Джоузеф Файндър
Московският клуб (44) (Къртица 3)

43

Торонто

Увит в одеялото, Стоун заспа почти веднага. Пола засили докрай отоплението и постепенно студът, който бе насъбрал, се разнесе. Поеха по шосе 196 на север към Гранд Рапидс, там преминаха на 96 и се отправиха през Мичиган, покрай Ланзинг към Детройт, където Пола спря за малко пред „Рамада Ин“ да пие едно кафе. Наближаваше полунощ, когато пристигнаха на граничния пункт при Уиндзър, Онтарио.

— Събуди се, Чарли — каза Пола. — Време е да се превърнеш в Патрик Бартлит.

Беше взела назаем няколко кредитни карти и акт за раждане от един съсед, щяха да са достатъчни за небрежните канадски граничари. Стоун знаеше, че би било глупаво да използува своите, а не му се искаше и да показва фалшивия си паспорт, без да е наложително.

Проверката беше кратка и повърхностна. Служителят от имиграционните власти погледна документите на Пола и Стоун и попита каква е целта на посещението им.

— Отиваме на гости при майка ми — обясни Пола.

И това беше всичко, бяха вече отвъд границата.

— Мислиш ли, че наистина са вкарали името ти в някой компютър? — попита Пола, когато благополучно се бяха озовали на шосе 401.

— Да — каза Стоун уморено. — Сигурен съм, че в този момент вече наблюдават всички гранични пунктове.

На следващия ден положително щяха да съобщят за смъртта му на полицията в Хаскъл. Собственикът на „Кан — лодки под наем“ щеше да си спомни за типа на име Чарлз Стоун и преди всичко, че го беше предупреждавал да не пуши близо до бензина. Собственикът на хотела също щеше да си спомни за Стоун. Смъртта при злополука щеше бързо да бъде разследвана и също така бързо отразена в полицейските отчети. Но щяха ли да повярват преследвачите му? Вероятно не за дълго. Много скоро щеше да разбере, но смяташе, че засега разполага с малко време, за да си поеме дъх.

— Чарли — каза Пола, час след като бяха пресекли границата.

— Да?

— Слушай, исках да ти кажа нещо. За нашето… за това, че се любихме и така нататък. — Бе видимо смутена и говореше бавно. — Зная, че не трябваше да го правим, така че не мисли, че си въобразявам нещо, нали?

Стоун кимна.

И двамата замълчаха, после Пола продължи:

— Но исках просто да ти кажа. Не съм се любила с никого от около година.

Стоун отново кимна.

— Не ми е лесно да говоря за това, нали разбираш?

— Не бързай — рече меко Стоун.

Пак настъпи тишина, а след това тя отново заговори:

— Нали знаеш как преследвах онзи изнасилвач, случая, за който ти разказвах. Искам да кажа, този тип наистина беше ужасен злодей и вероятно всеки би се вбесил, особено жена. Но… Господи, Чарли, миналата година ме нападнаха.

— Какво означава това „нападнаха“?

— Означава, че нищо не се случи. Слава богу. Но беше на косъм. Връщах се от работа много късно една вечер в моя скапан квартал. — Замълча за малко и пак продължи: — Този тип се изплаши от някакъв минувач, слава богу.

— Пола…

— Знаеш ли, после ходих на курс по самоотбрана, така че вече можех да се защитавам, но това беше най-лесното. Трудното беше да се оправям със секса.

— Разбирам…

— Не, слушай. Исках само да кажа… — Тя не довърши мисълта си, но Стоун разбра, трогнат от тази рядка за нея проява на нежност.

Пристигнаха в Торонто точно по изгрев, към пет часа в неделя сутринта. Бяха взели разстоянието за много добро време, Пола беше спирала само два пъти за по едно кафе.

Майка й живееше в просторна стара тухлена къща в района на Торонто Роуздейл. Когато пристигнаха, тя спеше, но ги очакваше и им беше оставила ключ под изтривалката.

— Спалнята ми е точно на срещуположната страна от стаята на майка ми — прошепна Пола, докато влизаха в къщата откъм гаража. — Никой няма да ни пречи.

— Да спим — каза Стоун.

Заспаха бързо в голямото удобно легло на Пола. Събудиха се късно сутринта и се любиха. После и двамата взеха душ и слязоха в кухнята. Пола целуна майка си, Стоун поздрави и двамата лакомо се нахвърлиха на богатата закуска, която Елинор Сингър им беше приготвила.

