Джоузеф Файндър
Московският клуб (19) (Къртица 3)

18

Мериленд

Лимузините започнаха да пристигат в отдалеченото имение една по една през равни интервали от пет минути още рано сутринта. В седем без двадесет пристигна и последната — сив кадилак, който се плъзна през автоматичната желязна врата и се спусна по алеята, оградена с дървета от двете страни.

Спря на около петдесет метра от основната сграда — разпростряла се нашироко викторианска къща, после бавно паркира под нещо, което отвън приличаше на голям дървен навес. Щом влезе вътре и вратите се затвориха, металната платформа, която служеше за под, изведнъж — забръмча и започна да се спуска бавно и равномерно. Само минута по-късно се озова двадесет и пет метра по-надолу в непрогледната черна бездна. След това се отправи към дългия проход, чиито стени бяха бетонни и отгоре бяха покрити с някаква прозрачна смола; там се присъедини към четирите паркирани коли, подминавайки един черен сааб турбо.

Флечър Лансинг, последният, който пристигна, слезе от колата бързо и пъргаво, което съвсем не подхождаше на възрастта му. Той бе една от големите фигури в средите на дипломацията, близък съветник на Джон Кенеди и както един от журналистите веднъж го бе нарекъл, „най-добрият и най-умният“. Устните му под дългия тънък нос бяха набръчкани. Лансинг премина под една арка и влезе в съвещателната зала, където другите вече седяха и отпиваха от кафето си.

— Добро утро, сър — дочу се гласът на шефа на ЦРУ Тед Темпълтън. Също както и Уилям Кейси преди него, Темпълтън бе ветеран от OSS, но за разлика пък от Кейси се бе издигнал в самото ЦРУ. Беше снажен, висок човек с едра глава и гъста посивяла коса, с големи уши и торбички под очите. Сегашният си пост дължеше на Лансинг, който се бе застъпвал за него на не една вечеря с президента в Белия дом.

Но Лансинг, чието лице бе доста мрачно, само кимна леко на Темпълтън, а после и на останалите, които се бяха събрали край черната мраморна маса. Това бяха Роналд Сандърс, заместник-директор на ЦРУ, четиридесет и шест годишен, бивш полузащитник в отбора на „Нотр Дам“, който също се бе издигнал по йерархията на ЦРУ. От дясната му страна седеше Евън Уейнрайт Рейнолдс, считан за главния архитект на Националната агенция за сигурност, отдавна пенсиониран, но бе един от основателите й. Беше жизнен и строен мъж, наскоро прехвърлил седемдесетте. Говореше рядко. А от лявата му страна бе най-младият от присъствуващите — Роджър Бейлис от Съвета за национална сигурност. Бейлис наближаваше четиридесетте и бе облечен в тъмносив костюм от габардин. Кариерата му, дори самият му пост в Белия дом, бе заслуга на останалите присъствуващи. Дължеше всичко на тях. Тъй като бе най-млад, той водеше протокола. Бейлис далеч повече би предпочел да използува портативния си компютър, но в това свръхсекретно подземие не се допускаше никаква външна електроника.

Бейлис гледаше замислено. Свиваше и отпускаше коляното си. Това му бе станало тик, който се появяваше, ако е много напрегнат. Заразглежда счупения нокът на палеца си. Време беше за една от малкото суетности, които си позволяваше — маникюрът. Спомни си мимолетно жената, с която бе прекарал предната нощ. Беше някаква блондинка, Карин. Работеше в Конгреса, разбира се; в леглото беше като вулкан и Бейлис още бе малко кисел. Естествено, беше впечатлена от факта, че работи в Съвета за национална сигурност, както и повечето жени, а само ако имаше представа какво щеше да се случи в Москва и каква бе ролята на Бейлис във всичко това…

Докато Флечър Лансинг прехвърляше бележките си, той огледа присъствуващите. Всички очакваха началото.

Какви ли лоши новини имаше да им съобщи?

Изключителните мерки за безопасност — подземната, електронно охранявана съвещателна зала, разположена под частно имение, за което не знаеха дори най-висшите членове на американското разузнаване, бяха приети от петимата мъже като абсолютна необходимост. Те бяха известни като Светилището (естествено, названието бе заслуга на Флечър Лансинг). Това бе ултрасекретна група от бивши и настоящи служители в разузнаването, които се срещаха рядко — не повече от веднъж на две-три години — и вземаха решения, които според твърдата им увереност щяха скоро да променят съдбините на света.

