Джоузеф Файндър
Московският клуб (47) (Къртица 3)

46

Париж

Стоун се събуди много рано, замаян от дългото самолетно пътуване и чуждия град. Измъчваше го тъпо, пулсиращо главоболие и в първия момент не можа да си спомни къде се намира.

Седна в леглото, почака погледът му да се фокусира и започна да изучава хотелската стая, доволен от строгата елегантност, кадифените тапети на сиви райета, банята със стени от гладък зелен венециански мрамор и изгледа към красивата катедрала „Сен Жермен де Пре“. „За покойник като мен — помисли си мрачно той — стаята наистина е съвсем прилична.“

Беше пристигнал в Париж късно следобед предишния ден. Веднага, след като самолетът кацна на „Хийтроу“, взе такси до Лондон, направо до френското посолство, където получи „спешна“ виза, за да замине незабавно за Париж. Обясни, че в деловите му планове е настъпила внезапна промяна. Беше напрегнат и изтощен, мина му през ум да се качи на първия самолет до Париж, но реши да се придържа към първоначалния си план — да пътува с ферибота от Дувър до Кале, където можеше да се смеси с тълпите туристи.

Слабо познаваше Париж — бе идвал два пъти тук преди години. Тогава градът бе представлявал за него нещо като предизвикателство, нещо, което трябва да бъде завоювано, изследвано, изучено. Сега Париж означаваше спасение, богат избор от места, където можеше да се скрие. Първата му мисъл бе да избере малък невзрачен хотел. По повечето от собствениците на такива хотели не се отказваха да спечелят по някой франк допълнително и положително се поддаваха на подкупи. Стоун имаше нужда от хотел, където да разчита, че управата няма да сътрудничи безусловно на властите, ако или когато се стигнеше дотам. Трябваше му място с малоброен, дискретен и неподатлив на подкупи персонал, който да не допуска никакъв достъп до регистрите си.

Хотелът, който избра, беше малък и доста скъп. Казваше се „Л’Отел“ и се намираше на улица „Боз Ар“. Стаите бяха тесни, като повечето хотелски стаи в Париж, но обзаведени с изящен вкус. Тук бе живял (е, всъщност бе умрял) Оскар Уайлд, което не беше кой знае каква реклама, както и Морис Шевалие, което пък беше. Стая номер четиридесет и шест беше великолепна, следобед я заливаше слънчева светлина.

Беше се регистрирал под името Джоунс и с облекчение бе отбелязал, че администраторката не му поиска паспорта. Едно време, преди години парижките хотели съобщаваха всяка вечер в полицията имената на гостите си и номерата на паспортите им, но за щастие това беше останало в миналото. Сега полицията се опитваше веднъж-дваж годишно да прави проверки на регистрационните карти, но хотелите рядко им ги предоставяха. Въпреки многото приказки за мерките, които се вземат против тероризма във Франция, истината е, че човек може да се настани в хотел под измислено име и да остане там колкото си иска, без да бъде заловен. Ако „злополуката“ на езерото Мичиган беше минала успешно, няколко дни тук щеше да е безопасно дори и за него. Поне така се надяваше.

Беше заспал бързо и дълбоко като упоен.

Сега си поръча закуска в стаята — кафе с мляко и кифлички — и започна да подрежда мислите си. Оставаше малко време, а трябваше да намери колкото е възможно по-бързо един човек.

 

 

В годините след руската революция вълна бежанци от Съветския съюз бе заляла Париж. Те бяха изградили тук своя собствена субкултура, свои ресторанти и нощни клубове, свои социални организации, също както по-късно едно друго поколение в Ню Йорк. Но с измирането на емигрантите изчезваха и техните квартали, от руското присъствие оставаха само следи.

Една от тези следи се намираше в Осми район, сгушена между скъпите магазини за бижутерия и шоколад, малко встрани от „Шанз Елизе“. Там, на улица „Дарю“, е катедралата „Свети Александър Невски“, черква във византийски стил, пълна със стари икони, място за среща на малцината останали „бели“. Стоун отиде в черквата малко преди обед и я завари празна. Единственото живо същество вътре беше младата жена, седнала зад бюро с наредени на него пощенски картички.

Стоун разполагаше само с едно име, Фьодор Дунаев, но почти нямаше съмнение, че човекът живее под чуждо име, добре скрит и защитен. Всеки, който беше работил в тайните служби на Сталин, а след това им беше изменил, положително прекарваше дните си в смъртен страх. Но Стоун знаеше, че има начин да стигне до оттеглилия се агент.