Стоун отиде с колата на Пола до центъра да си купи нови дрехи от „Итън“. Върна се след два часа напълно преобразен.

Като го видя, Пола изпищя.

— Какво си направил със себе си? Къдриците ти!

— Не ти ли харесвам?

Стоун бе влязъл в една бръснарница и се бе остригал, така че сега главата му беше гола. Тежките очила с черни рамки съвсем го променяха, изобщо не приличаше на себе си. За да бъде пълна картината, беше надянал работнически дрехи: тъмносиня риза и панталони.

— Приличаш на разсилен. На пуснат от лудницата разсилен, имам предвид.

— Може да приличам, на каквото и да е, само не и на човек, които се укрива. Обаче трябва да кажа, че хората получават погрешна представа — по пътя насам минах покрай един парк, където се мотаеха няколко хлапаци с бръснати глави. Един от тях ми викна: „Хей, да живеят бръснатите глави!“.

Предполагам, че имаш и друг паспорт.

— Да.

— Ами снимката? Няма ли да е различна?

— Служителите, които проверяват паспортите, не работят така. Търсят приликата, както и всеки друг. Ще ме погледнат в лицето, после ще погледнат паспорта и ще разберат, че съм едно и също лице, което просто се е остригало и си е сложило очила. Хората непрекъснато си сменят очилата и прическите. Ще гледат, за да се убедят, че лицето е едно и също, че има прилика. Но ако търсят Чарли Стоун, не могат да ме открият по името, а описанието няма много да им помогне, защото изглеждам като стотици хиляди други хора на моята възраст.

Късно следобед Стоун направи резервацията полет на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Отказа се от идеята да стигне до Париж по по-обиколен път — да речем, Атина, после Лондон, защото сметна, че е най-добре да избягва всякакви американски контролно-пропускателни пунктове, където имаше вероятност описанието му да е заложено в компютрите. От Лондон можеше да замине за Париж с ферибота и така нямаше да остави след себе си никакъв писмен документ.

Преди да тръгне за летището, дръпна Пола настрана и й подаде полуавтоматичния пистолет „Лама“ на човека, когото беше убил в Чикаго. Дъхът на Пола секна сякаш никога не бе виждала пистолет. Тя силно заклати глава.

— В никакъв случай, Чарли! В никакъв случай няма да се докосна до това нещо. Господи, дори не зная как се стреля.

— Вземи го, Пола. Ще се чувствувам по-сигурен, като зная, че е у теб.

Тя го погледна втренчено, после кимна без желание.

Когато стигнаха на летището, Стоун се отби на един щанд, за да си купи няколко вестника и списания за из път. Веднага го порази репортажът на „Асошиейтед Прес“ от Москва на първата страница на канадски вестник за пореден терористичен бомбен атентат в центъра на руската столица, този път в Болшой театър. Стоун купи вестника и прочете репортажа вцепенен, разтревожен.

Това ли беше превратът, за който предупреждаваше докладът на Таралежа? Дали той нямаше да представлява серия от бомбени взривове, маскирани като тероризъм, а после… после въоръжено нападение?

Погледна часовника си, намери телефонна кабина и поръча на оператора да го свърже с Москва.

С Шарлот.

Чу далечното пращене и бучене, поредицата от механични шумове и звуци, а после високия равномерен сигнал. Телефонът в апартамента на Шарлот звънеше. Минаваше един през нощта, твърде късно, за да й звъни, но можеше и да няма друга възможност. Тя щеше да го разбере.

Телефонът звънна десет пъти и едва тогава се чу пресипнало неясно „ало“ — гласът на Шарлот.

Стоун почувствува как се свиват гърдите му.

— Аз съм. — Електронно пренесеният му глас звучеше като металическо ехо.

„Не трябва да споменавам имена. Телефоните на кореспондентите в Москва се подслушват.“ Стоун го знаеше. Със сигурност.

Дълга пауза. Гласът на Шарлот, дрезгав от съня, сексапилен, вълнуващ:

— О, господи, къде си?

— Аз съм… Аз съм на сигурно място. Имам нужда от помощта ти.