Коляното на Бейлис продължи да подскача конвулсивно, сякаш бе пърхаща с крилата си птица. Бе вперил косия си, но напрегнат взор във Флечър Лансинг и изучаваше стария шпионин, който бе основал групата.

Какво ли не беше наред?

Бейлис беше единствено дете. Бе израснал, наблюдавайки отблизо родителите си, и се гордееше с необикновената си проницателност. Беше разбрал, че хората, които се занимават с разузнаване, често стават неестествено любезни. Част от обаянието, разбира се, не бе нищо повече от информиранизъм — познатата вашингтонска, болест, която изкълва човека със силно желание да бъде в ядрото на властта. Само веднъж да пристигнеш пръв на работа и да прегледаш изтеклата информация през нощта по телекса, с теб е свършено — заразен си.

Но Лансинг бе харвардски възпитаник, беше завършил Харвардския правен колеж (и, естествено, бе публикувал свои статии в университетското списание) и беше започнал работа като чиновник във Върховния съд, после станал секретар на Военноморските сили, а впоследствие — един от основателите на ЦРУ. Бе пожертвувал открития свят на дипломацията, политиката и държавниците заради света на тайните, а това според Бейлис се дължеше на друга генетична особеност на неговия характер.

Хората от рода на Лансинг, обикновено мъже, се наслаждават на тайно упражняваната власт и я пазят от чужди очи, от погледите на, тълпата. Къде другаде, ако не в света на разузнаването, човек може да крои заговор срещу непознат противник? Те са пълни с енергиен заряд и анонимността ги привлича с неимоверна сила. Не получават известност, но не я и търсят. И Бейлис, който добре познаваше себе си, откриваше същата черта в собствения си характер.

Лансинг принадлежеше към поколението водачи от благороден произход като Дийн Ейчисън, Уинтроп Леман, Хенри Стимсън, Хенри Кабът Лодж, чието време вече бе минало. Беше лукав стар птеродактил, някогашен бляскав слуга на президенти, които далеч не можеха да се мерят с неговото потекло, и сега вече се считаше за един от мъдреците на епохата, когато американската външна политика приличаше на хубав стар автомобил, подкаран безразсъдно, от новия неопитен президент, който поемаше кормилото всеки четири години и докато се научеше да шофира, повреждаше съединителя. И все пак, съединител може да се смени. Световният мир е далеч по-крехък от него.

Да. Бейлис знаеше, че операцията на групата в известен смисъл беше последното издихание на един стар порядък, който никога нямаше да се върне и той бе горд, че е част от него.

Бе настъпил мигът. Никога в историята на Съветския съюз не се бе предоставяла такава възможност. Никога повече нямаше да я има.

Сведенията от Москва бяха ясни — щяха да отстранят Горбачов. Навсякъде се говореше за преврат.

Флечър Лансинг добре се беше изразил на последната сбирка, само преди две седмици:

— Светът, който създадохме, вече не съществува. Вече нищо не е същото. Европа иска да се разпуснат НАТО и Варшавският договор. Като че ли всички мислят, че за една нощ руснаците са се превърнали в плюшени мечета. Но вълкът козината си мени, а нрава — не.

Бейлис знаеше, че Лансинг не е отявлен — консерватор, но пък е ветеран от Студената война. Че е бил свидетел на създаването на следвоенния ред и знае колко лесно на доверчивата и оптимистично настроена Америка може да й се замае главата от някои съвсем повърхностни промени.

— Затова ние, американците, се впечатляваме от промените в Москва, но забравяме далечната перспектива. Не искаме да разберем, че Горбачов не може да се задържи, а като си отиде, вече ще бъде твърде късно.

Съветската империя бе на ръба на колапса и се изплъзваше от контрол. Републиките се откъсваха, икономиката се рушеше. След падането на Берлинската стена Москва, изглежда, щеше завинаги да загуби своите сателити.

Въпросът беше кога.

Защото всички знаеха какво ще стане, когато това се случи. Когато лайното падне върху вентилатора, както цветисто се бе изразил Тед Темпълтън. Сведенията от Москва бяха ясни — дните на Горбачов са преброени. Бе само въпрос на време да го махнат.