Бяха му известни два факта от живота на Дунаев, които можеха да му послужат. Единият — научен от Уорън Поуг — беше, че го е придружавал човек на име Вишински. Другият се съдържаше в малкото информация, която Ана Зиновиева си бе припомнила от съобщението във вестника за бягството на Дунаев, една подробност, която се помнеше, понеже беше много интересна. Преди десетки години Дунаев бе намерил подслон в Париж под покровителството на емигрантска помощна организация, чието име беше познато на Стоун от нещо, което бе чел някога. Организацията бе основана и се поддържаше от руската православна църква в Париж. На Стоун му се бе сторило странно, че един стар атеист, чекист, е приел помощ от религиозна организация. Но руснаците бяха народ на парадоксите. Одраскай комунист, и отвътре ще се подаде ревностно вярващ руски православен християнин.

Младата жена вдигна поглед.

— Oui?^[1]

— Parlez-vous anglais?^[2]

— Да — усмихна се мило тя.

Стоун побърбори с нея около минута за черквата. Каза й, че е американски турист и е с руско потекло. Лицето на жената светна: и тя била по произход рускиня. Говореше английски с руски акцент — вероятно родителите й бяха емигранти. Стана от мястото си и с гордост разведе Стоун из черквата. Поговориха за Русия и за роднините й и накрая Стоун подхвърли небрежно, че след като е в Париж, не е зле да потърси един стар човек, руснак, приятел на приятели. Дали би му помогнала?

— Как се казва?

Стоун се поколеба за момент, после реши, че вероятността името да й говори нещо е нищожна.

— Фьодор Дунаев.

Жената поклати глава — не била чувала за него.

— Да попитаме свещеника — предложи тя. — Той познава повечето руски емигранти. А ако не го познава, може да ви насочи към някого, който да го знае.

Стоун я последва вън от черквата и в малката съседна сграда, която служеше и за канцелария, и за жилище на свещеника. Зачака напрегнато в голата канцелария. Дали Дунаев беше още жив? Дали пък не живееше под собственото си име? А може и да се бе загубил завинаги в анонимността.

Жената се върна след няколко минути. Сега го гледаше по-различно, по лицето й се четеше тревога.

— Ако почакате тук — каза тя, — един от служителите в канцеларията може би ще ви помогне.

Стоун усети опасността.

— Този човек ще може ли да ми даде телефона му?

— Не — рече притеснено жената. — Но ако почакате…

— Не — отвърна Стоун. — Слушайте внимателно. Вашият приятел има основание да бъде предпазлив. Вие нямате представа кой съм. Но мога да ви уверя, че Дунаев ще се зарадва, ако чуе за свой стар приятел. Ще ви оставя нещо, което да му предадете. Бихте ли ми направили тази услуга?

— Ами… — почна тя колебливо.

— Хубаво.

Толкова по-добре. Писмено можеше убедително да се представи за руснак, докато по телефона акцентът щеше да го издаде веднага. Помоли жената за хартия и плик. Седна до малкото бюро и написа кратка бележка на руски. „Налага се веднага да Ви видя — казваше се в нея. — Изпраща ме приятелят Ви Вишински“. Поемаше риск, в известен смисъл — огромен риск, защото не знаеше дали Осип Вишински все още е жив. Може би от чисто любопитство и успокоен от името на стария си колега, което беше един вид препоръчително писмо, Дунаев щеше да поиска да се срещне с него.

Запечата плика и го подаде на жената.

— Моля ви, кажете на приятеля си да побърза — каза той.

Стоун прекара следващите два часа в руския ресторант отсреща. Хапна малко пирожки за късния си обяд и остана дълго с кафето пред себе си да наблюдава напрегнато входа на черквата. Няколко души дойдоха и си отидоха — приличаха на туристи. Никой не се застоя.

Когато се върна в катедралата, убедил се от наблюдението, че там няма клопка, младата жена все още изглеждаше подплашена.

— Свързахме се с него. Каза, че ще се радва да ви види — осведоми го тя. — Иска да направите следното…

 

 

Чикаго

Пола Сингър мразеше да се храни на очуканото метално бюро, което държавата й бе предоставила, но още повече мразеше да излиза и да си пробива път с лакти през обедната блъсканица в кафенетата и гръцките ресторантчета с храна за вкъщи около сградата на съда. И двете перспективи бяха мрачни, но пък и никой не бе и обещавал, че положението й като заместник-прокурор на щата ще бъде блестящо. Така че седеше зад бюрото, дъвчеше сандвич с шунка и швейцарско сирене и преглеждаше вестниците.

