стоун.

— Тогава ще изпратя отговор на Вишински — добави той хладно, тихо. — Главата ти.

О, боже! В какво се беше превърнал този руснак?

— Вие Дунаев ли сте?

— Дунаев съм — отвърна човекът. Стоун чуваше равномерния тих шум от стъпки по чакъла зад себе си. Мъжът и жената, които го бяха довели тук. Бавно го заобикаляха. Дунаев повиши глас:

— Ако Вишински, проклетият му кучи син, е решил да се прави на хитър и се опитва да ме намери, има да се пържи в пъкъла. От години чакам този момент.

Стоун разбра какво се бе случило и стомахът му се сви. Беше използувал името не на приятел, на сънародник, а на заклет враг. Вишински, който бе останал в Русия, естествено. И положително считаше Дунаев за предател.

— Искам да ме слушате внимателно — каза Стоун. Сърнето му биеше до полуда. Почувствува раздвижването на въздуха, когато двамата зад него се приближиха. — Знаете, че не съм руснак, господин Дунаев.

Дунаев премигна, но пистолетът му не помръдна.

— Разпознавате акцента ми, нали?

Никакъв отговор.

— Американски е. Знаете това, имате голям опит в общуването с американци. През 1953 година са ви изпратили в Америка със задачата да откриете документ, който е бил нужен на Берия.

За миг Дунаев сякаш трепна.

— Заплашвали сте една беззащитна жена, която някога е била лична секретарка на Ленин. Тя ми даде името ви. Не Вишински. Искам да разберете това.

— Обясненията ви не са достатъчни.

— Вишински е името на другото лице, с което сте ходили при тази жена. Знаех, че няма да се съгласите да се срещнем, освен ако не идвам с някакви… с добри намерения. Това беше най-хитрото, което можах да измисля. Очевидно не съм познал.

Дунаев кимна, почти се усмихна.

— Американец сте. Чувам. Да. — Неочаквано отново повиши глас: — Тогава кой сте?

Стоун започна да обяснява, като внимаваше, но невинаги успяваше, да не изпуска подробностите и така да събуди дълбоко вкоренената подозрителност на емигранта. Разказа му, че се укрива, че срещу него има скалъпено обвинение и че го преследват определени, изменили на дълга си американски институции. Заради това, което е научил. Стоун инстинктивно разбираше характера на Дунаев и сръчно се възползуваше от това. Дунаев бе не само руснак, който познава ужасите на излязлата от контрол държава, но и беглец, който от години пребивава в Европа. Много европейци, преживели годините на Втората световна война — съпротивата, нелегалните движения, емиграцията — изпитват естествена симпатия към мъките на укриващия се от властите човек.

Когато Стоун приключи, Дунаев бавно свали пистолета.

— Достатъчно — каза той на останалите. Стоун се обърна и видя как червенокосата проститутка и приятелят и нехайно тръгват към колата.

— Приемете извиненията ми — рече Дунаев.

Стоун въздъхна, в тялото му постепенно се разля облекчение.

— Сега ми е необходима вашата помощ, много ми е необходима — каза той. — Мисля, че вие можете да ми дадете ключа за събитията, които стават в този момент във Вашингтон и Москва.

— В този момент ли? Но аз…

— Преди години Лаврентий Берия ви е изпратил да намерите нещо, което му е трябвало, за да успее да направи преврат.

— Вие откъде…

— Прикривали сте някого, не е ли така? — Стоун пристъпи на място, мислите му препускаха. — Имало е споразумение между Берия и определени американци, чиито имена се пазят в тайна дори и днес.

Дунаев кимна едва-едва, почти незабележимо.

— И едно от звената в тази верига е била Соня Кунецка — каза Стоун. Това беше обяснението, то се появи в мисълта му с голяма яснота.

Да, обяснението на настоящето наистина се криеше в миналото. Това беше единственият път да се стигне до него, информационните банки на ЦРУ не биха помогнали с нищо.

Началникът на Сталиновата тайна полиция Берия сигурно бе посветил много малко хора в подробностите на плана си и се бе доверявал на Къртицата с кодово име М-3 повече, отколкото на всеки друг. Дунаев, когото бяха оставили жив, сигурно е бил някъде в периферията. Не е знаел най-опасните държавни тайни, но…

— Вие знаете нещо за нея. Трябва да знаете — каза Стоун.

Руснакът се усмихна криво.

— Аз бях свръзката между Берия и Соня Кунецка — отвърна той. — Предположенията ви са правилни.

Стоун едва успя да скрие изненадата си.

— Много се гордея с това — продължи бившият съветски агент. — Берия не би възложил на кой да е да носи писмата му до дъщерята на американския милионер Уинтроп Леман.