Джоузеф Файндър
Московският клуб (18) (Къртица 3)

17

Ийст Нек, Ню Джърси

Възрастната жена, някогашна лична секретарка на Владимир Илич Ленин, живееше в малка, но изключително елегантна вила с идеално подрязан плет и поляна, която напомняше корица на списание. Ийст Нек, Ню Джърси, беше равно място, с широки улици, от двете страни, на които бяха разположени малки, спретнати къщи от светлокафяв камък и квадратни градинки, които обитателите им, изглежда, намираха за уютни. Стоун го потискаха.

Странно място за такъв човек. Руските емигранти, които бяха дошли наскоро, се тълпяха в големите градове, в своите оживени и колоритни колонии, наречени Малка Русия или Малка Одеса. След едно-две поколения, щом се почувствуваха асимилирани, те предпочитаха да живеят в градове или нови предградия, където живущите се обновяват по-често. Не спретнати средноамерикански местенца като това, където всички обитатели се познават от години. Явно Ана Зиновиева беше предпочела да страни от съотечествениците си.

Стоун пристигна предната вечер и се установи в един мотел, където леглата бяха с вградени масажори. Рано на следващата сутрин взе едно такси и слезе на няколко пресечки от къщата на Зиновиева. Тръгна бавно към нея, като се оглеждаше внимателно наоколо. Нищо. След това, което се случи с Ансбах, не му се искаше да рискува.

Огледа улицата още веднъж и се успокои. Прескочи набързо ниската портичка и натисна звънеца.

Вратата отвори самата Ана Зиновиева — дребничка жена с рядка, побеляла коса, която едва покриваше черепа й. Подпираше се на метален бастун. Зад нея се откриваше малка дневна с няколко тапицирани стола и кафяв диван. Дори от прага всичко в стаята изглеждаше като замръзнало в края на петдесетте години.

Очите й бяха леко присвити, от което добиваше малко азиатски вид. Стоун се сети за бившия й шеф, Ленин, който също имаше загатнати азиатски черти.

— Айрин Потър? — попита Стоун, използувайки фалшивото й име.

— Да?

— Ана Зиновиева — каза Стоун спокойно.

Възрастната жена поклати глава и каза на развален английски:

— Имате грешка. Моля ви, махнете се.

— Не съм дошъл, за да ви навредя — противопостави се Стоун с възможно най-любезен тон. — Трябва да поговоря с вас.

Той й връчи едно писмо, което бе написал сутринта на бланка на ЦРУ, получена преди известно време от Сол. В него с нормален служебен тон се изискваше рутинно попълване на досието й — едно съвсем обичайно искане. Писмото, подписано от някакъв измислен началник на картотеката на сътрудниците, я уведомяваше, че трябва да говори с някой си Чарлз Стоун.

Изглежда бяха минали години, десетки години, откакто някой от американското разузнаване я бе притеснявал; сигурно бе занижила бдителността си.

Приближи писмото на няколко сантиметра от очите си, които бяха помътнели от образувалото се перде, и заразглежда текста, после подписа. Явно едва виждаше. След няколко минути вдигна поглед.

— Какво искате от мен?

— Ще ви отнема само няколко минути — каза усмихнато Стоун. — Не ви ли позвъниха по телефона?

— Не — отговори немощно тя. После пак поклати глава. — Махнете се.

Направи слаб опит да вдигне бастуна си и да прогони натрапника.

Стоун се вмъкна вътре. Жената извика:

— Махнете се! Моля ви!

— Няма нищо страшно — каза й любезно Стоун. — Няма да ви отнема повече от няколко минути.

— Не — възпротиви се Ана Зиновиева. — Те ми обещаха… Обещаха ми никой повече да не ме разпитва. Казаха, че ще ме оставят на мира.

— Няма да ви отнема много време. Това е само формалност.

Тя като че ли се колебаеше.

— Какво искате от мен? — повтори съкрушено възрастната жена и се отдръпна, за да го пропусне да влезе.

Най-накрая учтивото поведение на Стоун успя да победи подозренията й. Тя седна на дивана, приглади поизбелялата си домашна роба с възлестите си, но фини ръце; и заразказва своята история, отначало на пресекулки, а после все по-гладко, доколкото й позволяваше лошият й английски.

Започнала работа при Ленин, когато била едва деветнадесетгодишна. Баща й бил приятел на Владимир Бонч-Бруевич, един от най-приближените хора на Ленин. Никога не била нищо повече от секретарка в най-точния смисъл на думата. Преписвала на машина огромната и сякаш безкрайна кореспонденция на Ленин, вършела и друга канцеларска работа в кабинета му в Кремъл от 1918 нататък, когато седалището на съветското правителство се преместило от Петроград в Москва. През 1923 г. се преместила от кабинета на Ленин в Кремъл в Горки, където по-късно Владимир Илич починал.