И след това новото, несъмнено неосталинистко ръководство щеше да поеме властта и да сложи ръка на всички слаби опити за реформи, правени от Горбачов. Цялата Съветска империя щеше да стигне до такъв срив, че площад „Тянанмън“ от пролетта на 1989 г. щеше да изглежда като детска игра. На ръководството, което ще иска да обедини отново съветските народи, отново щеше да му е необходим враг. Някаква външна заплаха.

Техният стар архивраг — Западът.

А какво правеше Белият дом? Стоеше си отстрани и наблюдаваше безучастно, незаинтересовано. Америка бе станала като Конника без глава.

Десетилетия борба на суперсили, неизброими милиарди долари, хиляди човешки живота бяха пропилени, за да отблъснат комунизма, а сега Белият дом стоеше безучастно, сляп като къртица, мотаеше се и не знаеше какво да предприеме. И както винаги, подкрепяше губещата страна.

Групата виждаше едно-единствено решение на въпроса — единственото, което щеше да дари на света веднъж завинаги мира, от който той така отчаяно се нуждаеше.

Беше въпрос само на няколко седмици.

Защото щяха да изстрелят американски агент на място, чак по върховете на властта в Кремъл. В ръководството на Съветския съюз. Години наред това нещо бе розова мечта на хората в правителството и извън него, пясъчна кула, тема за шпионски трилъри, но сега наистина щеше да се случи. Всъщност единствено сега можеше да се случи.

И само присъствуващите в тази стая знаеха това.

Съществуването на този агент бе абсолютна тайна за американското правителство, за разузнаването като цяло, дори и за Белия дом — тайна за всички, освен за събралите се в залата мъже.

Бейлис знаеше, че трябва да е точно така. За първи път групата бе създадена в началото на петдесетте години от Лансинг и Ренолдс, за да се изпрати агент М-3. Задачата изискваше пълна секретност и Лансинг и неговите колеги, естествено тези, които можели да разберат, осъзнали, че повече не може да се разчита на разузнаването и дипломатическите представителства.

С издигането на съветския агент Харолд Ким Филби направо на върха на британската шпионска мрежа и все по-зачестилите изтичания на информация оттогава последвалите разследвания на Сената по дейността на ЦРУ през седемдесетте години бяха направили секретността на групата абсолютно задължителна. Не можели да се доверяват никому. Президентите и държавните секретари идвали и си отивали, но никой от тях не узнал за съществуването на Светилището, нито за М-3.

Най-накрая, след дългогодишно планиране, бе настъпил мигът. Какво ли се бе объркало, чудеше се Бейлис.

Флечър Лансинг прочисти гърло и започна с няколко встъпителни думи. Каквито и да бяха лошите новини, Лансинг се владееше. Бейлис, който бе развил у себе си тънкото изкуство да слуша, докато мислите му са заети с нещо съвсем друго, се замисли за невероятната операция, която щеше да промени света.

 

 

Знаеше, че с течение на годините САЩ са поддържали няколко дълбоко законспирирани агенти в Москва, най-вече съветски граждани, чиито симпатии са били на американска страна. Един от първите през петдесетте години е имал кодово название Майор Б. След него е имало и други — от генерал Олег Пенковски от ГРУ до генерал Пьотр Попов от съветското военно разузнаване и оръжейния експерт А. Г. Толкачов в Московския институт по аеронавтика. Всеки един от тях бе разкрит и арестуван от руснаците.

Да, имаше и други действуващи, но всички те бяха дребни риби в сравнение с агента, който Светилището бе направлявало през всичките тези години.

За да се запази и издигне М-3, бе провалена операцията „Заливът на прасетата“, без дори самият Джон Кенеди да разбере защо. Аналогично данните, с които разполагаше американското разузнаване за нестабилното положение на Никита Хрушчов чак до момента на свалянето му от Политбюро, представляваха информация, с която дори Линдън Джонсън не разполагаше.

Естествено, във Вашингтон се шегуваха, че Америка не би могла да си пожелае някой агент да свърши по-добра работа, отколкото Михаил Горбачов вече бе свършил в тяхна полза. Но това, което тези умни глави не знаеха, беше, че Горбачов на практика бе направил идването на власт на М-3 неизбежно. Съществуващата неразбория в Кремъл правеше възможно завземането на властта от М-3.

На Бейлис му се струваше, че съзнава важността на М-3 едва ли не по-добре от когото и да било в Светилището.