Мислеше непрекъснато за Чарли Стоун от момента, когато я бе стресна с появяването си на предната й врата. Питаше се къде ли е, дали още е в Париж, дали е намерил човека, при когото искаше да отиде.

И дали тя не може да направи нещо за него.

Обърна спортната страница на „Чикаго Трибюн“ и погледът й бе привлечен от малък некролог. Нещо загложди паметта й и тя задържа за момент страницата, преди да прелисти на резултатите от бокса. Върна се към некролога и си спомни кой беше човекът.

Уорън Поуг. Агентът на, ФБР, с когото Чарли бе разговарял в Чикаго, човекът, чийто адрес и телефонен номер Чарли я бе помолил да открие.

Пола изведнъж започна да се дразни от шума наоколо. Изстена тихо, като прочете: „Пострадалият, когото полицията в Индиана идентифицира като Уорън Поуг от Чикаго, агент на Федералното бюро за разследване в оставка, очевидно е загинал, когато малкият му самолет е загубил скорост…“

Датата.

Уорън Поуг бе загинал същия ден, когато Чарли бе разговарял с него.

Чарли беше прав. Наистина убиваха хора.

Чарли щеше да е следващият. Сигурна беше. Щеше да е следващият, ако тя не направи нещо, за да му помогне.

Няколко минути остана да седи с вперени пред себе си, трескави очи, без да знае какво да предприеме. После си спомни името на влиятелния човек, с когото Чарли каза, че се е срещал във Вашингтон — Уилям Армитидж — и разбра, че трябва да му се обади. Чарли настояваше да стои настрана от всичко това, но той само се опитваше да я предпази.

Способна беше и сама да се грижи за себе си, по дяволите!

Щеше да говори по междуградска линия. Знаеше, че ако разговорът продължи много дълго, могат да засекат откъде се води. Но имаше начини да се попречи на това, нали така? Стана и отиде в стаята на шефа си. Той беше излязъл, вероятно да обядва. Прекрасно, телефоните бяха на нейно разположение.

Един от тях беше настолен пулт с вградена защита от подслушване модел „Motorola STU-III SecTel“. Шефът почти никога не го използуваше. Всъщност седмици наред се бе подлагал на какви ли не неприятности, за да вложи държавни пари в това нещо. Вероятно нямаше никакво значение дали линията, по която щеше да разговаря, е, или не е защитена от подслушване, но и най-малката предпазна мярка не беше излишна.

Набра номера на един свой приятел в Ню Йорк, съпритежател на нещо, което тя наричаше за себе си „голямата страшна адвокатска фирма“, един от хората, които печелеха два пъти повече от нея.

— Кевин — каза Пола, когато той се обади, — трябва ми една услуга.

Кевин беше много внимателен и най-важното — не задаваше никакви въпроси. Свърза я с Вашингтон, с канцеларията на заместник държавния секретар Уилям Армитидж през конферентното устройство. Ако съществуваше някаква възможност разговорът да бъде проследен, нямаше да стигнат по-далеч от номера на огромна фирма за правни услуги в Ню Йорк. Наслука!

Забарабани нервно с пръсти по металния плот на бюрото, питаше се дали ще може да се свърже направо с Армитидж и дали той ще повярва на това, което имаше да му каже за смъртта на стария служител на ФБР в Чикаго.

Най-после по линията прозвуча женски глас и съобщи:

— Канцеларията на заместник държавния секретар.

Пола издекламира кратката история, която си бе намислила, готова да кръстоса шпаги със секретарката.

После изстина от ужас.

— Не знаете ли? — попита загрижено секретарката. — Съжалявам, но господин Армитидж почина преди няколко дни.

Тя затвори телефона и седна. Започна да разтрива слепоочията си. Прилошаваше й от страх. Очите я боляха. Отвори чантата си и извади нещо, което Чарли й бе дал.

Беше изцапана с кръв пластмасова карта с формата и размера на кредитна карта. На нея беше щампован телефонен номер, на който се таксуват телефонните разговори, когато си на път.

Чарли го беше взел от човека, когото беше убил, човека, който го бе нападнал в Чикаго. Сигурно няма да е трудно — бе казал той — да се издири източникът, да се намери някакво име, с което да се свърже този, който го беше следил. Пола бе грабнала картата от ръцете му и бе настояла тя да опита.

Сега с пресъхнала от страх уста вдигна телефона и започна да набира.