Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moscow Club, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоузеф Файндър
Заглавие: Московският клуб
Преводач: Боряна Василева; Йорданка Пенкова
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК Горекс Прес. Интерпринт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Иван Димитров; фирма "Качин"
Художник: Камен Стоянов
ISBN: 954-616-002-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12086
История
- —Добавяне
24
Согъс, Масачузетс
По леглото в мотела беше пръснат стиропор, пластмасови шишета, празни кутии от сок. Стоун се разбуди, обърна се на другата страна и чу изпукването на стиропора.
Огледа мотелската стая, съзря празните бутилки от водка, опомни се и се сети къде се намира.
Согъс. Беше в един мотел в Согъс, на осем мили северно от Бостън.
Как беше стигнал дотук? Удиви го фактът, че бе намерил сили да се добере до този проклет мотел в бягството си към Согъс — лъскаво и евтино сборище от евтини нощни заведения, евтини закусвални и няколко долнопробни китайски ресторантчета.
Бе преживял някакъв срив, но въпреки това можеше все още да действува като на забавен каданс.
Все пак бе успял да избяга.
Когато дойде в съзнание, беше на пода в кабинета на баща си, след като бе видял, че баща му е бил жестоко убит. Нещо в него бе прещракало. Спомни си как държеше окървавената му глава, как се взираше в нея и искаше очите да се отворят.
След което вратата се разби с трясък и вътре нахлуха трима полицаи. Макар да не бе на себе си, той разбра за какво са дошли — да го арестуват. Чу изречената заповед и някаква все още действуваща част от съзнанието му му нареди да не стои повече там, а да бяга. Прехвърли се през задната врата, после прескачаше от двор в двор. Тича така чак до средата на Гардън стрийт, едва успя да се измъкне и махна на едно такси. На шофьора каза само: „Карай“. Няма абсолютно никакво значение накъде. Просто карай. Искам само да се махна от този град. Шофьорът потегли, но го накара да му покаже дали има пари. Стоун размаха портфейла си. Имаше късмет — шофьорът го докара в Согъс, където той го помоли да спре в евтиния мотел, слезе и му хвърли шепа пари в отплата за безпокойството, което му бе създал.
И после дни наред, докато чакаше шокът да отзвучи, караше само на пица и храна от китайския ресторант, която му носеха в стаята, на водка, уиски, бира и хамбургери, които си взимаше при редките си излизания. Обичайната клиентела на мотела бе толкова западнала, че собственикът не казваше нищо. Един ден, след като жена му не успя да влезе в стаята на Стоун, той й обясни, че това момче нещо го е закъсало. За тях бе чудак на име Смит, но в това нямаше нищо чудно — половината от гостите на хотела носеха същото име.
Тази сутрин шокът най-сетне попремина, оставяйки единствено тъга, яд и много въпроси. Спомни си как след смъртта на майка си бе обзет от дълбока, непреодолима тъга, тъгата на малкото момче, стигаща дотам, че да вижда и края на света. А после нещо се случи — тъгата му премина в ярост, в силен гняв — към баща му, към приятелите, към съучениците. За известно време бе наистина ужасен, но това му помогна да преодолее най-лошата болка. И сега неописуемият ужас да види баща си убит бе прераснал в неимоверен гняв.
Това отново щеше да му помогне да го преодолее.
За пръв път от пет дни насам осъзна, че е достатъчно силен и може да напусне този мотел. Бе успял да преодолее някои неща. Този, който бе убил баща му, бе убил и Сол Ансбах — нима бе възможно другояче?
А защо не бяха убили и него? Сигурно са могли да го сторят. Самият факт, че не го бяха направили, говореше за някакъв пъклен план. Логиката му убягваше.
Навярно Сол наистина е бил прав. Май всичко това е свързано с шпионска операция. Ами ако някой човек или група от хора с огромни средства сметнеха, че е попаднал на тайни от особена важност, а сега просто искаха тези тайни да останат погребани?
Кой знае каква е истината. Джеймс Енгълтън, легендарният шеф на контраразузнаването в ЦРУ, веднъж бе използувал думите на Т. С. Елиът, описвайки света на шпионажа и контраразузнаването като „пустош от огледала“. Точно така. Нерядко истината бе скрита зад отражението на отражение на някое отражение.