В крайна сметка, той бе избран да контактува от името на Светилището с посредниците на М-3. Връзката се бе осъществила едва преди няколко седмици, когато каналът бе подновен след няколко десетилетия бездействие. Пощенската картичка, която бе пъхната в колата му от Александър Маларек, първия секретар на съветското посолство, съдържаше микроскопичен микрочип — цял документ, сведен до размера на печатна буква.

Маларек беше известен на КГБ, но никой от колегите му там не знаеше за работата му от името на М-3. Защото М-3 нямаше да има нищо общо с каналите на КГБ.

Бейлис си спомни последната им среща, когато Лансинг и Темпълтън му казаха, че той ще трябва да координира връзките с Маларек.

— Наясно сте, колко трябва да внимавате — предупреди го Лансинг тогава.

— Естествено, сър.

„Дали схващат смирението ми? Дали схващат до каква степен съм ужасен?“

— Ако някак си те усетят, ако те хванат, не можеш да се измъкнеш от обвинението в държавна измяна.

— Да, сър.

— От друга страна — продължи Лансинг, — ако те, всички ние, успеем… — докато оглеждаше останалите членове на групата, събрани около масата, гласът му заглъхна. — А ако успеем, вие ще сте тези, които ще променят историята завинаги.

„Да — помисли си тогава Бейлис, — завинаги.“

 

 

Лансинг вече бе приключил с встъпителните бележки и гласът му трепереше от гняв.

— Положението е непростимо каза той и удари стегнатия си юмрук о черната маса, след което огледа дебелите бетонни стени и продължи: — И преди сме имали свои агенти. Но нищо не може да се сравни с М-3.

Заместник-директорът на ЦРУ Роналд Сандърс внимателно го прекъсна:

— Малка пакост е станала. Няма нищо непоправимо.

— Беше пролята кръв — извика Лансинг прегракнало.

Бейлис никога не го бе виждал така побеснял, никога не го бе виждал да сваля фасадата на аристократичната си резервираност.

— Кръвта на невинни хора. Кръвта на хора, които предано са служили на тази страна.

— Само толкова, колкото бе неизбежно — възрази му директорът на ЦРУ Тед Темпълтън. Гласовете им се чуваха странно мъртви в звуконепроницаемото помещение. — Сол Ансбах вдигна тревога и не постигна нищо друго, освен да се замеси и той. Откъде да знаем каква информация има. Страшно неприятно ми бе да го допусна — навремето Сол ми беше приятел.

— Ами другите?

— Всички присъди бяха изпълнени изключително внимателно. Такова беше споразумението ни с хората на Маларек — въздъхна шумно Темпълтън. — Нищо не може да се докаже.

Сандърс, който неспокойно се въртеше на стола си, също се обади, с лека нотка на оправдание.

— Само един отдел на ЦРУ бе в течение на тази работа с Таралежа — „Парнас“. Но Тед ги спря. — Той несъзнателно отправяше репликата си към двамата велики възрастни мъже — Лансинг и Ренолдс.

Темпълтън кимна:

— Добре, че успяхме да махнем това прикритие. Господи, изобщо не знаех, че е…

— Господа — намеси се Лансинг, — професията ни е такава, че непрекъснато се лее кръв, за да се защити животът на по-големи маси хора. Но мен ме тревожи мащабът на това нещо, елиминирането на невинни хора. Честно казано, това противоречи на всички мои принципи. Но като оставим морала настрана, тези убийства ми се струват изключително опасни. Ако което и да било от тях бъде засечено от КГБ или някоя друга заинтересована страна…

— Не е възможно — прекъсна го Темпълтън. — Хората в Секретариата са висококвалифицирани. Изключително точни. Докато стоим настрана, те ще си вършат работата незабележимо.

— Да, но дали ще я свършат? — едва чуто прошепна Евън Ренолдс, но незабавно привлече погледите на всички присъствуващи. Той бе формулирал, макар и малко грубовато, точно онова, което занимаваше всеки един от тях.

В стаята се възцари тишина, докато Бейлис най-накрая не събра кураж да заговори:

— Можем ли да сме абсолютно сигурни, че точно това е човекът, който ни трябва?

— Роджър — започна Темпълтън и тръсна глава, сякаш за да прогони лошите си мисли, — хората ми имат гласови отпечатъци, които съвпадат точно със записания глас, който се е обаждал от телефона в подземието на Леман. Това от една страна. Освен това се подслушва и неговият телефон, което вече потвърждава предположението, че точно той е човекът, който си вре носа. Това е несъмнено.

