Джоузеф Файндър
Московският клуб (12) (Къртица 3)

11

Москва, затворът „Лефортово“

От книгите в библиотеката затворниците бяха откъснали всички чувствени любовни пасажи, дори и най-тъпите любовни сцени от романите от миналия век. Бяха обезумели за секс. Това бе единственото, за което мислеха и разговаряха. Понякога нощем си правеха „сеанси“ — някой четеше тези откъси на глас. Или пък някой разказваше собствените си сексуални преживявания, като естествено разкрасяваше подробностите. Веднъж в една килия дори бяха закачили снимка на Анжела Дейвис, пред която онанираха.

Затворът Лефортово беше част от КГБ. Там дори и кашата приличаше на слуз. И може би затова доста се мислеше за секс. И все пак, ако на някого много му се четеше — условията позволяваха — библиотеката беше прекрасна и всеки затворник имаше право на пет книги седмично. Имаше всичко — от Фокнър до Дикенс и от Лермонтов до Гогол.

Степан Яковлевич Крамер, двадесет и шест годишен, шофьор на линейка, беше почти от четири месеца в Лефортово, в центъра на Москва. Още не бе заведено дело срещу него, но бе обвинен по член седемдесет на Наказателния кодекс — антисъветска агитация. Заедно с цяла тълпа евреи бе протестирал пред ОВИР^[1], където се контролираше емиграцията, че на тях, на техните семейства и приятели не се разрешава да напуснат страната.

Естествено, много се говореше за Нова Русия при Горбачов. И наистина, емигрираха много повече хора, отколкото преди. И все пак от десет подадени молби за емиграция удовлетворяваха една.

Евреите, етническите германци и още няколко други малцинства бяха получили официално разрешение да напуснат страната. Да. Съветското правителство бе обявило пред целия свят, че всеки, който иска, може да напусне страната. И въпреки това затварянето на невинни хора продължаваше.

Да, говореше се за Нова Русия, за „гласност“ и пр. Но за Степан това бяха само безсрамни лъжи.

И Степан, и брат му Аврам, и баща му Яков бяха подавали на три пъти документи. И трите пъти получаваха отказ по най-невероятни причини. През Втората световна война Яков беше служил в Червената армия и властите твърдяха, че са му известни държавни тайни, които преди четиридесет години изобщо не бяха съществували. При което вратите се затръшнаха. А когато Степан и още четиридесет-петдесет негови приятели и познати организираха своята малобройна, но бурна демонстрация, тайната полиция ги разгони. Арестуваха само него — Степан Яковлевич Крамер.

Нещата се затегнаха още повече от това, че баща му бе затварян в Гулаг — сталинските концлагери, при това по обвинение едва ли не, че е евреин, а пък не е попаднал в нацистки концлагер. Макар с много труд и умели маневри Яков Крамер да бе успял да се уреди на работа в едно от престижните издателства — „Прогрес“, сега над него бе надвиснала опасност. Въпреки че на три пъти бе подавал молба за изселване, му разрешиха да продължи да работи — повечето хора ги уволняваха моментално щом внесат документи за напускане на страната. Бяха го заплашили обаче, че ако още веднъж кандидатствува, ще го уволнят. При това в Русия не се предвиждаха помощи за безработни.

Някои хора бяха доволни, даже щастливи да живеят в Съветския съюз, но семейство Крамер не беше сред тях.

Степан седеше на нара, облегнат на излющената стена, и четеше на съкилийника си Анатолий Иванович Фьодоров. Фьодоров беше грубоват, висок, мускулест, неграмотен, но обичаше да си говорят. Степан го харесваше. Беше успял да изцеди от него житейската му история. Първо Фьодоров бил войник в Афганистан, където по неговите собствени думи преживяното го накарало да прогледне. След това работил като монтьор в някаква автоработилница, където го хванали за далавери — работел частно. Фьодоров беше третият поред съкилийник на Степан. Първите двама май бяха „слушалки“, т.е. провокатори, поставени само с цел извличане на информация, заради която да бъде обвинен впоследствие. Но Фьодоров беше различен. Седмици наред той само най-бегло се заинтересува от „престъплението“ на Степан и през цялото време се самообвиняваше. Очевидно управниците на затвора правеха всичко възможно да провокират политическите затворници и след време, ако опитите им излезеха несполучливи, се отказваха. Фьодоров беше грубоват, но иначе умен и много обичаше Степан да му чете поезия.

