Джоузеф Файндър
Московският клуб (26) (Къртица 3)

25

Силвър Спринг, Мериленд

Служителят от съветското посолство и приятелят му от Белия дом се срещнаха за закуска в малък ресторант в Силвър Спринг. И двамата бяха убедени, че макар да е невъзможно да се срещнат при пълна секретност, по-добре би било да привлекат колкото се може по-малко внимание. Който и да ги видеше, а на това място май беше малко вероятно да се появи някой, щеше да помисли, че са просто хора, които се срещат по работа, както това често става във Вашингтон.

Ресторантчето бе доста старомодно, с пластмасови маси и кабинки с мюзикбоксове. Големият надпис отвън гласеше просто ХАПНЕТЕ и бе привлякъл вниманието на Бейлис една сутрин преди няколко седмици, когато отиваше на работа с колата.

И двамата си поръчаха кафе, което им сервираха в дебели керамични чаши. Маларек си поръча две яйца, парче бекон и препечена филийка черен хляб. Бейлис беше впечатлен колко добре познава евтините ястия Маларек.

Напрежението беше осезаемо.

— Невъзможен беше провал! — каза Бейлис на съветския си приятел. — Всичко беше предвидено до най-малката подробност — арестуването му, обвиненията, които ще му се предявят. По дяволите! И какво се получи?!

— Очевидно нашите хора са приложили недостатъчна доза от препарата. Стоун се е свестил твърде рано. Настояваха дозата да се съблюдава внимателно. Не мога да ги виня за това. — Бейлис отбеляза, че английският на руснака е почти перфектен, а акцентът — едва доловим. — Но ако вашите хора бяха пристигнали малко по-рано…

— Беше много, много сложно, трябваше да бъдем много предпазливи — отвърна Бейлис и поклати глава.

— Планът беше добър, не се съмнявам в това — продължи Маларек, сякаш се защитаваше, което изненада Бейлис. — Сигурен съм, че разбирате предимствата на този подход. Веднага щом приключеха разпитите, щяха да го намерят в килията му мъртъв — самоубийство вследствие на дълбокото съжаление за пропиляния живот и така нататък.

Бейлис го изгледа остро. Апетитът му изчезна. Сведе глава и закри очи с ръка.

— Изобщо не съм си представял — каза тихо той, — че ще ми се наложи да насърчавам убийство.

— Вършим това, което трябва — успокои го Маларек.

Бейлис разтърка очи.

— Трудно ми е. — После вдигна глава и заговори поверително. — Добре. Нищо не е загубено. Местната полиция използува националната компютърна мрежа за следене на престъпленията направо от централата на ФБР тук, във Вашингтон. Полицията в Масачузетс проверява колите в целия щат; уведомена е и охраната в обществения транспорт. Името му е разлепено навсякъде. Издали са заповед за задържането му, за издирването му и какво ли още не. Прегледани са телефонните му сметки, бележниците с телефоните и адресите, служебните бележници. Всяко местенце, на което има вероятност да се появи, ще бъде под наблюдение. Ще разбере, че не може да не се разкрие. Тогава ще го хванем.

— Ако знаете къде е — отбеляза Маларек, като същевременно мажеше масло върху една препечена филийка. — Иначе… — Той не се доизказа и сви рамене.

— Търсят го не само заради убийството, но и по друго, много сериозно, макар и неопределено обвинение в нарушение на Закона за държавната тайна. В крайна сметка, той е служител на ЦРУ. Не само ние го търсим. Не бих се притеснявал.

Маларек отново сви рамене, но изражението му си остана непроницаемо.

— Все пак трябва да намерим някакъв начин да го впримчим — настояваше Бейлис. — Да го подмамим, да го оставим жив. Защото жив ще ни бъде далеч по-полезен, ще ни помогне да оправим пукнатините, от които изтича информация.

— Считам, че този план ще е напълно задоволителен — съгласи се Маларек, макар да съзнаваше, че е съвсем негоден и че още много, много неща трябва да се направят.