— Аз пък мислех, че сте сигурни в „Парнас“ — възрази Ренолдс.

— Във всички там, с изключение на този — отвърна Темпълтън. — Този продължава да рови, при това по лични причини, което не можехме да предвидим.

— Струва ми се, че въпросът трябва да се реши изключително деликатно — намеси се Лансинг.

— Защо? — възпротиви се остро Ренолдс. — Ако притежава документа… досието, тогава той би могъл да компрометира цялата операция. Толкова десетилетия труд да отидат на вятъра. За бога, това е творението на моя живот. Нямаме друг избор. Но ако той разполага със скрити копия, тогава какво?

Темпълтън изложи плана си и щом свърши, забеляза шокираните погледи на събраните около масата мъже. Възцари се продължително мълчание, котето си позволи да наруши само най-възрастният.

— Боже господи — въздъхна Лансинг. — Боже, помогни ни.

 

 

Вашингтон е седалище на множество фондации. Всички организации — от най-подкупните лобита до най-щедрите групировки с идеална цел — обичат да се наричат „фондации“, защото това наименование е едновременно и неутрално, и достойно.

Фондацията „Американско знаме“, разположена на Кей стрийт, в централната част на северозападен Вашингтон, заемаше един етаж от модерен комплекс, в който се помещават също така правни кантори и съдружниците на няколко корпорации от Средния Запад. Отвън сградата изглеждаше като всяка друга административна сграда в тази част на града. Впечатлението се затвърждаваше още повече от неугледния вид на неработещите асансьори.

Но ако някой посетител по погрешка слезеше на шестия етаж, щеше да бъде изумен от разточителството пред себе си. В преддверието щеше да види една-единствена секретарка, седнала зад огромно махагоново бюро. Всичко бе обзаведено с персийски килими, мраморни масички, полирана ламперия по стените. Освен това щеше да забележи, че телефонът на секретарката звъни май доста рядко.

Онези, които изобщо имат представа за съществуването на фондация „Американско знаме“, си мислят, че това е своеобразна интелектуална банка. Всъщност това е организация на бивши служители на няколко разузнавателни организации, най-вече от ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и Разузнавателното управление на отбраната. Тези офицери поддържат тесни връзки с местата, на които са работили, и на практика мнозина продължават да получават заплати от тях. Но връзките и дори начините на плащане, са така добре прикрити, че дори и най-щателната проверка от Конгреса не би могла да установи по никакъв начин, че фондацията е свързана с американските разузнавателни служби.

Именно това искат и хората от разузнаването. Според президентските разпоредби на ЦРУ е забранено да провежда вътрешни шпионски операции и след разследванията на Конгреса от средата на седемдесетте години ЦРУ строго се придържа към забраната. В някои среди на тази и други разузнавателни служби се шири мнението, че предписания от този род са плод на криворазбрано някогашно чувство за достойнство и демократичност. Невъзможно е разузнаването да съществува, когато се спъва от подобни правила и трябва да разчита единствено на местните органи от рода на ФБР или някоя друга структура в помощ на закона, която не действува в чужбина.

И така, много преди полковник Оливър Норт и Съветът за национална сигурност да започнат тайните си връзки с Израел, Иран и Никарагуа, бе създадена фондацията „Американско знаме“, която да подпомага във вътрешното проучване различните разузнавателни служби, да бъде нещо като координатор на тайните операции.

Телефонът иззвъня и стресна секретарката, която се бе зачела в модния раздел на „Вашингтон Пост“. Тя го вдигна и после натисна някакво копче на таблото на вътрешната телефонна централа.

— Генерал Ноултън — съобщи тя, — обажда се директорът на ЦРУ.

Няколко минути по-късно иззвъня телефонът в малка селска къща в покрайнините на Александрия, Вирджиния. Къщата беше разположена на селски път, на километри от всякакви други постройки. Електрифицираната ограда беше скрита сред висок гъсталак от дървета и шубраци. По целия покрив на къщата бяха пръснати сивите конуси на микровълновите антени.

— Макманъс — представи се майорът, който вдигна телефона. Казваше се Лесли Макманъс, бивш служител на военното разузнаване. Няколко минути слуша обясненията, нахвърли си някакви бележки в един бележник и каза:

— Разбрано.