Степан четеше на глас:

Ти си тъй бедничка

и тъй богата си,

тъй си безсилна ти,

а и тъй мощна си,

майчице Рус!^[2]

Впери очи в тавана, после погледът му обходи стените, мивката и клозетната чиния, спря се за малко на Фьодоров, който в този момент се усмихна.

— Това кой го е написал? — попита той.

— Некрасов, „Кой в Русия живее добре?“.

— А-а, страхотно е. Я пак го прочети.

Степан започна отначало, а когато свърши, Фьодоров допълни:

— Отговорът, приятелю, е: никой.

— Анатолий Иванович, мисля, че нито аз, нито ти бихме могли да кажем що е щастието.

След няколко седмици Фьодоров за малко не бе убит в една затворническа кавга по време на вечерята. Спаси го Степан.

Фьодоров беше предизвикал един дребен мошеник, който неизвестно как се бе сдобил с нож. Надзирателите нещо си говореха в другия край на трапезарията. Изневиделица на Степан му проблесна стоманено острие и той се хвърли върху нападателя, при което онзи изгуби равновесие за няколко секунди, които се оказаха достатъчни Фьодоров да се изправи и да го отблъсне.

— Благодаря ти — засмя се Фьодоров. — Много съм ти задължен.

По веднъж на ден на затворниците беше разрешено да се занимават с физически упражнения, т.е. да се разхождат или да тичат по оградения покрив на затвора, охранявани от надзирателите. Обикновено Фьодоров използуваше времето, за да каже на Степан онова, което се страхуваше да му каже в килията. Страхуваше се, защото се знаеше, че надзирателите подслушват на вратите.

— И брат ти ли е наивен като тебе? — попита Фьодоров, задъхан от тичането.

Степан тичаше до него с лекота.

— Наивен ли? Брат ми е чист. Той е умен, не се забърква в политиката. Какво искаш да кажеш с това „наивен“?

— Дърво, което пада, без да се чуе, че е паднало — отговори му Фьодоров. — Може да си протестираш до посиняване, но ако никой не чуе протеста ти, все едно че нищо не си казал. Ако искаш да ти разрешат да напуснеш страната, трябва да накараш хората да чуят протеста ти.

— Вече опитахме — защити се Степан. — Да не би да предлагаш да направим същото отново? Да се съберем някъде на публично място и пак да ни хвърлят в затвора, така ли? — Гневът, който бе потискал в себе си, се изля на момента. — По дяволите всичко! Хвърлиха ме в тази яма задето мирно съм търсил правата си, които ми се полагат според съветската конституция.

— Я зарежи това. Не загряваш ли, че сте дървета, които не са паднали? Единственото, от което разбират съветските управници, е насилието. Това всеки го знае. Ако искаш да те пуснат, направи им живота черен. Трябва да привлечеш вниманието на световната общественост.

— Да не би да ми предлагаш да пиша до редактора на „Ню Йорк Таймс“? — запита го с горчивина Степан.

— Остави това. Кремъл се ужасява от нарушаването на обществения ред. Това не ти ли е ясно?

Замълчаха, докато минаваха край един надзирател, и после подновиха разговора си.

— Нищо не разбираш от бомби, нали? — попита го Фьодоров.

— От бомби ли?

— Задължен съм ти, момче.

— Не желая да научавам нищо за бомбите.

— Виж какво, човек никога не знае какво ще му потрябва някой ден.

Започнаха нова обиколка на покрива и Степан се противеше, но нещо му подсказваше да се вслуша в думите на Фьодоров.

