Джоузеф Файндър
Московският клуб (41) (Къртица 3)

40

След като Стоун си отиде, Поуг измъкна носната кърпа от джобчето на сакото си и си избърса челото.

„О, боже — помисли си той, — о, боже. На какво ли се е натъкнал този човек?“

Вдигна телефона и се свърза с Джим на летището, помоли го да напълни догоре с гориво резервоара на самолета, да направи справка за атмосферните условия и да се увери, че в Индиана кацането е разрешено. Налагаше се да действува бързо. Веднага трябваше да замине за Индианаполис, Индиана.

Отново вдигна слушалката и се обади на частния телефонен номер на съдията Бидуел. На съдията Харолд Бидуел, бивш заместник-председател на Върховния съд. Все още един от най-влиятелните хора в страната, който дори сега, пет години след пенсионирането си, поддържаше най-тесни връзки с всеки един от хората във Вашингтон, които имаха някакво значение. Съдията Хал Бидуел, чието избиране във Върховния, съд преди тридесет и пет години беше осигурено, след като младият и амбициозен агент на ФБР Уорън Поуг бе успял да изрови компрометиращи материали за всичките му съперници.

 

 

Телефонът иззвъня един, два, три пъти.

Бидуел веднага щеше да се досети за какво става дума. Поуг разбираше, че постъпва в разрез с всичките си правила, като звъни направо на Бидуел, но въпросът не търпеше отлагане.

— Ваша Чест — каза Поуг, когато Бидуел се обади, — трябва веднага да ви видя. Пристигам в Индианаполис след — погледна часовника си — около два часа.

— Какво…

— Каналът — рече напрегнато Поуг. — Компрометиран е! Ние, всички ние сме в опасност!

— Ще изпратя мои хора да ви посрещнат — отвърна Бидуел и звучният му баритон леко потрепна.

 

 

Методичната точност, която се изискваше при управлението на самолета, успокои Поуг. Човек трябваше да изреди цялата азбука — А, после Б, после В. В правилника се казваше, че си длъжен да се ръководиш от печатната инструкция, дори ако знаеш процедурата наизуст. Това винаги го успокояваше, а пулсът му беше така ускорен, че наистина имаше нужда да се поуспокои малко. Мисълта му трябваше да е ясна.

Както винаги, преди да се качи, внимателно огледа самолета. Погледна свещите и ремъка на вентилатора под обтекателя на мотора. Провери крилата за пукнатини, налягането на гумите, капачките на резервоарите под двете крила, дори разклати опашката.

Всичко беше наред. Акумулаторът и спомагателният акумулатор бяха заредени. Поуг се качи в самолета и затегна колана. Изпробва механизмите за ръчно управление, завъртя маховиците, опита педалите, издърпа щурвала. Включи мотора и увеличи оборотите до четири хиляди, без да вдига крака си от спирачката. Почувствува как самолетът се разтресе. Манометрите бяха наред. Уморен от вибрациите, остави машината на празен ход. Едно, две, три: във всичко това имаше приятен порядък. Превключи от резервоара за гориво на резервния резервоар, почувствува как моторът заглъхна за момент, но това беше нормално. Маховиците на задкрилките също бяха наред и той ги остави в неутрално положение за излитането.

Обади се в кулата по радионавигационната уредба, за да попита какво показва барометърът, и регулира висотомера. После погледна в летателния план. Диспечер на полета беше Лорън. Поуг настрои радиостанцията на неговата дължина на вълната и поиска разрешение да се придвижи на пистата за излитане.

Постави максимална стъпка на витлото, даде газ, отново увеличи оборотите и с натиснат до края лост за газта махна крака си от спирачката. Машината подскочи и се понесе по пистата; със своя бяг от сто и двадесет километра в час създаваше усещане за приятна лекота. Поуг повдигна носа и самолетът се отлепи от земята.

Беше във въздуха.

Когато се издигна на хиляда метра, намали оборотите на три хиляди и плавно се изкачи до хиляда и осемстотин метра.

Тайната бе излязла наяве. Не знаеше как. Но бе излязла наяве. Питаше се дали посетителят му си дава сметка колко опасни са разкритията му.

Но внезапно мислите на Поуг бяха прекъснати. Носът му долови странна миризма. Миризма на прегряване, на изгорял бензин. Нямаше никакво обяснение, нали грижливо бе проверил всичко? Как беше възможно?

„Вероятно е само следа от изгорели газове след някой реактивен самолет“ — помисли си той и се огледа през плексигласовия прозорец. Не, нямаше следа от реактивен самолет. Не виждаше абсолютно никакъв пушек. Издигна и спусна самолета, за да погледне дали не оставя димна следа. Да, след него имаше черно синкава опашка.