В някои неща бе абсолютно сигурен — че го наблюдават, че трябва да докаже своята невинност, че вече не може да вярва никому. Не можеше да работи в системата, защото заразата бе проникнала от горе до долу.
„Парнас“ също бе компрометиран. Лени Уекслър го каза достатъчно ясно. Стоун вече не можеше да има доверие никому там.
И все пак трябваше да се върне до Бостън.
Трябваше да се добере до сейфа си в банката, да си вземе парите, паспорта, фалшивия паспорт, който навярно вече го чакаше в пощата.
А също и досието. Трябваше да вземе досието, което бе оставил в къщата на баща си. Досието и снимките, ако бяха все още там. Ако не са ги прибрали.
Трябваше да се върне на мястото на кошмара.
Имаше само един изход и това бе да разбере кой е замесен във всичко това, в тази шпионска операция или каквото всъщност е. Да ги открие и да застане срещу тях, като ги заплаши, че ще ги разкрие.
Можеше да се защити, да се предпази само чрез такива неоспорими сведения. Вече не бе въпрос да очисти опетненото име на баща си. Сега бе въпрос на оцеляване.
Въпреки това не можеше да се върне в Кеймбридж като Чарли Стоун. Трябваше му друга самоличност.
Стана от леглото и отиде до огледалото. Виждаше се за пръв път от много дни и видяното го стъписа. Изглеждаше поне двадесет-тридесет години по-възрастен. Отчасти защото беше брадясал, отчасти поради големите тъмни кръгове под зачервените очи.
За миг Стоун бе убеден, че усеща миризма на пушек, остра и задушлива. Миризма от пушка.
Вече не беше в мотелската стая, а седеше насред блатото край брега на малко езеро в Мейн, там, където обикновено двамата с баща му ходеха да стрелят диви патици, на двадесет мили северно от къщата. И ръцете, и краката му бяха отмалели от студа.
Часове наред седеше в укритието и нищо не виждаше. Укритието бе направено от тел и листа и патиците го вземаха за шубрак. До него стоеше баща му, който явно се чувствуваше съвсем добре и му обясняваше, нещо шепнешком. Толкова отдавна стояха там, че вече се усещаха като част от гората, от непропукалата се зора и тишината, която ги правеше странно сантиментални.
Чарли беше единадесетгодишен и за първи път идваше на лов. Никак не му се искаше да убива патиците, тези изящни създания. Не му се искаше.
Докато седеше там, му ставаше все по-студено. Винаги ставаше така — докато се приготвиш, се потиш и се чувствуваш ужасно навлечен, а после изведнъж, след като си изразходвал толкова енергия, започваш да трепериш от студ, докато си седиш. Седиш и чакаш.
— Виж, Чарли — каза му внимателно баща му. — Изобщо недей да мислиш за тях като за живи същества. Те са просто мишени. Нали? Те са просто част от природата. Също както пилетата, които готви майка ти. Това е.
Трепереше. Кимна с глава, но не отговори. Гледаше мюретата, които се гмуркаха на брега на езерото само на няколко метра от него. Гледаше парата, която се вдигаше от термоса, пълен С топло кафе. Гледаше как слънцето изгрява сред огненочервените зари.
— Наведи се — прошепна тихичко баща му. — Погледни ей там.
Величествена, незабравима гледка. Четири-пет патици ненадейно прелетяха над дърветата, размахали бясно криле. Алфред Стоун изсвири като патица, за да ги примами, а Чарли си върна решимостта. Ръката му така беше премръзнала, че не смееше да пипне предпазителя на пушката.
После пред очите му патиците замръзнаха във въздуха, прибраха хриле, останаха за миг неподвижни и започнаха да се приближават, носени от обратната въздушна струя. Приличаха на малки боинги, снижаващи се над пистата за кацане.
— Хайде, Чарли, стреляй! — прошепна баща му.
Чарли стегна рамене и вдигна предпазителя, точно както го бяха учили. И точно когато птиците размахаха криле, за да кацнат, той натисна спусъка. Стреля.
Първият изстрел бе несполучлив.