Следващите няколко седмици Фьодоров научи Степан на всичко, което знаеше за направата на бомби, за детонаторите и химикалите, за динамита и пластичните експлозиви. Всеки следобед времето, определено за физически упражнения на покрива, се превръщаше във време за обучение. Фьодоров провеждаше обучението по Сократовата методика — първо обясняваше, после задаваше въпроси. Както твърдеше, бил вършил същото в Афганистан.

Станаха учител и ученик, майстор и чирак — автомонтьорът обучаваше младия интелектуалец — шофьор на линейка. Сближаваха се все повече.

— Ти спаси живота ми — каза му Фьодоров веднъж, в някакъв рядък изблик на чувства. — Можеха да ме сложат с някой гаден доносник, със сакатия дядка, с някой от тия… Но ме сложиха при образован, интелигентен човек. Мене, някакъв въшлив далавераджия на коли, който се е оставил да го хванат, с човек като теб. Предполагам, очаквали са да се избием един друг.

— Хубаво е да имаш податлива аудитория — вметна простичко Степан. Харесваше му този мъж, когото баща му по всяка вероятност щеше да класифицира като „некултурен“.

 

 

Не беше лесно да се опише как действува някое приспособление, което никога не си виждал, но Фьодоров правеше всичко, на което е способен, за да опише по форма и вид оръжията на тероризма, който се бе научил да използува в Кабул. Механик по призвание, Фьодоров сам беше разбрал как се използуват по-голямата част от нещата и макар той самият да не се нуждаеше от това, би могъл да обучи всеки, който прояви желание. В Русия нямаше много желаещи. Той сподели, че преди няколко години някакви естонци искали да взривят бомба в метрото и той успял да им намери малко динамит и детонатори по някакъв свой канал в Одеса, който на свой ред се снабдявал от Източна Германия, Полша и Чехословакия. След това показал на естонците какво да правят. Нелегалната търговия с експлозиви в Съветския съюз била много трудна и било почти невъзможно да влезеш в нея, ако ти нямат пълно доверие. Фьодоров имал стари приятели.

— Вероятно няма да попаднеш чак на такива сложни неща — каза му Фьодоров на един от последните им уроци на покрива. — Аз лично години наред не съм виждал центробежен взривател, но те съществуват. И ако се сдобиеш с такъв, значи имаш идеалния ключ за автомобилна бомба.

— Центробежен взривател?

— Или „вибрационен“. Движението, или вибрациите затварят веригата, по нея протича ток и бомбата избухва. Изключително просто устройство, при това и не много голямо. Един цилиндър не повече от три-четири сантиметра в диаметър и около десетина сантиметра дълъг. В малка чашка е поставено медно топче. По ръбовете на чашката са разположени отвесно и без да се допират медни електроди, оформени като клетка. Движението залюлява топчето, като по този начин се преодолява разстоянието между електродите и веригата се затваря. Представяш ли си го?

— Да — отвърна Степан. — За автомобилна бомба, нали?

— Точно така. Щом включиш двигателя, той започва да вибрира и това взривява бомбата. Просто, но гениално. Най-хубави са простичките неща. Има и други, по-сложни. Ускорители и трансдуктори, които превръщат механичната енергия в електрическа. Но аз харесвам по-простичките неща.

Фьодоров му разказа и за още по-сложни неща.

— Свръхчувствителните възпламенители например — обяви той. — Ех, какви ли няма. Преди няколко години ЦРУ провалиха една близкоизточна терористична група, като им дадоха експлозиви с възпламенители, които избухват преждевременно, само щом малко ги побутнеш. Нали виждаш, има какви ли не трикове. Страшно е забавно.

 

 

След около месец, няколко дни преди да ги изправят пред съда, най-внезапно и неочаквано ги освободиха и двамата. Повикаха ги поотделно, изправиха ги пред коменданта и им съобщиха добрата вест. Двамата се върнаха в килията и зачакаха надзирателите да ги изведат и да ги пуснат на свобода. Фьодоров дълго наблюдава Степан Яковлевич.

— Хей, другарю — обърна се той към него. — Ти ми помогна да издържа тези четири месеца. С твоите истории, с твоите шеги. С Некрасов и с Гогол. Ти ми помогна. Спаси и скапания ми живот. Ще ти се отблагодаря.