Няколко години след смъртта на Ленин подала документи за емиграция в САЩ и тъй като все още били двадесетте години и имало възможност да се емигрира, и тъй като била служила на родината си предано, й дали изходна виза. Тя била най-младата секретарка в кабинета на Ленин и затова не й поверявали нищо изключително важно и секретно. Това съвсем не значело, че тя не вижда и не чува. Напротив.

След половинчасов разговор подозрителното просветване на очите й отстъпи място на един ту спокоен, ту твърд поглед.

— От двадесет и три години изобщо не са ме безпокоили от великото американско разузнаване — каза закачливо тя и поклати глава при мисълта за безнадеждната безчувственост на своите благодетели. — Нищо. А сега изведнъж вие толкова много се интересувате от мен.

— Както ви казах, това е рутинна проверка. Запълваме празнините във вашето досие.

За миг му се стори, че май не го е разбрала, но най-накрая тя се съгласи:

— А такива не трябва да има. — И му се усмихна мило. За миг остаряващото лице бе сменено от лика на седемнадесетгодишна кокетка.

— Няма да ни отнеме още много време.

— На мен самата не ми остава много време — отвърна тя с равен глас, без следа от самосъжаление. — Скоро вече ще можете да сирете да изпращате огромните чекове и да изпразвате хазната.

— Вярно, не е много — съгласи се Стоун. Наистина ЦРУ отпускаше пословично ниски суми на изменниците.

— В Русия щяха да ми дадат огромна пенсия, защото съм работила при Илич — уж сърдито го упрекна тя. — Понякога се чудя защо ли избягах.

Стоун кимна в знак на съчувствие и започна:

— Ако можете да ми помогнете…

— Вижте какво — прекъсна го тя и сведе глава почти до неговата, сякаш му съобщаваше някаква изключителна тайна. — Аз съм стара вече. Преди повече от шестдесет години дойдох в тази страна. Ако великото американско разузнаване не е изцедило от мен и малкото, което зная, вероятно то не е важно. — Тя вдигна глава, наклони я настрани и се усмихна. — Наистина, не си губете времето.

— Дори и ако става дума за завещанието на Ленин?

Изведнъж възрастната жена се напрегна. Необходими й бяха няколко минути, за да се овладее отново. После се усмихна загадъчно:

— Да не сте дошли да си говорим за история? Има книги — прочетете ги. Всеки знае за Лениновото завещание.

— Аз имам предвид друго завещание.

— И друго ли има? — попита тя с досада и сви рамене. Посегна към празната чаша, като че ли искаше да отпие, после я върна обратно на мястото и.

— Мисля, че ви е известно.

— Аз пък мисля, че не ми е известно — упорствуваше тя.

Стоун се усмихна и реши да сложи край на словесния двубой.

— Това нещо бе установено при една рутинна проверка на досиетата.

Изчака отговора й, но когато не го получи, попита непринудено:

— Отровен е бил, нали?

Доста време тя мълча. Когато най-накрая каза нещо, той едва го чу. Хладилникът в кухнята до тях се включи, разнесе се бръмчене и къркорене.

— Струва ми се, че да — каза тя. Веселостта й бе отстъпила място на сериозността.

— Какво ви кара да мислите така?

— Защото… Защото той написа едно писмо по този въпрос и ми го даде да го препиша на машина. Каза ми да го направя в два екземпляра. Един за Крупская, жена му. Другият за… — Тя млъкна и сведе поглед надолу.

— А другият екземпляр? Той за кого беше?

Тя размаха безпомощно ръце и накрая заяви:

— Не знам.

— Знаете — настоя Стоун. Замълча за малко и после продължи. — Договорът ви с нас изисква да ни сътрудничите. Имам всички правомощия да прекъсна финансовата помощ…

Тя започна да говори забързано, думите й се сипеха като водопад:

— Беше толкова отдавна. Не е важно. За един чужденец… Ленин се страхуваше, че къщата му е пълна с… с шпиони. И май беше прав. Всички — градинари, готвачи, шофьори — всички бяха от ОГПУ. От тайната полиция.

Вече говореше по-бързо и Стоун не разбра съвсем точно какво искаше да каже.

— Защо? — попита той. — Защо е дал копие от писмото на чужденец?

— Страхуваше се от Сталин, от това, което би могъл да стори на Крупская. Искаше да е сигурен, че единият екземпляр ще бъде извън страната.

— Кой беше чужденецът?

Тя поклати глава.

— Известен ви е, нали? — попита спокойно Стоун.

Тя не можа да издържи на колебанието.

— Висок, хубав американец. Бизнесмен. Среща се няколко пъти с него, преди да умре. Не е важно.