Температурата на двигателя започваше да се покачва. Защо? Последните няколко минути бе поддържал постоянна височина. Спусна самолета по-ниско, на хиляда и триста метра, и температурата на двигателя веднага скочи. Погледна индикатора за горивото и с ужас видя, че нивото му е паднало наполовина.

Дали нямаше теч на гориво? Опита се да обогати сместа, намали скоростта от двеста и петдесет на двеста километра в час. „Моля те, Господи — мислеше си той, — дай ми шанс, не ме прецаквай!“ Трябваше да стигне до Бидуел, до архивите на Бидуел. Взе радиотелефона, обади се на оператора и му даде номерата на радиостанцията и на телефонната си сметка. Слава богу, че можеше да телефонира и от самолета.

— Операторът ви слуша — прозвуча успокояващо женски глас по радиото.

— Оператор, искам да ме свържете с трето лице — започна Поуг.

 

 

Имението на Харолд Бидуел извън Индианаполис имаше славата на най-хубавото в този район — беше красива къща в английски стил от началото на осемнадесети век, построена доста далеч от шосето. Точно в единадесет часа сутринта звънецът на предния вход иззвъня.

Облеченият в униформа управител отвори вратата. Беше пощаджията.

— Харолд Бидуел? — попита той.

— Това е неговият дом — каза управителят, оплешивяващ пълен мъж към петдесетте, с очила и прошарени мустаци.

— Препоръчано писмо — каза пощаджията.

— Аз ще се разпиша, благодаря рече управителят.

Пощаджията, млад мъж с тъмна коса, влезе във фоайето и подаде на управителя плик, прикрепен с кламер за твърда подложка.

Управителят го взе и се наведе да се разпише.

— Не виждам — измърмори той — къде да…

Но не довърши изречението.

Попречи му жицата, която пощаджията метна и бързо затегна около врата му. Езикът на управителя увисна от устата, очите му, в които се четеше ужас, изскочиха от орбитите, лицето му стана пурпурно и се сгърчи във вик, който никога нямаше да излезе от гърлото му. Очилата му издрънчаха на мраморния под.

Пощаджията затвори вратата зад себе си, пусна тялото да падне и влезе в къщата.

 

 

Харолд Бидуел, облечен в копринения си халат, седеше в един фотьойл на горния етаж вече от доста време. Беше в ужас. Уорън Поуг му се беше обадил преди повече от половин час, а той не преставаше да трепери.

Каналът бил компрометиран. Възможно ли е?

Телефонът започна да звъни и Бидуел се протегна да вземе слушалката, но в този момент чу нещо откъм коридора, някакво шумолене.

— Рико — извика той.

Не беше Рико. Беше човек с тъмна коса, с морскосини панталони и светлосиня риза — американски пощаджия. Какво правеше той в къщата?

— Какво, по… — започна Бидуел.

Пощаджията държеше пистолет и се целеше в него.

— Не мърдай! — каза неканеният гост. Имаше чуждестранен акцент, който Бидуел не можеше да определи. — Моля, не мърдайте от мястото си и няма да пострадате.

— Какво искате? — попита отчаяно Бидуел. — Вземете каквото искате. Вземете го, само не ме убивайте.

— Глътнете тези хапчета — каза пощаджията, като се приближи. Ръката, в която нямаше пистолет, се протегна, в дланта и имаше две таблетки.

— Не!

— Не се тревожете — каза младежът. — Това е само демерол. Само успокоително. Ще ми бъде неприятно, ако се наложи да ви застрелям.

Бидуел поклати силно глава.

— Недейте! Моля ви, недейте!

Пистолетът се опря в слепоочието му.

— Глътнете това — каза тихо човекът. — Искам да бъдете много спокоен. Отворете си устата!

Бидуел направи, каквото му казаха. Мъжът сложи таблетките на езика му.

— Това е отрова — успя да промърмори той, докато преглъщаше. — Къде е Рико?

— Не е отрова — успокои го човекът. — Искам само да бъдете съвсем спокоен. Приятен наркотик е. А сега, ако обичате, отворете си устата. Искам да се уверя, че сте ги глътнали. — Той пъхна няколко пръста в устата на Бидуел, завъртя ги вътре и остана доволен. — Съвсем скоро ще започнат да действуват. Сега искам да отключите сейфа. Докато още сте на себе си.

— Нямам сейф — запротестира Бидуел.

— Елате с мен, ако обичате — каза неканеният гост. Дулото на пистолета все още беше опряно в слепоочието на съдията!

Бидуел се изправи. Мъжът бавно го заведе до една от вградените етажерки зад бюрото и дръпна полица с книги, част от която се отвори и откри цифровата ключалка на сейф. — Моля ви да не ме лъжете. Аз също зная какво има вътре и ако се наложи, мога и сам да отворя. Моля ви, спестете ми труда.