Но вторият беше просто мечта. Разлетяха се пера. Птицата падна като торба и всичко свърши. Само за няколко секунди.
Чарли погледна баща си сияещ и прочете в очите му гордостта, която изпитваше.
Както се гледаше в замъгленото огледало в мотелската си стая и мислеше за пушките и за смъртта, Чарли Стоун се сети за баща си, за безжизнените му очи, които се взираха в него, и потрепери.
Бе дошъл моментът да се върне отново в реалния свят. Стоун отвори вратата на стаята и за миг се спря от лъхналия го свеж въздух. Беше сутрин, удивително свежа и топла, прекрасен октомврийски ден. В дрогерията за преоценени стоки от другата страна на шосето намери всичко, което му бе необходимо: крем за бръснене, няколко самобръсначки за еднократна употреба, шампоан и лосион за придаване слънчев загар на лицето. На касата видя куп вестници „Бостън Глоуб“.
Снимката му беше на първа страница.
ПОРТРЕТ НА ЕДИН УБИЕЦ — гласеше заглавието. Снимката беше от личното му досие в ЦРУ. Елегантният му вид, вдъхващ доверие и респект, влизаше в страхотно противоречие с шокиращото заглавие. Никой не чакаше на опашка. Стоун взе вестника и прегледа статията. Повечето бяха небивалици, явно измислени от някой, който бе решил да го представи за опасен луд, кадърен, но неуравновесен служител на ЦРУ, ненадейно, без никакъв повод загубил разсъдъка си. Журналистът бе ползувал информация от бостънската полиция и от неназован „правителствен източник“ и бе сътворил едно доста убедително писание, което наподобяваше разхвърляния стил на комиксите. В стаята на Стоун били намерени големи количества хероин — фенилциклидин, се казваше в статията, което подсказвало на полицията, че вероятно синът е изпаднал в свръхвъзбудено състояние. Говореше се и за гротескното убийство на Сол Ансбах и се правеше намек, че Стоун е един от евентуалните заподозрени и в този случай. Бяха поместени и изказвания на предишни негови колеги от Джорджтаун и Масачузетския технологичен институт, после се описваше съсипаният живот на Алфред Стоун и цялата история изглеждаше още по-странна.
— Какво ще обичате? — попита го касиерката — младо момиче, ненавършило още двадесет години, което дъвчеше дъвка.
Стоун погледна шампоана и бръснарските принадлежности и каза:
— Само… само вестника, лосиона и шампоана, ако може. Другите неща ще ги оставя. — Хрумна му, че е по-добре да не се бръсне. После попита: — А къде са ви препаратите за коса?
Петстотин метра по-нататък, в магазина на Армията на спасението, откри някакво ужасно жълтокафеникаво палто, което му беше доста дълго, някакви изпокъсани панталони, чифт кожени ботуши, които му бяха почти по мярка, и още две-три неща за обличане. Малко по-нататък мина край един магазин за карнавални костюми и му хрумна друга идея. Беше средата на октомври и наближаваше Хелоуин[1]. Купи си специално лепило и черна изкуствена брада.
Като се прибра в мотела, първо си плати сметката, после се прибра в стаята си. Изми си косата и се намаза с черната боя, която, според указанията, след шестото измиване щеше да избледнее. Половин час по-късно, когато си избърса косата, със задоволство видя, че е доста по-тъмна от естествения кестеняв цвят. След това я намаза обилно с гел. Все едно че не я беше мил месеци наред. Започна бавно и внимателно да втрива в лицето, врата и ръцете си лосиона. След няколко часа кожата му доби плътния загар на човек, прекарал доста време на слънце.
Размаза по брадата си лепилото и се зае с брадата. След десет минути се погледна в огледалото. Брадата му бе дълга и сплъстена, изглеждаше ужасно. Но цялостният ефект беше поразителен.
Мръсните, дрипави дрехи, брадата, провисналата му коса, добавени към потъмнялото му страшно лице, му придаваха вид на скитник. Ако някой го погледнеше отблизо, веднага щеше да разбере измамата. Но от два-три метра бе съвсем друг човек, при това такъв, какъвто повечето хора не заглеждат отблизо.