— Уинтроп Леман.

Пауза, после пак:

— Среща се няколко пъти с Ленин. — Тя замислено присви очи. — Да, Леман.

— Срещал се е с Ленин в Горки?

— Да. Уинтроп Леман.

— Какво пишеше в писмото? Ставаше дума за отравянето, нали?

— Не, не точно — отвърна тя. Пак започна да говори бавно. — Написа… чернова… преди да замине за Горки. Вече беше болен. Казваше много лоши неща за съветската държава. Казваше, че е ужасна грешка, че става полицейска държава. Казваше, че… също като доктор Франкенщайн е създал едно ужасно, страховито чудовище.

Стоун я изчака да продължи, но тя явно беше свършила.

— Та това е пълно отричане на съветската държава от самия й създател — продума тихо той. Твърдението му беше очевидно и глупаво. — И Леман притежава това.

— Веднъж поиска да се върне в Москва. Опитахме се да го спрем, но той настояваше. Бързо! — крещеше на шофьора. Като пристигнахме в Москва, отиде в кабинета си в Кремъл.

— Вие с него ли бяхте?

— Не, научих по-късно. Погледнал в бюрото си и видял, че някой е отварял тайното му чекмедже. Търсел някакъв документ. Побеснял, викал на всички. Но не го намерил. Но… как му казвате вие? Възстанови го по памет.

— И ви го издиктува — допълни Стоун. — Това, което сте написали в два екземпляра.

— Да.

— Вие имате ли копие?

— Не, разбира се. Мисля, че вече се е загубило.

— Ами екземплярът на Крупская?

— Сигурно са й го взели.

— А на Леман?

— Не зная.

От близката кухня се носеше миризмата на силно подлучена пилешка супа.

Стоун вдиша аромата на уют с примес на запуснатост. Огледа стаята. Откъде ли тази жена знаеше, че са отровили Ленин?

— Кой го направи? — попита той.

— Моля ви, не започвайте пак да ровите — помоли го тя. — Не разравяйте миналото. Нека хората си мислят, че Илич е умрял естествено.

— Правили са аутопсия, нали? Като че ли си спомням…

— Моля ви. — И тя направи знак с ръка, за да му покаже, че е съгласна. — Да, правиха. В деня след смъртта му десетима доктори изследваха тялото му. Отворили го, разгледали органите му и не открили нищо нередно. Отворили и черепа. — Тук тя смръщи вежди, стисна презрително устни и продължи: — Мозъкът бил… — Тя направи гримаса, при което се откриха жълтеникавите й евтини протези — … твърд. Кал… калциран — докато изговаряше думата, тя насочи показалеца си нагоре. — Металните инструменти чак звънтели, като се удряли в него.

— Артериосклероза. Не са ли го изследвали за отрова?

Стоун заговори на руски — това щеше да улесни старата жена. И наистина, тя го погледна с облекчение.

— Не. И защо ли да го правят?

— Не са имали повод да мислят, че е бил отровен.

— Знаете ли, че личният лекар на Ленин, доктор Готие, е отказал да подпише епикризата от аутопсията? Отказал е! Знаел е, че Ленин е бил отровен. Това е документирано.

Стоун впери очи в нея.

— Мисля, че е знаел — кимна тя бавно, разбиращо.

— Но кой? Кой го е отровил?

— Ако не се лъжа, един от прислужниците. Те всички бяха хора на ОГПУ. Сталин искаше да премахне Ленин от пътя си и да завземе страната. Защо пак ме питате за това? Защо отново ме разпитвате?

— Отново ли?

— През 1953 ме разпитвахте за тези неща.

— През 1953?

По шосето на две преки от къщата мина някакъв автобус.

— Кой ви разпитва за това през 1953?

Ана Зиновиева се взира известно време невярващо в него със сивите си помътнели очи. После се изправи бавно, подпирайки се с една ръка на алуминиевия си бастун, а с другата на облегалката на дивана.

— Обичах да чета вестници — каза тя. — Винаги съм била добър физиономист. Илич винаги ме хвалеше.

Тя отиде до един шкаф и го отвори. От него извади папка със зелена кожена подвързия, в която бяха събрани изрезки, и я сложи върху протрития шкаф.

— Елате — повика го тя.

Стоун отиде при нея. Тя разгръщаше страниците бавно, сякаш бяха от олово, и най-накрая намери онова, което търсеше.

— Ето тук — каза тя, почти опряла лице в листа.

Сочеше му една нащърбена потъмняла изрезка от руски емигрантски вестник, който излизаше в Ню Йорк — „Новое руское слово“. Виждаше се само годината — 1965; месецът и датата сигурно бяха изрязани по невнимание.