Бидуел набра кода с треперещи ръце. Първият му опит не успя, сейфът остана затворен.

— Внимавайте пак да не сбъркате — предупреди го младежът. — Много добре зная, че след три неуспешни опита ключалката на сейфа автоматично блокира за един час. Моля ви, направете го както трябва.

Бидуел отново набра цифрите и този път отвори.

— Благодаря — каза човекът. Бръкна в малкия сейф, ръката му мина покрай бижутата и измъкна голям, издут кафяв плик. — Златото и диамантите оставям за наследниците ви — рече той. — Само това ми трябва.

Сега вече Бидуел разбра.

— Вие? — Устните му вече произнасяха думите бавно. — Вие сте… от… — Внезапна догадка прониза съзнанието му и той присви очи. — Наследниците ми ли?

— Мисля, че е време да се изкъпем, съдия Бидуел.

Бидуел успя само да поклати бавно глава с разширени от ужас очи.

Младежът изведе съдията в коридора, без да отлепва пистолета от слепоочието му. Банята беше точно отсреща.

Когато минаваха покрай спалнята, Бидуел изведнъж протегна ръка и натисна рамката на дъбовата врата.

Младият мъж се усмихна и не се опита да му попречи.

— Няма да стане. Алармената инсталация е изключена — каза той.

Влязоха в банята, която сега се стори на Бидуел ужасно светла. Лампата на тавана блестеше ослепително срещу черните и бели плочки. Младежът го заведе до тоалетната чиния и го сложи да седне на капака. Очите на съдията започваха да се затварят.

После човекът в униформа на пощаджия отиде до мраморната вана с позлата върху металните части и отвори докрай двата крана. Водата бликна шумно, заплющя във ваната и бързо я заизпълва.

Очите на Бидуел почти се бяха затворили.

— Какво искате от мен? — простена той. Гласът му едва се чуваше от шума на водата. — Не съм издал тайната. И дума не съм казвал. Вие всички сте побъркани. И дума не съм казвал.

Ваната вече беше пълна до половината и младият мъж започна да съблича дрехите на Бидуел; най-напред развърза шнура на копринения му халат. Не мина много време и той беше гол.

— Влизай! — каза младежът.

Бавно-бавно съдията прекрачи във ваната. Премигна леко.

— Водата е студена! — изпищя той.

— Сега лягай долу!

Бидуел легна във ваната. Очите му бяха безизразни.

Младежът нави ръкави, взе от тоалетната масичка голям сюнгер и го сложи върху лицето на стария човек. Натисна го надолу, потопи главата му под водата и продължи да натиска, докато не престанаха да излизат и последните мехурчета от дъха му.

— Толкова е лесно да заспиш в банята — каза високо той.

 

 

Когато от високоговорителя прозвуча успокоителният звън на телефона, Поуг трескаво увеличи стъпката на витлото и същевременно намали оборотите на мотора, за да повиши мощността. Не успя. Самолетът прегряваше.

Ето, моторът започна да се върти по-бавно, а после спря и настъпилата тишина го ужаси. Пълна, страшна тишина. Самолетът започна да пада. Включи стартера, но моторът не искаше да запали.

Телефонът звънеше. Исусе, Дево Марийо, свети Йосифе! Вдигни слушалката, копеле такова! Вдигни я!

Започна да говори в немеещата слушалка.

— Моля те, Боже! — повтаряше той. Крайниците му бяха вдървени от страх. — Моля те, Боже!

Телефонът невъзмутимо продължаваше да звъни. Къде беше Бидуел?

Долу се простираше гориста местност. Беше благодарен на бога за това — можеше да е и над някой град, нищо не зависеше от него. Самолетът започна да планира. Видя под себе си магистрала трябваше да опита да се приземи на нея.

След около шестдесет секунди щеше да бъде на земята и се молеше на бога кацането да успее.

Пусна слушалката на пода.

От високоговорителя прозвуча гласът на операторката:

— Съжалявам, сър. Номерът не отговаря.

Мислите му препускаха. Какво се беше случило? Не беше пропуснал нищо при проверката преди полета. Не беше възможно.

Ето я магистралата, някъде на шестдесетина метра под него. Щеше да стане. Беше спасен!

Но не беше предвидил напречния вятър.

Пое си шумно дъх, а после изпусна дълъг, остър вик на ужас.

Вятърът ненадейно понесе самолета надясно, право към някакъв надлез над магистралата, блъсна го в бетонната подпора и той избухна в огнено кълбо.

В мига преди да загине, Поуг изведнъж разбра защо, защо това трябваше да му се случи тъкмо сега.