Дълго, дълго мълчание. Цяла вечност. Дали щеше да се съгласи да направи още нещо за него, като знаеше, а положително знаеше, в какво отчаяно положение е изпаднал? Ако някой беше в състояние да го направи, това беше Шарлот — репортерката с най-много връзки в Москва. Но какво можеше да си позволи да каже по телефона? Как да й го каже, без да рискува? С недомлъвки: разговор, който би прозвучал на всеки, който евентуално го слуша, естествено, макар и непонятно, но за Шарлот би имал определено значение.

— Чуй — започна тя, но Стоун я прекъсна.

Нямаше време. Пое си дълбоко дъх и презглава забълва несвързани потоци от думи, като наблягаше необичайно на някои от тях.

— Имам въпрос към теб. На какво ще препоръчаш да отдели най-много време един американец: на Оръжейната палата в Кремъл, на Болшой театър или на красивата станция на метрото на „Проспект мира“? Или и на трите? Зная, че всички те са поразителни в архитектурно отношение, но какво общо има помежду им? Положително са много интригуващи, нали?

Шарлот лежеше в кревата с поглед, прикован в тъмната стена на спалнята, и здраво стискаше слушалката. Какво се опитваше да й каже той? Питаше се къде е, какво прави. Нима не знаеше колко рисковано е за него да й говори така по телефона? Нима не знаеше, че телефонът й се подслушва, че поставя в опасност и двамата? Трябваше веднага да прекъсне разговора.

Чувствуваше как горещите сълзи се стичат по бузите й и с разтуптяно сърце сложи слушалката.

Стоун чакаше да му отговори, без да знае каква ще е реакцията й. Когато разбра, че е затворила, остана като попарен. Стоеше в кабината и погледът му разсеяно обикаляше залата. Беше като замаян. Чувствуваше се ту наранен, ту разгневен, ту не можеше да повярва.

Беше опитал, но не бе успял.

Проклета да е! Проклета да е Шарлот.

Пола го придружи до гишето на „Бритиш Еъруейс“, където той извади портфейла си и плати билета в брой. Единствените останали места бяха в първа класа. Парите не бяха проблем, но Стоун силно предпочиташе анонимността на втора класа.

— Паспортът, ако обичате — рече чиновничката, червенокосо момиче на около двадесет и пет години.

Стоун й подаде паспорта на Робърт Гил, който тя погледна набързо, после вдигна очи към него.

— Бихте ли почакали тук за момент? — помоли тя.

Стоун кимна и се усмихна любезно. Забеляза трескавия поглед на Пола и леко вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „И аз не зная какво става“.

Момичето се появи в компанията на по-възрастен мъж с униформен блейзър на „Бритиш Еъруейс“, който се приближи и попита делово:

— Господни Гил, носите ли със себе си и други документи?

Сърцето на Стоун щеше да се пръсне.

— Разбира се — каза той, като пресмяташе бързо и безмълвно. — Някакъв проблем ли има?

— Съвсем не, сър.

Стоун му подаде шофьорската книжка на Робърт Гил.

Човекът я погледна и вдигна очи.

— Много добре, сър. Съжалявам, но сме длъж ни да проверяваме самоличността на всички, които плащат в брой. Такива са разпорежданията на компанията.

— Няма нищо — рече Стоун с фалшива приветливост. — На ваше място и аз бих постъпил така.

Чарли и Пола се отправиха към изхода за заминаващите. Стоун видя детекторите за метал, превърнали се в стандартно оборудване на всяко летище по света, и беше благодарен, че реши да остави пистолета. Прегърна Пола и забеляза сълзите в очите й.

— Слушай — каза той. — Не мога да ти опиша колко много съм ти благодарен за всичко, което направи за мен. Искам само да съм сигурен, че никога, по никакъв начин името ти няма да бъде свързвано с моето. Искам да съм сигурен, че си добре.

— А аз как ще разбера дали ти си добре? — попита тя, когато се разделяха на изхода.

Не се опитвай да се свържеш с мен, по какъвто и да е начин. Не казвай на никого за мен, не споменавай на никого, че си ме виждала. Обещай ми го!

— Добре. Обещавам. Но ще ми се обаждаш ли по някакъв начин?

— Дадено. Ще използувам друго име, ти ще се сетиш, че съм аз.

— Какво име?

— Хаскъл.

— Хаскъл ли?

— Като Хаскъл, Мичиган. Градчето, където един тип на име Чарли Стоун претърпя злополука с лодката си и преждевременно се прости с живота.