— И аз познавам това лице — каза Стоун, като се опитваше да прикрие изненадата си. Това бе снимка на Уилям Армитидж — дипломат от кариерата, който работеше в Държавния департамент. В статията се казваше, че е бил избран за помощник-секретар. Стоун знаеше, че понастоящем Армитидж е заместник държавен секретар — високопоставена и властна фигура в администрацията.

Бил Армитидж, с когото Сол Ансбах бе разговарял навярно само часове преди смъртта си.

— Това ли е човекът, който разговаря с вас?

— Да, това е. Този, Армитидж.

Стоун кимна. Сол си мислеше, че това е предателска организация. Колко ли нависоко отиваше?

— Какво искаше да научи от вас? Защо през 1953 се е заинтересувал какво се е случило през 1924?

Възрастната жена го изгледа така, сякаш Стоун изобщо не бе разбрал какво му е казала. Сякаш с изражението си питаше как може да е толкова непроницателен.

— Интересуваше се от онова, което се бе случило току-що. Заплахите.

— Заплахи ли?

— Заплахи! Да, заплахи — извиси глас тя. Очите и светеха от страх.

— Кой ви е заплашвал? Надявам се, не са били нашите агенти!

— Руснаците — отрони тя с плувнали в сълзи очи. — Това вече ви е известно. Не…

— Защо са ви заплашвали? — попита внимателно Стоун.

— Те… — започна тя и отново поклати бавно глава, при което сълзите й потекоха. — Търсеха Лениновото завещание и бяха убедени, че е у мене. Разбутаха цялата ми къща, казаха, че ще ме убият. Уверявах ги, че не е тук…

— Кои бяха те?

— Чекисти. Хората на Берия. — Гласът й звучеше така, сякаш говореше на малко момченце. Предшествениците на КГБ. Естествено. — Бях толкова изплашена. Използуваха думата иконоборство.

— Унищожаване на икони — преведе Стоун.

— Да. Казваха: „Ти и проклетият ти Ленин ще сте първите, които ще унищожим. Мръсната ти икона“.

Стоун кимна. Да, анти ленинизъм — старо и бурно нелегално течение в Съветския съюз.

— Ами американецът, този Армитидж, той какво по-точно искаше?

— Искаше да знае какво са ми казали. Казах му, че са ми искали един документ, който не притежавам.

— Не сте му казали всичко — констатира Стоун без упрек, разбиращо.

— Доста време той не ми вярваше. После ме предупреди да не казвам нищо никому за тези чекисти. Защото в противен случай можели да ми се случат ужасни неща. Затова съм изненадана, че пак ме разпитвате.

— Искал е да запази тайната.

— Искаше мълчание — съгласи се тя. — Искаше дума да не казвам за руснаците. Виждам, че кимате. Значи разбирате.

— Но руснаците са можели да вземат този документ от Уинтроп Леман, нали?

Жената трепна и устата й леко се отвори, докато с невиждащи очи изучаваше лицето на Стоун.

— Не — отвърна тя. — Чух, че…

— Какво?

— Казаха ми, че не е било необходимо, защото Сталин имал… имал власт над него. Или пък не са могли, защото са имали някакво споразумение с него. Не зная.

Вниманието й започваше да отслабва. Беше уморена. Лицето й бе станало пепелявосиво.

— Споразумение?

— Сталин… Сталин беше толкова зъл! Той е намерил начин да подчини Леман.

Свита до хладилника, майка ми плаче, сълзите размиват грима й и го превръщат в сини вадички, а тя вика:

— Аз не съм те карала да ходиш в затвора. Сърди се на него, не на мен!

 

 

Да. Ако Сталин е имал власт над Леман, мислеше Стоун изумен… Дали това бе възможно? Съветникът на Рузвелт и на Труман, човекът, изпратил Алфред Стоун в затвора — дали това бе тайната, която Леман, се опитваше така усърдно да скрие? Можеше ли да се допусне, че Леман е бил в служба на съветското правителство?

— Каква власт? — попита той.

— Не знам. Не знам. Не зная големи тайни. Аз бях само секретарка. Сигурно вие разбирате нещата много по-добре от мен.

— Да — съгласи се Стоун и отново усети страха.

Някакви деца, които играеха навън, се развикаха после изведнъж профуча кола, на която трябваше да се сложи нов заглушител, след което се възцари тишина, в която Стоун чуваше само ударите на сърцато си.

„Едва ли тези американци са искали някой да разбере, че те, които и да са, са се опитвали да свалят съветското правителство“ — каза си той.

Огледа малката мрачна стая, после и старата жена, чиито дълбоки очи някога се бяха взирали в една историческа личност, а сега се бяха замъглили от годините и клепачите й бяха натежали от умора.

Ето, пак опитаха и накрая запалиха колата с повредения заглушител, тя пак мина край тях и после остана само тишина.